Оригинално заглавие
Les grands équipages de lumière, (Пълни авторски права)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 47,48,49,50,51/1979 г.


Изходният Комплекс беше първата и единствена форма на живот върху тази планета. Той се зароди на самата граница на минералното царство, в гигантски вулканични изригвания и при колосални температури. В продължение на цяла вечност, която за неговото съзнание изглеждаше съвсем къса, той придвижваше своите сетивни импулси към далечната кора на планетата. Като клончета на дърво тези импулси се издигаха нагоре, към повърхността, към светлината, отдалечавайки се все повече от съществото, намиращо се в центъра на света. Те пробиваха твърдите скални пластове, преминаваха през огнищата на магмата и металоносните жили.

Всеки импулс се управляваше от собствен вторичен център, способен да мисли логично. Тези центрове бяха свързани постоянно с Изходния Комплекс и му предаваха подробни съобщения и резултати от анализите.

Импулсите се промъкваха бавно между скалните маси. Всеки от техните центрове умееше да избира пътя на най-малкото съпротивление, следвайки пукнатините и рифтовете, прорязвайки най-меките пластове и често за столетия се отклоняваше от прекия път към повърхността.

За Изходния Комплекс не съществуваха енергетични проблеми, тъй като всяка частица в прякото му обкръжение беше за него готова храна. Също така той не познаваше опасностите и враждебността, тъй като в централната област на планетата освен него не съществуваше нищо друго.

Дългите векове на своето съществуване той бе посветил на размишления и на подробно изучаване на сведенията, които постъпваха до него от вторичните центрове.

Той знаеше сега, че някой от импулсите, чийто път се беше оказал най-лек, се намират сравнително близо до нова среда, чиито свойства си представяше все по-ясно. Но това не го караше да бърза: нетърпението му беше непознато и изследванията, които правеше, бяха просто негова естествена функция.

Изходният Комплекс растеше…

* * *

— Хайде, завърти ги! — каза Гарно.

Той седна върху килима и щракна с пръсти. Детето се засмя. Позата на бащата го развесели повече от двете топки, които се въртяха във вътрешността на мехура, където беше създадена безтегловност. Възрастният протегна ръка към мехура, но в този момент пламна квадратът на комутаторното повикване.

— Почакай, Буне. Според мен това е капитанът.

Гарно стана, приближи до стената и се наведе към квадрата, върху който веднага се появи образ.

Арнхайм изглеждаше напрегнат. Лицето му, още по-бледо от обикновено, изглеждаше призрачно.

— Гарно, качете се в залата за управление. Трябва да ви кажа нещо.

Екранът отново угасна.

Цяла секунда Гарно стоя неподвижно и с невиждащ поглед се взираше в сина си — детето въртеше мехура и кълбата в него се мятаха бясно.

Бащата излезе в хола. На вратата се сблъска с Елизабет. Тя държеше в ръцете си пресни плодове.

— А, това си ти — тя постави прасковите и сливите върху масата и се усмихна на мъжа си. — Излизаш? А знаеш ли, че оранжериите никога още не са давали толкова плодове. Тъкмо когато нашето пътешествие се приближава към края си…

Той вдигна рамене с комична гримаса.

— Дори да кацнем в истински рай, оранжериите ще ни трябват още — натърти Гарно. Той си взе една праскова. — Викат ме в залата за управление. Ще се върна скоро. Наглеждай Бернар. Малчуганът все го тегли към хипнория.

Излезе и се доближи до близката стълба, водеща нагоре. Сега си мислеше не за Арнхайм, а за собствения си син. Бернар вече на два пъти беше успял да се вмъкне сам в хипнория. Първия път се беше задоволил само да разрегулира дозатора на аналгетиците и серумите. Но втория път беше се настанил в „люлката“ и успял да включи автомата… Гарно беше принуден да повика бригадата за реанимация.

На Земята можеше просто да се заключи вратата. Но всяко кътче, всеки шкаф на кораба, с изключение на двигателите, трябваше да бъдат достъпни за всички. Това изискваха правилата за безопасност. А децата се научаваха много бързо да отварят магнитните ключалки.

„В тази среда те се развиват прекалено бързо — помисли си Гарно. — Резултатите от тестовете им понякога просто ме плашат…“

Мислите му приеха по-общ характер — започна да мисли за въздействието, което биха могли да окажат периодите от изкуствен сън върху психиката на обитателите. Не е чак толкова трудно да се пресекат междузвездните бездни върху лента светлина, но времето си оставаше страшно препятствие. Изкуственият сън би ли могъл да се смята за победа над него?

Бернар беше напълно нормален във всяко отношение и само коефициентът на интелекта му се оказа много по-висок, отколкото у децата, родили се на Земята. Впрочем този коефициент беше твърде висок при всички деца, родили се на кораба. Елизабет не се тревожеше от това. Тя вярваше непоколебимо в техниците и апаратите, върху които почиваше светът на фотолета.

„Моята космическа жена“ — казваше Гарно с възхищение и лека неприязън. Макар Гарно да обичаше своята работа на социопсихолог, дълбоко в душата си жадуваше за края на пътешествието — този двадесетгодишен прелет, който изведе кораба от Земята до границите на нова планетна система, чието слънце сега сияеше в далечината като синкав фар.

Той влезе в широкия коридор, водещ до залата за управление в „северния полюс“ на кораба. Стената вдясно представляваше огромен екран, върху който се разгръщаше звездната панорама. Тук спря за секунда.

Картината на безкрайното пространство винаги го разтърсваше и събуждаше в него най-различни чувства — възхищение и тревога, възторг и тъга. Възхищение и възторг, тъй като заедно с другите хора се намираше вече на повече от осемнадесет светлинни години от Слънцето. Тревога за онова, което можеше да го очаква в самия край на пътя. А тъга…

Тъгата е поради това, че съществуват толкова много слънца — си казваше той понякога, анализирайки своите чувства, тъй като си оставаше преди всичко социопсихолог.

Ръката му полегна върху студеното стъкло на екрана, отразяващ тъмните петна и облаците на пустотата, зеленият пламък на газовите мъглявини и съзвездията, на които човек още не беше дал никакво име и може би никога няма и да ги назове, тъй като картината на небето светкавично се изменяше.

След това продължи нататък.

* * *

Арнхайм не беше сам в залата за управление. Точно в този момент бяха изключили осветлението и силуетите на хората изглеждаха фантастични в светлината на многоцветните огънчета по контролните панели.

— Гарно?

— Да, аз съм, капитане.

Светлината се засили и сега вече можеха да се различават лицата.

В залата се намираха навигаторите Вебер и Сирети, главният инженер на фотонните двигатели Кустов, Бареж, носещ надутия титул отговорник на съобществото, мрачният Шнайдер, който беше представител на Обединените социалистически правителства на Европа, и още пет по-незначителни лица. Гарно, ръководителят на психологическата служба на кораба, беше в подобно събрание очевидно излишен и се готвеше да каже това на Арнхайм, но объркано премълча, когато видя колко е бледен капитанът.

— Разглеждахме нашата чудесна цел — каза капитанът с горчив присмех.

Гарно инстинктивно вдигна очи. Знаеше добре къде да търси синкавото огънче на Винчи. То се мъдреше между веригите на червеникавите звезди, които бяха много по-далеч, неимоверно по-далеч от него.

— Ние пресякохме орбитата на външната планета — продължи Арнхайм. — И както преди, летим към Цирцея. Само че…

— Какво?

— Има опасност да не я достигнем никога.

— Не разбирам.

Арнхайм уморено махна с ръка и заговори с Кустов. Както винаги, те говореха сериозно и спокойно, но онова, за което разговаряха, беше ужасно.

* * *

Настъпи дълго мълчание.

— Винаги сме знаели, че на кораба могат да се появят неизправности — каза Арнхайм. — Но сега е излязла напълно от строя системата за изключване на фотонните двигатели. Излишно е да ви обяснявам, че тя е твърде сложна, тъй като е необходимо да загасиш най-голямата свещ, която е съществувала някога. Всички проби, които правихме по пътя, бяха напълно успешни, но този път…

Той замълча и стисна юмруци.

— Това означава, че ако не изключим навреме фотонните двигатели — бавно проговори Гарно, — няма да успеем да променим курса и… няма да успеем да кацнем на Цирцея.

— Ще пресечем системата, без да спрем — каза Кусто. — Разбира се, има и други планетни системи по-нататък. Но шансовете да открием друга планета от земен тип са нищожни.

Началникът на отдела по космография кимна.

— Да се лети по-далеч от системата Винчи не може и дума да става — каза Арнхайм. — Тук се намира единствената подходяща за нас планета. Можем да стигнем до нея за три седмици, ако не и за по-малко. Но… за тази цел трябва да намерим средства за изключване на фотонните двигатели.

— Разполагам с четири инженери и всички техници работят в светлинните батареи — каза Кусто. — Те не са излезли оттам от момента, в който беше открита неизправността. — Той тръсна глава. — Сами разбирате на какъв огромен риск се подлагат. Но засега те не са използували решителни мерки. Ако се наложи да се прибегне към тях… Това наистина е последното средство.

Арнхайм вдигна глава и се вгледа в Гарно.

— На борда има 2000 души…

— … И от тях 380 са деца — завърши Гарно. — Ако стане известно какво е станало, психическата травма може да се окаже съдбоносна. Длъжен съм да ви пре…

— Вие ще им кажете — прекъсна го Арнхайм. — Това е ваше задължение.

— Наистина ли мислите, че е необходимо? Нима винаги сте им съобщавали за всички трудности, възниквали по време на полета?

— На тях им предстои да колонизират нова планета — глухо каза капитанът. — Те приеха целия свързан с това риск. Те са пропътували милиарди километри, Гарно. Прекараха в този кораб двадесет години ту в сън, ту бодърствувайки. И те имат деца. Вие също имате дете… Те трябва да решат сами. И да дадат гласа си за това, дали да рискуваме да катастрофираме, или да продължим полета без гаранция, че той някога ще свърши.

— Още от самото начало те не са имали никакви гаранции — каза Гарно. — Само едни обещания, вероятности и изчисленията на космографите. Работата на двигателите също не е гарантирана от никого.

Той се обърна. Мислеше си за Елизабет. Абсолютно без никакво отношение към работата си зададе въпроса, дали Бернар не се е промъкнал отново в хипнория.

— Разбира се, това не е леко — каза Арнхайм. — Но нали само вие ги познавате истински. Изучавали сте ги всичките, давали сте им тестове. Само вие можете да ни изясните тяхната реакция.

— Не бих могъл да я предскажа. — Гарно се отдръпна на няколко крачки и спря пред светещия полумесец на някакъв компютър. — Но зная какъв ще бъде резултатът от гласуването.

Отново настъпи мълчание. Тъмните апарати и светещите конзоли бучаха и прищракваха. Безшумно се въртяха бобините на навигационното изчислително устройство. Върху екрана на сондата се сблъскваха препускащите зелени линии на гравитационните полета.

— Аз също — промълви най-сетне Арнхайм — също зная какво ще изберат те.

* * *

По-късно Гарно се спусна на самото дъно на кораба в затворените секции на двигателите. В това миниатюрно копие на ада работеха хората на Кустов. Те прислушваха огромната машина, изхвърляща светлината, която в продължение на двадесет години, на десет периода изкуствен сън, гонеше кораба напред.

Щеше да дойде момент, в който щяха да се опитат да навлязат в нея, за да прекъснат произвеждането на светлинната лента, която отказваше да загасне. И тогава малкият ад можеше да се превърне в гигантски и само за част от секундата да унищожи цялата колония.

„Ето това трябва да им съобщя — помисли си той — още преди да е настъпила вечерта. Остават ми не повече от три часа. Как да им обясня? Пред тях има два ада и те трябва да изберат единия от двата…“

Той се обърна към една от големите стълби, водеща към общата секция на кораба, наречена визорий.

Залата се осветяваше само от гигантския образ на планетата върху изпъкналия екран. Гарно седна в задния ред. В обкръжаващата го мъгла той с мъка разпознаваше наоколо си съсредоточените лица. Децата си шепнеха. Вдясно някакво момиченце подтиснато въздъхна и внезапно той бе обхванат от страх.

Върху екрана под слънцето на Цирцея пробляскваше единственият спътник на седмата планета на Винчи. Очертанията на континентите й се размиваха от архипелази бели и сиви облаци. На юг преливаше в зеленина и сапфир великият океан Арнхайм. Гарно си представи светлите плажове по краищата на невидимите гори.

„Не е възможно — помисли си той. — Никой няма да поиска да се откаже от всичко това. Никой.“

Той си спомни за двудневното празненство след откриването на Цирцея. Бригадата за реанимация събуди всички, които бяха потопени в изкуствен сън. Арнхайм и Греше организираха великолепен фестивал.

Стана и излезе от визория, без да гледа към екрана.

Когато влезе в тяхната малка квартирка, Елизабет спеше. Той забеляза, че е оставила телевизора включен. Вече вдигаше ръка, за да го изключи, когато изведнъж върху екрана се появи дискът на Цирцея, рязко разделен на дневна и нощна половина. Едва дочуващият се глас на Греше разказваше за разпределението на горите върху повърхността на екваториалния континент.

— Господи! — възкликна Гарно. — Та той няма право!

— Пол?

Той трепна. С удивление и безпокойство Елизабет го гледаше.

— Не спеше ли?

Почувствува отново как по гърба му премина студена тръпка. Наклони се към нея.

— Събудих се, когато влезе — каза Елизабет. Тя погледна екрана. — Защо се сърдиш? Едно най-обикновено обяснение на Греше не ти харесва.

Обяснение, помисли си той. Разбира се, всичко това е само обяснение, записано на магнетофон още преди много часове. Нормалната дейност си продължава. Сътрудниците на телевизионния отдел, естествено, още не са предупредени.

— Какво ти каза Арнхайм?

Той тръсна глава и премести поглед върху малкия часовник на стената до Елизабет, който показваше местното време. До „вечерта“ оставаха само час и половина. Такава беше отсрочката, подарена му милосърдно от Арнхайм.

— Елизабет… трябва да ти кажа нещо.

— Да?

Той безсилно се отпусна върху леглото и затвори очи.

След това заговори.

— Ти се чувствуваш самотен? — запита го тя, когато той свърши. Той кимна. — Напразно… — Ръката й рошеше косите му. — На кораба сме две хиляди, Пол. Две хиляди интелигентни, зрели хора, които са тръгнали на това пътешествие независимо от всички опасности, независимо от неговата продължителност и дори без да са сигурни, че някога ще намерят годна за обитаване планета. Защо трябва да се страхуваш за нашата реакция? Ти, Арнхайм и останалите ръководители съвсем не сте някаква висша, по-разумна каста, противостояща на безволевата маса човешки товар… Подобна представа умря още с раждането на първия фотолет.

— Но нали става дума за смъртоносен риск! Можем всяка секунда да изчезнем напълно. Ти си мислиш, че е лесно да се съобщи за това на хората, които вече очакват края на това двадесетгодишно пътешествие? Аз не мога да им кажа спокойно: „Между другото фотонните двигатели са излезли от подчинение и сега сте седнали върху гигантска бомба.“

— Дори ако изложиш всичко по този начин, те няма да се разридаят, както ми се струва, че предполагаш, и няма да се разбунтуват. Те ще гласуват. И резултатът ще се окаже именно такъв, какъвто очакваш, Пол. Това е така, защото са истински хора, защото имат деца и искат да видят как тези деца ще играят на слънчице, вместо да се разхождат безкрайно от оранжерията до визория.

— Зная и точно това ме плаши. Всички сме длъжни да направим избор, и то наведнъж и завинаги. И ако корабът избухне… Колко години ще изминат, преди човечеството отново да се добере до тези места? Има ли право колонията да рискува всичко поради страха си пред новите години полет и изкуствен сън? Аз съм смятал — и ораторите го казаха преди отлитането, — че сме длъжни да защитим „достоянията на човечеството“.

Елизабет, без да му отговори, наклони глава.

Той отвори вратата и направи крачка в коридора.

— Виждаш ли — промълви най-сетне Елизабет, — ние разполагаме с още доста шансове. Искам да кажа, че не е задължително в края на краищата двигателите да избухнат.

Когато влезе в радиокабината, Гарно се чувствуваше спокоен и почти равнодушен. Там имаше само двама техници и по лицата им разбра, че Арнхайм съвсем наскоро им е обяснил всичко.

— Обявете, че предстои извънредно съобщение — нареди той и седна.

* * *

Дълго време свределите и остриетата, разположени по края на импулсите, работеха в мощни пластове метал. Енергията, получавана от тази среда, често се използуваше от самия импулс за серийни взривове и могъщи сътресения, които създаваха пукнатини на цели километри по дължина. По тях импулсът се придвижваше по-бързо, изкачвайки се към повърхността, без да престава да съобщава на Изходния Комплекс резултатите от непрекъснатите анализи.

Дойде време, когато един от тях се оказа най-далеч от всички импулси, които се разбягваха от гигантския Комплекс като живи лъчи на затворено в тъмница слънце.

Случи се така, че по пътя му имаше най-малко твърди пластове, най-много рохкави джобове и подпочвени води. Импулсът премина металоносната зона, преодоля последния пласт скални маси и внезапно откри нова, удивително податлива среда, в която се потопи почти без всякакви усилия. Последвалите анализи показаха, че тази нова среда се състои от безброй обломки със сложен строеж и неясен произход, смесени с кристали. Всичко заедно съставляваше твърде мека среда, отстъпваща лесно на въздействието на различните киселини. И тогава разбра, че скоро ще попадне в онова Друго Обкръжение, което Комплексът предчувствуваше още от самото начало на своето разрастване.

От дълбочина няколко километра от дъното на океана, който покриваше повърхността на планетата, той изпрати на Изходния Комплекс новината за отдавна очакваната победа.

* * *

Когато Гарно влезе в старта на Арнхайм, капитанът седеше пред илюминатора.

— Свърши ли? — запита Арнхайм.

— Свърших.

— Беше ли трудно?

— По-малко, отколкото се страхувах. Но всъщност не съм ги видял още. Засега не зная как са се отнесли към всичко това. Но утре…

Арнхайм сякаш се отърси от някакво вцепенение. Обърна се заедно с креслото си и погледна към Гарно.

— Не е важно какво ще решат колонистите. Необходимо беше те да научат и това е всичко.

— Вие знаете как наричаха кандидатите за звездните колонии? — каза Гарно.

— Възседнали светлината. Зная, Пол. Взето е от филма, който не можа да пожъне успех, струва ми се, в деветдесетте години.

— А в този филм предвиждаха ли нещастни случаи? Корабокрушения?

— Разбира се, Пол. Според мен във филма имаше прекалено много такива неща.

— Ще ви бъда ли необходим по време на гласуването?

— Разбира се. Истинската работа започва утре.

— А Кустов? Кога той ще се заеме плътно с двигателите?

— Когато колонията завърши гласуването. Въпрос на няколко часа. Ако не излезем навреме на траекторията за кацане…

* * *

Импулсът навлезе в океана на няколко километра от континенталния шелф и веднага съобщи за тази новост на Изходния Комплекс. В отговор получи заповед да се раздели и разпрати свръхтънки разклонения хоризонтално във всички страни. Той се подчини и откри нов феномен, предизвикващ в неговите психически центрове неизвестно до този момент усещане — безпокойство.

До този момент той през цялото време се придвижваше нагоре, черпейки енергия от плътната и богата среда, която беше неговата среда още от момента на зараждането на Комплекса. Той обръщаше в енергия минералите и металите и смилаше препятствията. А сега откри, че новата среда е изключително бедна на ресурси. Над утаечните пластове се издигаше само вода и в нея неговите нови разклонения се придвижваха твърде бързо. Едно от тях изскочи на повърхността и импулсът осъзна, че положението е още по-лошо, отколкото беше предполагал. Над океана започваше смъртоносно пространство, пустиня, в която, колкото и да е невероятно, беше твърде възможно въобще да няма енергия. Преди да постави в известност Комплекса, импулсът се зае с по-подробни анализи, като издигна повечето от своите разклонения към повърхността на водата. Той изнесе едно от тях в новата среда и откри следното:

а) новата среда е пронизана от излъчвания от най-различен вид. Някои му бяха познати: те съществуваха в това, което той сега осъзнаваше като богата среда. Други пък напротив, бяха неизвестни, неразбираеми и изключително интензивни. Всички обаче можеха да се усвояват и да служат за източник на енергия;

б) плътността на веществото бързо спадаше с отдалечаването от богатата среда, докато в същото време плътността на излъчванията се увеличаваше;

в) един източник на топлина и излъчвания се отделяше отчетливо сред другите. Той заемаше ограничена част от пространството, което се намираше пред импулса и очевидно бавно и равномерно се движеше.

Импулсът, открил атмосферата, космическото пространство и Слънцето, предаде цялата тази информация и своите заключения на Изходния Комплекс.

За първи път през време на своето съществуване Комплексът се сблъска с наистина труден проблем. Същевременно той долови опасност и тя породи нещо подобно на смътен отзвук от онова безпокойство, което изпита импулсът на много километри от него.

Комплексът не взе никакво неотложно решение. Знаеше, че от този момент неговото бъдеще е застрашено. Нарастването му продължаваше. Другите импулси, зараждащи се в огромното му и лакомо тяло, на свой ред се изкачваха към Новата Среда. И ще дойде ден, когато енергията на скалистите пластове, металните руди и кристалните жили ще се изчерпи. Ще дойде ден, когато собственото му тяло ще се издигне върху пустинната повърхност, на която няма никаква храна.

Сега Комплексът знаеше строежа на света и този строеж го обричаше на смърт. Ако само… Той взе решението и изпрати на отишлия най-далеч от всички импулси заповед: продължавай!

И в същото време осъществи една още небивала операция: отдели част от енергията, толкова необходима на него самия, и я предаде на челния импулс, на който вече беше трудно да я добива сам.

* * *

Колонията завърши гласуването.

Седейки до шкафа, в който се държаха стотици копия на кинофилми, Гарно гледаше сина си. Бернар отново играеше с „безумния мехур“. Кълбата се въртяха и когато детето натискаше черното копче, се разнасяха резки звуци — резултат от тяхното случайно сблъскване.

Елизабет влезе с усмивка.

— Арнхайм те вика — каза тя.

Той вдигна рамене.

— Според мен направих каквото можах. Сега е ред на Кустов.

— Но ти все пак си длъжен да отидеш в командната секция.

— Да, разбира се.

Той се отпусна на колене, преобърна „безумния мехур“ и разроши косите на сина си.

— Ама остави ме! — сърдито каза Бернар и за отмъщение метна мехура в далечния край на стаята.

— Ти знаеш, че той не търпи това — забеляза Елизабет. — Суетен си е.

Гарно бавно се изправи и разсеяно пооправи сакото си.

— Забравих да те попитам… Той вчера ходи ли в хипнория?

Тя го погледна с усмивка.

— Какво значение има сега това, Пол? Всъщност дори бих предпочела да спи в момента…

— Никакъв специален момент няма да има — каза Гарно. — Резултатът от гласуването е ясен и хората на Кустов вече са се заели с двигателите. Та ти знаеш това.

Тя не отговори и той започна да подрежда досиетата, които беше донесъл преди няколко дни от отдела по психология. Сега те щяха да са му необходими.

Елизабет стоеше неподвижно сред стаята. Със странно сериозно лице детето стоеше в краката й. Гарно мълча цяла минута, без да знае какво да каже. Най-сетне, преди да тръгне, той вдигна „безумния мехур“.

— Вземи го, малкия! Нима не ти харесва повече?

Постави играчката върху килима до сина си и бързо излезе.

Секцията по психология се намираше около главния лазарет, недалеч от „южния полюс“ на кораба. За да се добере до нея, трябваше да се спусне по една стълба, след това по друга и да мине през галерията, която всички наричаха „погребалната алея“. Гарно не обичаше това място и обикновено тук вървеше бързо. Но този път спря и се обърна към лявата стена. Върху гладкия метал се очертаваха редица черни клавиши. Едва след няколко секунди Гарно се застави да вдигне ръка и да натисне един от тях. Когато зад стената пламна светлина, сърцето му затуптя по-силно. Светлината беше странно сияние, сякаш от друг свят. Гарно надзърна в гробището на кораба.

Всъщност истинското име на това място беше „големият зоохипнорий“. Залата беше огромна. Това беше най-голямата зала на кораба, ако не се смятаха оранжериите, в които растяха дървета. Сводестият таван напомняше колосален бял саркофаг. Но тук нямаше никакви трупове. Само неподвижни тела. Тела на спящи животни.

Погледът на Гарно се местеше от замръзналите коне към замразените крави, от групичките, покрити със снежни парцали кучета, към сивата котка, която сякаш мъркаше в кътчето край контролния прибор. По стъклените тръби тихо се стичаше жизнен серум в шията на могъщ черен бик. В отделна клетка лежаха змии, приличащи на сухи клони.

Животните в този космически ковчег още от самото излитане бяха потопени в изкуствен сън. И той правеше незабележимо за тях протичането на времето, спасяваше ги от страха и облекчаваше проблемите по храненето и гледането им.

Добитък, предназначен за хипотетичните пасища, кучета, които ги чакаше необикновен дивеч, котки, на които може би ще се наложи да плават във вода, и кози, чиято съдба е възможно да бъде, както в далечното минало, такава, че те да се превърнат в товарни животни.

Светлината бавно угасваше. Тя загасна окончателно именно в мига, в който Гарно излезе от хипнория.

Наближи психологическата секция. „Всъщност — помисли си той — именно сега всичко едва започва. Те предпочетоха риска, предпочетоха да завършат пътешествието, каквото и да струва това. Почти всички. Не само почти. На мен ще ми се наложи да имам работа с другите, с тези, които се страхуват.“

Вратата се плъзна встрани. Той искаше да влезе в своя микроскопичен кабинет, когато внезапно стоманените стойки бясно завибрираха. Гарно изгуби равновесие, опита се да се хване за дръжката на вратата, не я улучи с милиметър и се струполи.

И когато в главата му избухна болката, дочу далечно бучене.

* * *

Енергията протичаше през много километри до импулса, за да подхранва новите разклонения, които се издигаха в атмосферата, изучаваха повърхността на океана и се промъкваха по пустинните континенти, предавайки на Изходния Комплекс безброй сведения. И тези сведения все повече укрепваха в него усещането, че трябва да бърза.

Времето, което му оставаше, ако се съди по обема на планетата, беше приблизително равно на срока, който вече беше преживял. За Комплекса, който винаги възприемаше своето бъдеще като вечност, това беше равносилно на смъртна присъда. Беше абсолютно необходимо да се намерят нови източници на енергия и нови области от плътно вещество.

Разклоненията на микроскопичните клетки се разпространиха бързо по цялата повърхност на планетата, замрежиха дъното на безжизнения океан, дълбоките долини и острите върхове на планините.

Челният импулс се издигаше нагоре, в атмосферата, протягайки несигурно тънки нишки във все повече и повече бедната среда, докато не достигна пълната празнота, където само рядко се срещаха отделни молекули.

Беше необходимо да се промъкне по-нататък, там, където се губеха последните следи на атмосферата. Така, както и преди, той предчувствуваше съществуването на планетната повърхност. Комплексът долавяше сега някъде далеч напред плътни тела, богати източници, излъчващи енергия, нищожни количества от която улавяха неговите изхвърлени напред нишки.

* * *

Заедно със светлината се върна и болката. Гарно откри, че лежи върху кушетката в своя кабинет, повдигна се и усети силно виене на свят.

— Лежете си спокойно — чу той гласа на доктор Мартинес. — Вашите услуги сега не са необходими на никого.

— Какво избухна?

— Един от генераторите. Това още съвсем не е катастрофа, но с мнозина се случи същото, каквото и с вас… Лазаретът е препълнен.

Гарно попипа главата си и усети лека превръзка. Трябваше да се улови за кушетката, за да седне.

— Струва ми се вече ви казах, че сега нямате пациенти — повтори Мартинес, мръщейки се. — Повечето от тях получиха цицини и се прехвърлиха в лазарета. Без съмнение това ще успокои нервите ви.

— Съобщихте ли на жена ми?

Мартинес кимна.

— Вие се отървахте леко и мисля, че можете да се върнете у вас.

— Трябва да видя Арнхайм — каза Гарно.

В залата за управление заедно с Арнхайм бяха Вебер и Сирети. И тримата бяха наклонени над екрана на сканиращото устройство и Сирети обясняваше тихо нещо, като ръкомахаше.

Едва след няколко секунди Гарно забеляза и Шнайдер. Политическият представител седеше пред двойния обзорен екран. Приближавайки се, Гарно видя върху екрана кълбо с цвета на охра, изпъстрено с черни петна и увито в жълтата димка на атмосферата. Фотолетът преминаваше на по-малко от два милиона километра от осмата планета на Винчи — външната планета на системата.

— Неприятно зрелище — каза Шнайдер. — И твърде неприятно място, господин Гарно.

— И все пак ще ни се наложи някога да се заемем с нея — отвърна той, — както и с всички останали планети на системата.

— Тази задача ще се падне на нашите потомци — каза Шнайдер. — Ако, разбира се, оживеем.

— За какво говорите? Колонията гласува и направи избора си. Ще спрем двигателите и пътешествието ще завърши.

В проницателните очи на политическия представител заиграха иронични пламъчета.

— А сигурен ли сте, че ще стане точно така? Искам да кажа, вас не ви ли е страх?

Гарно вдигна рамене.

— Да, аз се страхувам, както и всички — каза той. — Но аз също гласувах за спирането на двигателите, каквото и да ми струва това.

— А аз не — меко каза Шнайдер. — Виждате ли, подобна експедиция означава баснословни разходи, твърде много време и прекалено много надежди… и освен това аз се боя прекалено много от смъртта, за да й помагам по някакъв начин. Но може би просто съм свикнал с това дълго очакване и в края на краищата съм го заобичал заради самото него и всъщност не ми се иска то да свърши. Във всеки случай изглежда, че събитията потвърждават моята правота.

— Ние нямаме никакви шансове, Пол — каза капитанът. — Кустов прави всичко възможно, но се опасява, че няма да мине и час и ще избухне и вторият генератор. Това значи, че ще се появят затруднения с пречистването на въздуха. Ще стане необходимо в различни места на кораба да се разположат спасителни групи и да се вземат мерки за събирането на всички колонисти заедно. Тогава ние ще можем да изключим някои секции и така да икономисаме въздух и електроенергия. Ще се заемете ли с това, Пол?

— С какви пълномощия разполагам?

— Ако се наложи, заставете ги да отидат в хипнория. Ние можем да създадем полиция, но всичко трябва да бъде спокойно.

На Гарно му се стори, че в стомаха му има нещо твърдо и студено.

— Какво казва Кустов?

— Не съм го разпитвал. Още от самото начало седи на дъното на своя ад и извършва чудовищна работа.

— Какви са шансовете ми, ако избухне и вторият генератор? — запита Гарно. Но в същото време си помисли, че знае отговора. И в погледа на Арнхайм прочете потвърждение на мислите си.

Излезе от залата за управление и по стълбите и коридорите се върна в своята квартирка.

Елизабет седеше в спалнята на края на кревата и плачеше.

— По-добре би било да престанеш — каза той. — Бернар ще се изплаши…

Тя поклати глава и посочи вратата на хипнория.

— А ти? — запита той, без да се обръща. — Може би и на теб ти се иска?…

— Аз съм достатъчно зряла, за да мога да бодърствувам с тебе. Просто малко си поплаках… Но съм сигурна, че всичко ще свърши добре. Всичко е наред, Пол, нали?

* * *

Нарастващият Комплекс узна що е тревога. И тази тревога ускоряваше растежа му и увеличаваше количеството на импулсите, които се отправяха в космическото пространство. Цяла гора от нишки се протягаше към далечното синьо слънце, което те можеха да достигнат едва след много време. Плътните мрежи на нишките напускаха родната планета, Богатата среда, и се протягаха към съседните планети. Други нишки, още редки и малобройни, бивяха изхвърляни към далечните звезди.

Един от тези импулси откри нов източник на енергия, сравнително близък и движещ се в празното пространство. Източникът не беше много богат, но неговата близост правеше използуването му не само желателно, но и наложително. Поради това Комплексът предаде на импулса допълнителна енергия и му нареди да се придвижи бързо към движещия се източник.

* * *

— Веднага щом научих — каза Гарно в тъмната и тиха спалня, — се изплаших най-напред за себе си. Изплаших се, тъй като за първи път трябваше да изпълнявам истински своите професионални задължения. Мисълта, че ще се наложи да внушавам сигурност у онези, които се страхуват също като мен, ми беше непоносим…

— Та ти не си страхливец — каза Елизабет. — Такъв страх би могъл да изпита всеки. Такива опасности не възникват често и не може да се иска от хората да притежават свръхчовешки качества.

Те замълчаха. И двамата се вслушваха в изкуствената нощ на кораба, сякаш можеха да доловят в това огромно стоманено кълбо шума на фотонните двигатели и дори звъна на инструментите, с които техниците пробиват, промъкват се… приближават се към взрива.

Най-сетне Гарно се изправи и Елизабет тръгна след него, тъй като знаеше къде отива. Той открехна вратата на хипнория и дълго гледа от прага сина си, спящ в слабото ледено сияние.

Той лежеше в пашкул от хром и стъкло. Целият беше обвит в тръбички, приливащи в магически багри.

— Сънува нещо, сигурна съм — каза Елизабет.

Гарно направи крачка назад.

— Струва ми се, че сега не бих могъл да заспя.

— Иска ти се да отидеш там ли?

И двамата знаеха за какво говори.

— Необходимо ти е да играеш в случая някаква роля — каза тя, затваряйки вратата на хипнория. — Мъченичество в ролята на социопсихолог при теб не се получи и сега ти е необходимо да си намериш нещо друго. В това е цялата работа, нали?

Той се усмихна уморено.

— Страхувам се само да не стана също толкова безполезен като Шнайдер. — Той се преобличаше с бавни и точни движения. — Ще са необходими столетия, за да разберат хората какви таланти са необходими за звездите.

И излезе. През синкавите галерии и пробляскващите кладенци на стълбите отново се добра до долната част на кораба, до неговия „южен полюс“, където фотонните двигатели упорито продължаваха да изхвърлят водопад от светлина.

Съобщи за своето идване по малкия контролен телевизор и като мина през тесния проход, се оказа в кръгло помещение, по стените на което висяха защитни костюми.

— Добре дошъл в нашата пещ — произнесе гласът на Кустов. — Смятате, че е необходимо да подсилите нашата крехка психика?

— Вие не се нуждаете от това, Кустов — каза той, снемайки от стената един бял костюм. — Просто ми се иска да бъда в първите редове на партера.

Гарно прекрачи в свят от хром и пламък, в който хората независимо от блестящите си костюми, изглеждаха съвсем не на място. Хромът блестеше по машините, а пламъкът — в триъгълните прозорчета за наблюдение, през които се виждаше самото сърце на двигателите. Гарно погледна ослепителните кабели, свързващи батериите с главния генератор. Под краката си усещаше рева на изригваната енергия, без да можеше да надзърне направо в чудовищния пламък на светлинния поток.

Разпозна високата фигура на Кустов и му махна с ръка. Зад прозрачната маска върху лицето на инженера блуждаеше напрегната усмивка. Кустов взе за ръка Гарно и го потегли наляво към мостика, който изглеждаше, че води във вътрешността на двигателите. Те се изкачиха по стъпалата и се озоваха пред триметров квадратен екран. Повърхността на стъклото беше сива.

— Погледнете — каза Кустов.

Той натисна клавиша в десния долен ъгъл и Гарно за секунда замижа. Вдясно и вляво от пламтящата килватерна струя на кораба се простираше черното и тъмновиолетово пространство на празнотата. На милиарди километри зад тях светлата ивица се губеше в изумрудна мъгла сред безбройните звезди.

— Възседнали светлината — каза Кустов. — Та това сме ние.

В гласа му се долавяше ирония и тъга. И Гарно внезапно осъзна, че положението е наистина твърде сериозно. Много по-сериозно, отколкото мислеха Арнхайм и навигаторите.

— Ще се справите ли?

— Ако ни потръгне. Имайте предвид, че компютърът на татко Арнхайм дори е изчислил нашите шансове. Но аз се страхувам, че няма да успеем, Гарно. — Той вдигна лявата си ръка и погледна хронометъра, който останалата на Земята негова жена му беше подарила преди двадесет години. — След около два часа, ако не намерим генерално решение, ще стане гигантски взрив.

— Но Арнхайм говореше само за втория генератор. Възложи ми да разработя план за евакуация, за да може…

— Страхувам се, че не съм го информирал изцяло — спокойно каза Кустов. — Виждате ли, не мисля, че цялата колония трябва да бъде предизвестена за близкия край. Вие знаете възгледите на Арнхайм…

— А вие? Вие знаете ли моите възгледи?

— Уви, твърде приблизително. — В погледа на Кустов се появи дълбока умора. — Но аз не рискувам нищо, дори и да сбъркам.

— Моля?

— Много съжалявам, Гарно, но вие ще останете с нас.

Той се спусна в апаратната зала. Гарно изтича след него и го хвана за рамото.

— Дявол да го вземе, Кустов, вие да не сте се побъркали? Бихте могли просто да не ми кажете нищо.

— Вие имате очи и освен това и тази ваша интуиция. Десет минути тук, три думи с персонала и щяхте да разберете всичко.

— А Арнхайм? А другите?

— Те не биха попаднали тук, дори да поискат. А и при всички случаи… — Той посочи хронометъра. — Разполагаме с твърде малко време.

Гарно замълча, макар в главата му да се блъскаха стотици фрази. В едно и също време той и се ядосваше, и се възхищаваше на Кустов.

Елизабет… синът му… Дори и Кустов да не беше го задържал тук, все пак не би имал мъжество да се върне и да ги лъже…

* * *

Импулсът премина през умиваната от потоците енергия пустиня, в която се кръстосваха различни гравитационни сили. Сега той се приближаваше до целта, посочена му от Изходния Комплекс. По негова заповед импулсът се разклони и малко измени структурата си, за да може да му предава веднага поглъщаната енергия.

Нейният източник сега беше само на няколко мига растеж. Импулсът съпостави своята скорост със скоростта на източника и предаде на Комплекса поразяващия резултат. Очевидно източникът беше най-бързо движещият се обект в тази част на пространството.

„По-бързо!“ — изкомандува Комплексът.

Разклоненията пронизаха с безброй нишки пространството. Импулсът достигна до източника, предаде информация за това и започна да чака заповедта-отговор. Заповедта дойде почти веднага: „Анализ и врастване.“

Импулсът се придвижи към могъщия източник на чиста енергия, свеждайки всичките си разклонения в една точка.

„Поглъщане!“ — нареди Комплексът.

* * *

— Малко повече от час и половина — каза Кустов.

Четирима души продължаваха да работят около панела за управление. Трима други се намираха по-нататък, във вътрешността на нервната система на двигателите и се мъчеха да спрат реакцията, започнала преди няколко часа.

— Дявол знае какво става там — каза Кустов. — А ние не можем да предадем никакви сведения за бъдещите експедиции. Това е дефект на конструкцията, Гарно. Катастрофата е назрявала постепенно, не е можело да бъде предотвратена. И точно същото може да се повтори десетки пъти, преди да…

Внезапно замлъкна. Един от техниците тичаше към него, размахвайки ръце.

В същата секунда Гарно видя, че много от сигналните лампички изгаснаха. Реши, че това е началото на взрива и мускулите му се напрегнаха. Не можеше да мисли за нищо и цяла секунда се чувствуваше така, сякаш е на границата между съня и смъртта. След това всичко стана най-обикновено. Под краката си чувствуваше, както и преди, биенето на могъщите двигатели, но… дали то беше същото, както и преди?

Кустов стоеше пред контролната панела. Последователно се наведе към няколко контролни лампи, удари по рамото техника, който го беше повикал, и тичешком се върна.

— Дявол да го вземе, докторе! Сякаш облиза енергията с език!

Гарно повдигна вежди.

— Значи успяха? Двигателите…

Буря от мисли и чувства помете и последните следи от страх. Кустов го разтърси, сякаш искаше да го вдигне във въздуха.

— Ама не! Енергията просто изчезва и това е всичко! Тези проклети двигатели спират, но ние нямаме нищо общо с това! Абсолютно нищо!

Той притегли психолога към циферблатите и му показа препускащите по тях цифри и стрелките, които бавно пълзяха към зеления сектор.

— Гледайте: тук и тук, и тук… Всичко пада. Разбирате ли нещичко? Съвсем побъркана история!

— Защо? — Гарно разтърси глава. — Нима вие не сте направили нищо за това? А и реакцията би могла в края на краищата да се прекъсне сама.

— А не! Всичко протича така, сякаш пространството изсмуква нашата енергия. Цялата наведнъж. Разбирате ли? Всичко изведнъж!

С внезапна тревога той отново се вгледа в циферблатите. Техниците стояха около тях безмълвни и с едри капки пот по челата си.

Гарно се намръщи.

— Вслушайте се! Нещо не е наред…

Едва след няколко секунди те разбраха, че бученето на двигателите е спряло.

* * *

Гигантското поглъщане на енергия за малко не стана причина за разпадането на сложната структура на импулса, но бързото му преустройство го спаси. Той успя да усвои необходимото количество енергия и дори известен излишък изпрати на Изходния Комплекс.

Изходният Комплекс узна чувството на удовлетворение и на него изведнъж му се стори, че той, разбира се, ще може да расте и да расте, докато не достигне другите хранителни планети. Празното пространство е само труден участък по пътя към други хранителни среди.

Импулсът продължи анализите и откри, че Движещият се Източник е съставен от тясно свързани и твърде чисти метали. Обемът на Движещия се Източник обаче беше твърде малък и неговото поглъщане би донесло много по-малко полза от изучаването му.

Като разви екстра тънко разклонение, импулсът го вкара в кораба.

Разклонението тръгна по тръбите между стоманените стени, проникна във вентилационния канал, добра се до хидропонните вани и изследва мимоходом растенията.

Неговият край се оказа в тръбичка, по която течеше течност с изключително сложен молекулярен състав и тръгна по нея. По този път той проникна в тялото на детето, което спеше в хипнория.

До този момент Комплексът нито веднъж не беше срещал структури, съпоставими с неговата собствена. Той винаги се беше смятал за Първичен и Единствен Живот.

Чрез посредничеството на своя импулс той за първи път откри съвкупност от органи с различни функции, откри друго живо същество.

Първият контакт с мозъчната система на това същество пробуди у него нова емоция. Това беше възхищение, страх… или любопитство?

* * *

— Всички сигнали прекъснаха — каза Кустов. — Светобатериите са мъртви. Всичко изглежда така, сякаш никога не сме имали фотонни двигатели. Сега можем да подготвим спирането с помощта на спомагателните двигатели.

— И не разполагаме с никакво обяснение — замислено каза Арнхайм. Без да се откъсва, той гледаше екрана, върху който проблясваше сребърна капка — далечната луна на Винчи–7. Самата планета, газов гигант от типа на Юпитер, не се виждаше на екрана.

— Някой си Ванберг преди много години говореше за полета на поглъщане — каза Кустов, като вдигна рамене. — Тогава не обърнах на това никакво внимание. Но сега…

— С индикаторите не е станало нищо — каза Арнхайм. — Те просто са регистрирали спирането на двигателите. Ако такова поле съществуваше, би трябвало да открием поне някакви следи от него, нали така?

— Вече казах, че нямам никакво обяснение. Теорията на Ванберг е единственото, на което бихме могли да се опрем. Батериите са мъртви. Как да се обясни това? Всичко това напълно ме обърква, Арнхайм.

— И всичко това ни спаси — капитанът тръсна глава. След това на тънките му устни се появи усмивка и той погледна към Гарно. — Ето сега се появи работица за вас, Пол. — Гарно вдигна вежди и той му дообясни: — Ами вярващите сред колонистите! Представяте ли си какво могат да си въобразят те?

— Предварително ги извинявам — тихо каза Гарно. — Аз също съм объркан като Кустов и като вас. — И прибави, като гледаше към Кустов: — А всъщност още колко много неща не знаем ние.

Той влезе в апартаментчето си, измъчван от нещо като тревожно предчувствие. Елизабет гледаше екрана. Арнхайм обясняваше на колонията, че заплахата е отминала и пътешествието наближава края си.

Когато жена му го погледна, Гарно разбра за какво иска да го попита и се усмихна.

— Чудо на далечния космос — каза той. — Ето още едно заглавие на филм. Както и „Възседнали светлината“. — Помилва я по брадичката и добави: — Приказка за внуците на цирцейските заселници.

— Кустов ли успя?…

— Там е работата, че не. Никой нищо не разбира. И аз също си мисля като тях, макар това да не е моя работа. Слушай например…

Той се опита да й опише какво е станало всъщност, разбирайки отлично, че главното им се е изплъзнало и могат само да изграждат хипотези.

— Е, сега ти можеш да изиграеш напълно великата си роля — каза тя с насмешлива усмивка.

— Говориш също като Арнхайм.

— Може би, но когато всичко стане известно, твърде много хора ще решат, че това е някакво чудо.

— Арнхайм не се готви да съобщава…

— Е, и какво? Изглежда, си забравил, че ние живеем в яйце, населено с приказливи насекоми.

— Може би, когато се успокоят, те ще станат по-малко любопитни.

— Съвсем не. Чуй ме. Като жена, вярна на себе си, аз търся някакво слабо място във вашето приказно произшествие. Та нали само преди няколко часа двигателите отказваха да спрат. И вие не можехте да направите нищо. Тогава защо ви тревожи толкова, че всичко се е изменило?

— Защото на това няма никакво разумно обяснение!

— Хайде, хайде, няма да почнем да се караме за това, че сме успели да се спасим — каза меко тя.

* * *

В сънуваните блянове на детето се появи един въпрос. Той можеше да се формулира като „Какво си?“ или като „Кой си?“ Той обхващаше огромен комплекс от понятия, които бяха мъчно достъпни за едно сънно съзнание.

Най-сетне дойде несигурен отговор. Нещо подобно на „малък“, а след това „Бернар“. И някакви представи, в които главна роля играеха чувствата и спомени за усещания като: „Глад… сън… болка… игра.“

Изходният комплекс не успя да разшифрова последното понятие. Всъщност почти всички приети от него понятия изискваха и допълнителни изследвания. Но Комплексът отлично разбираше цялата важност на направеното откритие. Беше срещнал клетъчен конгломерат, повече или по-малко сходен със самия него, макар и много по-малък по обем. Но възможностите на неговия мозък, напротив, бяха обширни и разнообразни. Поради това трябваше да се действува с изключителна предпазливост. Докато самият импулс се беше настанил в мозъка на детето, разклоненията изучаваха прякото му обкръжение. Изходният Комплекс скоро получи потвърждение на предварителните си предположения: Движещият се Източник наистина минаваше през пространството по определена траектория. В близко бъдеще той щеше да достигне другите хранителни планети. Всъщност Движещият се Източник, в който се намираше клетъчното същество, се насочваше право към една от трите планети, за чието съществуване Комплексът се догаждаше. По този начин Комплексът трябваше просто да чака края на това пътешествие. Тъй като импулсът се беше настанил в Движещия се Източник, Комплексът можеше да си позволи да икономиса известна енергия и да отдели малко повече внимание на отговорите на Новото Същество.

Комплексът отново изпрати въпрос: „Какво си?“ Но този път той придружи въпроса с образи, които бяха ясни на самия него. Те бяха: „Черно — твърдо — метал — глад — скала… нощ — ден — глад.“ Времето, протекло между зададения въпрос и отговорите на съществото, му се стори много дълго. Той разбра обаче, че съзнанието на неговия събеседник притежава различни нива, които очевидно само с мъка се свързват помежду си. Както се оказа, едно от тях, в най-голямата дълбочина, беше особено важно и особено богато на образи — спомени и понятия. Друго ниво предаваше изключително интензивни емоции; спомени, които се налагаше Комплексът да отслабва, преди да започне да ги изследва.

„Какво си?“ — повтори той.

В него още не беше се оформила обща представа за Съществото. Той предчувствуваше наличието на много разклонения, в които не му се удаваше да проникне. Освен това съществуваха цветове и усещания, в които не му се удаваше да се ориентира. Но от всички получени сведения сякаш следваше, че Новото Същество расте много бавно — така бавно, както Комплексът не би могъл и да си представи. То обитаваше в Движещия се Източник и Източникът го отделяше от пустинната среда, която означаваше за Съществото „край на живота“. Комплексът дълго се занимава с тази последна идея. В края на краищата той успя да я асоциира със собственото си понятие „изчерпване на енергията“. Ако Новото Същество напуснеше Движещия се Източник, то нямаше да може повече нито да расте, нито да мисли. Неговите функции на поглъщане и мислене биха се прекратили. Същото би се случило и с Комплекса, ако той не би намерил хранителни планети, изградени от плътни скални пластове и метали. Но сега на него му се струваше, че краят на съществуването му ще настъпи едва някъде в далечното бъдеще, съпоставимо с вечността. Поради това той отнесе идеята за „край на живота“ към раздела на абстрактните проблеми, за които понякога разсъждаваше един или два пъти в едно столетие.

Той възобнови бавния разговор с Новото Същество. Но сега Комплексът знаеше, че това Същество за него не е препятствие. То всъщност представляваше конгломерат, поддаващ се еднакво на поглъщане, както и скалите. Той би могъл да подчини това същество и да се храни с него, когато би сметнал това за необходимо.

* * *

— Разстоянието е девет милиона километра — каза, изправяйки се, Вебер. — Всъщност ние почти сме пристигнали.

— Остават още само няколко часа — каза Арнхайм. — Поради това ви събрах.

И наистина залата за управление беше претъпкана. Гарно слушаше капитана доста разсеяно. Неволно се вглеждаше в милиардите звезди, плаващи зад купола. Неволно търсеше сред тях „нещото“, което би било способно да погълне енергията на светлинните батерии. „Нещото“, спасило кораба, който, както му се струваше, вече цяла вечност се носи сред неизброимите звезди.

Той се зарадва, когато Арнхайм съобщи за започването на процеса за кацане и замълча. Сега всичко ще тръгне логично и по предварително предвиден ред. Именно за това те бяха преживели тук двадесет години. Цялата операция вече беше репетирана толкова пъти, че Гарн я възприемаше като стар филм… „Възседнали светлината“.

— Ето едно откритие, което ще ви заинтересува.

Той трепна, когато откри, че пред него е Кустов. Главният инженер на двигателите държеше в дясната си ръка смачкан лист. Протегна го на Гарно, но психологът видя само няколко цифри и означения за време.

— Е и какво?

— Сега ще ви преведа. Преди около половин час ме извика един от моите техници. Той е открил прекъсване на проводника във вторичната верига…

— В светлинните батерии?

— Не. В системата за управление на главното шаси за кацане. Но важното не е това, а характерът на повредата. — Той протегна ръка и взе листа от Гарно. — Вникнах в неговите твърдения и направих едно малко изследване. В резултат открих нещо любопитно. Проводникът е бил прерязан при самата обвивка, а около повредата намерих нещо като… като желе.

— Взехте ли образец?

— Обадих се в химическата лаборатория и помолих да изпратят Ринци с всичко необходимо. Но когато се върнах на мястото, там вече нямаше нищо.

— Прекъсването не беше ли възстановено?

— Не, но нямаше повече никакви следи от това желе.

Те вървяха бавно към изхода от залата за управление. Зад тях струпали се около Арнхайм, техниците шумно спореха.

— Нещо започнаха да се появява прекалено много тайни — каза Гарно. — Имате ли някаква хипотеза?

— И даже много. Но се страхувам да не би да ме подвежда моето въображение. Все пак моята кръв е славянска.

* * *

Елизабет влезе в стаята с букет цветя. Гарно не можа да разбере веднага, че това са маргаритки.

— Господи! — въздъхна той. — Ти сигурно си получила правата върху цирцейските мини, за да можеш да си позволиш такова нещо?

Тя се засмя и започна да прави от пластмаса ваза за цветята. Ловките й пръсти се плъзгаха по прозрачния материал и вазата вече се оформяше проста и красива. Когато я завърши, тя пусна вазата във фиксиращата течност.

— Просто срещнах Люсил, жената на ботаника Принже.

Той кимна, мислейки си за желето, което някъде в кораба беше прерязало кабела.

— Сега — каза Елизабет, като подреждаше цветята във вазата — малкият може да излезе.

Едва сега той забеляза, че вратата на хипнория е отворена. Светлината вътре беше ярка и синя. Тръгна към вратата.

Реанимацията завършваше. Лицето на детето вече не беше толкова бледо. Устните му бяха яркочервени и разтворени в сънна усмивка, откриваща зъбите.

Гарно се приближи към детето, наклони се и докосна с пръсти гладкото му чело, като приглади падналия върху него кичур коса.

— Всичко е наред — каза той. — Сега вече всичко ще е наред.

Но дълбоко в себе си той още не вярваше в това.

* * *

Хиляди изключително тънки влакънца пронизаха тялото на Новото Същество и сега импулсът знаеше цялата функционална схема на неговите органи. Той разбра също и почти всички негови психически възможности и завърши съобщението, изпратено на Изходния Комплекс, с оценката, че по-нататъшните му изследвания са безсмислени. Според неговите анализи Новото Същество беше напълно отделно от Движещия се Източник. А полезен можеше да бъде само източникът. Без особени разходи на енергия той щеше да пренесе импулса до нова хранителна планета.

Изходният Комплекс претегли всичко за последен път. Наистина това бавно, почти неподвижно живо същество, чиито физически аспекти го объркваха в много отношения, можеше да послужи само като източник на твърде маловажна информация. Комплексът би предпочел да запази всичките си способности за хранителната планета, към която се насочваше Движещият се Източник, за вековете на поглъщане и преработка в нови безбройни импулси, отиващи в пространството.

„Излизане!“ — подаде той команда на импулса, внедрил се в Новото Същество.

Импулсът се подчини. Прекалено бързо.

Изходният Комплекс имаше един недостатък — липсата на любопитство. И този му недостатък повлия на неговите изводи.

Всички анализи и всички въпроси не можаха да му помогнат да разбере, че съществува особено състояние, наречено сън. И той не можа да узнае, че Новото Същество сега излиза от това състояние и преминава към фазата на пълноценен живот.

Импулсът напускаше тялото и колкото и да беше тънък, бързото му движение породи множество нервни сигнали.

Хипнозата завърши, завърши и действието на анестизаторите и открилото очите си момче усети къса, но изгаряща болка. То извика: „Ох!“, тъй като беше преди всичко малко дете и протегна ръце към баща си, наведен над него. И поради това, че то беше само едно малко дете, в гласа му пламнаха обида и ненавист към онова, което му беше причинило болката. Силна обида и силна ненавист.

Никога до този момент импулсът не беше получавал толкова мощен психически шок. Импулсът веднага се разпадна, но шокът се понесе по нишките му и успя да стигне до Изходния Комплекс.

Ненавистта на детето подействува върху психическите центрове на Комплекса като истинска бомба. Тя плисна огън, който изтри закъснялата мислена защита и се разля по всички жизнени разклонения.

Изходният Комплекс загина, без да успее да научи какво е това удивление.

На повърхността на осмата планета на Винчи и далеч в пространството започна разпадане на импулсите.

* * *

Бернар се събуди напълно. Цяла секунда Гарно стоя неподвижно. Той държеше сина си за ръка, недоумявайки какво е предизвикало неговия вик на болка.

— Какво ти е?

Приближи се и разтревожената Елизабет. Той вдигна рамене и пусна ръката на детето.

— Някакъв кошмар — каза той. — Сигурно някакъв лош сън.

И в този миг дочу глухите вибрации на включилите се атомни двигатели, които започнаха да спират гигантския кораб, преминавайки към траектория за кацане. Елизабет хвана сина си и с престорена строгост му каза:

— Хайде, ставай, цирцеец! Не губи нито минута! Време е да почнеш да бъдеш полезен!

Гарно се усмихна, но си мислеше за съвсем друго.

Край