Оригинално заглавие
«Тёте плохо, выезжай», (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 44,45,46/1979 г.


На Саврасов му се падна неудобно кресло — облегалката не падаше назад. И с гръб към движението. Това действуваше на и без това напрегнатите му нерви. Зад прозореца се носеше мократа нощ, като драскаше с дъждовните капки косо по стъклото. От време на време влакът намаляваше ход, покрай него проплуваха крайградските перони с накъдрени от вятъра локви под светлолилавите живачни лампи по стълбовете. После пероните станаха ниски — тук вече не достигаха електрическите влакове от Москва. В Стогов влакът спря за минута. Затропаха врати, по коридора се проточиха, търсейки места, рошави младежи в блестящи якета от изкуствена кожа, по-възрастни мъже в тежки сини мушами, жени в мокри палта с плетени кошници, покрити със зебло и избеляла басма… Задрънчаха буферите, вагонът се люшна, събралата се по нащърбената рамка на прозореца вода плисна, застича се на прекъслечна струйка по тъмната облицовка…

В прозореца отново запълзя влажната тъма. Саврасов помисли, че няма да може да заспи и извади от чантата си книга. Но после угасиха главното осветление. Вагонът заспиваше, стана по-тихо. Само от ъгъла се разнасяше мърморещ бас, прекъсван понякога от тих, кокетлив смях — там музикант на свръхсрочна служба се докарваше пред бузеста девойка с мокри, разпуснати по модата руси коси. Те слязоха на гарата със старинното име „Никоновия манастир“. В съседното кресло неравномерно похъркваше простуден старец в мокър полски шлифер с пагони. На спирките той се събуждаше, подсмърчаше, будно поглеждаше през прозореца и отново заспиваше…

Беспокойството не напускаше Саврасов и тревогата му се засилваше — беше необходимо да се отпусне и да заспи, за да бъде на следващия ден свеж, във форма, в противен случай цялото му пътуване губеше смисъл. Той затвори очи и се съсредоточи. В тъмнината бляскаха бледи кръгове жълта светлина. Те постепенно гаснеха по краищата, свиваха се в мъждива точка и изчезваха, за да се появат отново след известно време. Ритмичното им блещукане се забавяше, после напълно угаснаха. Тракането на колелата се приглуши, престана да се чува, вагонът вече не се люлееше и тогава Саврасов видя пред себе си заградена с вестник лампа за маса, чиято жълта светлина падаше по косите и лицето на Олга. Олга в старата си синя рокля и кърпа на главата спеше седнала на стола, отпуснала се назад върху високото облегало. Уморените й ръце отпуснато лежаха с дланите нагоре върху колената. В съзнанието му внезапно се появи: „Ай, Олюшка пак е пуснала резето на портичката, как ще влезе Анатоли, вече не е за неговите години да прескача оградата, пък е и дебел, няма да посмее…“ А след това с облекчение премина друга мисъл: „Може да сее погрижил, да си е взел ножчето, през процепа ще бутне резето…“

Саврасов заспа усмихнат.

Утрото беше прохладно и чисто. Слънцето още не беше изгряло. Лилавото зазоряване се разливаше по небето, високо над главите висеше нащърбеният, избледнял месец. Влакът се изви наляво, като заобикаляше обрасъл с борова гора хълм. Изплува голям тъмнокафяв камък на склона, хълмът се спусна в потъналото в мъгла старо торфище, над далечната гора се заизвива гъст мазутен дим — димеше старата Чаевска манифактура.

Саврасов излезе на платформата на вагона. Малко по-късно, когато влакът заподскача по стрелките, се появи прозяващата се стюардеса.

— Чаево — съобщи тя, като разточи кръгло и голямо като бъчва О.

— Май че е то — отвърна в нейния тон Саврасов. Краткият сън го бе освежил, усещаше лекота и увереност.

Лелята живееше наблизо. Пет минути по късата „Гарова“ с новите й стандартни пететажни сгради, после наляво по старата „Шестаковска“ — петнадесет минути с умерена крачка.

Отдавна не бе идвал — четири години. Него път сърцето на леля Глаша я беше стегнало здравата. И нищо чудно — петдесет и седем години. Още не е старост, но не са и малко. Две години преди това, когато навърши петдесет и пет, лелята се пенсионира, напусна предачната фабрика, където бе прекарала точно тридесет години, и замина за Ташкент при дъщеря си Татяна. Поживя там малко повече от година в хубаво ново жилище в Чиланзар. Гледаше внучетата — Вовка вече бе тръгнал на детска градина, а Милочка едва бе навършила шест месеца. Всичко беше наред, само дето не се разбираше добре с Николай, зетя. И то отначало вървеше добре, но после започна да се бърка майката на Николай. А какво й беше на нея, може да се попита, отделно си живее, на гости идва; погостува, пийне чай, поговори за цените на уроците — и бъди здрава, майчице. Ама не й беше по вкуса, че Глафира не мълчи, поскарва се на Николай загдето попийва. А как да мълчи Глафира, ами нали не е някоя чужда. Татяна й е родна дъщеря, а и внучетата… В една къща има нужда от много неща. А Николай — какво да се говори, печели прилично, шофьор на автобус е, получава добра заплата и освен това… Но защо да пие? Още повече, че бие Татяна. Тя, разбира се, беше своенравна жена, но не кръшкаше — защо да я бие? С една дума, не се погодила Глафира в Ташкент, прибрала багажа си, взела от дъщеря си пари назаем за самолета и у дома. Добре, че не беше послушала Олга. Тя й говорила, ами продай къщата, защо ти е, старостта не е далеч, с Таня ще доживееш, ще отглеждаш внучетата, а на стари години те — дъщерята и внуците — ще ти станат опора. Но Глафира не продаде къщата и ето че й потрябва в труден миг от живота. Върна се в Чаево, отново тръгна на работа — не в предачната вече, къде на нейните години да се мотае между вретената — в едно учреждение, дежурна на телефона. Но тежко изживя всичко и ето че тези преживявания й се отразиха — притисна я сърцето, приготви се да умира. Слава богу, Анатоли навреме значи пристигна…

Саврасов осъзна, че мисли с лелините си понятия и образи. Усмихна се. При актьорите това се нарича да вникнеш в образа. Но на него това му е по-необходимо, отколкото на актьора. Оня в краен случай може цял живот да играе себе си. Ако човекът не е празен, ще бъде дори интересно — до известна степен. А при него работата започва едва след като вникне в образа. Другояче не може. Говорят, че другите се справяли някак, а Саврасов умува, главното е навреме да се вмъкне в психопластиката на организма, решително да възпре болестните процеси, да регулира генерацията на здрави ритми. Вярно е, но всичко това идва после, то е вторият етап, чиста техника. А преди това трябва да се намерят тези здрави ритми, да се уловят собствените честоти на организма, за да могат натрапените отвън, от лекаря принудителни трептения да попаднат в резонанс. В противен случай все едно, че на човек със стъпало номер четиридесет, отрязано от трамвая, са присадили номер четиридесет и две. Дори и когато хирургът се е справил точно с всичко друго — не е присадил второ ляво стъпало и правилно е подбрал дължината, въпреки това човекът няма да може да ходи нормално. Лявото и дясното стъпало ще имат различни инерционни моменти и поради това и различни честоти на трептения. Човекът непрекъснато ще се уморява. Същото е и с вътрешните органи, но несравнимо по-сложно… Естествено, и на него неведнъж му се е налагало да работи набързо — нещастен случай, болният е в шоково състояние, до смъртта остават минути, тогава не ти е до чистота, главното е да се задействува организмът, да се включи, да се застави да работи. Но затова пък после с месеци се „вживяваш“ в образа, подбираш оптималните честоти, многократни психокинетически въздействия… В техниката това се нарича подборно сглобяване — за всеки възел се подбира най-подходящият детайл от десетки почти еднакви. Детайлите се произвеждат по един чертеж, със строги допуски и пак не може да се говори за пълна заменяемост. А тук става въпрос за човек…

Достатъчно. Трябва да се успокои. Вече се вижда трепетликата край лелината порта. След пет минути ще трябва да заработи. Да се махнат всички странични мисли. Сега те са пречка.

Саврасов спря пред портичката. Побутна дръжката на бравата. Портичката изскърца, отвори се. Юнак е Олга, не е поставила резето. Усмихна се. Леля Глаша е неспокойна душа… Добре. Стига. Аз съм спокоен, уверен, бодър. Готов съм за работа.

Тръгна от портичката към външния вход на къщата по пътечката от борови талпи, бегло огледа двора. Оголелите лехи се проточваха до оградата, в утринния студ малинакът с опадали листа тръпнеше. Кацата вляво от входа на къщата, стара, зелена отвътре, беше пълна догоре. И тук вчера е валяло…

Вратата към пруста не беше заключена. Отвори се без скърцане — само тя беше такава в цялата къща.

И тя си имаше свой глас, вярно. Дори не глас, а такъв тих, задушевен шепот…

Свали влажната след вчерашния дъжд мушама, закачи я на дървеното колче, забито в цепнатина между гредите. Забеляза, че предната стена на пруста аха да падне — в ъгъла вече просветваше. Прогони тази мисъл. После, всичко после. Дано Олга се е сетила и вътрешната врата да не запира с куката. Впрочем думата досетила се не подхождаше. Можеше да се каже, че „се е досетила“, ако я беше запряла. Немарлива, простодушна жена беше тя — цял живот всичко у нея беше широко отворено и къщата, и душата. Затова цял живот остана със своята дебелана Маряшка и тя глуповата като маминка…

Саврасов се усмихна. Какво, леля не спи? Или може би тук стените са пропити от нейния дух и от мислите й? Или просто рефлекс на собствената памет?… Така усмихнат той влезе в къщата.

Всичко беше като в отдавнашен сън. Светеше настолната лампа със зелен абажур, засенчена с вестник „Путь Октября“, под лампата върху плетена салфетка — алуминиева туба с валидол, шишенце с валериан, ръбеста чаша, пълна с вода… До масата стол с висока дървена облегалка, само че Олга се беше прехвърлила от стола на кушетката. Похъркваше забила нос в облечената с плат възглавничка, закрила ухо със сива, топла забрадка, свила по детски колена. Олга сънува, че си стои тя млада, стройна на високата и чиста входна площадка на нейната си къща, загърнала се в шал, навитите й къдрици падат по бузите, вятърът ги подухва и тя е такава заруменяла, красива, усмивката на лицето й е спокойна, уверена, Иван днес е получил заплата и е пийнал, вещицата Албина няма да го пусне у дома, няма къде да ходи, ще дойде, днес непременно ще дойде при Олга.

Саврасов се намръщи. Пречеше му… Наведе се над Олга, поглади я с ръка по главата, другата си ръка постави на челото й. Олга се понамести по-удобно, задиша равномерно, безшумно, потъна в топъл черен сън… Саврасов я блокира и се обърна към леля си.

Глафира Алексеевна спеше неспокойно. Дишането й от време на време се прекъсваше от стенещо хлипане, ръцете й трескаво потрепваха. Господи, какво беше станало с нея! Кожата на ръцете й беше съвсем старческа, суха, на люспи, впила се между рязко изпъкващите сини и виолетови кръвоносни съдове, беше се покрила със сиво-кафяви петна. В слабата светлина на засенчената лампа по измършавелите ръце бяха легнали тъмни сенки между костите и спаружените мускули. Очите и устата сякаш бяха потънали в черни дупки. Под очите имаше жълтеникаво-сини торбички…

Саврасов стисна зъби и преглътна. Да се освободим от емоциите! Те сега са врагове. Той е уред, желязо, мед, транзистори. Той не гледа — записва. Добре, че познаваше отлично пациента, че не беше необходим мъчителният начален етап, въпросите, изясняването, кръстосаният разпит за проверка на искреността и точността на спомените. Главата и ръцете помнят всички предишни състояния, стадиите на пренастройване на организма, тази „подистория“ на човека, която толкова поразително се различава от фактите в биографията му и така тясно е преплетена с тях… Задържа дишането си и леко постави длани върху влажното от изпотяване чело на болната. Затвори очи и с волево усилие предизвика познатото напрежение в челната част на мозъка си. Преди всичко да укрепи съня и да успокои дишането. Да премахне болката — нейният фон заглушава ритмите на органите. Това отне десет минути. Пръстите му сякаш се отделиха, станаха като чужди, по-скоро самостоятелни, не се подчиняваха на управление. Добре, нека сами да действуват, мозъкът сега само ги обърква. В края им възникна усещане сякаш от убождането на милиони микроскопични игли — както в краката, когато изтръпнат. Той се врастваше в чуждото тяло, с всяка минута все по-пълно го възприемаше.

Обследването продължи около час. Саврасов не би могъл напълно, с подробности да опише усещанията си, но главното се изясни — множество дребни изменения във всички органи, които сами по себе си не бяха страшни, но ясно говореха за заболяване. Следващият етап беше локализирането. Пръстите му запълзяха по ръцете, по тялото, спряха се в подребрената област… стомаха, черния дроб… не, не е тук, отново към главата. Да се разперят по-нашироко пръстите, необходима е стереоскопичност. Ето го. В лявото полукълбо се напипва уплътнена тъкан. Тумор… засега не е голям, колкото вишнева костилка, все още е ясно ограничен, не е размит… успя, този път успя… Но какво е това? Кой му пречи?… Олга ли се събужда? Да, време ти е, тичай, бързо, после ще се досъбудиш, на двора, хайде!… Отиде си…

Той се отпусна и пое дъх. Пет минути почивка. Да се изключи напълно… Светът се завъртя във вихрен танц и изчезна в черна яма. Податлива блестяща чернота… Тъмнина.

След пет минути се разбуди съзнанието и съживи тялото. Спри. Всичко не е необходимо. Главното са ръцете. Да се включат всички нерви. Налягането — двеста. Всички контури да се изведат на резонансни честоти. Потенциалът на кожата — до максимум. Да започнем!

Първият импулс — с четвърт мощност, проверочен. Точно попадение. Сега може по-силно. Още, още! Не знаеше какво е — ултразвукове, свръхвисоки честоти, гравитационни вълни — но нима беше важно какво е? Работи — плавно расте честотата на импулсите, пръстите търсят резонанс, още малко по-високо — не, много е, назад, ето така! А сега цялата мощност отляво и отдясно с отместване по фаза на половин период… Повърхността на уплътняването започна да се топи, време е да се включи кръвта. По-близо до съзнанието на пациента, да се поеме управлението на сърцето, да се увеличи амплитудата… Нищо му няма, сърцето е добро, за него това не е претоварване, мощни тласъци, удари, така, така… В тумора се появяват резонансни трептения, надминават критичните стойности, разкъсват се клетъчните ципи, турбулентни вихри в плазмата разкъсват ядрата, левкоцитите поемат отломките, отнасят ги — по-надалеч, към филтрите. Сега да се изведат на пределен режим всички органи — гръбначният мозък, костният мозък, далакът, черният дроб, бъбреците… Туморът намалява, променя се честотата му, бързо да се изменят импулсите, да не се изпуска резонансът… Да се засили дишането — на тялото му е нужен по-голям приток на енергия… Достатъчно, там вече е каша, безредна блъсканица, това само пречи на левкоцитите. Постепенно да се сведе амплитудата до нула… На сърцето му е тежко — да му се помогне, бягащата вълна към съдовете. Пречат варовитите плаки — нищо, сега ще запукат, само малко по-голям размах, ето така, докрай ще ги изчистим после, утре, а сега само най-едрите люспи, да се разбият, нека да работи като шмиргел, да се насочи ултразвук… Добре, може малко по малко да се изключва, само да се поддържа кръвният поток, това е дребна работа, може и по време на сън, само да не се забавя, ритъмът, да се поддържа, а аз да спя, да спя, нека остане да работи будният мозък, пръстите на китката, напълно достатъчно е, а аз ще поспя, все пак знахарството е уморителна работа…

Така и заспа — усмихвайки се леко, защото беше юнак, макар и неграмотен знахар с научна степен…

В пет часа дотича Оля — направо от „манифактурата“, без да се отбива у дома си. Саврасов остави брадвата и се изправи.

— Здравей, сестричке! — каза той, като старателно наблягаше на буквата О.

— Здрасти, Толик — смутено отвърна Олга.

Отвикнала беше. Толкова години прекараха заедно, в едно семейство отраснаха, леля Глаша наричаха мама (макар че нито на него, нито на нея тя не им беше дори родственица — беше взела сирачета през войната), а и после, когато станаха възрастни, не загубиха връзката помежду си — и въпреки това се смущаваше. Смешна беше. Сякаш професорската титла действително бе издигнала неродния й брат в надоблачни височини. Господи, кога народът ни ще се отучи от сляпото чинопочитание! А може би тя да е права? Може пък действително толкова да съм се отдалечил? Не, глупости. Ето че и леля го забеляза, смее се.

— Какво ти е, Олюшка? Погледни как се изчерви — като годеница.

— Какво си приказвате! — сърдито викна Олга, махна с ръка и сама се засмя. — Ами поотвикнах и ето че се смущавам. Пък и съвсем не се смущавам — просто се радвам! Ой, маминко, а ти защо си скочила? Докторката нареди да си лежиш, спокойствие ти е нужно!

— Каква ти докторка? Виж, пристигна придворният ми лекар, той по-добре знае какво ми е нужно — спокойствие ли, безпокойство ли, или нещо друго. Пък и трябва да го понаглеждам да не си отсече краката, като чука по пъновете. Ами откак стана професор, се е отучил да цепи дърва, та на него доцентите и асистентите му ги цепят. А когато си науми сам да поцепи дръвца за гимнастика, то брадвата му я подава медицинска сестричка с бяло намордниче, вярно ли е, Анатол Максимич?…

Олга е въплъщение на удивлението — зяпнала с уста, разтворила очи като врата, още по-широко разгръща ръце и повдига рамена.

— Ей, Толик, ти си чудотворец! За миг я излекува! Ами тя вече започнала и да злобари, нашата маминка! Сигурен признак, сега десет години ще бъде здрава! Слушай, и над мен да пошепнеш малко, че то сърцето ми често започна да примира…

— Олюшка — пропя Глафира Алексеевна, — че то у тебе от петнадесетгодишна възраст примира, примира всеки път, когато видиш мъж на по-малко от сто метра!

Но Олга не откликна на шегата. Саврасов я изгледа внимателно и се намръщи.

— Да, Оленка, виждам. Ще те прислушам надвечер. Ела към осем часа. Вземи и Маряша. Отдавна не съм я виждал, трябва да я поогледам.

Олга грабна мрежата с франзелите хляб, пакетите и консерва салака в доматен сос, изскочи от портичката. Саврасов взе брадвата, избра от купчината пънове един по-симпатичен и замахна, изправен към дървото. Лелята се надигна.

— Как го слагаш, професоре! Погледни, на другата страна трябва…

Със звън летяха настрана цепениците, брадвата се вдигаше отново, засилваше се, падаше, растеше купчината насечени дърва…

Отвлече го страничен шум. Изправи се, изтри потта от челото си и погледна към улицата. На прага на отворената портичка, замряла за миг, стоеше непозната жена — средна на ръст, слаба, с черни, прави коси. Светъл шлифер, кафява чанта. Погледна го с недоумение, повдигна вежди, решително се запъти към външния вход на къщата. Затропа с твърдите токчета по пътеката, по стъпалата на къщата, протегна ръка към дръжката на вратата.

— Кого търсите? — попита Саврасов.

— Идвам при болната. Аз съм участъковата лекарка.

— А там няма болен.

— Как така няма? Нима бързата помощ?… — на лицето й се изписа искрена тревога. — Трябваше веднага да ми се съобщи, та тя не бива да се пренася!

— Успокойте се — усмихна се Саврасов. Внезапно тази жена му се понрави — загрижеността веднага промени лицето й, за миг през професионалната строгост и деловитост прозря напълно детско вълнение. — Не се вълнувайте, тя е там, някъде из къщата.

— Как така… Кой е разрешил? Тя е тежко болна, нужно й е спокойствие!

— Аз разреших, колега…

— Колега? И вие ли сте лекар? А защо не ви познавам?

Саврасов разбра, че е време да се представи, както трябва. Изброи титлите си, обясни, че болната му е близка роднина, че я лекува доста отдавна и затова сметнал за възможно да отмени режима на легло, още повече, че благодарение на своевременните мерки за лечение в състоянието на болния са настъпили изменения към подобрение. Но лекарката не се успокои от титлите му, дори я настроиха враждебно.

— Извинете — проточи глас тя, — не сте ли вие същият доктор Саврасов, за когото имаше статия в „Медицинская газета“? Преди една година.

— Имате предвид статията „Знахарство на степен“? Същият. Знахар и шарлатан. Само ще се осмеля да ви съобщя, че многоуважаемият автор на статията своите безнадеждно болни изписва от клиниката, за да не му развалят благополучната статистика, а вашият покорен слуга и тях ги приема от него и ги лекува! И много от тях спасяваме! Когото многоуважаемият не е успял да вкара в гроба… — Той помрачня и въздъхна. — Впрочем защо се нахвърлих върху вас? И по-сериозни специалисти се опасяват за всеки случай, колега…

Тя съвсем не остана убедена от разпалеността му, но тогава се появи лелята.

— Тамарочка! Уважаема моя лекарко! Защо си така сърдита, защо си се нацупила като мишка в брашно? Това е Толик, Анатол Максимич, моят любезен син! Само го погледни, чисто злато, какъв е виден и заклет ерген!

Явно на лелята съвсем й беше минало и се беше разлудувала. Това й беше любимо занимание — да сватосва някого. Шегува се, шегува се, а зорко поглежда с хитрите си очи — може и наистина да стане нещо?… Саврасов се намръщи строго.

— Глафира Алексеевна, майко, хайде, достатъчно си скачала. Веднага се отправяй към леглото, време е да проведем поредния сеанс. — Той се обърна към лекарката. — Можете да присъствувате, Тамара…

— Василевна — автоматично отвърна тя.

— Тамара Василевна. Само не се намесвайте и не ме отвличайте с въпроси. Ще коментирам по време на сеанса. В границите на възможното.

Глафира Алексеевна влезе в къщата, а той, като пусна пред себе си Тамара, обясни тихо:

— У болната имаше ново образувание под мозъчната кора в лявото полукълбо. За щастие в ранен стадий, без метастази. Разрушено е чрез психокинетично въздействие, главно за сметка на насочени интерфериращи трептения. Сега ще се проведе третият сеанс — ще се изведат от системите на организма остатъчните продукти от разрушението. Всъщност може да се мине и без това, но аз познавам добре пациентката, тази процедура няма да й навреди, а ще ускори оздравяването. За следващите стадии на лечение са показни укрепващи средства, чист въздух, нарастваща подвижност, от сряда гимнастика, а след десет дни — на работа. Точно така, майчице — каза той вече направо на лелята, която лягаше на леглото и скърцаше с пружината, — на работа, няма защо да безделничиш и да си пълниш главата с всякакви глупости. По-добре помисли, не трябва ли да си смениш работата. Достатъчно си седяла като телефонна господарка. По-добре иди гледачка в болницата. Или в детска градина. Ще има полза и за хората, и за тебе — работата е необходима, ще се грижиш за други, няма да ти остане време да се самосъжаляваш, а засега това е най-важното. Хайде, обърни се по корем…

Беше му по-удобно да работи откъм гърдите, но разбираше, че в присъствието на чужд човек лелята повече ще се стеснява от него.

— Правя преглед на зоната на въздействие… — Той затвори очи, съсредоточи се. Лекарката му пречеше. — Колега, моля ви да се обърнете малко встрани, да гледате косо, по-добре със страничното зрение, в никакъв случай на мене… Поставям длани. Разхлабвам, мускулите, съсредоточавам се. Правете като мене. Пръстите да не натискат, дръжте ги свободно. Улавяйте трептенията на обследвания орган. Усещам характерния ритъм на регенерация на нервната тъкан. Нормално. Въпроси?

— Казахте регенерация на нервната тъкан?

— Точно така! Именно у високоуважаемите нервите не регенерират, те могат само да измъчват нервите на хората… но това е само образно казано, а изобщо при правилно въздействие регенерация се получава. За съжаление засега само в повредените участъци, като обикновеното заздравяване без белези, нали сте виждали нещо подобно? Но нищо, ще се доберем и до нормално остарелите нерви, ще се опитаме да ги заставим и те да се възстановят. Така, да продължим нататък. Сега намаляваме до минимум адреналина. Това е просто обикновено мислено внушение за пълно спокойствие, сигурност, премахване на възбудата. Мозъчните съдове са добре разтворени… А сега е по-сложно — рязко да се повиши честотата и интензивността на свиване на сърцето. И то без адреналин, само с чисто механически резонанси. Лявата ръка на гръдната клетка. Включвам своето сърце в режим на водач, търся собствената честота на пациента, настройвам се, повишавам амплитудата… — В гласа му прозвуча напрежение, дишането му се ускори, заговори по-рядко, рязко и отривисто. — Промивка. Със силен напор. С импулси. Но внимателно. Умерено. Тъканта е прясна. Да не допуснем скъсване на съдовете. Да отделим внимание на филтрите. Ръцете на кръста. Черния дроб, бъбреците. Да засилим принудително перисталтиката… Може да се понижи интензивността на промивката. Постепенно. Плавно. Рязко е опасно. И за индуктора… Сега двадесет минути да се поддържа стабилен режим на филтрите… Но защо не питате?

Той погледна към Тамара. Тя послушно не го гледаше, напрегнатите си ръце държеше почти правилно, но устните й бяха скептично свити. Саврасов се извърна и тихо въздъхна. До края на режима той мълча, после плавно изключи внушението, свали ръце. Стана, дръпна се към кушетката. Искаше му се да поседне, да се отпусне. Но го дразнеше недоверчивото лице на лекарката. И нещо го безпокоеше.

— Тамара Василевна, не бихте ли могли да се приближите до прозореца? Необходима ми е светлина. Нещо лицето ви не ми харесва…

— Това съвсем не е задължително!

— Не говорете глупости. Аз съм лекар. Вдигнете очи. Сега наляво. Надолу. Надясно. Затворете ги. Така…

Той се обърна към прозореца. Потърка челото си с ръце, за да намали напрежението.

— Слушайте, колега. Имате начален стадий на нефрит. Възможно е още нищо да не усещате и затова не ми вярвате. След два месеца ще се появят болки в областта на кръста. Ще ви е необходима година, за да разберете, че не е радикулит. После ще започнат да ви лекуват. Когато ви омръзне диетата, елате при мене. Надявам се, че все още ще мога да помогна. Ето ви моите координати — протегна й визитната си картичка.

— Вече — отвърна Тамара, без да вземе картичката. — Вече има болки, има правилна диагноза, има лечение. Без магьоснически дяволии.

Саврасов вдигна поглед, внимателно се вгледа в лицето й.

— Да, действително това е просто загар… Вярно, доста по-късен стадий. Но дори и сега правилната диагноза ще направи чест на всеки лекар…

— Диагнозата постави машина.

— Така ли? В Чаево?

— В Глебов, там има терминал. Но засега. Скоро и у нас ще има.

— Ще има. Когато ви заделят канал.

— Въпрос само на време.

— Добре, не е там въпросът. Понеже има рентген, не сме престанали по старому да прислушваме пациента. И да го пречукваме. Така че и при най-съвършена техника за нас, знахарите, ще има работа, и то не само в областта на диагностиката. Какво щяхте да правите с леля ми с помощта на класическите методи? Щяхте да разтворите черепната кутия!

Но Тамара не се предаваше.

— И въпреки всичко вашите методи са абсолютно ненаучни! Това е гол емпиризъм. Знаете какво да правите, но не знаете как и защо то помага. Фактически вие просто експериментирате с хора!

— Тамара Василевна, колега, не бива да повтаряте чуждите глупости. Разликата между умния човек и глупака е в това, че глупакът повтаря чужди глупости, а умният измисля свои. Шегувам се. А сериозно — да, много не знаем. Може би най-важното — как. Но отлично знаем какво и защо. Вие например също често постъпвате така. Знаете какво трябва да направите, за да се изпързаляте с шейната по наклона, знаете защо става това — заради земното притегляне. Но как Земята притегля? Такива примери могат да се дават безкрайно… Да, аз наистина не зная как долавям трептенията на органите, как предизвиквам настройване — всъщност именно към това се свежда активната психокинетика. Аз лекувам, разбирате ли, лекувам хора! Аз ще застана и на главата си, ако това ще помогне на болния!… — Саврасов се разпали, веждите му се събраха, бузите му пламнаха.

— Ти, Анатол Максимич, защо се развилия? Нима Тамара кори и напада методите ти? Ти на ония, дето се нахвърлят върху тебе, се гневи, а не на нашата Тамарочка, тя си ни е златна… — намеси се в разговора лелята.

Саврасов учуден се обърна към нея.

— Това пък какво е?! Ти защо не спиш? Като малко дете си, не трябва човек да те изпуска от очи! Хайде — той властно протегна ръце, постави ги върху челото на болната. — Спи!

Лелята се опита да се съпротивява — сега съвсем не й се искаше да спи, чувствуваше се бодра, прекрасно, а при това ставаше и интересно запознанство. Но не издържа дълго — клепачите се затвориха, ръцете се отпуснаха свободно, главата малко се наклони вляво по възглавницата. Спеше.

Саврасов се върна на кушетката. Добре щеше да е и той да си полегне, необходимо беше да почине. Но лекарката беше тук… Общо взето, юнак беше тя, медицината трябва да е консервативна, все пак имаш работа с хора. Навярно всичко се дължеше на недостатъка от съвременна, обективна, строго научна информация… Е, по-спокойно, по-спокойно, Саврасов. Петнадесет секунди пълно отпускане. Тихо. Изключи мислите. Не мисли…

Ами ако той е прав? Вече с много неща се беше случвало — викат „бълнуване“, „идеализъм“, а после се оказва, че това е нещо истинско. Така й се искаше той да е прав. Да може наистина да се излекува, да изчезне постоянната тъпа болка в кръста, да се почувствува човек не по-лош от другите, обикновена, здрава жена…

Саврасов потръпна и отвори очи. Тамара седеше, обърната към прозореца. Лицето й с прорязалите се около устата и носа бръчки и стиснатите устни беше остаряло и печално.

— Чух я — помисли Саврасов. — Великолепно я чух. Уморен. Несъсредоточен. Без настройка. Тя работи точно на моята вълна. И ми се струва, че и тя ме е чула, само че не е разбрала. Та аз си спомних за идеализма… Да проверим…

Тя, както преди, седеше неподвижно, но ето че лицето й се изглади, на него се появи надежда, по устните й плъзна усмивка („Всичките са като Мона Лиза“ — усмихна се на себе си Саврасов.)

— Разбира се, аз знам съвсем малко по въпроса. И действително е глупаво да се поставят етикети, без да си разбрал същността. А така ми се иска всичко това да е истина! Да можеш да прекараш няколко сеанса при специалиста и отново да си човек. Без диета, без режим, без болки. Без хирурга на хоризонта…

— Всичко е истина. Всичко е възможно.

— Ами когато съвсем се придумам, чакайте ме на гости. По-скоро като пациентка. Внезапно ще се появя, ще се изсипя като сняг някой петък направо в клиниката, в Мариина гора. А засега — довиждане. И знаете ли, много се радвам за Глафира Алексеевна. Просто ми олекна на сърцето — виждах накъде отива и нищо не можех да направя…

Тя се усмихна и се отправи към вратата. Саврасов я изпрати до портичката. Веднъж уловил сигнала, той вече постоянно го усещаше, това го вълнуваше, изпитваше все по-силен интерес към тази жена — по всичко останало напълно обикновена. Не му се искаше да си отиде и нищо нямаше да му струва да я задържи, но не прибягна до внушение. Никога не правеше подобно нещо след онзи единствен случай, когато сутринта го погледнаха такива чужди; такива студени, такива погнусени очи…

Но тя сама се върна. Спря на три крачки от него и каза:

— Знаете ли, внезапно си помислих нещо. Всяко ново лечебно явление по правило поражда нови знания за човека и нова профилактика. Разбира се, аз съм обикновен участъков лекар, работата ми е да мога да пиша болнични листове и двадесет и шест рецепти на нечетлив латински, но все ми се иска да бъда не само участъков, а просто лекар. А лекарят, трябва да го знаете, е преди всичко профилактик! Така че, кажете ми на мене, практика, какво ново дава вашата магия в областта на профилактиката?

— Хм… Въпросът е по-сложен, отколкото може да се стори на пръв поглед, да се говори на тази тема пет минути са малко…

— Сега бързам… Може би ще ме изпратите? Ако, разбира се,… извинете… — Тя внезапно се изчерви.

— С най-голямо удоволствие — напълно сериозно отвърна Саврасов. — Само да си облека сакото.

Вървяха по пътечката покрай брега. Червената топка на Слънцето бавно скланяше на залез, беше осветила небето и то с цялата си нежна седефена красота се отразяваше в реката. Саврасов забави крачките си. Искаше му се да постой малко край водата — гладка и блестяща, сякаш беше вътрешната повърхност на раковина. Но се сети, че Тамара бърза и закрачи по-бързо.

— Разбирате ли — поднови той прекъснатия разговор, — когато бе създадена достатъчно пълна представа за организма като комплекс от трептящи системи, неволно изникна сравнението с радиоапарата. И внезапно ме порази една мисъл… И досега не ме оставя на мира. Попов. Разбирате ли, той за пръв път включва своя приемател. Отначало нищо. Та това не е парна машина, нищо не се върти, нищо не се люлее. Но ето накрая — звънец. Някъде е преминала буря. За него това е било победа. А сега да поставим на неговото място съвременен радист. Той се включва в ефира, нетърпелив върти стрелката по скалата — и нищо освен пукот и шумове, пълна самота, разбирате ли?

— Не. Какво общо има с това вашата психокинетика? И профилактиката?

— Човекът в известен смисъл също е радиостанция. Твърде сложна, стотици, ако не и хиляди взаимодействуващи трептящи кръгове. Истински поток от сигнали, шумове, индуцирани отвън. И същия непрекъснат поток от сигнали от него към външния свят. А сега да видим кои са кореспондентите, събеседниците? Разбира се, Слънцето, Земята, бурите, трамваите и тролейбусите с искрящите токосниматели, но главно хората. Колкото повече са хората, толкова по-оживено работи станцията. Повече контакти, по-интензивен е обменът на информация, на енергия. И естествено най-голяма активност на своята вълна, на вълната, която е обща с близките хора — роднини, приятели, съпругата, децата. Да допуснем, че човек се разболее. Нарушават се нормалните ритми на работа на някои органи, обърква се настройката, възниква биене. Но от близките хора продължават да постъпват сигнали на неговата вълна, отвън налагат правилни ритми, помагат да се запази или да се възстанови настройката. Колкото повече наистина близки хора има около вас, толкова по-успешно е регулирането, възстановяването на нормата. А когато човек е сам, на него му е значително по-трудно да запази стабилност на ритмите. Той е подложен на чести спадове в настроението, влошава се обменът на информация и енергия, а след това отива по дяволите и обменът на веществата. Създават се условия за развиващи се заболявания… Оттук произтича смисълът на профилактиката. Постоянно активно общуване с наистина близките ни хора. Здраво семейство, истински приятели, доброжелателни отношения в работата — ето я профилактиката.

— Това ли е всичко? Толкова просто? — разочаровано проточи Тамара.

— Дори банално. Но какво да се прави? Та нали баналните истини в житейския опит са се изковавали с векове — чисто емпирично, без обосноваване и осмисляне. Това е правилно, защото много пъти е давало положителен резултат — такъв е стандартният път за възникване на баналната истина. Човек не бива да бъде самотен. Не трябва да се разделя с близките си. Ние сме им необходими на тях, а те на нас. Има някакъв тъжен парадокс в това, че когато сме вече възрастни, ние напускаме родителите си. От биологична гледна точка всичко си е на мястото — когато децата пораснат, родителите вече не са нужни. Сами по себе си те не представляват ценност, продължението на рода е осигурено, нека да мрат. Постоянното подмладяване на популацията, бързата смяна на поколенията — всичко допринася за ускоряване на еволюцията, повишава приспособяемостта на вида… Но ние вече не сме само биологични обекти, ние сме хора! Разумът и социалният характер на популацията от хомо сапиенс рязко променят скалата на ценностите. Сега ние запазваме вида си не за сметка на биологичната еволюция, а за сметка на социалния и научно-техническия прогрес. При тези условия големия брой здрави хора със значителен жизнен опит са изгодни за популацията, независимо дали са произвели потомство, или не…

— Слушайте, Анатоли Максимович, та всичко това е най-обикновен морал, само че обграден с научни думи.

— А вие какво искате? Моралът — това са емпирични правила за оптимално поведение на човека в обществото. А под него винаги има желязната основа на биологичната, социалната, икономическата необходимост. И ако научните изводи започнат да противоречат на морала, не бързайте да го преразглеждате, по-добре е да проверите сметките…

— Какъв странен разговор водим. Защото е необичаен. Разговор за най-важното, за общото. Много нужен. Като голямо почистване — помага всичко да се постави на място… Разбирате ли ме? Аз така смутено, неясно говоря…

— Много добре ви разбирам. Лесно ми е да ви разбера. Работим на една вълна.

— Това значи, че можем да станем добри приятели?

— Да.

— Но вие заминавате.

— Ще дойдете при мене да се лекувате. В Мариина гора, в клиниката, в петък девет часа сутринта.

— Вие вече казахте…

— Не съм казал — предадох. Вие приехте. Впрочем помислете за преквалификация. Не зная дали ще можете активно да лекувате, но усет у вас има. Кариерата на магьосник-диагностик ви е осигурена.

— Ще дойда. И ще помисля. А засега — довиждане.

— До следващата среща. И ми простете, че внесох смут в душата ви.

— Прощавам ви. И съм ви благодарна за това.

— И още… — Той внезапно схвана, че забавя раздялата. — Не, няма нищо. Довиждане.

Млъкна, усмихна се, махна рязко с ръка и побягна.

На следната вечер Саврасов замина за Москва. Не можеше повече да остане в Чаево. Утре щеше да настъпи новата работна седмица — клиника, обиколки, дежурства, амбулаторен прием в петъците. Нощни повиквания от неотложната помощ. Запълнен, наситен живот на умелия и известен лекар. Особено на мода, също както доскоро беше в немилост. И все пак въпреки прекратената немилост и непрестанните интриги — необходим на хората… Такъв живот облекчава самотата, за нея не остава време.

Мислите му отново се насочиха към Чаево. След месец лелята щеше да е здрава и за дълго — поне за три години. Особено ако отиде да работи като гледачка. А и на Олга съвсем строго бе наредил да се отбива всеки ден, да се грижи, да помага. Утре вечер трябва позвъни на Татяна в Ташкент да я наругае, за да пише по-често. Разбира се, писмата не са същото, но ритмическа настройка предават… А самият той? Кога беше писал за последен път? Кога беше идвал просто така, без да са го повикали? А как красиво проповядваше за ползата от морала, напъваше се да доказва, че не трябва да се разделяме с близките, да ги оставяме в самота — а самият той? Защо беше длъжна за мама да се грижи немарливата Олга? На самата нея й трябваше грижа, ето сърцето й като на стара жена. Разбира се, той я бе позакърпил, на първо време ще й поолекне, но това е занаятчийство, трябва й истински курс на лечение. И момиченцето беше занемарила, глупачка… Може би вече стига? Стига вече Москва, напрежение, интриги, дрязги, дискусии. Да замине за Чаево, ще живее у лелята, ще работи в болницата — и там има болни. Ще учи младите. Тамара например. Чудесна е… Впрочем Тамара не е проблем. Нея може да си я изпише в Москва, ако се уреди нещо, а виж, леля… Да замине… И да зареже делото. Да не го изведе докрай. Ще го затрият. Вече не е в немилост, но толкова доскоро беше, че пак може да се случи. Не, в никакъв случай не трябва да заминава…

Зле му беше на душата на Саврасов. Помоли съседа си за цигара и кибрит, излезе на площадката, запуши и притисна чело в студеното стъкло. Отвън се носеше зиморничавата, влажна нощ, насечена от косия есенен дъжд. В нащърбената рамка потрепваше вода. На стрелките тя се лисваше и в крива струйка потичаше по мръсната врата…

Край