Дмитрий Шашурин
По торфената пътека

Имаше и изчезна, и чужд поглед. Това е всичко, което може да се твърди, без да се навлиза в подробности. Не е ясно какво имаше и как изчезна и откъде идваше чуждият поглед. Но без подробностите не можеш обясни защо заради нещо, бегло мернато, несхванато дори малко по-ясно, едва не се простих с живота.

Не можеш избяга и от недостоверността. Нима може да се смята достоверно самото твърдение „едва не се простих с живота“. Не чуваме ли често „едва не умрях, когато разбрах, че нашите пропуснали шайба“. Може би и аз нямаше да се простя с живота даже ако останех в болницата. Може би не е имало и никакво облъчване.

От подробности и недостоверности се състои моето странно и подозрително изцеление от не по-малко странното ми и подозрително внезапно заболяване от остра левкемия.

А главната подробност е спинингът. Начин за риболов с блесна, която хвърляте колкото може по-далеч от брега, а след това дърпате към себе си, като навивате конеца върху макарата, така че подводният хищник да вземе блесната за ранена или обезумяла рибка и да я налапа. Естествено, когато водоемът е труднодостъпен и не е нашибан от други спинингисти, надеждата за улов е по-голяма. Именно затова аз се замъкнах чак в …анск — малко градче, заобиколено от езерца и вирове на отдръпналата се от тука река. Всички те са скрити сред малки горички и блата. Никой не знае броя им, как можеш да се промъкваш между тях и къде им е краят. Казват, че между вировете има и бездънни, някой се къпал, гмурнал се да достигне дъното и повече не излязъл. А кога и кой се е гмуркал, кой първи е разказал за нещастието, май никой не знае.

За риба е най-добре да се излиза много рано, толкова рано, че може да се каже и късно, късно през нощта, когато тя преваля. И да мяташ блесната, да въртиш макарата, когато едва се развиделява. Докато стане време съвсем да съмне, вече си изпитал много разочарования. Замахваш с пръчката и блесната, опъвайки конеца в дъга, шляпва във водата. Изчакваш да потъне до дъното и започваш да въртиш. Ето я, притичва към теб — пъргава сребриста рибка. Но кой знае защо хищната щука не я закача. Небето на зазоряване порозовява, а ти все въртиш напразно. Статистиката на тези, дето нямат късмет, говори, че на хиляда мятания има едно клъвване. Ако пък ти се случат три клъввания поред, след това ще си отработваш месеци 3000 мятания. Липсата на късмет също не е маловажна подробност, колкото и да се цупиш презрително, да казваш, че е глупост, че всичко зависи от умението, но има си, има си риболовци с късмет и има без късмет. С годините, с нарастването на броя на замятанията тая разлика може би се заличава, днес един е късметлия, утре ти. Между начинаещите обаче непременно на някого постоянно му върви, а друг се изтощава да мята напразно. Аз нямах късмет. А сред тези, дето не им върви, се ширят легенди за недокоснати водоеми, за реки и езера, в които рибата още не е виждала блесна и там няма празни замятания. Ето защо ме влечеха, както вече казах, глухите места, привиждаше ми се рибен граал и щукино Елдорадо.

Промъквам се през заблатения елшак, прегръщам дънери, хлъзгам се от буците в кафявата каша и потен, запъхтян изпълзявам на брега на поредното езерце и блесната лети към водата. За празно замятане.

Зората се пребори с нощта. Празно замятане. Слънцето препича — нямат край безрезултатните замятания, езерцата и вировете стават все по-забутани и по-тайнствени. Към края на деня с мъка съобразяваш как да излезеш на пътечката. Утре рано сутринта ще започна от там, където съм свършил днес. Рибарите без късмет са най-упоритите, на тях се крепи целият риболов, те са творци на теории, познавачи на рибешките нрави. На късметлиите не им трябва да знаят нещо. Ловят си и толкова. От първото замятане.

Отпуската се стапя от замятане до замятане. Къде само не съм се промъквал — ни пътечки, ни следи. Приближавам безшумно, замахвам внимателно и блесната пада с едва доловимо изпляскване. Все същото. Празно замятане. И ето, стана онова, с което започнах. Чувствувам, че зад хълмчето, до което съм се изкатерил през храстите, непременно ще има езерце. Внимателно изпълзявам по склона, показвам главата си над ръба му, убеждавам се, че наистина има езерце и виждам на повърхността му онова, което не успявам да оценя, да огледам, и то веднага изчезва, а върху мен е фиксиран чужд и гневен поглед. Може би даже и възмутен, и заплашителен.

Дострашава ме. На сухия хълм до кривата брезичка, под чистото небе и слънцето, над тихата вода. Самотно и страшно, и риболовът не ме интересува. Нещо ме кара по-скоро, колкото е възможно по-скоро да се махна и аз побягвам надолу по хълма, без да се обръщам към езерцето. Страхът ме блъска, гони ме към къщи. Домъквам се капнал, без сили и потъвам в сън. Преспивам целия ден, цялата вечер, нощта и не искам, не мога да стана до късно на другата сутрин. Всичко ми е безразлично. Дори ми е безразлично, че съм наказан за любопитството си, за надничането. Макар че нищо не зная за наказанието и още по-малко за любопитството и надзъртането — всичко ми е безразлично. Зная, че не съм виновен, но не мога да мръдна език в своя защита от равнодушие. Безразлично ми е. Мога да направя само едно и не защото искам, а защото ме заставят да се отдалеча от тези места. Както и вчера, нещо продължава да ме тласка. Промъквам се до гарата, чакам влака и едва когато влизам във вагона, преставам да усещам побутването, сякаш са ме изпуснали по невнимание или са ме оставили, след като са ме натикали в ъгъла от смущение: „А бе, станала е грешчица, трай си, чакай, докато се оправим.“ И макар да ми е все едно, някъде у мен започва да мъждее надеждата, че може да отменят несправедливото ми наказание.

Щом влакът потегля, заспивам с чувството за вина и слаба надежда.

Събуждам се и от тази надежда няма и следа. Обхванала ме е слабост. Тътря се едва-едва от трамвая по своята улица. Или са ме излъгали, или сам съм се излъгал, сторило ми се е, че са ми обещали да се оправят. Нищо освен усещане за изоставеност, на предоставянето ми на собствената ми съдба, не за известно време, не докато се оправим, а бих казал, без отклик, като в глуха степ. Ама че умение да се измислят такива думи! Каква е тая глуха степ — тя като че ли звънти, сияе от простор — и изведнаж — глуха. А всъщност веднага разбираш за какво се касае.

В къщи веднага извиках лекар, а той „Бърза помощ“. Веднага в болницата! А там анализ след анализ. Извикаха дори за консулт професор, а с него дойде още някой — под престилката на рамената му се очертаваха пагони, а по-долу от престилката не можех да видя дали е с ботуши или с обувки, защото ми беше трудно да вдигна глава и никакви инжекции не ме облекчаваха. Лекарите най-напред ми дърпаха клепачите и се поглеждаха — картината е типична. Сякаш самите те са я нарисували тази картина, който е дръпнал клепача — той е и художникът. Военният се интересуваше само къде? С каквото и да започнеше, излизаше — къде ходеше, къде почиваше и къде още би могъл или се готвеше да идеш. От ясно по-ясно — изясняваше дали не съм попаднал неочаквано под източник на твърдо излъчване. Тогава се досетих за левкемията, която се беше оформила у мен, и разбрах още, че трябва да побързат да разберат какво и как, докато съм още с тях.

Близките ми също имаха бърза работа и също докато съм още с тях, трябваше да сменят жилището. Моята и на жената гарсониера плюс стаята на разведената ми дъщеря за тристаен апартамент. Наистина отдавна споменавахме за това, но различните варианти не харесваха нито на нас, нито на дъщеря ми. И ето, уж неочаквано се появява твърде примамлива възможност. А аз помнех, че е от старите, от отхвърлените: на дъщерята не се харесваше, че е на първия етаж, на мене — че липсват допълнителни помещения, където да мога да си държа риболовните принадлежности, а на прихождащия зет — че няма слънчево изложение. Сега всички бързаха да стане, докато съм жив. На мен ми оставаше само да пригласям: ах, ах, колко хубаво! При всеки случай съществува отделен стереотип на поведение. Умиращият не бива да дава вид, че знае за своето положение, че разбира измамата, с която го обграждат, и с последни сили участвува в нея. Тогава той ще бъде считан за добър или дори за първенец в тази специалност. А онзи, който не крие своята осведоменост, озлобява се, умолява: „спасете ме!“ — явно е лош работник.

По това, с какво съмнение ме поглеждаха, дали ще успея да подпиша всички книжа и да присъствувам при получаването на заповедите за настаняване, по това, как с всеки изминал ден все по-често забелязваха колко по-добре изглеждам и че положително след преместването ще стана и ще отида на риба, излизаше, че ми остава ужасно малко да живея. Спомням си, че при нас в производството, в местния комитет работеше Гроб Иванович Могилкин — такъв прякор му бяха извадили, а всъщност се казваше Глеб Иванович, а фамилията май че беше Малинкин или Мотилкин. Бяха му дали този прякор, тъй като го изпращаха да посещава тежко болните. Изпращаха го заради сърдечността му, заради отзивчивостта му, а освен това, злите езици говореха, и заради точния му окомер — безпогрешно определяше колко дълъг в случай на нещо ще трябва да бъде ковчегът. Оздравелите потвърждаваха, че са улавяли отправяното към тях оценяващо примижаване. Подобни преценки забелязвах и аз в погледите на лекарите и близките ми. Самият аз вече не се надявах, че ще дочакам документа за настаняване. Не знам защо не казах, не описах случилото се край езерцето край …анск, даже напротив, посочвах разни места край реката, където уж съм ловил риба съвсем в друга посока. Дали се подчинявах на забрана, дали пък доброволно постъпвах така, надявайки се глухата степ да се съживи отново.

Дочаках, тя се съживи. Чувствувах, че с изоставеността е свършено, почувствувах все още, без да си давам сметка, така вероятно кучето застава нащрек, без да разбира защо. Едва по-късно то започва да долавя познатите стъпки на господаря си.

Дочаках, за мене се върнаха: меко, сякаш със съжаление за случи лото се, с тъга и обещания. Не, не мислете, че всичко се изрази в ясна форма. Сигурно ви се е случвало да уловите момента, когато към телефона се включи някой — държите до ухото си мъртвата и мълчалива слушалка и изведнаж тя оживява, макар и да мълчи, както преди, възприех включването с цялото си тяло, преди още да съм го осъзнал, а обещанията и съжаленията — като живия пулсиращ фон в телефонната слушалка. И отново — призив към действие, подтикване. Мъча се да доловя подсказване, но такова няма. Сам ли трябва да се досетя? Фонът сякаш потвърждава, като се засилва. Да избягам от болницата? Фонът заглъхва наполовина. Да остана в болницата до самия край? Заглъхва още повече. Значи не. Аха, да ме изпишат? И да, и не. Оказва се, че трябва да се изпиша, но не само това.

По-нататък вече се разбираме по-бързо. Да поискам да си отида, а да не отивам в къщи. А къде? Досети се сам. На гарата? Да! Нима в …анск? Да! Да! И ще ме излекувате? Ще ме спасите?! Ъхъ!

Мислете си, каквото искате, но в телесния фон вътре в мен настъпи именно онова, което може да се предаде само с добродушното лекарско „ъхъ“. С такова „ъхъ“ лекарят гарантира напълно, че болестта ви е нищожна и има сигурно средство да я победи.

Ъхъ! Но всички останали отговори бяха само „да“ и „не“. Уточнихме всичко. Остана ми само едно съмнение — ще ми стигнат ли силите да изпълня нашата уговорка. Въпреки че поредното „да“ като че ли го отхвърляше, съмнението ми си остана, защото тогава се чувствувах прекалено слаб.

Моите близки безропотно ми дадоха пари — казах им, че искам да се отблагодаря на сестрите и на санитарките. С каприза ми да се доизлекувам в къщи (да умра — четях в погледите им) се съгласиха едва ли не с възторг — улесняваше се размяната на квартирите — през цялото време ще съм подръка, а за получаването на решението щеше да е достатъчно да ме качат на едно такси и готово. Донесоха ми дрехите предварително. С болничното началство се разбраха от лесно по-лесно — в четвъртък.

А в сряда, при сутрешната визитация на главния лекар, когато тя ми дръпна клепача, още преди да успее да размени поглед с моята лекуваща лекарка Ника Евсеевна, изключително мила жена, аз заявих, че искам да ме изпишат веднага, още в тази минута, защото зет ми, този, приходящият, внезапно заминава в командировка следобед и след един час ще дойде с колата си. Освен него в къщи няма никой, който да ми помогне, и лекарите трябва да ми влязат в положението.

И те го направиха. И главният лекар, и Ника Евсеевна, изключително мила жена, тъй като разбираха, че от мен във всеки момент може да се очаква лош номер — да увелича нежелателния процент в болничната статистика с някаква стотна, а може би и с десета част от процента. Моментално, както и беше според плана ми, ми донесоха дрехите. Донесоха ги и аз се изплаших, че няма да мога да се облека, че силите ми няма да стигнат. Обаче стигнаха, точ в точ, като че ли ги бяха претеглили с аптекарски везни. Изчерпах ги до капка. А как сега да изляза от стаята и да стигна до фоаето? Отново ми премериха.

Санитарката ме държи под ръка и ме гледа под око с философско разбиране: е как човек се стреми към къщи, все още вярва, че ще му помогнат познатите стени. И тихичко въздиша: колко много съм ги виждала такива, къде ли са? А на мен незабележимо ми подхвърлиха и за следващия преход.

— Лелко — мъча се да вляза в нейния тон, — аз ще почакам зет си на изхода, на чист въздух ще ми е по-леко.

Тя ме извежда и обобщава своя вътрешен философски монолог: „Никъде, миличък, сега няма да ти става по-лекичко, а все по-тежичко“, обляга ме на перилата и се връща, за да си облече палтото. В този момент в двора влиза такси със зелена светлина и шофьорът, явно недоумявайки какво става с него днеска, отваря вратата точно в мига, когато получавам нова порция от сила, за да се отделя от перилата, да стигна до колата, да се строполя на седалката и си вдигна краката. Продължавайки да се чуди, шофьорът сам затваря вратата. И него водят, както и мене. Степ. Кой знае защо след чувството за изоставеност в глуха степ не мога да нарека това по друг начин. Води ме степта, която шуми в мен, като едва доловим зов. В момента й съчувствувам — трудно е да водиш наведнаж двама. Долавям и нейния отговор — трудно е. Още едно отклонение от „да“ и „не“. Трудно е, сякаш по степната трева се понесе към далечината едва доловима вълна.

На гарата ние здравата затънахме с нашия план. Всичко тръгна наопаки и което е най-опасното — получи се катастрофален преразход на сили. Оказа се, че не бяхме отчели много неща. Честно казано, не бях ги отчел аз. Аз бях този, който предположи, че купуването на билета може да се възложи на носача. Мнението ми се приемаше без възражения и проверки. Безбагажните пътници обаче не представляват интерес за носачите, а на болните те помагат само за да стигнат до медицинския пункт. Бидейки здрав, аз дори не подозирах колко съдбоносен може да се окаже за мене медицински пункт на гарата. Страхът, че ще попадна в това хуманно заведение, едва не ни отне остатъка от силите. Ами ако някой забележи, че си болен. Болните трябва да лежат, а не да се возят с влакове. Добре, че по гарите хората нямат време да се вглеждат един в друг. Макар да имах документи, че съм изписан от болницата, но в тях беше подчертано: „постелен режим“. Малко допълнителни сили? Не! Да се премахне поне бледността? Не! Какво да правя… Побутване, санким сам измисли! Ако. А ако почна да дъхам на алкохол? Да! Моментално завонях и се помъкнах към касата, силите ми вече идваха от аналитична везна или може би от молекулярна.

Пийналият човек не е болен, дори е похвално, че напуска града. Но за касата и стоенето на опашка не се предвиждаше разход на енергия, за отиване до вагона — със сметката, че носачът ще ми помогне — също. Преразход. А за алкохолните пари, макар и атоми, но нали атомите според закона за съхранението на веществото не се взимат от нищото.

Във вагона, докато спътниците разберат, че не съм болен, а пийнал, хвръкнаха най-малко петарка атоми. Сега се шегувам, а тогава животът ми висеше на косъм. Добре, че се отказахме от част от плана — да се обадя по телефона на зетя, да му кажа да не се безпокоят, тъй като някакъв лекар е обещал да ми помогне и ме взел при него… и тук да тракна със слушалката, да помълча, да кажа: ще се обадя пак и да окача слушалката. Сметката беше да създам впечатлението, че някакъв лекар ме е взел при себе си… в друга болница. Тъй като зет ми беше прихождащ, би могъл да предаде съобщението, подсилвайки убедителността му. За него това би било облекчение — нямаше да се занимава утре с мене. Не беше осъществен и резервният вариант — да подам телеграма от …анската гара. Силите ми се изчерпаха.

Така и не ми стана ясно защо в болницата, на стотици километри от езерцето зад хълма, беше по-лесно да получа сила, отколкото тук, наблизо. Ние със степта загивахме заедно. Бяха ли казани, по-късно ли бяха измислени, когато степта отшумя, двете думи. Думата резерв и думата сянка. Резерв — в болницата, сянка — тук, на гарата в …анск. Нашият резерв беше изчерпан поради непредвидения преразход. Сянката свършваше на половината изкачване по хълма. Това, че трябва да стигна половината от склона, знаех още тогава, не съм си го измислил после. Само с това живеехме — към хълма!…

Колко пъти, съвсем доскоро, съм минавал оттук, през маневрените линии, през дворищата, към задния двор на фабриката.

Странно нещо, къде ли няма такива задни дворове с гниещ метал! И в двора на малките фабрички, и край колхозните работилници, и край големите заводи, и край къщите. Всеки от тях си има своя тайна пътечка, която води през камарите маховици, валове, гигантски зъбчати колела, планини от стружки, покрай локви и ями с мазут, сама изкована от ръждив тел, но винаги разтваряща се в природата, веднага щом свърши задния двор. До мръсотията ще се мерне тревичка, живовлек, магарешки тръни, ще поникне полянка с лайкучки и ето вече навлизаш в трепет-ликова горичка, пътеката се отваря като ветрило — ако искаш торфена, ако искаш глинеста… Скакалците свирят марш за посрещане.

Щом махнат влаковата композиция от линията, ще тръгна направо… Махнаха композицията… Дали да не дремна на пейката на перона. В очите ми се набива табелка: Медицински пункт. Тръгваме. Крачка от перона върху траверсата, крачка през релсата, три крачки по траверсата — крачици. Крачка през релсата — един коловоз е минат. Шест крачки: две по чакъла, две по трамбованата пръст между чакъла, две по чакъла. Пак релса. Кой е броил колко са коловозите на разпределителните гари. Добре, че в …анск те са почти изоставени. Товарният поток отскоро върви по новото разклонение, едва ли ще ни обърнат внимание. Казвам на нас, а ако тогава някой е гледал отстрани, как ние заедно, вкопчени един в друг, измъквайки се, подкрепяйки се и ободрявайки се, преминаваме пустинята на маневрените линии, е видял само мене.

Успех, и то какъв! — чакълът свърши, траверсите са върху пръст, две крачки по чакъл са равни на осем по пръстта! Здраве значи да не знаеш какво значи да броиш крачките.

Така се изтеглят един друг алпинистите, завързани на едно въже, по скала с отрицателен наклон. Ако ви се случи да вървите по релса, балансирайки с ръце, или да тичате по нея, спомнете си за мене и си представете как аз, ние си почиваме няколко минути, за да прехвърля крака си през една релса. Когато си представите, знайте, че това означава пълно изчерпване на силите. Представете си и това, че да се запази вертикално положение е усилие, да гледаш релсата — също. Може би щеше да е по-лесно да се пълзи, но ние знаем, че ще запълзим едва след задния двор, в трепетликовата горичка по торфената пътека. И торфената пътека вече се натрапва като мираж. А ние все още стоим пред предната релса. Изисква се усилие, за да се освободиш от миража. Да плача? — излишен разход на сили. Редувайки се, губим съзнание, но не позволяваме един на друг да паднем, като че ли побутваме махало, готово да спре. Торфената пътека в горичката. Тя ни се струва мечтан бряг и не е възможно да си признаеш, че това е само междинен етап.

От преодоляването на задните дворове си спомням двуосната количка на някакъв железопътен вагон. Тя отдавна е враснала в земята, почти до осите. Пътеката преминава тъкмо през средата на количката, където през ръждата надзърта лъснат от подметките на минувачите сив чугун. Преди аз също без никакви усилия скачах върху този шлифован участък като на високо стъпало и я прекрачвах толкова лесно, та даже да не си спомнях, че е насред пътеката. Сега тя се оказа опасно препятствие. А не можеш я заобиколи — от едната й страна камара от счупени и почернели от дъждовете сандъци от опаковки на машини, от другата — шиповете на рула с бодлива тел сред гъстак от лобода. Нашето безпомощно катерене по количката не може да се нарече дори опити. Едва ли щяхме да успеем да я преодолеем. Тогава чух звъна на крачки — срещу нас по пътеката идваше рибар с няколко въдици и живарник. Бяхме се срещали с него из тукашните водоеми. Беше от мълчаливите рибари. Въпреки убеждението на несведущите, на които се струва, че всички рибари до един са мълчаливци, истински неразговорливите между тях са съвсем малко. Когато един рибар се среща с друг, приказките просто не секват, а какви разговори могат да се водят с непознатите, които проявяват само празно любопитство. Този наистина беше мълчаливец. И преди не бях чул от него нито дума, и тук направи всичко мълчешком. Издърпа ме на количката, преведе ме и ми помогна да сляза от нея, убеди се, че няма да падна, и си тръгна. Появи се моето полусъзнание и се стопи без звук.

На торфената пътека в трепетликовата горичка паднах, за да пълзя, както смятахме за по-леко. А се оказа, че не мога да мръдна — меката почва не ми даваше опора. Изчерпаха се и последните сили. И моите, и на степта. Шепотът стана почти неуловим, но от него през ума ми минаваше, че проверено и установено по най-точната наука — ние двамата няма да стигнем, и поради това, че цялата вина за всичко не е моя, последните остатъци от силите на степта ще бъдат дадени на мен, а тя, степта, ще прекрати съществуването си.

Аз обаче заповядах: не! Казах: престани със своята наука. Хората имат способността да действуват и с мисълта „няма не мога“. Всички са чували, а някои са и казвали тези думи. Не мога? Няма не мога! Казват ги обикновено на децата, за да знаят цял живот — и така може. Нали съществуват в езика от незапомнени времена, значи се е случвало, ставало е, когато си в безизходица.

Тя настъпи и за мен тук, на торфената пътека — да спася от гибел шепота на степта, да се измъкна от сянката на своето небитие. Рецепти няма. Не е известно как можеш да заставиш своето напълно изчерпало силите си тяло да се вдигне и да се движи, и да стигне. И аз не зная. Дойде ли безизходицата и за вас самите, ще разберете, че няма не мога.

Шепотът на степта стана по-бодър, чувах го непрекъснато, докато ставаше, аз не престанах да го слушам, когато се изправих и тръгнах, без да спирам. Рухнах на склона на хълма, когато ми оставаше съвсем малко до ръба на сянката.

В приключенските филми често показват в едър план следната ситуация; протегната ръка, дращейки земята, се стреми да достигне, да хване нещо и ако е на отрицателен герой, не може да стигне, достига обикновено ръката на положителен герой. Аз постъпих като положителния герой. Укрепналият шепот на степта ми подхвърли нищожни силици и аз успях да хвана зад ръба на сянката снопче трева. В мен се вля бодрост. Колкото повече се измъквах нагоре по склона на хълма към брезичката, толкова повече усещах в тялото си прилив на здраве. Блаженство, което може да се сравни само с блаженството от споделената любов. Шепотът на степта, ликувайки, като че ли пърхаше наоколо.

После беше лесно. Здравето ми се връщаше постепенно, но бързо. Надвечер бих могъл да се изправя, но не биваше — шепотът, затихвайки, ми забраняваше и аз лежах на склона през цялата нощ. Беше меко, топло, спокойно, а не спях, защото не ми се искаше да проспя подобно блаженство, но не е изключено сънят да е пречел за успешното протичане на процедурите. Те се променяха в неочакван ритъм и всяка беше различна от предишната, макар че можеха да се смятат за масажи — ту на кръвта, ту на костите, ту на нервните влакна, и всички те увеличаваха блаженството ми.

Рано сутринта се изправих на крака и тръгнах към станцията да подам телеграма със съгласувано смайващо съдържание: „На риба съм …анск чакайте утре“. На излизане от горичката едва не се сблъсках лице в лице с мълчаливия рибар. Той носеше своите въдици и кофичка като скъпоценни експонати за изложба и по лицето му не трепна нито една чертичка. Той вече беше свърнал по глинестата пътека, а аз едва прекрачвах от кръстопътя към желязната. Отивайки на риба, да срещнеш човек с празни ръце — е лош знак, мисля, че мълчаливецът наистина не ме е забелязал.

В задния двор аз се радвах на всяка стърчаща заврънкулка, на гъсталаците коприва, дори повече, отколкото на първите си крачки по склона на хълма, на слънцето, на облаците. Това беше завръщане към биологичния живот, към биосферата, тук — към обществото, па макар през неговите отпадъци. Върху количката два пъти изпълних бурен танц — първия път, когато отивах да подам телеграмата на гарата, а втория — когато се връщах. Чакайте утре значеше, че ми предстои още цяло денонощие лечение.

Този път вечерта и през нощта ми се полагаше да спя, само веднаж, на смрачаване, ме събудиха като че ли нарочно. Събудих се, видях, че слънцето залязва и моментално пак заспах блажено. Но през късия преход от вечерния към нощния сън имах миг на пълно просветление, знаех всичко за всичко, разбирах нещата с прозорлива яснота и ми се стори, че веднага съм запомнил и че ще зная и разбирам всичко и след събуждането си. Пазех тази яснота в себе си през цялата нощ, така спят децата, прегърнали любимата си играчка, която усещат и на която се радват на сън…

Сутринта скочих, за да огледам отново околността с всевиждащ, всепроникващ радостен поглед. Радостта — да, тя, както и преди, живееше в мен. Останалото обаче — не. Полагало ми се е само за миг, при вчерашния залез, като последна процедура за пълното ми излекуване. И радостта ми не помръкна може би защото зад онова откровение на абсолютното знание се зараждаше печал.

Степта шумолеше, преводът пак беше в неочакван стил: тръгвай, тръгвай, приятелю! И аз тръгнах, без да се замислям, без да се оглеждам, опомних се едва след като прескочих двуосната количка. Как така — дори не поблагодарих? Искаше ми се да направя дълбок поклон към трепетликовата горичка. Тръгвай, тръгвай си — шепне степта добродушно и ласкаво. При маневрените линии отново срещнах мълчаливия рибар, който вървеше далеч встрани и не погледна към мен.

Ще добавя само дреболии. Развалихме сменянето на квартирата, разбира се, до подходящ вариант. Моето оздравяване огорчи, и то малко само приходящия зет, а най-много зарадва участъковия лекар от районната поликлиника. Той много обича да подхвърля: „Да-а, орли на летвичка.“

— Да-а, кара орли на летвичка! — сякаш в пространството и веднага след това към мене: — Легло, хардал, краката в гореща вода, малинов чай.

Той дойде без повикване, а по болничния ми картон. Дръпна клепача.

— Да-а-а — каза той, — орли на летвичка! — и не в пространството, а на болничния картон, мушкайки го в чантата си, и към мен: — Тичане, плуване, туризъм, алпинизъм и всичко останало и колкото ти се иска.

Моментът, когато съм престанал да долавям шепота на степта, мина, без да го забележа. Като че ли още дълго време го чувах, а кога е престанал, не зная, сега го няма. От друга страна, за какво ми е той? Казват, че шумът в ушите е от малокръвието.