Оригинално заглавие
Терминатор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 41,42,43/1978 г.


1.

Двински научи кой ще му бъде партньор в космоса при пътуването до Европа три дни преди излитането, когато началникът му каза:

— Няма да ти е скучно. Ще летиш с компютър.

— С кого? — изненада се Двински.

— С компютър. На Европа са необходими не само специалисти. Компютърът, с който ти ще пътуваш, е нещо необикновено. Най-последен модел. Наред с това по време на пътуването се готвят да го изпробват още един път. Сам ще видиш. — Той очевидно премълчаваше нещо.

Но през останалите три дни Двински почти не си спомни за този разговор. Прощаваше се с Настя. Вечерта преди излитането той й каза:

— Сега цели две седмици ще си мисля за тебе и никой няма да може да ми попречи.

— Нима ще пътуваш сам?

— Ако не се смята компютърът.

— Бедният ми. Роботите са добри, но безчувствени. Ще ти бъде мъчно. Нали?

— Не — опроверга я Двински, — ти ще бъдеш с мене.

На другата сутрин той вече беше на космодрома. Европа не е само континент на Земята. Така се казва и един от спътниците на Юпитер, на който имаше филиал на института. Рейсовият керван с малка тяга се движи до Юпитер два пъти годишно — половин година дотам и половин година обратно. В останалото време се използуват експресите — малък обем, никакъв комфорт и грандиозни енергетични разходи. Но очакването е нещо по-скъпо.

Астрогарата. Границата между земята и небето. Две групи от хора — отлитащите и изпращачите. Настя я нямаше — така се бяха уговорили. Тъжно е, когато те изпращат. Още по-тъжно е да изпращаш… дори когато е само за една година.

На околоземната орбита Двински го чакаха. Не всеки ден се стартира до Юпитер и още по-малко с експрес. Придружиха го до хангара. Без ускорителния блок експресът беше малък, почти като изтребител без крила.

Пред отворения люк Двински се прости с изпращачите. За кой ли път изслуша последните инструкции — какво да прави при старта и най-вече при кацането. След това се изкачи по стълбичката в кабината и се отпусна в креслото пред пулта за управление.

Плъзгащите се врати се съединиха и отделиха Двински от хората.

2.

— Здравейте — дочу той някакъв глас. — Двински Владимир Сергеевич, нали?

Гласът звучеше равно и безцветно, като на обикновен автомат. Но думите бяха други. „Нали?“ — Настя също винаги пита по този начин. Поразяващото е, че се прощаваш с една жена и влизаш в ракетата, а думите, които ти казва машината, са тези, казани от жената на прощаване. Философският смисъл на всичко това е, че прощаването с човек е аналог на срещата ти с машината. И поради това думите са еднакви? Истинска безсмислица!

— Здравейте — отвърна Двински.

— Сега се пригответе — каза същият глас. — Стартът е скоро. Не се ли страхувате от самотата?

— Не.

— Правилно. Има неща, които първо трябва да се преживеят. Е, добре. Две седмици ще бъда за вас всичко — и пилот, и събеседник. Освен това и ще се грижа за вас. Вместо майка. Или вместо вашето момиче. Имате си момиче, нали?

— Годеница.

— Виждате ли, Володя, че аз мога да гадая. Ще ми позволите ли да ви наричам така? Вие сте на тридесет, а аз съм малко по-стар. Все пак сме почти връстници. Харесва ли ви моето предложение?

— Нормално предложение — каза Двински. — А в какъв смисъл сме връстници?

— Това е дълга история — каза безцветно компютърът, — но пред нас има цели две седмици. Вашата годеница я няма тук и за вас няма кой друг да се грижи. Освен мене. За това стегнете коланите. Излитаме. Можете да пушите, макар да е забранено. Димът не ми пречи. Ако стане пожар, ние с вас ще го загасим.

— Аз не пуша.

— Виж, това е чудесно — каза компютърът. — Димът не ми вреди, но мирише лошо. И никак не е приятно да гасиш пожар.

— Вярно е, че никак не е приятно.

— Бива ви, Володя. Всичко разбирате. Е, добре. Стегнахте ли вече коланите? Чудесно. Сега излитаме.

3.

Претоварванията не бяха големи и не му причиниха неудобства. Именно в това е прелестта на стартирането от орбита. Претоварванията са слаби, но продължителни. При излитане от Земята всичко е обратно.

Лек тласък му подсказа, че ускорителният блок се е отделил и променяйки траекторията си, се е отправил към приемната база.

— Ускорителният се откъсна. Подгответе се за безтегловността.

— Готов съм — каза Двински.

— Добре. Как я понасяте?

— Горе-долу…

— Чудесно — каза компютърът. — Аз четох, че мнозина се страхуват. Самият аз не изпитвам подобни чувства. Сетих се, как ви харесва изразът „чувствоизпитател“? Онзи, който изпитва различни чувства. Точният синоним на човека…

Това настъпи. Креслото под Двински беше издърпано. Той падаше към пода. Но падането беше доста продължително и Двински осъзна с разума си, че креслото си стои на място и той все още е вързан за него. Нищо не падаше никъде. Това беше безтегловността.

— Вероятно е забавно — каза компютърът. — Чел съм, че ти се струва сякаш някой издърпва под тебе креслото. Но това бързо ще премине, ако ти си трениран.

То свърши. На времето Двински беше тренирал достатъчно. Той натисна копчето върху страничната облегалка; коланите се хлъзнаха и изчезнаха. Двински държеше креслото, за да не отплава.

— Никакъв комфорт, нали? — каза компютърът. — За съжаление още е рано за обяд. Какво ще пиете? Има чай, кафе, различни сокове…

— Бих предпочел кафе — каза Двински.

— Правилно. Когато бях човек — каза компютърът, — също предпочитах кафето.

4.

Бяха изминали две денонощия от пътуването. Двински, след като си поговори доста с компютъра, сега избягваше разговорите. Последното изречение го беше обезкуражило. „Когато бях човек.“ Шега на конструкторите ли беше това? Не. Нещо неприятно имаше в думите на компютъра, сякаш Двински беше облъхнат от студенината на нечие чуждо и скрито минало. „Когато бях човек“…

Вечерта компютърът каза:

— Напразно се стеснявате. Не мислете, че нещо може да ме обиди. Не си мислете, че съжалявам за нещо. Всички смятат, че аз съм загубил. Загубил съм нещо голямо, а съм придобил малко. Напротив. Не съм загубил почти нищо, а придобих твърде много. Мозък, очистен от емоции, чисто мислене без примесите на унищожаващите човека страсти… Питайте ме, аз ще отговоря на вашите въпроси.

Той замълча. Двински също мълчеше. Вече беше разбрал, че всичко това не е шега. Неговият спътник беше киборг — кибернетичен организъм, човек, сраснат с машина. Такива вече от сто години изпълваха страниците на научнофантастичните романи. Но какво в действителност бяха те, Двински не беше чувал.

— Всъщност аз съм киборг — продължаваше невидимият събеседник. — Думата позната ли ви е?

— Да.

— Но не знаехте, че се произнася с ударение на „и“. Вероятно сте слагали ударението на „борг“.

— Да — каза Двински.

Ето това е човешката трагедия. Сега на него му е важно само едно: да поставя правилно ударенията.

Впрочем защо пък трагедия? Ако човек се е решил на това, той го е направил доброволно. Както сам признава, неговото положение му харесва.

— От Европа ще ме прехвърлят на Юпитер — продължаваше невидимият събеседник. — Представяте ли си? Нима това не е чудесно? Ще работя там, където досега са били само роботи. Под вечно ураганната атмосфера, на дъното на океан от газове. Един во веки веков. Това е прекрасно, нали?

Двински мълчеше.

— За вас сигурно е безразлично дали съм аз, дали е робот — каза неговият събеседник. — В нещо сте прав. Всички са прави. Само не си мислете, че съм мечтал тъкмо за това и поради него доброволно съм се решил на сегашното си положение. Пред нас има много време и ще научите всичко, ако поискате да ме слушате. Смъртта е самота. Вие не сте умирали нито веднаж. Никога не сте усещали как се забавя и спира времето. Цяла вечност преминава в това състояние — повече, отколкото през целия живот. Но на вас това интересно ли ви е? Или напразно си говоря?

— Сигурно е интересно — като помълча, каза Двински. — Та това наистина почти никой не го е изпитвал. По-точно, няма никой, който да разкаже за това.

Естествено, разговорът ставаше в същата кабина, както и по-рано, на същото място, ако не се смята това, че корабът беше изминал милиони километри от предишната точка. Всъщност Двински не разпитваше за нищо киборга. Както обикновено, той водеше разговора сам.

— Това е темпорален колапс — каза киборгът. — Вие се намирате в различни темпорални редове с целия останал свят. В субективното време смърт няма, тъй като от другата й страна няма съзнание, там е нищото. Светът прескача през това, за него то е смърт. Реална е само чуждата смърт, собствената за индивида не съществува.

— Това е удобна теория — каза Двински. — Мисля, че мнозина ще се съгласят с нея, ако разкажете това на всички: Приятно е да се чувствуваш безсмъртен, па макар и в собственото си време.

— Е, безсмъртието в един застинал свят не е чак толкова сладко… Но да се страхуваш от смъртта не си заслужава. Вселената спира в съзнанието на умиращия точно така, както застива в една колапсираща звезда. Ако знаех това в необходимия момент, мен тук нямаше да ме има. Но смятах, че смъртта е нещо възможно и за субекта, а след нея е нищото. Наистина моят избор се оказа по-хубав, отколкото предполагах. Както виждате, сега вече съм разбрал маса неща. Вие не можете да си представите колко мощен инструмент е сегашният ми мозък. Впрочем възможностите на човешкото въображение са ограничени.

— А вашите? — запита Двински.

— Аз съм друго нещо. Та аз не съм преминал през смъртта. Всичко беше по-спокойно. Нещастен случай и аз изпаднах в безсъзнание. След това направо на хирургическата маса ми предложиха да избирам: или-или. Разбира се, не ми предлагаха смърт. Предлагаха ми живот, който винаги ме е плашил. Тогава именно реших, че е по-добре въобще да нямам нищо, никаква обвивка. Малко преди това се бях развел с жена си. Под нейно влияние вероятно се беше зародила и тази идея в главата ми. Ти, казваше ми тя, си добър, но безчувствен. Като робот. Ти би трябвало да бъдеш компютър.

6.

— При нас нещата не вървяха — разказваше киборгът. — Бяхме женени от пет години. Обичах я, но бях прекалено ревнив. Едва сега разбирам, че съм бил прекалено ревнив. Тогава на мен ми се струваше, че тя е прекалено лекомислена.

— Струваше се?

— Да — каза киборгът. — Тя беше много красива и умна. И мен понякога ме обземаше един бяс… Дивашка история е това ревността. У теб се ражда някаква тревога и празнота, а след това тази празнота потъва в нещо черно, от дълбините. И вече си съвсем друг човек. И правиш неща, за които после съжаляваш. И още как съжаляваш! Но сам убиваш всичко… Даже себе си.

— Как така? — запита Двински.

— Та аз вече бях разведен с нея — отвърна, след като помълча, киборгът. — Тя отиде на почивка. Внезапно една вечер се включи видеофонът. Гледам я — весела и спокойна. Разказва как прекарва и се оглежда към някого. Разговорът ни свърши, а аз не мога да си намеря място. От какво е толкова доволна, защо е весела, с кого е? Мрачните мисли се рояха в главата ми, а аз нямах никакво право на тях. Толкова по-сигурни обаче ми изглеждаха те. Изскочих от къщи, взех електрокабина и набрах кода на града, в който тя почиваше. Откъснах всички ограничители и натиснах лоста на скоростта, докъдето можеше. Извън града кабината се откъсна от трасето и се вряза в гората…

— Ревността е дивашка история — продължаваше киборгът. — Сега вече разбирам много неща. Ако беше в моя власт да върна онова време, всичко би било другояче… Не може да се гледа на жената като на собствена вещ. Сто пъти й се клех, че това няма да се повтори. И на себе си се клех. И всичко се повтаряше отново.

— Вие сигурен ли сте, че наистина сте обичали? — след като помълча, запита Двински.

— Разбира се. Сигурен съм, а и тя ме обичаше. Та тя е такъв човек! Сигурно ме е обичала. Сигурно и до сега ме обича. По свой начин, разбира се. Тя почти не говореше за това, но има неща, които се усещат без много приказки. Нали?

— Сигурно има — съгласи се Двински.

7.

От старта измина една неделя. Изпълнена с разговорите с киборга, тя отлетя неусетно. Експресът преминаваше през пояса на астероидите. Той по традиция се смяташе за зона с повишена метеоритна опасност. В сравнение с останалите райони на Слънчевата система вероятността от сблъскване тук наистина се повишаваше хиляди пъти, но въпреки това си оставаше нищожна.

— Може ли да си сваря сам кафе? — запита Двински.

— Не ви ли харесва моят начин?

— Харесва ми. Но никога не съм варил кафе в безтегловност. Сега ми се струва, че вие го правите почти така, както един човек на Земята. Възможно е, когато си го направя сам, вашето да ми хареса още повече.

— Тогава действувайте — каза киборгът. — Наистина, това не е според правилата. Ние сме в пояса на астероидите и се полага пътниците да си стоят на мястото. Може да се наложат ускорения и тласъци. Експресът се отдалечава от метеорита, а вие си трясвате главата в нещо. Но нека оставим правилата. Наистина не е възможно да не се мръднеш от креслото четиридесет часа непрекъснато.

Двински се занимаваше с кухненския автомат. Експресът можеше по принцип да побере пет души. Сега четирите кресла бяха размонтирани и имаше доста празно място.

Кухненският автомат се намираше отзад, вдясно от креслото на Двински. До автомата беше илюминаторът. Зад прозрачното стъкло започваше пустотата, изпълнена с чернилката на небето. Прозорец в чернотата, обсипана с дребни звезди — като кафе, посипано със захар, преди да го свариш по турски.

Как се прави кафе в безтегловност? Много просто, Настенка. Това е нещо елементарно, любима. Течността се намагнетизира леко. Или пък се електризира. Това първо. Джезвето също се електризира. Или пък се намагнетизира. Това е второ. Сега вече това не е джезве, а магнитен капан. Ето и магнитна чашка. Сега ще пием кафе по турски от магнитни чашки…

Джезвето се измъкна от ръцете на Двински. Самият той беше подхвърлен напред — край илюминатора, с глава към пулта, към металните му ръбове и високо напрежение. Но той не се удари в пулта. Пред самия пулт нещо го забави, спря и изправи на нозе. След това го подхвърли в креслото. След това настъпиха претоварвания.

8.

Двински огледа кабината. Малко кафе, само две малки чашки. Въпреки това кабината беше оплескана солидно. Сега той пълзеше с парцал в ръка и бършеше петната от кафето. Киборгът му помагаше.

— Трябва да има две петна в ъгъла. Така ли е? Още по-надясно.

— Точно така — каза Двински, забърсвайки петното с парцала. — Как ги откривате? Нима имате очи в кабината?

— Не — каза киборгът. — Очите ми гледат към вселената. Но аз имам инерционни датчици.

— Искате да кажете, че реагирате спрямо измествания на центъра на тежестта?

— Естествено.

— На изместване, причинено от разлятото кафе?

— Защо не?

— Необходима е феноменална точност.

— А какво знаете вие за моята точност?

— Нищо — каза Двински. Той намери и второто петно в ъгъла. — Не, разбира се, не. Нищо не зная този въпрос. Но всеки сравнява по себе си. И освен това как успяхте да маневрирате така, че да се озова в креслото? Според мен, вие ми спасихте живота.

— Не си заслужава да ми благодарите. Заплашваше ни метеорит. Има много траектории, които могат да ни избавят от опасността. Безкрайно множество. То съдържа безкрайно подмножество траектории, при които инерционните сили трябва да ви хвърлят в креслото. Какво остава? Да се избере път, който да е оптимален по някакъв параметър. Например по размера на ускорението.

— Но това е твърде сложна вариационна задача! — възкликна Двински. — Тя трябва да бъде решена, и то мигновено! Нима това е възможно?

— Защо не? — каза киборгът. — Ако решението е еднозначно, процесът на неговото намиране се свежда до превод. Това е чиста лингвистика. Превеждате задачата от езика на първоначалните условия на езика на решенията. Естествено, всички превеждат с различна скорост.

— А вие най-бързо от всички?

— Не — каза киборгът. — Както пишат в анкетите, аз владея и двата езика съвършено. За мен не е необходимо да превеждам. Щом задачата е поставена, аз веднага зная нейното решение.

— Какви неща чувам — каза Двински. — Впрочем, ако вие правите такива неща инстинктивно, така както аз преминавам улицата, за мен е очевидна и същността. Само защо не се оказах в креслото нагоре с краката? Впрочем за вас това също е лесно.

— Естествено — каза киборгът. — Мога да ви придам всякакво положение спрямо кабината. Мога да ви поставя в креслото, да притисна лицето ви към илюминатора, да поставя ръката ви върху пулта, да ви заставя да натиснете някое копче. Нашият ръчен пулт е фикция. Когато корабът се управлява от робот, пилотът винаги може да поеме управлението. При нас такава възможност съществува само по принцип. Сигналът от пулта прекъсва моите команди, но от мен зависи пултът да мълчи.

— Защо е направено така? — запита Двински. Отново за секунда той долови познатото чувство, сякаш от някъде върху него лъхна студ. — Защо?

— Това никой не го е предвидил — каза киборгът. — Всички мислеха, че пилотът разполага с възможност да поеме управлението. Всъщност не се получи така. И това е съвсем правилно. Човек винаги е във властта на емоциите. Той може да получи халюцинации, може да се побърка, може да го залее черна вълна от дълбините на психиката му. Зная това от опит. Малко ли неща могат да се случат с човека!

— А с вас?

— За мое дълбоко съжаление — монотонно каза киборгът — нищо.

9.

Двински се любуваше на Юпитер. Той не беше виждал по-величествено зрелище. Земята също прави впечатление, но ние сме свикнали с нея. Юпитер е друго нещо. Никакъв хроникален филм не е в състояние да предаде изгледа на Юпитер от разстояние един милион километра. Бездънните бездни на атмосферата, издутините на тайфуните, ивиците на облаците, кръглите сенки на спътниците. И онова, за което в човешкия език още няма подходящи думи.

Експресът догонваше Европа. Забавянето на скоростта започна скоро след излизането от пояса на астероидите. Основната скорост беше намалена. Дори и най-сложната маневра — гравитационното забавяне в пространството между Калисто и Ганимед — беше вече завършена. Сега почти погасил скоростта си, експресът се приближаваше до Европа. Нейният изпъстрен с петна диск, надминаващ по размерите си Земята, наблюдавана от стационарна орбита, висеше пред носа на кораба. И се увеличаваше пред погледа.

— Не сте забравили как трябва да се държите по време на кацане? — запита киборгът. — След няколко минути ние ще навлезем в атмосферата. Когато скоростта спадне до хиляда километра в час, аз ще пусна крилата. По-точно, най-напред спирачните парашути. Лентовият, а след това и обикновените. Те са четири. Те изглеждат много красиво на фона на небето — като букет от четири цвята. Макар че бих предпочел те да са три.

— Защо?

— Ами… четните букети се слагат на ковчег — каза киборгът. — Парашутите ми напомнят, че аз… не съм съвсем жив…

Известно време те мълчаха.

Европа стана по-голяма от Юпитер. Нейната вдлъбната чаша запълваше половината небе. Тя вече не се увеличаваше, но очертанията на петната й наедряваха.

— Време е да се простим — каза киборгът. — Надявам се, че нашите разговори няма да пропаднат напразно. Вие ми харесвате, Володя. Главното е да пазите своята годеница. Не се поддавайте на ревност. Мъжът трябва да може да прощава. Сега вече никога не бих постъпил така, както по-рано. Би ми се искало винаги да я обичате. Нека моята печална история да не се повтаря.

— Вашата жена също не е била права — каза Двински. — Според мен на нея й е харесвало да ви мъчи. Жената трябва да бъде друга. Разбира се, ако обича.

— Тя ме обичаше — каза киборгът. — Има неща, които се усещат. Да не забравя: обърнете внимание на пейзажа. Скалите на Европа не са ви там някакви си Алпи! А според вас каква трябва да бъде жената?

Небето в илюминатора се оцвети в червено: корабът нажежаваше въздуха. Скалите бяха далеч долу, диви и незасегнати от цивилизацията. Дълги сенки се протягаха от тях. Експресът приближаваше към линията на терминатора — долу аленееше и слънцето залязваше, макар то да се намираше все още високо над хоризонта. Още малко и щеше да се открие тъмната страна на спътника. Там се намираше обитаваният център и нощта и хората вече сигурно заспиваха.

— Жената трябва да бъде добра — каза Двински. — Като моята Настя.

— Тя се казва Настя?

— Да. А защо питате?

— Просто така — монотонно произнесе киборгът. — Наистина е глупаво. Тя сигурно е много красива.

— Много — каза Двински. — Макар че лицето й постоянно ми се изплъзва и съвсем не мога да го задържа пред себе си. Представям си ясно само бенката на страната й.

— Бенката на страната й?

— Да тя има голяма бенка под лявото око. Но тя й прилича много. Само фамилното й име не ми харесва. Но това е нещо, което може да се поправи. Нали?

— А как е фамилното й име? — като помълча, запита киборгът.

— Фамилното й име? — Двински каза името. — Защо ви е това на вас?

Киборгът не отговори. За няколко мига се възцари тишина. И внезапно тя беше разкъсана — във високоговорителя замяука и засвистя. Двински вече беше чувал тези звуци. Това беше радиогласът на Юпитер, превърнат в звуци.

Но защо киборгът беше включил приемника, без да отговори на зададения му въпрос?

Корабът сякаш се опря в нещо — това бяха разпъналите се зад борда парашути, които гасяха останалата все още скорост.

Отново безтегловност. Без предупреждение, без покана да бъдат затегнати коланите. Повърхността на спътника се метна нагоре, кривна и се преобърна. Експресът падаше. Мерна се небето — празнина, изпълнена с чернота. В далечината се появи странен разноцветен букет. Четирите небесни цветя бяха далечните парашути.

— Защо не изваждате крилата?…

Киборгът мълчеше. Или пък отговорът му беше потънал в грохота на радиото.

— Какво става? — извика Двински. Спътникът бавно се въртеше в илюминаторите. Под кораба. Вляво. Вдясно. Отново отдолу. Експресът се въртеше.

— Случило ли се е нещо?

Никакъв отговор.

Какво би могло да е станало? „За съжаление, нищо“. Зад илюминаторите се виждаха само небе и скали. Скалите идваха все по-близко и небето — също. И отвратителният хохот на радиото.

Двински се дръпна към пулта. Още не е късно. Да включи двигателя и да пусне крилата. С киборга беше станало нещо. Там ще се ориентираме. Двигателят оживя сам. Корабът се изправи. Двински беше откъснат от креслото и изхвърлен напред — върху острите ъгли и напрежението.

Това вече беше ставало някога веднаж.

Той не удари главата си в пулта. Нещо го спря във въздуха. Не — всъщност той висеше неподвижно, а нещо отдалечаваше от него пулта, бавно въртеше около него кабината и приближаваше към очите му илюминаторите. И натискаше, натискаше, натискаше стъклото на илюминатора в лицето му.

Претоварването беше оглушително. Двински не можеше да мръдне, но мисълта му работеше. Имаше фрази, които обясняваха всичко: „Роботите са добри, но безчувствени“, „Сто пъти се клех, че това няма да се повтори“, „Какво ме обземаше“, „Бях готов да убия всекиго“, „Сега не бих постъпил така“, „С мен нищо няма да се случи“, „Казва се Настя?“, „А как е фамилното й име?“, „И има бенка на страната си? Нали?“.

Съвпадение? Глупаво съвпадение? Не. Не. Не!

Когато вече виждаше мястото, в което щеше да се вреже корабът, някаква неизвестна сила го откъсна от илюминатора и го хвърли креслото.

10.

Двински отвори очи вече на Европа, в болницата. До него стояха лекарите и ръководителят на станцията.

— Браво, юнак — каза ръководителят. — Ти кацна с кораба просто по чудо. Какво беше станало?

Двински мълчеше.

— Ние отдавна те наблюдавахме. Всичко си вървеше по програма и изведнаж корабът сякаш побесня. Ти го издигна над самата повърхност. Какво стана в края на краищата?

— Корабът кацна под управлението на киборга — каза Двински.

— Не. Именно той е излязъл от строя първи. Това го знаем сигурно, но не ми са ясни причините. Какъв компютър беше! Почти човек. А сега…

Ръководителят на станцията се усмихна тъжно.

— Впрочем външно всичко си е цяло, но сега това е просто гардероб с микросхеми. Асоциативните връзки са разрушени, ограничителите са унищожени, паметта е изтрита. Кибернетиците казват, че това е невъзможно. Нима ти не си забелязал нищо?

Двински мълчеше. Ръководителят на станцията повтори със съжаление:

— А какъв компютър беше това! Мечта!…

Край