Франсоа де Клозе
Грешката на професор Ив Ломбар

Настоящият разказ е от наскоро излезлия в Париж сборник новели „Сценарии на бъдещето“. Взимайки за пример конкретни човешки съдби, авторът показва какви могат да са последствията, ако едни или други научни идеи, които днес са в начален стадий на развитие, бъдат осъществени. Младият учен и популяризатор Франсоа де Клозе е сътрудник на френското списание „Сианс е авнир“. Негови статии в превод се появяват и на страниците на „Наука и техника“.

Само допреди секунда все още цареше спокойствие, отмереност и постоянство. И изведнаж започна суматоха, търчане и словесни излияния. За такава смяна на настроението беше достатъчно появяването върху телетайпа на тази невероятна телеграма: „… Нобеловата награда“.

Вече от няколко години колегите предсказваха, че един прекрасен ден Ив Ломбар ще бъде отличен от стокхолмското жури. И въпреки това всяка есен прогнозите не се сбъдваха. Това оставяше у професора чувство за лека незадоволеност. Беше наистина досадно, че и този път са предпочели не него. Обаче настъпваше и известно облекчение, тъй като той трудно си представяше себе си като герой на деня, в ролята на своите „нобелизирани“ събратя. От времето когато научните му трудове бяха донесли определена известност, печатът и телевизията многократно се бяха опитвали да го хванат в своите мрежи, но той винаги беше отклонявал техните предложения, смятайки тези процедури за неприятни изпитания. Популярността на трибун не го привличаше, той просто беше учен.

Новината избухна и кулата от слонова кост, която защищаваше Ломбар, рухна, сякаш беше направена от пясък. Журналистите го обсаждаха четиридесет и осем часа, фотокореспондентите го обстрелваха, телефонните звънци го разкъсваха на части. Подчинявайки се на неизбежното, професорът се остави да го погълне водовъртежът на славата и вече не съзнаваше какво говори и за какво мисли. Ломбар се мъчеше само да устои някак си, да издържи на бурния поток от официални и приятелски поздравления и да не казва прекалено много баналности в отговор на многобройните въпроси.

Така, носейки се между официалните церемонии и интервютата, той се оказа в резиденцията на ДБИ — Дружеството за биофармацевтични изследвания, в просторния синкав салон на шестнадесетия етаж. Ив Ломбар стоеше сиротно, обкръжен от обикновените сътрудници и ръководителите на дружеството, и слушаше изказването на генералния директор господин Дюмустие. Под устремените към лауреата погледи неговата фигурка на вечен студент се сви още по-силно, а изражението на неувереност, въобще присъщо на неговото лице, стана още по-доловимо.

— Мой скъпи учителю — започна господин Дюмустие, — днес, когато стокхолмското жури ви присъди наградата на века, мислено се връщам към прекрасните научни резултати, които вие постигнахте, сътрудничейки на нашата фирма. Цялата ваша дейност се сведе до упорити търсения, почиващи на плодотворна идея. Мисълта, че фармакологията не трябва да насочва своето химическо оръжие против враговете на човешкия организъм, че нейната задача е главно да помогне на нашето тяло да се самозащити, днес вече не предизвиква съмнение. На никого днес няма да дойде на ум да предписва антибиотици за лекуване на инфекциозните заболявания, да използува токсични вещества за борба с болните клетки или да заставя психически непълноценни хора да гълтат психотропни наркотици. Във века на биологичната и дори на генетичната фармакология ние с усмивка си мислим за това господство на химията, в което се отразяваше едно своеобразно невежество. Длъжен съм да призная, че преди двадесет години, когато ДБИ още само пристъпваше към оказалите се толкова перспективни изследвания на химически синтезиращите се вещества, не всичко изглеждаше толкова очевидно. Когато вие тогава ми внушавахте, че истинската медицина е заложена в самия организъм на човека, че химическите средства ще се окажат един прекрасен ден толкова архаични, колкото „пиявиците и балсамите на миналите векове“, аз ви поддържах, финансирах вашите изследвания, но и ръководителят на фирмата, и аз самият се питахме няма ли да доведат подобни идеи до пълен банкрут. Аз се съмнявах точно толкова, колкото ви вярвах. Разрешете ми да ви призная това днес.

Ив Ломбар почти не слушаше историческата екскурзия на господин Дюмустие. Той не че беше равнодушен, колкото загрижен. Тази Нобелова награда се беше оказала неуместна. По-точно, несвоевременна. Преди осем дни той беше започнал да изпитва върху себе си най-главния експеримент на целия свой живот. Този експеримент той беше подготвял тайно вече цели петнадесет години. През 1985 година Ломбар беше взел известна част от клетки от своя костен мозък, размножи ги и ги замрази. През всичките тези години те не претърпяха никакви изменения и продължиха да си бъдат клетки на четиридесет и пет годишен мъж тогава, когато той вече беше на шестдесет. Преди три седмици той съживи тези клетки и извърши с тях операция, която имаше за цел с помощта на нови гени да засили тяхната активност. След това той ги инжектира на себе си. Тези регенерационни клетки трябваше сега да се разпространят в неговия организъм. Те ще почнат да стимулират производството на биологично вещество, което ще го „прочисти извътре“, ще изтласка стареещите тъкани, ще разруши колагена, зачатъчните тумори, които обикновено се появяват на тази възраст. Казано по-кратко, ако всичко стане така, както бе замислено, организмът на Ив Ломбар трябваше да се подмлади или най-малко значително да забави своето стареене. Независимо от това е необходимо да се почакат три месеца и все пак е хубаво, че всичко ще се изясни до пътуването до Стокхолм за получаване на наградата.

Дотогава беше необходимо ден след ден да следи за всички изменения. В предстоящия объркан период това съвсем няма да бъде просто. В момента, в който Ломбар вече се отправяше на церемонията в ДБИ, от лабораторията му изпратиха резултатите от първия анализ на кръвта, взета след опита. Той успя само бегло да ги погледне. Но и това се оказа достатъчно: странните цифри го обезпокоиха.

И докато господин Дюмустие продължаваше своята реч, всички мисли на учения бяха концентрирани върху листчето, лежащо в джоба му. Върху аномалиите в собствената му кръв.

— От 1980 година вие правите — припомни председателят — фундаменталните открития, позволяващи да се започне производството на интерферол — това чудотворно антивирусно оръжие, което до този момент на никого не беше се удало да синтезира. Като фармацевт винаги ще съжалявам, че не аз първи пуснах в продажба медицинския интерферол. Ще запазя в паметта си победите, удържани благодарение на това откритие над страшните вирусни заболявания, грипа и хепатита.

Чувайки историята за интерферола, Ив Ломбар за миг забрави своите тревоги. В тогавашните години той нямаше финансови контакти с ДБИ и поради това веднага беше публикувал получените резултати. Японците веднага поеха информацията и изпреварвайки всички, пристъпиха към търговска експлоатация на неговото откритие. Днес Дюмустие си спомняше за този случай с твърде любезни изрази, но на времето неговият тон беше много по-рязък. Но след това, което беше станало, лабораторията вече не се скъпеше на финансова подкрепа. И слава богу, тъй като, както напомни господин Дюмустие, изследванията, с които той се зае през следващите години, дълго време не донесоха никакви резултати.

— Развивайки идеята, която за вас стана нещо натрапчиво, вие се мъчехте да разберете защо микрофагите не винаги успяват да унищожат болестотворните микроби или разпространяващите се ракови клетки. Осем години работа над тази проблема и всички методи, прилагани за усъвършенствуване на имунната система, се оказаха неверни. Някой друг би могъл да попадне под властта на отчаянието, но вие проявихте настойчивост независимо от това, че много ваши изследвания се оказаха безперспективни. Това упорство в края на краищата се оказа възнаградено с възможността да се установи контрол над първите специфични имуностимуланти, знаменитите ИСНС.

Приятно е, че преди публикуването на тези забележителни трудове вие предвидливо бяхте подали заявка за необходимите патенти. За мен това е особено радостно, тъй като по това време професор Лорщейн, с който вие разделяте Нобеловата награда по медицина за 2000 година, укроти андрофините и с това съкруши болкоуспокояващите наркотици, съставящи една трета от продаваната от нас стока. Трудно е да си представим как би се развила съдбата на нашето предприятие, ако ИСНС не бяха се оказали техен блестящ заместник.

Ив Ломбар отново и отново се връщаше към резултатите от анализите, мъчейки се да ги изтълкува. Разбира се, рязкото спадане на левкоцитите може да говори за започващо разрушаване на старите тъкани, но какво ще настъпи, ако агресивността на присадените клетки откара този процес твърде далеч? Последният анализ трябва да бъде съпоставен с онзи, направен един месец преди опита. Разбира се, той би трябвало да се подложи на по-пълно изследване, за да може да се ориентира по-добре в ставащите промени. Та той беше пуснал в ход механизъм, който беше невъзможно да се спре. Беше необходимо да се следят и най-малките отклонения. Съществуваше рискът да умре, борейки се твърде активно със стареенето.

Генералният директор завършваше своята реч. Настана времето лауреатът в отговор да произнесе слово. Мъчително изпитание! Ломбар започна несвързано да бърбори някакви баналности. Той решително не беше направен за светски церемонии. Добре е, че той разполагаше с много време, за да подготви изказването си в Стокхолм.

Но Ив Ломбар разполагаше с много малко време. През следващите седмици състоянието на здравето му рязко се влоши. Той беше принуден да се предаде в ръцете на лекарите, след като им разказа с всички подробности за тайната на своя грандиозен опит. Те взеха решение да извлекат клетки от костния му мозък, да намалят тяхната активност и след това отново да му ги инжектират с надежда, че те ще изтласкат клетките, които професорът си беше инжектирал по-рано. Но допуснатата първоначално грешка се оказа твърде сериозна. Новите клетки бяха отхвърлени от организма и болестта на кръвта продължи да се развива неумолимо.

Все пак на четвъртата седмица беше забелязано общо подобряване на останалите биологични показатели, подобрение, което, уви, не прекрати прогресиращия процес. Ив Ломбар умираше, подмладявайки се. Неуспехът, поради който той плати с живота си, се превръщаше в ново постижение на медицината.

В навечерието на неговата смърт, един месец преди церемонията в Стокхолм, неговият тридесет и пет годишен колега д-р Бустие отдели клетки от своя костен мозък и ги постави в хладилна камера. Пред него имаше цели петнадесет години, в които да разбере грешката, струвала живота на неговия учител. На прага на старостта той щеше да знае как да направи себе си отново млад.