Борис Руденко
Нахлуване

Василий Алексеевич Кузовкин влезе в своя апартамент. Дефицитната никелирана брава, получена чрез един добър и много полезен познат, щракна звънко и категорично, в тон с душевното състояние на домакина.

Без да бърза, Кузовкин разкопча палтото си и го сложи върху закачалката, като внимателно оправи гънките му. След това застана пред огледалото, извади гребена си и внимателно вчеса островчето от растителност над своето чело. От огледалото уверено и независимо го гледаше отговорният работник в министерството — с мярка младеещ, плешивеещ и пълничък. Независимо от ниския си ръст, той изглеждаше доста представително.

Василий Алексеевич протегна устните си като тръбичка, пошава с вежди, поправи малко очилата си, самодоволно изхъмка и важно влезе в хола, като не забрави да загаси след себе си светлината в антрето.

В хола цареше идеален ред. Василий Алексеевич мушна краката си в меките чехли и включи телевизора. Седна във фотьойла, сладко се протегна и се взря в екрана. Телевизорът забръмча привично, но преди да се чуе звук, по екрана се замитаха светкавици и бръмченето му прекъсна.

„Изгорял е бушонът“ — помисли си Кузовкин и се протегна към задната панела. В този миг някъде над него се разнесе слаб трясък, сякаш се скъса плътна пергаментова хартия. В стаята силно замириса на прегоряла изолация. Василий Александрович погледна нагоре и замря.

Право над него от стената се подаваше главата и половината тяло на някакъв слаб и разрошен човек. С отворена уста човекът се взираше в него с най-глупав израз на лицето си. Изработената за дългите години на службата способност да запазва самообладание не изостави Василий Алексеевич и сега.

— Вие кой сте? — сърдито запита той. — Как сте попаднали тук?

С ясно щракване човекът си затвори устата.

— А вие? — объркано отвърна той.

— Аз? — Кузовкин се усмихна саркастично. — Можехте да запитате и нещо по-глупаво. Това е моят апартамент. Хайде излизайте оттам!

Човекът се размърда, опря ръце в стената зад себе си и погледна безпомощно към Кузовкин:

— Въобще не мога да мръдна.

Василий Алексеевич стана и огледа субекта по-внимателно. Това, което видя, го порази почти така, както когато научи, че на симпозиума в чужбина ще замине не той, а Матюшин, началникът на другия отдел.

В стената точно на мястото, откъдето се подаваше непознатият, нямаше никаква дупка. Тялото му излизаше от стената, без ни най-малко да нарушава нейната цялост.

Кузовкин опипа внимателно стената, сакото и прекара пръст по линията на техния допир някъде в областта на корема на странния гост.

Той се сгърчи и смутено се изкикоти.

— Какво става? — объркано запита Кузовкин.

— Гъдел ме е — отвърна непознатият и се изчерви.

— Какво общо има тук гъделът? — неразбиращо каза Василий Алексеевич и изведнъж се ядоса: — Ама как попаднахте тук, в края на краищата?

— Ех, ако знаех! — тъжно отвърна непознатият. — Разбирате ли, ние подготвяхме експеримент, имащ чисто теоретично значение. Излизах от лабораторията последен и реших още веднъж да проверя доколко правилно са включени веригите…

— Ами да беше си седял в твоята лаборатория и да беше си проверявал колкото ти се иска — подхвана Василий Алексеевич. — Защо трябва да се скиташ по чуждите апартаменти? А може би сте мошеник?

— Какво говорите — безнадеждно каза непознатият. — Аз съм инженер-електроник. Ще ви обясня всичко. Експериментът трябваше да докаже принципната възможност за преместване на предмети извън пространството. Чисто принципната възможност, разбирате ли? На никакви практически резултати не се разчиташе.

Той задърпа настръхналите си коси и махна с ръка.

— Дори не бях дал натоварване, честна дума. Просто включих стартовия акумулатор и прозвъних тестера. Изведнъж избухване, тласък и ето ви, моля ви се! — Той очерта с ръка кръг около себе си.

— А къде са ви краката и… е-е-е… всичко останало? — подозрително запита Кузовкин.

— Вероятно са останали там.

— Тоест, къде е това там?

— Може би, в лабораторията… — предположи несигурно непознатият.

— Какво ме правите на балама, любезни приятелю! — възмути се Василий Алексеевич. — Виж го ти стайния факир! Може би ще кажете, че там вашите панталони също разговарят с някого?

— Ама не, какво говорите — измъчено се намръщи непознатият. — Теорията не предполага такова нещо. — Като се разшава, той добави: — Ето сега например си шавам краката. Разбирате ме, не зная как да ви го обясня, но очевидно две области от пространството са се слели и тяхната граница случайно е съвпаднала с повърхността на тази стена и сега за страничния наблюдател аз съм и тук, и там едновременно.

— Досещам се, че страничният наблюдател съм аз — ядовито забеляза Василий Алексеевич. — Надявам се, че не ви обременявам прекалено с присъствието си?

Непознатият отпусна глава на гърдите си и подтиснато замълча.

— Е, и дълго ли се готвите да висите така? — поуспокоил се малко, запита Кузовкин.

— Нищо определено не мога да ви кажа — отвърна непознатият с такъв тон, сякаш ставаше дума не за възмутителното му и противоестествено пребиваване в неговия, на Кузовкин апартамент, а за метеорологическия бюлетин за други ден.

Неговият тон предизвика у Василий Алексеевич поредното избухване на негодувание.

— Що за безотговорност! — се провикна той със същото онова изражение, което беше така добре познато на неговите подчинени. — А ако бяхте в банята, в женската баня, или пък в квартирата на самия Теренти Фьодорович… — Той се сепна и замълча. — Също нищо определено ли? Та за такава разпуснатост здравата трябва да ви наредят!

Василий Алексеевич измъкна от джобчето си белоснежна кърпичка и попи потта от челото и дълбоките си плешивини.

— Не, вие ми кажете как смятате да се измъкнете оттук? — официално настоя той.

— Вероятно трябва да се изключи стартовото натоварване — унило каза непознатият. — А може би и още нещо друго. Само че сега в института вече няма никой. Слушайте! — оживи се той. — Позвънете на Вадим Сергеевич Байков. Кажете му, че аз, тоест Акимов…

— Кажете номера! — Василий Алексеевич взе от масичката за списания бележник и молив и се приготви да записва.

— Сега — каза Акимов. — Сега. Двеста тридесет и четири… Не, двеста тридесет и две… — Той опипа джобовете на сакото си и след това задраска стената зад себе си.

— Хайде, казвайте — нетърпеливо вдигна очи Кузовкин.

— Разбирате ли — безпомощно каза Акимов, — телефонният му номер е в бележника ми, не го помня.

— А бележникът къде е?

— В панталоните. — Акимов тъжно сведе глава. — В задния ми джоб. Чувствувам го, а не мога да го стигна. Сигурно ще се наложи да се чака до утре, докато се появи някой в лабораторията.

Той решеше от смущение и без това разбърканите си коси.

— Дявол да ви вземе — уморено каза Кузовкин. — Стърчете тогава като гвоздей в стената. Безобразно отношение, направо безобразно.

Той не се опита да уточнява към какво, тъй като и без това беше ясно, че има предвид и неразбираемата работа на Акимов, и уютното жилище на Василий Алексеевич, и неговото, на Василий Алексеевич, душевно равновесие.

Той направи един кръг из стаята, стараейки се да не стъпва по мекия килим на пода, след това погледна часовника и внезапно плесна с ръце.

— Боже мой! Как можах да забравя?

— Случило ли се е нещо? — със съчувствие запита Акимов.

— Той още и пита! — озъби се Кузовкин. — Тъкмо в момента трябва да ми дойде гост. Между другото, дама. Как ще й обясня всичко това?

— Симпатична ли е? — запита Акимов и се усмихна тъжно.

— Ама вие какво си позволявате? — Василий Алексеевич дори малко се зачерви от възмущение и зае надута поза. — Това е моята годеница. Моля ви да прекратите вашите двусмислени шеги.

— През ума ми не е минало нещо такова… — обърка се Акимов.

— Точно така! Такова! Нищо такова не може и да има — с достойнство каза Кузовкин.

— А защо пък? — замислено произнесе Акимов.

Василий Алексеевич впи подозрително поглед в него и в този момент се позвъни. Кузовкин се изтръгна от позата си и затича из стаята.

— Ето ви, моля ви се, тя е! Какъв кошмар! Какво ще й кажа сега? — Запознайте се, моля, това е другарят Акимов. Наминал е на гости, разбирате ли, само дето си е забравил панталоните в службата. Какъв кошмар! Какво да правя?

Целият преизпълнен със съчувствие, Акимов запълзя и с доловимо усилие се опита да се вмъкне по-дълбоко в стената. Когато се убеди в безплодността на своите опити, зашари с очи наоколо.

— Покрийте ме с нещо — със силен шепот подсказа той на Кузовкин.

В бързината той смъкна покривката на леглото и я хвърли на Акимов, който ловко я подхвана във въздуха. Звънът се повтори.

— Да не си гъкнал! — подвикна Василий Алексеевич и се втурна към антрето.

— Васенка, защо ме караш да чакам? — весело затъртори поруменялата от лекия студ Елена Николаевна, хвърляйки чантата си в ръцете на Кузовкин. — С кого си бъбреше ти тук?

— Аз, Елена Николаевна… тоест… с никого, разбира се — закашля се Василий Алексеевич, скритом поглеждайки към отворената врата на стаята.

Елена Николаевна изненадано се вгледа в него и се ококори.

— Какво става с теб? — запита тя. — От кога сме минали на „ви“? Има ли някой при тебе?

— Не, не, какво говорите, Еле… тоест… ти, Лена — забърза Василий Алексеевич. — Че кой би могъл да бъде при мене? Аз тъкмо тебе чакам, разбираш ли… Хайде да отидем да похапнем! — осени го спасителна идея. — Да! Разбира се, ще похапнем в ресторант. Да! С една дума, каня те на вечеря.

Като наблюдаваше внимателно Кузовкин, Елена Николаевна стана и тихичко се приближи към стаята.

— Ще поседнем, ще се развлечем от житейските, така да се каже… хе-хе… грижи… — бодро продължаваше той, придобивайки все по-голяма сигурност и се опитваше да й прегради пътя. — Отдавна вече никъде не сме се измъквали с тебе…

От стаята се разнесе подтиснат странен звук, който напомняше на кихане.

— При тебе има някой — каза високо Елена Николаевна, решително отблъсна Василий Алексеевич и влезе вътре.

Като огледа разхвърляното легло и висящото до стената видимо потрепващо покривало, което ясно очертаваше главата и слабите рамене на Акимов, тя мълчаливо се обърна и се насочи към изхода.

— Леночка, къде отиваш? Хей сегичка ще ти обясня всичко. Съвсем не е това, което си мислиш… Това съвсем не е жена…

— Това не ме интересува — отряза го пътьом Елена Николаевна.

Тя спря на прага и като отхвърли леко глава назад, се вгледа в гузно шарещите очи на Кузовкин.

— Подлец! — гръмко каза тя, измъкна чантата си от ръцете му и трясна зад себе си вратата.

Кузовкин постоя няколко секунди, държейки се за кичура на главата си, след това се обърна и се помъкна към стаята.

Акимов гледаше жално към Василий Алексеевич изпод покривалото.

— Не можахте да почакате с вашето кихане — печално каза Кузовкин. — Да не би да ви духа в гърба от лабораторията? Трябва да затваряте прозорчето за проветряване.

— В носа ми влезе перце — произнесе с убит тон Акимов. — Вероятно от възглавницата — предположи той.

Василий Алексеевич погледна машинално към възглавницата, въздъхна и извади от бюфета начената бутилка коняк и две чаши. Напълни ги и протегна едната към Акимов.

— Ще попадне ли в стомаха ви? — недоволно запита той. — Или пък ще си остане тук?

Акимов за малко се замисли, въздъхна решително и изпи коняка. Известно време се прислушва към своите усещания и след това каза колебливо:

— Струва ми се, че попадна!

— Че как иначе! — саркастично се изсмя Кузовкин, който също беше изпразнил чашата си. — При вас и в безвъздушното пространство, и на морското дъно се получава. Познавам аз вашата пасмина.

— Не сте прав да мислите така — обиди се Акимов.

— Няма що — ядно каза Василий Алексеевич и като махна с ръка, напълни още веднаж чашите.

— И защо именно при мене? — тъжно каза той. — Тридесет години без „извънредни произшествия“ и на ти, моля ви се. Та нали всеки непременно ще си помисли защо именно в моята квартира? А как ще обяснявам сега на Елена?

Те се чукнаха и пиха.

— Да можех да те изпратя веднага в милицията — замечтано каза Кузовкин.

Акимов мълчаливо преживяваше безкрайната дълбочина на своята вина. Очите му станаха подчертано сънни. Конякът го хвана моментално, както обикновено става с хора, които твърде рядко употребяват алкохол.

— Другарю Вася! — каза той с чувство. — Не се вълнувайте толкова. Утре цялата лаборатория ще отидем при нея, честна дума… Ако искате, ще повторим опита направо пред нея.

— Ще го повториш и току-виж — промърмори Василий Алексеевич — следващия път ще попаднеш в зоологическата градина и там тигрите жив ще ти откъснат главата…

Той отново леко се замечта и отново напълни чашите.

— Не се ли умори да стоиш като закачалка, експериментаторе? — запита той, започвайки по малко да се изпълва със съчувствие към Акимов.

— Ами, не, самият аз съм изненадан — отвърна Акимов, обръщайки на всички страни главата си. — Усещането ми е такова, сякаш съм окачен във въздуха. Опора не чувствам никаква, но от това сякаш ми няма нищо. Даже е удобно. Шията ми само леко отича.

— Само шията и нищо друго — каза Василий Алексеевич. — На теб и без това трябва да ти се даде по шията.

Те се чукнаха и пиха.

— Ти бъркаш, Вася! — възрази горещо Акимов. Езикът му леко се преплиташе. — Това е епохално откритие. Ти просто не разбираш цялото значение на експеримента. Това е преврат в науката!

— А ако твоите приятели не те измъкнат от стената, какво ще правиш тогава, Архимеде? — каза злорадо Василий Алексеевич. — Ще ти се наложи до края на дните си от мазилката да четеш лекции за пространството. А освен това — той даже се задави от удоволствие — не дай боже, под тапетите да се навъдят дървеници.

Като попрехвърля с удоволствие тази мисъл, Василий Алексеевич се почувствува донякъде отмъстен.

Акимов го погледна с укор.

— Ти, Вася, си добър човек, но си номенклатурен индивид — последните две думи той произнесе със значително затруднение. — Не ти достига полет на творческата фантазия.

— Не знам какво на мен ми липсва, но гледам, че на теб точно половината ти я няма — убедено каза Кузовкин. — Може би си гладен? А?

Акимов се смути отново и въздъхна.

— Ами… аз от сутринта не съм сложил троха в устата си. Все някак си не стига времето…

Кузовкин стана от креслото си, отиде в кухнята и домъкна голяма купа със салата, приготвена още от сутринта специално за гостуването на Елена Николаевна, и парче хляб. Той постави всичко това върху масичката и я приближи до стената.

— Много благодаря — вежливо каза Акимов и изяде салатата. — Вие ме извинете за тази работа.

Той вече беше изтрезнял така бързо, както и се беше поддал на действието на алкохола и поради това веднага премина на „вие“.

— А вие самият защо не вечеряте?

— Нямам апетит — изтърси Кузовкин.

Разнесе се странен мляскащ звук. Светлината в стаята леко намаля и фигурата на Акимов върху стената се залюля. Той от изненада леко изохка. Светлината примига един-два пъти и отново засвети така ярко както и преди.

— Какво става още? — с тревога запита Василий Алексеевич.

— Не зная — малко изплашено отвърна Акимов. — Според мен, аз отново се придвижих.

Василий Алексеевич се приближи към него и за огромна своя изненада видя, че между стената и тялото на Акимов сега има цепка с широчина около два пръста. Сега Акимов се подаваше не от стената, а направо от въздуха.

Кузовкин изпита непреодолимо, почти детинско желание да пъхне пръст в образувалата се цепнатина и вече беше вдигнал ръка, но на време се овладя и скри ръцете си зад гърба.

Акимов също изучаваше много внимателно сегашното си положение и внимателно опипваше въздуха там, където свършваше тялото му.

— Не ме пуска — каза той след известно време.

— Какво не те пуска? — заинтересува се Кузовкин.

— Ами, това самото не ме пуска — Акимов мушна пръст в цепката. — Светлината преминава, ето и тапетите се виждат по-нататък, а пръста, не. Някакво недоловимо и гъвкаво поле. Ако натиснеш по-силно, те отблъсква. Искате ли да опитате?

— Ще мина и без това — измърмори Василий Алексеевич, но надзърна, за да провери дали тапетите са цели.

— Границата на пространствените области се е преместила от стената към центъра на стаята — продължаваше Акимов. — Ако продължи така и по-нататък, ще се озова точно над вашето кресло. Интересно е как изглежда всичко това от обратната страна?

Василий Алексеевич си го представи и потръпна.

— Много интересно — неискрено каза той.

След това разговорът потръгна някак си вяло. Виждаше се, че Акимов се е уморил много. В края на краищата, като подтисна с огромно усилие поредното прозяване, той внимателно предложи да си лягат. Точно така и каза: да си легнем — сякаш му оставаше само да си надене пижамата и си измие зъбите. Василий Алексеевич вече не спореше и не се заяждаше.

Той сложи върху масичката за списания един стол, а върху него една възглавница, върху която не без удобство Акимов облегна глава и много скоро заспа.

За Кузовкин нощта премина отвратително. Акимов хъркаше отчаяно, което Василий Алексеевич въобще не можеше да понася, а сега освен това отново и отново преживяваше станалото с Елена Николаевна и не можеше да затвори очи, така че цялата нощ само се въртя в леглото.

Някъде около разсъмване, когато с голяма мъка беше успял да задреме, отново се разнесе противното мляскане и столът се сгромоляса на пода — Акимов заедно със своето пространство беше се преместил с още няколко сантиметра.

С мъчителен стон Василий Алексеевич стана и отново подпъхна стола с възглавницата под главата на Акимов, който сънено бъбреше извинения. След това той моментално захърка отново, а Василий Алексеевич така и не затвори очи.

Сутринта, недоспал, измъчен и посивял, Кузовкин свари майсторски яйца до твърдо, нахрани Акимов и застави себе си също да похапне. Акимов се опита, сякаш нищо не е станало, да завърже разговор, но Василий Алексеевич решително пресече всякакви опити за интимничене, внимателно се избръсна, помасажира бузите си, придобивайки необходимата представителност, облече се и едва след това позвъни в института на номера, който му каза Акимов.

С тон на мърморко, но точно и лаконично Кузовкин обясни ситуацията на някакъв мъж, който вдигна телефонната слушалка, след това преразказа всичко още веднъж на друг мъж, който, съдейки по гласа му, беше по-старши и по-важен. Неговият разказ от време на време беше прекъсван от развълнувани мъжки и женски гласове, питащи жив ли е Акимов и всичко ли е в ред с него. В края на краищата на Василий Алексеевич му заповядаха категорично да чака на място и затвориха телефона.

Много скоро след това в уютната и удобна квартира на Василий Алексеевич нахлу цяла тълпа дългокоси и брадати, гладко избръснати и късо подстригани хора, сред които имаше дори и девойки в съвсем неприлично изтъркани джинси. Всички те викаха, крещяха, виеха и ахаха, задаваха си един на друг и на Акимов глупави въпроси, на които той едва успяваше да отговори, въртейки на всички страни главата си.

Най-сетне по нареждане на един строго облечен мъж с едри черти на лицето двама или трима от тях решително избутаха навън всички останали, а заедно с тях и Василий Алексеевич, когото очевидно не бяха успели да запомнят като стопанин на жилището. Кузовкин се готвеше да възрази, но като помисли, тръгна за министерството.

През този ден той, както обикновено, си тръгна от работа след останалите и както винаги акуратно заключи кабинета си.

До жилището си той се приближи с известни опасения, но там беше тъмно и тихо. В стаята се долавяше миризма на тютюн, макар че всичко беше внимателно подредено. Акимов вече го нямаше на стената. И въпреки това неприятното чувство не напускаше Василий Алексеевич. Всички неща сякаш се намираха по местата си, но всъщност не беше така и Кузовкин ясно виждаше това. В квартирата се усещаше остро скорошното присъствие на компания от безцеремонни и безотговорни хора.

На другия ден той беше повикан в института, където вежливо и подробно го разпитаха за обстоятелствата около появяването на Акимов в жилището му. За случката научиха и в работата му и на Василий Алексеевич се наложи около двадесет пъти в свободни разговори с твърде отговорни лица да повтаря и повтаря своя разказ за тази необикновена нощ. От многократното повтаряне разказът на Кузовкин сега беше шлифован идеално — с дозирана деловитост и малко хумор. Разбира се, беше изключил напълно от разказа епизода с Елена Николаевна, но това не беше повлияло върху остротата на изложението.

Малко по-късно цялата тази история попадна на страниците на вестниците и при това всичко беше описано, по думите на Акимов, по най-ласкав за Василий Алексеевич начин. Кузовкин стана знаменитост и машинописките го показваха в бюфета с пръст и възхитено си шепнеха.

Около това време той вече отдавна се беше сдобрил с Елена Николаевна, която между другото съвсем не можеше да му прости, че я е оставил встрани от такива редки събития, макар да беше имала напълно реален шанс да раздели славата на участието в тях с Кузовкин. Те се ожениха и след като събраха две гарсониери, ги обмениха с доплащане за тристаен апартамент в много добър район.

Веднъж Кузовкин видя Акимов на улицата. Той вървеше срещу него по тротоара със стара и изтъркана чантичка, без шапка, в евтино карирано палто, гледайки съсредоточено в краката си.

Василий Алексеевич спря, премина на другата страна на улицата и закрачи към кабинета си в министерството.