Дмитрий Карасев
Доказателството

Сергей отвори очи. По глинения под, редом с ръката му, трептяха зелени и жълти светли петна. През отвора на вратата надзърташе ярко светло кълбо. Някъде близо се разнасяха ударите на чукове. Сергей стана и направи три крачки към вратата.

Дървото на постройката е нагрято и неговата топлина се чувствува по ръцете и страните. Дълъг лист, който приличаше на палмов, се поклащаше от влажния вятър заедно със своята полупрозрачна сянка. Пред колибата се откриваше площадка, на другия край на която в огнището бушуваше пламък, звънтеше наковалня и ударите на чукове. Земята се завъртя като в незавършил сън. Вдясно, зад редиците на зелените храсти, напомнящи градински лехи, се издига нагоре огромна метална колона.

На двадесет метра от Сергей мургави ковачи нещо режат, огъват и удрят с чуковете си. Кои са тези ковачи? Какво оформят там с тежките си чукове, движещи се равномерно като махало на часовник от мургавите им ръце? Това, което те изковават, сякаш прилича на гривни; освен това до тях се търкалят и няколко наконечника. Изглежда, че всичко е ясно. Гривните са за жените, а наконечниците — за копията. И така, той беше успял да пристигне в самото начало на железния век. Къде всъщност се намира? И какво е станало?

След като се върна съзнанието му, започна бавно да се възстановява и неговата памет. А, ето какво означава всичко това! Металната колона вдясно е ракетата. Неговата ракета. Той си спомня за удара и грохота, които разкъсаха нервите и тъканите на тялото му като нишки. И синьото електрическо избухване, след което настъпи тъмнина, безсъзнанието и небитието. А ракетата е продължавала да лети.

Автоматите за осигуряване на живота са се грижили за него и след аварията. Той е летял, пазен от тях. Ракетата е извършила аварийно кацане. Но къде? Връзката вероятно е излязла от строя: нали в момента на аварията точно се намираше в радиокабината. Значи не би могло да се извика базата.

Как е станало това? Дали е летял дълго? Ден, два, три? А ако е години?

Сергей си представи как ракетата е увиснала във въздуха преди самото кацане. Оттук, където той стои сега, тя прилича на накрайник на инжекция, изригващ син пламък. В минутата, в мига, в който ракетата е увиснала, сякаш размисляйки, от нея е трябвало да се отдели малко бяло кръгче. Автоматите е трябвало да изхвърлят аварийна сонда с радиоапаратура — в случай на катастрофа при кацането. Сондата би трябвало да се намира някъде тук наоколо, и той трябва да я намери.

Сергей се опита да прекрачи през вратата на колибата, но почувствува как раменете му бяха притиснати от стоманено менгеме. Държаха го за ръцете, за дрехите, за раменете. Помисли си, че сигурно му е счупена ключицата: когато се опита да се освободи, рязка болка навлезе в лявата му ръка като нож. Той слабо извика — не от болка, а от изненада. Тогава го отпуснаха. Това беше плен.

Сергей стоеше пред утъпканата почва на площадката с пламтящото огнище и идваше на себе си. Ето и аварийната радиостанция, той я позна по антената, стърчаща като пръчка на въдица или като копие. Редом бяха и парчетата от обшивката на сондата и кутиите със запасни комплекти. Вероятно съвсем не е лесно те да се прековат в женски гривни.

В ажурената сянка на дърветата, напомнящи палми-асаи, играят деца. Със страх и любопитство жени оглеждат Сергей. Под една рогозка лежи мъртъв младеж. Мургавите лица на мъжете са сурови. Нечии ръце изтласкват Сергей към наковалнята. За тях той е Човек, долетял от небето. Аварийната антена (последната надежда за връзка със Земята) не е нищо друго освен копието на Човека, долетял от небето. Те смятат така, защото сондата, отделила се от ракетата, беше станала случайна причина за гибелта на техния съплеменник. Сега някои неща ставаха ясни: очевидно те искаха да му окажат една малка услуга и да го отправят колкото е възможно по-бързо обратно на небето. Но тогава защо не са направили това по-рано? Когато още беше в безсъзнание?

Разнесоха се глухите удари на барабан. И веднага с отзвучаването на последните звуци на празното място сред площадката величествено се изкачи някой, който привличаше погледите на всички. Седейки в коженото кресло, което по огромните си размери приличаше на седло, той се извисяваше с цял половин метър над останалите. Неговото мощно тяло олицетворяваше сигурност и вселяваше хипнотична увереност в силата му; на лицето му беше застинало тържество, говорещо за преодоляване на трудностите по пътя към истината.

Някой му посочи с пръст Сергей и той важно кимна с глава. След това му поднесоха дълга върлина с парче тлееща козина на върха й. Той стана от мястото си и тържествено тръгна по кръга, въртейки края на върлината.

— Нгомо! Нгомо! — завика тълпата и жените нападаха на колене, за да могат до края на свещенодействието да възнасят думи на благодарност към най-учения от племето, очевидно жреца, досети се Сергей.

В същото време обредът на предсказанията и разкриването на истината се нуждаеше още и от някакви неизвестни на Сергей действия. Нгомо поби върлината сред площадката. След това му бе поднесена голяма дървена чаша, напълнена до края с някаква тъмна течност. Той постави чашата в краката си, след това се наклони над нея и издаде някакви неразбираеми звуци. Като се отдръпна от чашата, той започна да описва кръгове около върлината, а дългите кичури на косите му се преплитаха с дима от тлеещата козина.

Люлеейки се все по-силно, постепенно той изпадаше в екстаз, без обаче да забравя от време на време да се приближава до чашата, да се отпуска пред нея на колене и отново да прилепва устни до нея.

В ръцете му се появи амулет, който напомняше кожата на змия, и той го размахваше в такт с движенията на тялото си, а ритъмът се ускоряваше все повече и повече.

— Нгомо! Нгомо! — раздирайки въздуха, крещеше тълпата, повтаряйки инстинктивно и копирайки невероятно сложните, почти немислими движения на жреца.

Най-сетне движенията му започнаха да се забавят, лицата, наблюдаващи танца, придобиха израза на изключително внимание и напрежение и дори се вкамениха. Напълно е възможно те да очакваха пророчества и откровения, надяваха се на тях и се стремяха към това.

Нгомо, като се спря в непосредствена близост до свещената чаша, посочи с пръст към Сергей, а след това и към небето. Пръстът му опря почти в зенита (логично е, помисли си Сергей, който сега вече се владееше и сякаш истината започна да му се разкрива с цялата си пълнота).

Очевидно уморен от пророчествата си и от опитите да проникне в станалото, Нгомо отново си спомни за чудотворната напитка и се зае с нея. Той падна на колене и започна жадно да гълта, кашлейки и давейки се, като пръскаше наоколо цели потоци от капки. Почти се задави. Течността започна да се връща назад. Това обаче не спря Нгомо. Той продължи да гълта неистово останалото в чашата биле, сякаш подчинявайки се на някаква настойчива заповед свише.

Това продължи дотогава, докато лицето на духовния наставник не стана най-напред светложълто, а след това и зеленикаво.

Ритуалът на търсенето на истината обаче не свърши с това.

Той се приближи до младежа, на който преди няколко минути беше хвърлил амулета, изкрещя нещо и след това го блъсна толкова рязко, че момчето се блъсна в жените.

А Нгомо изкрещя на два пъти нещо неразбираемо, падна върху грижливо приготвената рогозка и в същия миг заспа.

Бронзоволиките воини мълчаливо посочиха с пръст антената.

„Защищавай се, воине — казват техните красноречиви погледи, — вземи своето копие!“

Сега става ясно защо не са го убили още там, в колибата, или дори още по-рано. Ето защо не бяха се докоснали и до радиоапарата. Тук в зората на каменния век убийството на невъоръжен човек се смята за безчестна постъпка.

Чуковете се отпуснаха и замряха. Откъснало се от дървото листо бавно се спусна към тревата сред всеобщото мълчание. Би могъл да успее да убие четирима, преди листът да докосне земята. И да дотича до ракетата. А там вече каквото ще да става! Сергей знае, че може да застави мускулите си да отдадат цялата си сила в един кратък порив, ударите му ще бъдат смъртоносни и бързи като мълнии. Той ще успее да убие четирима и да остане жив. Но как след това ще посрещнат тук онези, които ще долетят по-късно, със следващата ракета? И нима игрите със смъртта, игрите на война не са забранени игри? Но как да им обясни това? Как да им докаже, че не е воин? Това е необходимо да се докаже. И то незабавно. Иначе ще бъде късно.

Листът докосна земята. В миг с точно движение той измъкна чука на ковача. Докосната от него, наковалнята иззвъня. Още един миг и Сергей смаза аварийната антена, като превърна в блестяща лента последната си надежда за връзка. След като я смаза в безформен къс, той я хвърли встрани. Когато искрите върху наковалнята загаснаха, Сергей се изправи. Сега беше напълно обезоръжен. Нищо повече не би могъл да направи.

Разнесе се възглас на развален испански или може би френски. Това значеше, че всъщност ракетата се беше обърнала към Земята. Обърнала и кацнала някъде в девствените гори на Южна Америка? Или може би на Африка? Всъщност има ли някакво значение?