Оригинално заглавие
Полсекунды, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 16,17/197 г.


Пролог

— Да ви налея чай? Изпийте една чаша, докато Дмитрий Иванович е навън. Никога не можеш да си поседиш спокойно…

— Благодаря, Анна Василевна, моля налейте ми.

Анна Василевна напълни чашата ми с ароматен чай и ми я подаде върху чинийка. Протегнах ръка и…

Предложението на тайнствения непознат

… Внезапно повя ветрец и започна да ръси дъжд. Станах от скамейката и тръгнах към тролейбусната спирка. Човекът, седнал на другия край на скамейката, също стана и тръгна след мен.

— Развали се времето… — дочух думите му зад гърба си.

— Да, развали се, а каква хубава вечер беше…

Тръгнахме един до друг.

— Знаете ли… вие много ми трябвате. Извинете ме за безцеремонността — гласът на непознатия звучеше глухо и несигурно. Спрях и го погледнах, без да зная какво да му отговаря.

— Да, много ми трябвате. Сега ще ви обясня. Вероятно четете научна фантастика? В много от нейните сюжети главният герой, който е създал някаква невероятна машина, се нуждае от събеседник. Та нали е необходимо да разкажеш на някого за своето изобретение. Представете си, че аз се намирам в същото положение. Но вие сте ми необходим не като събеседник, а като свидетел, който може да потвърди това, което види. Вие можете да станете очевидец на невероятни събития. Аз живея много близо и ще ви отнема най-много двадесет минути.

… Вечерта, тъмната алея на парка, загадъчните думи на непознатия — всичко настройваше романтично. А ако е само някакъв мистификатор? Или е изобретател, който чувствува нужда да излее душата си във връзка с бъдещата демонстрация на незавършен модел на „вечен двигател“? Впрочем какво рискувам? Двадесет минути от времето си.

Дъждът се засили. Ускорихме крачки и се приближихме към голям и мрачен дом.

— Имам една настоятелна молба — каза непознатият и спря, — не затваряйте нито една врата, където минем.

„Започва се!“ — помислих си аз. Като обещах да изпълня това условие, в същото време затворих зад себе си външната врата. Странният човек се върна и я отвори докрай.

— Извинете… Не предполагах, че молбата ви се отнася и за външната врата…

— За всички без изключение — многозначително потвърди моят спътник.

Вратите по нашия път останаха разтворени. Влязохме в голяма светла зала. В центъра й се намираше някаква машина. Гигантски вентилатор, приличащ на вятърна мелница, беше обкръжен от големи токоизправителни линии, бобини и кондензатори. Всичко това беше омотано в безброй цветни кабели. Редом се намираше мощен електромотор. Целият агрегат с вентилатора, електромотора и електрическите съоръжения беше покрит с огромен прозрачен похлупак, висок около три метра. Цилиндричната му част постепенно преминаваше в сферична, в центъра на която на самия връх стърчеше метална игла, завършваща с кристална топка. Около входната врата се издигаше разпределително табло с множество уреди, а пред него — малък пулт и огнеупорен шкаф.

Моят придружител извади от шкафа два леки скафандъра, бързо надяна единия, метна на гърба си балон със сгъстен въздух и ми помогна да направя същото. След това собственикът на тази поразяваща лаборатория седна зад пулта и като манипулираше с копчетата, включи електромотора. Характерният звук на двигателя леко проникваше в шлема. Крилата на вентилатора се завъртяха и сляха в дъгоцветен кръг. Стрелките на часовника върху разпределителния пулт показваха осем часа.

Внезапно звукът на работещия двигател се промени рязко. Стана по-мелодичен и като премина бързо в свирене, прекъсна на най-високата нота. Стори ми се, че внезапно оглушавам. Настъпи пълна тишина. Часовникът показваше осем часа и две минути.

Сега двигателят работеше съвършено безшумно. Лопатите на вентилатора пробляскваха с цветовете на дъгата. Изминаха няколко минути. Моят тайнствен домакин наблюдаваше приборите. Повече не настъпи нищо интересно и изморителното очакване започна вече да ми дотяга. Погледнах към часовника. Странно! Той, както и преди, показваше осем часа и две минути. Стрелките му очевидно стояха на едно място.

— Часовникът върху пулта се е развалил, спрял е — казах аз.

— Часовникът е в ред — отвърна моят домакин. — Спряло е времето.

Тайната на отворените врати

Какво беше това — шега? Но очевидно непознатият дори не мислеше да се шегува. Той продължаваше да работи съсредоточено с приборите. Поиска ми се да видя часовника си, който бях оставил върху масичката, когато надявах скафандъра. Обаче не успях да го взема в ръка. Кой знае защо, той заедно с каишката се оказа здраво залепен за масата и също показваше осем часа и две минути… Почувствувах върху рамото си нечия ръка и се обърнах. Величествената поза на собственика на лабораторията ми напомни за капитан Немо, владетеля на „Наутилус“. С жест той ми предложи да тръгна след него.

Едва сега стана ясен смисълът на молбата за вратите. На излизане от лабораторията по навик се опитах да затворя вратата. Тя не мръдна нито с един милиметър. Със същия успех бих могъл да се опитам да преместя стената или разпределителното табло, което беше занитено за пода. Ако вратата беше затворена, никакви средства сега нямаше да могат да я отворят. Невидима и тайнствена сила я беше заковала на място.

Трябваше да догонвам спътника си. Затичах се и неочаквано с коляно ударих крилото на следващата врата. Ударът беше доста осезателен — сякаш съм се чукнал в чугунена тръба, но вратата дори и не помръдна. Като търках удареното си коляно, изскочих на улицата.

Манекените на кръстовището

Улицата, по която вървяхме, беше безлюдна. Минахме край пътуващ срещу нас тролейбус. Всъщност тролейбусът не се движеше. Пътниците седяха спокойно по местата си, шофьорът държеше волана и гледаше напред, прътите докосваха кабелите, но тролейбусът стоеше на едно място.

Малко по-нататък от тролейбуса беше замряла лека кола. Шофьорът й седеше зад кормилото и също внимателно гледаше напред. Всичко изглеждаше някак си странно и аз се почувствувах не на себе си. Прозорците на всички сгради бяха осветени. Сияеха светлините на рекламите. На самото кръстовище изпреварихме някакъв човек… Това беше първият минувач, ако можеше да се нарече така, който виждахме на улицата. Той обаче не вървеше, а само даваше вид, че върви. Цялата му фигура изразяваше движение, но неговото устремление напред беше вкаменено.

Кръстовището буквално кипеше от подобни минувачи. Всички бързаха нанякъде, а всъщност стояха на едно място. При павилиона за сладкарски изделия неподвижният продавач протягаше на една жена пакет със сладки, а жената беше замряла с пъхната в чантата ръка, готвейки се да му даде парите.

Позите на хората бяха най-неустойчиви и противоречащи на всички закони на равновесието. Изразът по лицата на всички минувачи въобще не се променяше. Едни бяха усмихнати, други намръщени, а трети говореха нещо беззвучно. При всичко това лицата им бяха неподвижни като маски.

Цялата картина приличаше на мъртво царство от восъчни фигури, разпръснати сред майсторски приготвени декори, показващи кръстовище на голям град…

Наказаното любопитство

Смаян от страшното зрелище, не издържах и закрещях в микрофона:

— Слушайте! Какво става тук? Какво е станало с тези хора?

— Потърпете малко. Като снемем скафандрите, ще ви обясня подробно. Сега не трябва да се говори много — повишава се разходът на въздух. Накратко: моят генератор излъчва вълна, която спира времето. Вълната се разпространява от генератора със скорост пет километра в час. Времето е спряно в лабораторията в осем часа и две минути. Тук то е спряно в осем часа и седем минути — вижте часовника на ъгъла. Само ние двамата съществуваме в движещото се време благодарение защитата на скафандрите. Вие виждате един фиксиран миг. Всичко, което може да се движи и да изменя своето положение в пространството, сега е неподвижно. Дори и дъждовните капки биха застинали във въздуха, като се превърнат в непреодолима преграда за нас. Аз успях да доведа знаменития „парадокс на времето“ до неговата крайна граница. Ако при големи скорости е възможно само да се забави ходът на времето, то аз успях съвсем да спра времето. Вие сте първият свидетел на този феномен. А сега по-скоро в лабораторията!

Бързо закрачихме обратно. По нашия път нищо не беше се изменило. И човекът, застинал на място, и замръзналите на местата си автомобил и тролейбус — всичко беше както преди. В лабораторията също всичко си беше непроменено. Светлината ярко светеше, лопатите на вентилатора под похлупака се въртяха беззвучно.

Непознатият се приближи към разпределителното табло, след това — към пулта, отново се метна към таблото. Движенията му се ускориха. Нещо се беше случило…

— Автоматът се е развалил, той няма да се включи, а нашият въздух е на свършване — дочух тревожния му глас. — Помогнете ми да се изкатеря горе, има още надежда. Трябва да се добера до излъчвателя…

Започна истински акробатичен номер. Аз повдигнах непознатия върху прозрачния похлупак, а той, като обхвана изпъкналата повърхност, се мъчеше да се изкатери по-нагоре. Ние не можехме да използуваме нито въже, нито стълба. Тяхното време беше спряно и беше безсмислено да правим опити да ги движим в пространството.

С неимоверни усилия, прилепнал с цялото си тяло върху изпъкналата повърхност на гладкия калпак, моят учен-домакин сантиметър по сантиметър пълзеше към иглата. До целта оставаше около един метър. И в този момент той не можа да се задържи, плъзна се надолу и от три метра височина се сгромоляса върху пода. Основната сила на удара падна върху шлема. И шлемът се пукна. Непознатият скочи на крака, но в този миг замръзна на мястото си… Сега самият той се оказа извън времето. Вълната, спираща времето, проникна в скафандъра през пукнатината на шлема.

Изтичах до него, за да му помогна някак, но пред мен вече стоеше каменен паметник с разперени ръце и застинал поглед в отворените безумни очи. Така аз останах сам сред непознатите ми машини и прибори… Ето я разплатата за излишната ми доверчивост!

А моето време вървеше и скоро започнах да усещам, че въздухът не ми достига. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се диша. Всичко потъмня в очите ми и аз загубих съзнание.

… Когато се свестих, видях лицето на непознатия надвесено над мен. Шлемът върху главата му го нямаше, а и моят също се търкаляше наблизо. Дишах с пълни гърди. В лабораторията цареше пълен мрак и гореше само едно фенерче с батерия. Часовникът върху пулта показваше осем часа и четири минути. — Той вече вървеше.

— Ето това е всичко. Както виждате, всичко свърши благополучно — каза непознатият.

— Кой спря машината? — запитах аз.

— Сама спря. Веднага щом вълната стигна до градската електроцентрала, нейните агрегати спряха. Прекъсна и подаването на тока. Спря и моят двигател. Аз успях навреме да снема от вас шлема — вие бяхте припаднали. Въздухът в балона беше свършил.

Ето така аз преживях обещаните ми „невероятни събития“. И непознатият не беше ме излъгал: от момента, в който бяхме напуснали парка, бяха изминали само деветнадесет минути. Поне по моя часовник.

Край на пролога

… Взех чинийката с чашката.

Но вместо да благодаря на любезната домакиня, аз замаяно се озъртах, сякаш току-що се бях събудил. Какво беше това? Къде беше изчезнал тайнственият непознат в лабораторията, защо отново седя на масата и държа в ръка чаша с чай?

Анна Василевна ме гледаше изненадано, но изведнаж нещо разбра и се усмихна.

— Пак този Митя… — промърмори си тя.

В този момент влезе Дмитрий Иванович. Той ме огледа внимателно.

— Имам предложение: допийте си чая, ще се извиним пред Анна Василевна и ще отидем в моя кабинет — каза той.

„Спиране на времето“ №48

— А сега ми разкажете подробно какво стана с вас за онази половин секунда, през която вие взимахте от ръката на Анна Василевна чашата. Само почакайте да включа магнетофона.

И аз му разказах всичко, както си беше. Дмитрий Иванович изключи магнетофона, прибра ролката с лентата и като се настани удобно, хитро се усмихна.

— Най-напред съм длъжен да ви се извиня — каза той — за това, че направих експеримент, без да ви помоля за разрешение. Но всъщност вие именно и заради това бяхте дошли тук… Както е установено от медицинската комисия, експериментът е абсолютно безвреден. В нашата лаборатория са направени много подобни експерименти.

Няма да ви дотягам с подробни обяснения и няма да ви разказвам за неща, за които сигурно знаете — как е устроен нашият мозък, какво представляват сънят и сънищата и как се разпространяват в нашия организъм биотоковете.

Ще обърна вниманието ви само върху това, че сънищата, които ни се струва, че продължават дълго, всъщност могат да проблеснат за твърде кратък отрязък от времето. И независимо от тяхната краткост много от тях ние запомняме за цял живот.

Вие бяхте приспан за много кратък промеждутък от време — за 0,496 секунди. И във вашия мозък от специален апарат беше насочен импулс с честотата на вашите биотокове. В този импулс беше концентриран записът на програмата за цялото ви съновидение.

Ние разполагаме с няколко подобни програми. За основа на фантастичната програма на вашия сън е взета съвсем не новата идея за спиране на времето. Сюжетът на моя сценарий е написан по мотиви от разказа на Уелс „Най-новият ускорител“ и разказа на Бекнър „Когато времето спря“. В сценария са дадени само опорните точки от развитието на сюжета, канавата, върху която при подобни наблюдения трябва да се наложат запасите от образи и впечатления, необходимите асоциации, с които разполага вашият мозък на базата на видяното, чутото, прочетеното и, разбира се, преживяното.

Например в описанието на похлупака на вентилатора при вас фигурира прозрачно недоловимо за очите вещество. Това е влияние на прочетеното някога от вас описание на един от детайлите, от машината на времето от Уелс. Замрелият омнибус от „Най-новият ускорител“ на Уелс във вашия сън се е превърнал в неподвижен тролейбус.

Вашето описание е доста просто. Мнозина дават върху тази тема много по-цветисти изложения. Филометът има 47 записа на импулсното съновидение „спиране на времето“. Днешният запис е 48-ят. Всички се различават един от друг като четиридесет и осем етюда, нарисувани от различни художници по един и същ модел.

— Кажете, Дмитрий Иванович — запитах аз, — а ако обект на вашите експерименти с импулсни сънища стане човек, който не чете нищо и от нищо не се интересува — човек, въобще лишен от въображение, да речем, един от онези, чийто кръг от интереси се ограничава с пийване, карти, модни танци, с една дума, пошъл и нищожен човек? Би ли се получило нещо?

— Виждате ли, драги мой, та нали насладата, която изпитваш от произведение на изкуството, е също творчески процес. И зрителят, и слушателят, и читателят участвуват винаги активно в творческия процес, в който ни въвличат художниците, музикантите и писателите. А нима такъв примитивен човек, за който говорите, може да се наслаждава на музиката на Шопен и Чайковски, на картините на Сезан и Врубел? Разбира се, с такъв човек нищо не бихме могли да получим…

Епилог

Веднаж ми попадна книжката на проф. В. В. Ефремов „Сън и съновидения“. В нея беше описан случай на „импулсен сън“, станал наистина при случайни обстоятелства. Макар съвременната наука да се отнася скептично към подобни факти, но в описания случай долових сходство с онова, което се случи с мен. Ето извадки от тази книга:

„Може ли да се види продължителен сън в едно мигновение, или за това е необходимо дълго време?

Един френски учен, който изучавал сънищата, разказва за следния свой сън. Той бил тръгнал от Париж за Южна Франция и по пътя си спрял в едно малко градче. Отсядайки в хотела, той легнал в постеля с голяма завеса, закрепена за дебела пръчка, и бързо заспал. Сънувайки, той изведнаж се видял в Париж, по време на Великата френска революция, като знатен аристократ. Народът, отхвърлил игото на кралската власт и вдигнал въстание, арестувал своите притеснители и ги предал на съд. Бил заловен и нашият учен, който по време на съня си бил аристократ. Затворили го и в затвора го подложили на разпит, след който рано сутринта на разсъмване, под стража под светлината на факли, го повели по улиците на Париж, за да го екзекутират. Народът, струпан отстрани, с викове на одобрение приветствувал неговото осъждане. Най-накрая процесията стигнала до мястото на екзекуцията, където бил издигнат ешафод — естрада с гилотина. Осъденият бил заведен пред гилотината, където му прочели присъдата. След това го заставили да застане на колене и да постави главата си под ножа. Гилотината била издигната, след това се спуснала, ударила го по шията и… спящият се събудил от удара на падналата пръчка, за която се крепяла завесата над леглото.

Дълго време ученият не можел да дойде на себе си и да осъзнае, че това е било само страшен кошмар…

Поставя се въпросът, как е протекал описаният сън? Ясно е, че картината с удара на гилотината е предизвикана от удара на падналата пръчка по шията на сънуващия. Но нима за този кратък миг, който е изминал от удара до събуждането, би могъл да протече такъв дълъг и сложен сън? Да! Сънят може да премине през мозъка с невероятна скорост. С това се обяснява и фактът, че по време на сънуване можем да видим за малка част от нощта целия си живот. По време на сън събитията, станали за много дни, могат да преминат само за няколко секунди.“

В моя случай ролята на дебелата пръчка е играл кодираният импулс и така както в малкото семенце е заложена програмата за огромно растение, така и в предадения ми импулс се е съдържала и програмата на дългия сън.

Кой знае дали импулсните сънища няма да открият нов клон в изкуството. С тяхна помощ ще може да се надзърта в такива дълбини на науката, в които не е прониквал нито един човек. Разбира се, те няма да заместят нито музиката, нито книгата, нито театъра и киното и тяхното техническо превъплъщение ще се нареди в една поредица с грамофонната плоча, магнитофонната лента, телевизора или домашния кинопрожекционен апарат.

Много автори на научнофантастични романи са писали за „изкуствени сънища“. И това не е случайно. Та нали твърде често именно те биват спохождани от честта да бъдат първооткриватели на идеите, които първоначално ни изглеждат неосъществими, но след време се превръщат в нещо реално.

Край