Оригинално заглавие
Фокусники, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
zelenkroki (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 14,15/1977 г.


Преди шест години редовният влак „Черноморец“ не беше бърз, а обикновен. Той пътуваше между Одеса и Киев и освен в големите градове Жмеринка и Виница спираше, както се казва, на всяка керемидка. Веднъж в Жмерника го задържаха някакви странни събития и пристигна в Киев със закъснение от 40 минути. Разказваха, че станало нещо с второкласния вагон без запазени места. Казваха, че или изостанал от влака, или влакът изостанал от него, никой не можеше ясно да обясни.

Но ето че вече от шест години придружителят на вагона Иля Спиридонович Опанасенко всеки път като слиза на перона в Жмерника, се изправя със своя фенер и се взира в небето. Стои неподвижно и в дъжд, и в студ дотогава, докато по високоговорителя не съобщят, че „Черноморец“ потегля.

1.

Нея вечер в края на август във второкласния вагон влизаха лели с торби, качваха се унили командировани, неуспели да си запазят места, с шум нахлуваха пестеливи студенти. Всички се местеха и настаняваха. И когато Иля Спиридонович, без да поглежда часовника, но усещайки близкото потегляне, подбра от перона последните пушачи и сам вдигна крак, за да влезе във вагона, се появи закъснял пътник.

При потегляне винаги се появява такъв закъснял. Той ужасено тича след влака, блъска се с изпращачите и ако има късмет, скача в последния вагон.

„Черноморец“ потегли плавно. Иля Спиридонович премери разстоянието между вагона и тичащия пътник, протегна ръка, за да помогне в момента на скока му и като запалянковец насърчително му завика: „Давай, давай, давай!“

Пътникът, който имаше среден ръст, средна възраст и сив костюм, скочи и се озова във вагона. Той се поизтупа, успокои дишането си и когато Иля Спиридонович затвори вратата, каза:

— А знаете ли, че нямам билет… Не сварих да си купя.

— Това пък що за фокуси са, гражданино!? — разсърди се Иля Спиридонович.

— За какви фокуси говорите?… — каза сивият костюм и замислено огледа придружителя. — Впрочем… Винаги ли така безгрижно се отнасяте към парите си?

— Какво? — изненада се Иля Спиридонович.

Сивият костюм с бързо движение свали железничарската фуражка на Иля Спиридонович и започна да вади от нея най-невероятни предмети — някакви топчета, лентички, хартиени цветя, две яйца, оглозгана кост, кибритена кутийка… И накрая измъкна от фуражката банкнота от 10 рубли и я протегна на придружителя.

— Ваша ли е?

Иля Спиридонович стоеше с ококорени очи.

Сивият костюм се усмихна, нахлупи на придружителя фуражката му, пъхна в предния му джоб десетте рубли и влезе във вагона.

— А ето и свободно място! — дочу Иля Спиридонович.

2.

В първото купе, където се настани сивият костюм, пътуваха недоволен от нещо млад човек с ромбче на ревера, смутено момиче и дядо със сламена шапка, който непрекъснато гледаше към куфара си.

На горната скамейка вече някой спеше.

Когато Иля Спиридонович провери билетите, младият човек с ромбчето недоволно помириса въздуха и отиде във вагон-ресторанта. А в купето се завърза разговор — безсмислен разговор на онзи стадий, когато непознатите хора не знаят за какво да си говорят, но знаят, че трябва да си говорят за нещо. Поговориха си за времето — „Такова лято не сме имали“, за младежта — „Младежта не е такава, каквато беше някога.“ И изведнъж сивият костюм в желанието си да раздвижи компанията се усмихна и каза на момичето:

— Искате ли да позная как се казвате. Казвате се Танечка.

Той позна, но Танечка се смути още повече и сивият костюм напразно очакваше изненадани възгласи. Накрая дядото със сламената шапка запита:

— А вие… в коя област работите?

— Аз? — зарадва се на въпроса сивият костюм. — В Киевска област.

— Не… — смути се старецът. — Какво работите?

— Имам доста рядка професия — охотно започна да обяснява сивият костюм. — Специализирам се по чудесата.

— А аз съм чувал, че няма бог! — изненада се старецът.

— Бог знае! — засмя се сивият костюм. — Тогава да го кажем иначе: аз съм фокусник.

Старецът прехапа устни и се улови за куфара си. Уважението му веднага изчезна. Веднъж още преди войната той пак беше пътувал от Одеса за Киев — и втори път на него няма да минат тези фокуси!

След Разделна влакът набра скорост и степта започна да препуска зад прозорците.

На горната скамейка се разбуди някаква фигура, провеси надолу сънливото си лице и запита:

— А онзи с ромбчето още ли е в ресторанта? Неприятен тип. Окачил си ромбче и — вижте ме, аз съм с висше образование!

— Не съдете за непознатите ви хора по външния им вид — изведнъж се озлоби Танечка.

В купето контактите явно не вървяха.

— Аз имам карти! — каза внезапно старецът, разкъсван от страх за куфара си и от желанието никой да не забележи страха му.

— Карти? Дайте ми тези карти… — помоли фокусникът.

3.

— Виж ти! — каза дядото. — Я го покажете още веднъж!

— Колко е хубаво! — каза Танечка. — Как го правите?

— Ако ви обясня, няма да ви е интересно. По-добре да ви покажа друг фокус. Запомнете която си искате карта. Накъсайте я…

— Ей… Та картите са мои! — изплаши се дядото.

— Не се страхувайте. Скъсайте я и я хвърлете през прозореца.

Танечка нерешително накъса купа поп и изхвърли парченцата през прозореца.

— Отлично! Ето я вашата карта! — И фокусникът извади купата поп от джоба си.

Смях разтресе купето. От горните скамейки се надвесиха сънливи глави, от платформата започнаха да надзъртат изненадани пушачи. Купето започна да става тясно. Някои от пътниците бяха приклекнали, а други подскачаха зад чуждите гърбове. Влакът се носеше в здрача, лампите на тавана мъждееха, а в задушния въздух на вагона шестиците се превръщаха в асове, а дамите се криеха из чуждите джобове. Времето като че ли беше спряло или беше тръгнало назад из вагона, беше поотворило в крайното му купе прозорче към света на чудесата и илюзиите. Сънните глави от горните скамейки сякаш се взираха в своето детство.

Но ето че пристигна злият гений и всичко се развали.

— Това място е мое! — каза злият гений. — Моля!

Това беше завърналият се от ресторанта млад човек с ромбчето.

— А, фокуси? — запита той. — Зная ги тези фокуси!

— Че вие даже не сте ги видели! — разпалено възкликна старецът.

— Няма значение, че не съм ги видял — отвърна ромбчето, като сядаше. — Един образован човек без мъка може да разгадае същността на всеки фокус. Разбира се, не бих могъл да ви ги покажа, защото не съм мошеник-картоиграч, за да боравя така виртуозно с картите.

— Според мен сте малко самонадеян! — не издържа фокусникът.

— Да, самонадеян съм! — с удоволствие повтори ромбчето. — И не се срамувам от това. Винаги се надявам само на себе си.

— Виталик! — внезапно за изненада на всички каза Танечка. — Защо така? Дръж се с хората по-културно!

— Но, Танечка, аз се възмущавам от всяка измама — ласкаво отвърна ромбчето Виталик. — Просто искам да им докажа.

— Той брат ли ви е? — съчувствено запита горната фигура.

— Мъж — сухо отвърна Танечка.

— Ама, Виталик, слушай…

— Предлагам ви един бас! — каза Виталик, без да я слуша. — Ако успея да обясня всичките ви фокуси, ще ни заведете на ваша сметка в ресторанта — цялото купе.

— Става! — отвърна фокусникът. — Само не посягайте към картите и не ме прекъсвайте със забележки. Изтеглете която искате карта. Коя карта е това?

— Десятка пика.

— Я погледнете пак дали не бъркате. Това е дама спатия. Не разбирам как може да сбъркате така! А десятката пика ето къде е…

Фокусникът направи няколко магически движения и помоли фигурата от горната скамейка да потърси в себе си десятката. Човекът отгоре, радостно почесвайки се, я намери на багажната поличка. Многоглавото купе ехидно гледаше Виталик. Виталик се замисли и каза:

— В основата на фокуса има две неща. Първото: вие ловко ми пробутвате подготвена карта и в момента, в който я взимам, я сменяте. В това е тайната на самата карта. Изглежда, че тя е двойна. Второто: истинската десятка пика се намира в колодата, опъвана от ластик. Като поотхлабите колодата, по този начин изстрелвате картата на горната поличка.

— Вие сте наблюдателен — мрачно го похвали фокусникът.

— А защо не казвате нищо за умението ми да мисля логично.

— Умеете, умеете… Намислете си която искате карта…

Скоро фокусникът се ожесточи. Той хъмкаше, пукаше с пръсти, от ръкавите му изпадаха някакви допълнителни карти, кубчета и топчета; той се изчервяваше, извиняваше се и показваше фокуса отначало, но не можеше да се справи с Виталик. — Той обясняваше всеки негов фокус.

— И така… отиваме ли в ресторанта? — най-накрая запита Виталик. — Или още не сте ни показали всичко?

— В ресторанта, в ресторанта! — гъгниво занарежда фигурата от горната скамейка.

Фокусникът направи последен опит. С треперещи пръсти измъкна от кутията вече запалена цигара, сдъвка я добре, глътна я, а след това я извади иззад ухото на Виталик.

Старецът с куфара дори заръкопляска.

— Нямам желание да обяснявам — прозя се Виталик. — Няма по-просто от това.

Фокусникът се отпусна и замря сред купето. Всички съчувствено се мъчеха да не го гледат, само фигурата отгоре продължаваше:

— В ресторанта, в ресторанта!

— Защо лошите хора никога не си получават заслуженото? — изведнъж промърмори Иля Спиридонович. През цялото време той не беше напускал купето, жадно наблюдаваше всеки фокус и очевидно съчувствуваше на човека в сивия костюм. И ето че внезапно нещо сякаш го дръпна за езика.

— Аз ли съм „лошите хора“? — примижа Виталик. Той не оставаше длъжен и не прощаваше никому. — И какво излиза, че аз, „лошите хора“, тук разобличавам различни фокуси и измами, а вие, „добрите хора“, сте зяпнали, оскърбявате пътниците и не изпълнявате служебните си задължения…

— Какви задължения не изпълнявам? — обиди се Иля Спиридонович.

— Време е да разнасяте чай.

— А, не! — кипна Иля Спиридонович. — На теб чай няма да донеса. На него ще му донеса две чаши, а на тебе — не!

И отиде да налива чай на фокусника. В този момент старецът забрави за куфара си и се застъпи за придружителя:

— А ти защо оскърбяваш този възрастен човек?! — каза той и… попадна на такъв фокус, че след това през целия път мълча.

— О! — каза Виталик. — Дойде и вашият ред! А какво имате в куфара, злато ли? Не, не е злато… но сега ще отгатна. Солена риба! Карате я в Киев на Сенния пазар, да я продавате…, а по-точно да „спекулирате“, по три рубли парчето. Познах ли?

— По две рубли… Тя старата… — измънка старецът, като не знаеше къде да потъне от неудобство.

— Хе, хе, хе! — угоднически се захили фигурата отгоре. — А как отгатнахте, че има риба? Да я вземем в ресторанта и да пием бира с нея.

— И наистина, как отгатнах? — престорено се учуди Виталик и погледна фокусника. Той вдигна недоумяващо рамене. — Фокусът е много прост, а вие не се досещате! Понамирисва, затова. Солената риба мирише.

— Аз имам хрема! — изръмжа фокусникът. Вече беше доста сърдит. — Преди да идете в ресторанта на моя сметка, аз ще ви покажа още един фокус. Всъщност къде сме спрели?

— Та влакът върви — отвърна Иля Спиридонович.

— Сигурен ли сте?

Внезапно всички почувствуваха, че вагонът е спрял. Пътниците се хвърлиха към прозорците, Иля Спиридонович изтича на платформата, отвори тежката врата и скочи върху насипа… Вагонът стоеше самотно сред глухата степ!

— Откачили са ни! — извика Иля Спиридонович, нахлувайки в купето. — Изостанали сме от влака!

— Сигурен ли сте? — запита фокусникът.

— Спрели сме… или пътуваме?

Вагон № 12 сам потегли като в кошмарен сън. „Черноморец“ продължаваше своя път.

— Пътуваме, пътуваме — успокояваше всички фокусникът.

— Тези фокуси не са много приятни — каза някой и пътниците, като поглеждаха нервно през прозорците, се разпръснаха по местата си.

— Това не го разбирам. Как го направихте? — сърдито запита Виталик.

Фокусникът се усмихваше насмешливо.

4.

— Загубих — нетърпеливо заяви Виталик, като взе чантичката на жена си, от която измъкна пари и ги подаде на фигурата от горната скамейка: — Ще стигнат за всички. Тръгвайте за ресторанта! Всички! Без нас. Танечка, това се отнася и за тебе! — и той избута всички от купето.

Никой, освен развеселилата се фигура, не поиска да отиде; всички се вслушваха в разговора, който се водеше в купето.

— Кой сте вие? Къде работите? — Питаше Виталик. — Невъзможно е… това, което направихте!

— Завеждам клуба в село Подберезьовка.

— Това няма значение! — развика се Виталик. — Аз например съм физик-теоретик, но какво от това? Как откачихте вагона?!

— Не… не зная — вдигна рамене фокусникът. — Изумих.

— Ох, втръсна ми тази творческа интелигенция! — въздъхна Виталик. — Какви хора! В науката всеки експеримент може да се повтори, а при вас — „не зная“, „изумих“, „нямам вдъхновение“… Ами спомнете си поне за усещането, което имахте, когато откачахте вагона.

— Ами… много ми се искаше да ви поставя на място.

— Преди случвало ли се е подобно нещо с вас?

— Н-не… не си спомням…

— Не зная, не си спомням… — подигра го Виталик. — Е, добре. И без вас ще се справя. Сега зная, главното е, че това по принцип е възможно. Виж ти — фокусник!

Фокусникът се намръщи и процеди:

— А ти с твойта физика далеч ще идеш.

— Непременно — потвърди Виталик. — И ще започна с това, че ще обясня теоретично феномена с влака.

— Пъргав наивник — иронично каза фокусникът. — А когато започнат да ти прикачат някаква лъженаука и те уволнят за професионална непригодност, тогава какво ще запееш?

— Ето защо, гледам, като че са ви ударили с чувал. Да не са ви изгонили поради същата тая непригодност?

— Познахте.

— Е, и… — наостри се Виталик. — Разкажете!

— Добре, ще разкажа. — Неохотно започна фокусникът, кой знае защо, взирайки се в синьото ромбче на Виталик. — Преди петнадесет години ме поканиха в един цирк да си покажа номерата. Бях доста нервен, защото тази демонстрация можеше най-накрая да реши съдбата ми. Разбира се, не бях Кио… но впрочем… И така, гледаха ме директорът на цирка и още един тип, който се представи като художествен ръководител. Директорът даже и дума не каза, а само кимаше, а вместо него говореше този ръководител. Той беше ироничен човек, като тебе. Най-напред се осведоми дали имам специално образование. След това почна да разсъждава върху това, че на нашия цирк са чужди фокусите с карти. От тях понамирисвало на пропаганда в полза на комара. Той ги забранява. Той би искал да види фокуси ярки и жизнерадостни. Унило му предложих жизнерадостен фокус — с клоунада и изчезвания; но те бързаха нанякъде и директорът произнесе една-единствена фраза: „Елате утре“, но с такъв тон, че на мене ми се стори като: „Елате вчера“.

На другия ден аз все пак се реших да намина. Когато се появих със своя реквизит, се оказа, че директорът и този художествен ръководител са заминали срочно за друг град на важно съвещание и нищо не са казали за мен. Неотложните въпроси обаче може да решава жената на директора, която има значителна тежест в цирка. Показаха ми я отдалече и аз изведнаж реших да изхитря. Поклоних се, направих от въздуха хартиен букет и й го поднесох. След това нахално съобщих, че моите номера вчера са били одобрени лично от нейния съпруг… и тъй нататък. Общо взето, тази дама беше очарована и на своя отговорност ми разреши да изляза вечерта на арената.

Бях във възторг! И сега изпадам във възторг, като си спомня за тази вечер. Тя беше за мен празник. Бях като заредена пушка… и всичките ми фокуси попадаха в целта, без никаква засечка. Това е рядко състояние. Бих искал цял живот да бъда в такова състояние. Публиката изумено се чудеше и аплодираше, жената на директора седеше на първия ред и се топеше от щастие, защото аз покрай другото успявах да й се усмихвам и намигам. Накрая дойде време за жизнерадостния фокус. Оркестърът затихна, моите подставени лица вече бяха готови, като ги повикам, да се появят на арената, а аз внезапно си спомних за ироничните лица на директора и художествения ръководител и злорадо си помислих: „Бих искал да ви видя мутрите, ако се появите в този момент в цирка…“ След това казах уговорената фраза за подставените лица: „Моля да се явят двама души…“

Точно в този момент те се появиха. Директорът и художественият ръководител. От небето ли паднаха, изпод земята ли изскочиха… не зная. Просто си помислих за тях и те се появиха. Пльоснаха на арената като ударени и в домашен вид. И двамата бяха пийнали, в пижами и карти в ръце и, както се виждаше, бяха се пренесли в цирка в момента, когато директорът беше измъкнал и последния петак на художествения ръководител — такива бяха позите им. Зад кулисите целият персонал се превиваше от смях; оркестърът гърмеше, докато се разнесе викът на жената на директора: „Ето какво съвещание имаш!!!“ Те побягнаха от нея зад кулисите, изпратени с гръм от аплодисменти. Не посмях да отида зад кулисите и след като се поклоних, излязох през главния вход. И така нататък. Така че подобни фокуси са се случвали и по-рано.

— Ето виждате ли — кротко каза Виталик. — Изглежда, че аз съм ви създал творческа обстановка. Опитайте пак!

— Коя е следващата спирка? — запита фокусникът.

— Жмеринка.

— Е, какво пък… искате ли да направим експеримент? Сега нашият вагон ще се озове в Жмеринка!

5.

В полунощ от сградата на гарата излезе дежурният милиционер и видя на първи коловоз самотен вагон с табличка, на която пишеше „Черноморец“. От вагона скочи човек с ромбче на сакото и гръмко, на срички прочете надписа на гарата: — Жме-рин-ка! — ококори очи и извика:

— Научихме се да управляваме гравитационната вълна! Аз ще ви покажа свои стари изчисления!!! С изключително силно напрежение на волята е възможно да създадеш около себе си изолирано гравитационно поле и да управляваш това поле! Абсолютно дя-вол-ска работа!

От вагона след него излезе мъж в сив костюм и каза самодоволно:

— Я гледай, аз и без изчисления мога да прехвърля този вагон и на Луната.

След това излезе придружителят с фенер и застана в стойка „мирно“ пред двамата. По прозорците се мяркаха пътници. Те викаха:

— Той пак ни е откачил! Къде е нашият влак?

От сградата на гарата с вик изтича дежурният по движението. Радиото прохърка:

— Откъде се появи този вагон? След три минути пристига бързият от Москва!!!

Милиционерът разбра всичко — т.е. не разбра откъде се взе вагон от „Черноморец“, когато самият „Черноморец“ трябваше да пристигне в Жмеринка след половин час, — но разбра, че по това време на това място не трябва да има вагон. Той изсвири и се затича към вагона.

— Ти ли сложи тук вагона?! — викаше дежурният по движението на Иля Спиридонович.

Иля Спиридонович се изплаши за себе си, но още повече за фокусника и затова отговори:

— Съвсем не знам!

— Стрелочник! Василий Степанич! — зовеше радиото. — Дай маневрения на първи коловоз!

Иля Спиридонович дръпна фокусника за ръкава и му пошепна:

— Другарю, прехвърлете вагона на запасната линия… ето я там…

— Виноват… — отвърна фокусникът, откъсвайки се от разговора с Виталик. — Ние, изглежда, сме нарушили разписанието.

И вагонът се озова на запасната линия.

6.

Когато ги поведоха към стаята на гаровия отдел на милицията, Виталик поправяше връзката на фокусника, а той — ромбчето на Виталик и двамата ласкаво си казваха приятни за слушане думи, като: „плътност на потока“, „гравитация“ и „много ми беше приятно да се запознаем“. Зад тях се натискаха свидетелите-пътници. Танечка обясняваше на милиционера, че всичко това е недоразумение, фокуси.

— Та вие казвате, че дори на Марс можем да се пренесем? — питаше Виталик.

— А бе за Марс, не знам, но в Киев, стига да искаш — отвръщаше фокусникът. — И без това цяла нощ ще трябва да се друсаме.

— За какво приказват? — изненада се лейтенантът в стаята.

— Не мога да разбера… — отвърна постовият. — Свидетелите ги сочат като виновници за откачването на вагона от „Черноморец“.

— Но „Черноморец“ още не е пристигнал! — стъписа се лейтенантът.

Танечка се опита нещо да обясни, но Виталик я прекъсна:

— Танечка, ти още нищо не знаеш! Самите ние още нищо не знаем! Сега срочно ще се озовем в Киев. Ти пътувай, а на сутринта ще те посрещнем на гарата.

За миг Виталик замръзна на мястото си. След това изчезна. Просто престана да го има.

— Какво става тук? — запита лейтенантът.

— Довиждане! — сбогува се фокусникът. — Благодаря за компанията, приятно пътуване!

Фокусникът замря за миг. След това изчезна. Изпари се.

— Къде се дянаха тези двамата? — запита дежурният.

7.

И отново Иля Спиридонович стои на перона в Жмеринка и мисли, мисли…

— Това ли е второкласният вагон? — прекъсва мислите му старица с бохчи.

— Това е, това е — отговаря Иля Спиридонович.

— До Фастов при сина си ще стигна ли? — пита старицата.

— Ще стигнеш, ще стигнеш.

Старицата влиза във вагона и уплашено се дърпа назад:

— Че как ще е това второкласният!?

— Второкласният е, второкласният — успокоява Иля Спиридонович и повежда старицата в отделно купе и я настанява на мекия диван.

След това той отново слиза на перона и мисли, мисли и не знае да вярва ли това, което е видял, или просто му се е сторило? Та нали не е възможно само със силата на мисълта си човек да прелети за миг от Жмеринка до Киев или на Марс. Или да откача железопътни вагони — невъзможно е да си представиш, че тази желязна грамада от тринадесет вагона и локомотив, която преминава край перона, може да се вземе и разкъса…

— Не е за нас работа! — шепне си Иля Спиридонович и скача на стъпалото на своя второкласен вагон.

Това е най-обикновен второкласен вагон — такъв той тръгва от Одеса и само минута след потеглянето се превръща в мек. Вместо коравите скамейки се появяват дивани, изчезват неудобните странични места, а купетата се отделят от коридора с огледални безшумни врати. Пътниците спят в отлични легла, а не клюмат с нос през цялата нощ, притеснени и огорчени. След първата уплаха те винаги са приятно изненадани — Иля Спиридонович обича да прави такива изненади, но се страхува да не научи началството и затова една минута преди пристигането в Киев вагонът отново се превръща в такъв, какъвто се води.

Като затваря акуратно външната врата, Иля Спиридонович влиза в своя второкласен, мек вагон и започва да прави на старицата чай.

— Пак не са ни докарали лимони! — сърди се той. След това затваря очи и прави с ръката си във въздуха въртящо движение — сякаш отвинтва електрическа крушка. Не се получава. Още веднъж. Не се получава. Накрая в ръката му се появява лимон. Откъде? — и самият той не знае.

Той слага в чая резенче лимон и отнася чашата на старицата.

— А колко струва чаят? — плаши се старицата.

— Безплатно е — сърди се Иля Спиридонович.

— Моят билет не е за този вагон — мърмори старицата. — През живота си не съм се возила в такъв.

— А ето че сега пътуваш — сърди се Иля Спиридонович.

— А няма ли да ме изгонят от тук? — отново се плаши старицата.

— А ти, бабо, какво се плашиш непрекъснато! — казва й Иля Спиридонович. — Пътувай си. Сега всички вагони са такива.

Той се връща в своето служебно купе, гледа през прозореца и си мисли как все пак би могъл да се озове на Марс.

— Не е за нас работа! — въздиша тъжно Иля Спиридонович.

Край