Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Криле“, брой 1-2/1991 г.


Главният координатор Буе беше вбесен. Той едва се сдържаше да не кресне в лицата на ония, които седяха срещу него: „Провалихте програмата «ЧОВЕК», провалихте я!“ Ония, които седяха срещу него в снежнобелите кресла, бяха оклюмали глави, заничаха и бездруго акуратно поддържаните нокти на ръцете си и въпреки че на Бога-ІІ никой от нищо не боледуваше, покашляха по силата на някакъв прапрадревен инстинкт.

„Некадърници — помисли Главният координатор. — Кръгли нули!“ Той отпи от папеето, което секретарката му бе поставила пред всеки един, и с ужас забеляза, че на едно място ръбчето на чашата е нащърбено. Ония отсреща плахо приповдигнаха клепачи и кой знае защо в този миг му заприличаха на палавници, уличени в поредната лудория. „Нещастници“ — апатично премина през натежалата глава на Буе и в следващия миг той почувствува, че цялото му негодувание не е срещу тези нищожни, объркани като самия него специалисти. Цялото негодувание, цялата злост, целият безизходен песимизъм, разяждащи мозъка на Главния координатор, бяха към ония… Към подпухналите от доволство и самовлюбеност старчоци от планетата-майка… духовните бащи на мислещите… О, те отлично знаеха, че без идеи цивилизацията е мъртва, отлично знаеха! Отдавна бе отминала епохата на борбата за енергийна наситеност. Тя бе вече реалност. История беше и идеята за равенство. Равенството, разбира се, некасаещо безсмъртието на духовните бащи от планетата-майка. Равенство, даващо право на всеки мислещ да участвува в реализирането на поредната идея.

Сега сред десетките по-големи и по-малки програми, над които напрягаха ум и сили мислещите, бе и тази за създаването на изделие под кодово название „ЧОВЕК“. Всъщност това щеше да бъде биоробот — съвършено копие на самите мислещи. Кому и защо бе притрябвало изделието, Главният координатор Буе не знаеше, пък и не искаше да знае. Негова работа бе да го изработи.

По план ЧОВЕКЪТ трябваше вече да е готов. На Бога-І подготвяха трансгалактическите дискове, които щяха да отнесат в набелязания район на Галактиката 1000 екземпляра от изделието, но тук, на Бога-ІІ, въпреки всички усилия работите вървяха към провал.

Което си е истина, Главният координатор по-добре от всички в тази зала знаеше, че ония от планетата-майка никога, дори с крайчеца на очите си няма да погледнат изделието „ЧОВЕК“. От хилядолетия насам те се задоволяваха само с отчетите, които течеха към тях. Те дори никога нямаше да се поинтересуват и от по-нататъшната съдба на биороботите. Не от друго, просто щяха да бъдат заети със съставянето на нови програми. Знаеше всичко това Главният координатор Буе, но…

Той прокара длан по лицето си, хвърли поглед към притихналите специалисти и сякаш на себе си изрече:

— Провалихте програмата.

Мислещите срещу него се размърдаха.

— Какво ще докладваме, питам! — повтори Главният координатор.

Тогава се изправи началникът на Първа лаборатория. Той оправи полите на туниката си и натегнато рече:

— Ние свършихме своята работа. Аз вече ви докладвах писмено. Биологическата структура на изделието е налице.

Искаше да каже още нещо, но от мястото си скокна шефът на мозъчното производство.

— Така ли мислите, драги — язвително рече той. — Аз пък съм на мнение, че работата ви далеч не е свършена. Да вземем простия факт, че изделието не е унифицирано дори в такова отношение като цвят на кожата.

Началникът на Първа лаборатория се поколеба за миг, но после бързо се окопити и отсече:

— Глупости! Може би тъкмо това сме търсили.

— Как тъкмо това? — не го разбра шефът на мозъчното производство. — Как тъкмо това?

— Ами тъкмо това — натърти онзи. — Тъкмо това: да има цветово разнообразие. — Той се обърна към Буе и разпери късите си ръце:

— Та нима е лошо, координаторе, че едни екземпляри на изделието са бели, други — черни, а трети — жълти?

Главният координатор нищо не отвърна. Беше му повече от ясно, че не от стремеж за по-богата цветова гама, а от чиста проба некадърност в Първа лаборатория излизат биороботи с различен цвят на кожното покритие.

— Как да няма нищо лошо — изстена шефът на мозъчното производство. — Не разбирате ли, драги, че това на пръв поглед незначително отклонение може да доведе впоследствие до нежелателни ексцесии, до такива противоречия, които в специализираната историческа литература на цивилизацията ни носят архаичното название „расови“.

— Хайде, де! — махна с ръка началникът на Първа лаборатория. — Не е болка за умиране. Да не забравяме, че става дума не за мислещи, а чисто и просто за биороботи.

Той понечи да седне, но гласът на шефа на мозъчното производство го възпря.

— В такъв случай — изписка оня — аз не нося отговорност за правилното функциониране на нашата биокибернетика в бъдеще. Боя се, че в процеса на естественото развитие на изделието факторът различен цвят на кожното покритие ще доведе до непоправими изменения в мисловната дейност.

Двамата специалисти сигурно още дълго щяха да се замерят с реплики, ако с пъшкане от мястото си не се бе надигнал началникът на функционалния комплекс. Лицето му изразяваше болка, под лявото му око тъмнееше виолетов оток, а когато заговори, всички видяха, че в устата му липсват няколко предни зъба.

— Цветът на кожното покритие е най-малката беда, колеги — рече на пресекулки той. — Най-малката… Страшни според мен са редицата мозъчни дефекти на изделието „ЧОВЕК“. Да вземем например неочаквания синдром на агресивност, проявяван от екземплярите, които преминават проверка в ръководения от мен комплекс. Това… това е нечувано, колеги! Агресивност, която… която…

Той се запъна, преглътна веднъж-два пъти, опипа подутината под окото си и без да довърши, седна.

— Хайде и вие сега, колега! Не трябва да го вземате толкова навътре — примирено каза шефът на мозъчното производство. — Някакви си там искрици на самозащитни изяви у изделието и вие вече правите от мухата слон. В основни линии параметрите на нашата кибернетика отговарят на поръчката.

— Каква муха!? Какъв слон!? — едва не изхлипа началникът на функционалния комплекс. — Вас, уважаеми, сигурно не са ви удряли с дърво по главата заради един нищо и никакъв пилешки сандвич. Сигурно не са.

Той искаше да каже още нещо, но езикът му, изглежда, се напъха в мястото на липсващите предни зъби и бе принуден да замълчи. Главният координатор присви очи, обходи с дълъг презрителен поглед седящите пред себе си и сякаш не е имало никакъв диалог, попита:

— Какво ще докладваме, рекох? Какво ще отчетем „горе“?

Мислещите притихнаха, сгушиха се в креслата. По дяволите препирните. Препирните са си препирни, а отчетите — отчети. И прав е Главният координатор: трябва нещо да се докладва на далечната, но властна планета-майка. Нямаше и съмнение: кажеха ли истината, целият им живот щеше да се обърне с краката нагоре — духовните бащи не обичат лошите отчети. Духовните бащи не прощават провалите. Защото всеки провал на идея е удар по цивилизацията.

И тъкмо в този напрегнат момент се изправи завеждащият материалното снабдяване на програмата. Той беше най-млад от всички. Изпъчи гърди, прокара показалец по едва наболата си брада и високо изрече:

— Координаторе, ние сме пред провал.

Колегите му недоволно зашушнаха, но той не им обърна внимание.

— Пред провал сме, координаторе. Да оставим настрана мнимото утешение, че количественият показател на изделието е постигнат. Нашето нещастие е в друго. То е във факта, че поначало програмата „ЧОВЕК“ не бе осигурена както трябва в материално отношение. От планетата-майка само знаят да повтарят: „Дай!“, а никой не ни попита имаме ли необходимото. Тук се отчете, че Първа лаборатория подава изделия с неотговарящи на регламента кожни покрития. Но аз ще попитам: нима ние поне веднъж получихме всички искани от нас компоненти в определения срок? Нима ни бяха подадени тъкмо онези марки и номенклатури, които вписвахме в заявките? Всичко правехме със собствени сили, с местни заместители.

— Именно! — извика началникът на Първа лаборатория. — Именно!

— А биологичната маса за мозъчното производство? — продължи разпалено младият завеждащ снабдяването. — Партида №2267548 К-І например пристигна на Бога-ІІ след безбожно дълго лутане от планета на планета, от система на система. Аз дори се чудя как в теснотията на трюмовете и складовете по различните космодруми не са се развили синдроми, по-страшни и от така наречената тук агресивност.

— Благодаря ви, колега! — възторжено се провикна шефът на мозъчното производство.

Завеждащият материалното осигуряване направи кратка пауза и още по-възторжено продължи. Главният координатор бе подпрял брадичката си с длан и внимателно го слушаше. „Ех, младост, младост, младост — мислеше си той. — Колко си права! Колко си точна!… Но и колко си наивна обаче.“ Всичко, което говореше този негов подчинен, беше истина. Светата истина! И това за безкрайното преработване и допълване на проекта, и това за неспособните оператори по места, които се бяха настанили върху прекрасната топла Бога-ІІ не защото разбираха нещо от биороботи, а поради връзките си с някой от Големите на планетата-майка, и в това че… Но! Но в цялото това младежко красноречив имаше едно тънко място, толкова тънко, че той, Главният координатор, можеше да го прекъсне само с един замах. И това тънко място бе изразът, който все по-отчетливо се подреждаше в съзнанието на Буе. Този израз, звучеше примерно така: „Там, горе, не се интересуват от вашите доводи, млади колега. Там, горе, чакат отчета ни за извършена работа. Иначе…“

Иначе още с първия трансгалактически диск всички те, заедно с него, Главния координатор Буе, щяха да отлетят от Бога-ІІ. Други щяха да се заемат с проекта, по-опитни в отчетите. И това не можеше да не го вълнува. Не, не, че отстранените щяха да загубят материалното си благополучие — цивилизацията отдавна беше надживяла такова древно понятие като борба за хляб, покрив и уют… Просто всички те щяха да излязат от играта, а то бе равносилно на вечна забрава.

Впрочем Главният координатор не се страхуваше кой знае колко за самия себе си. Все още бе в сила желязното правило: координаторите никога не излизат от играта. Духовните бащи винаги им осигуряваха подходящо място: ако не на тази планета, то на друга, ако не в тази програма, то в някоя друга.

После Главният координатор удари лекичко с пръсти по масата и бавно, на срички рече:

— Какво ще докладваме „горе“? Срокът изтича утре.

Гладкото лице на завеждащия материалното осигуряване се удължи, устните му потрепнаха и той бавно приседна. А когато тишината отново притисна отговарящите за успеха на проекта „ЧОВЕК“, надигна се съвсем прегърбеният Химу, който от незапомнени времена ръководеше плановия отдел. Той бръкна в ръкава на туниката си, извади сребриста плочка и монотонно зачете:

— Скъпи координаторе, уважаеми колеги. Току-що станалите дебати по повод планова поръчка — проект „ЧОВЕК“, красноречиво доказват, че поставената от планетата-майка задача е изпълнена и даже преизпълнена.

Прегърбеният Химу хитро примижа, прапрадревният инстинкт на мислещите да покашлят в подобни случаи отново се обади и той продължи:

— Основание за подобен извод ни дават следните факти: Първо, количественият показател е постигнат 100 на сто — от поръчаните 1000 екземпляра биороботи с инициалите „ЧОВЕК“ са произведени 1000. Второ, качественият показател е достигнат и, бих казал, надхвърлен. Колективът ни подходи творчески към задачата и вместо изделия с един-единствен цвят, ние даваме такива в цели три разцветки. Трето, динамичният стереотип на изделието „ЧОВЕК“ надхвърли очаквания ефект и аз съм на мнение, че вие, многоуважаеми координаторе, имате всички основания да искате „от горе“ съответните морални и други награди за мислещите, отдали душа, сърце и ум в разработването и осъществяването на програмата.

Изрече всичко това Химу, поклони се и седна с достойнство. Главният координатор го погали с поглед и едва сдържа бликналата в окото си сълза. Разкърши рамене, опрял длани в масата, и властно каза:

— Драги ми Химу, подгответе отчета! Незабавно!

В залата се разнесе дълбока и обща въздишка на облекчение.

* * *

Точно след една седмица, когато на верандата в кокетната вила край розовото езеро един традиционен металически робот поднасяше паапе на Главния координатор Буе и съпругата му, върху бледолилавата трева на близката полянка кацна едноместна капсула. От нея излезе и се заизкачва по широките каменни стъпала прегърбеният покашлящ началник на планов отдел Химу. Любезните домакини го поканиха да седне в лекия плетен шезлонг и му предложиха чаша паапе. Той отпи няколко глътки, примижа хитро и тихо рече:

— Знаете ли, координаторе, каква новина ми подшушна тази сутрин един стар приятел от космодрумната служба?

Главният координатор въпросително повдигна вежди, а лъскавият череп на Химу се наклони към неговия.

— Ония от Бога-І объркали нещо изчисленията на маршрута. Така че трансгалактическите дискове с нашите изделия сега летят в съвсем, ама съвсем друга посока! Някъде към самия край на Галактиката. Към периферията…

— Виж ти, виж ти! — доволно потри длани Главният координатор.

— Да, да, уважаеми — закикоти се завеждащият плановия отдел. — Към някакво си жълто джудже, около което се въртели девет мизерни планетки. И както ми подшушна моят човек, вероятността в онзи район да има подходящи условия за живот на биороботи била далеч под кръглата нула!

Рече и в тишината на резедавата вечер се разнесе дрезгавият му смях. Главният координатор Буе започна също неудържимо да се смее…

Въпросът с програмата „ЧОВЕК“, изглежда, бе окончателно приключен.

Край