Оригинално заглавие
Der dunkle Planet, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Криле“, брой 11/1982 г.


Те стояха скрити в безформените си скафандри всред пустинната местност. Равната прашна почва беше надупчена от ударите на метеорити. Някои от дупките, приличащи на рани с кора по краищата, достигаха неизвестни дълбочини. При всяка крачка, която двамата правеха с подкосени крака, почвата започваше да хрущи под тях. Не чуваха нищо, но усещаха триенето и смачкването на буците.

Брок заговори пръв:

— Хей, Кълър, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Другият не се помръдваше. Гледаше втренчено в далечината, отвъд равнината над изпъкналите кратери.

— Ало, Кълър! — Брок се сети, че трябваше да натисне бутона в ръкавицата си.

Този път отговорът дойде веднага.

— Събуди ли се най-после, старче? Как се чувствуваш? При мене всичко е наред. Само малко ми е замаяна главата, като че ли съм пил.

— И аз съм така. Странно състояние. Не съвсем приятно. Може би ще привикнем.

Той продължи делово, но вълна от задоволство се надигна в него. Добре беше, че можеше да разговаря с някого.

Като по сигнал те се обърнаха към сивия сандък, който стоеше на три крака до тях. Кълър включи на предаване и започна да брои за настройка: зеленият светлинен пръстен се затвори, няколко стрелки се отклониха.

— Сега не ни остава друго, освен да чакаме.

Някъде в небето над тях висеше планетата. Не можеха да я видят, защото бе твърде отдалечена от тъмночервеното нажежено слънце, което приличаше на гигантски диск, легнал на хоризонта.

— И тъкмо тук има живот! — промърмори Кълър и посочи неопределено нагоре. — Как се изхранват? Как са могли да създадат цивилизация? Дали са културни същества или не?

— Ако имаме късмет, скоро ще научим… след няколко часа.

* * *

Времето течеше бавно. Бяха седнали върху някакво подобие на стъпало, един здраво споен, странно вкаменил се къс, може би след изригването на вулкан. Или това беше лава, която ударът на някой метеорит бе извадил от дълбините. Той бе изскочил нагоре и бе паднал деформиран и втвърден.

Термометрите показваха 30 градуса над абсолютната нула.

Силата на тежестта бе един и половина пъти по-голяма.

Двамата мъже се чувствуваха уморени. Бяха преминали през напрегнато обучение. И през необичаен стрес.

— За какво си спомняш все още, старче? — попита Кълър. Той бе само две години по-млад от Брок, но го наричаше „старче“.

— Не знам точно… — отговори Брок.

Разрови паметта си. Разбира се, спомняше си думи, хватки, начини на държане. Знаеше числа, дати, формули, можеше да си служи с предавател и да програмира свръзката. Можеше да мисли логически, знаеше на какво трябва да обърне внимание, за да го направи правилно, познаваше предупредителните сигнали, знаците за опасност. Знаеше наизуст посланието, което трябваше да предаде, предложенията за размяна на научни знания, можеше да води преговори. И, естествено, познаваше приятеля си Кълър… но какво знаеше в действителност за него? Беше симпатичен, отзивчив, но откъде идваше, какво ги свързваше? Със смущение установи, че Кълър му бе чужд.

А той самият? Кой беше той самият? Къде беше домът му? Имаше ли приятели, семейство? Изведнъж усети, като че ли бе лишен от почвата под краката си. Паметта му беше пуста, изпразнена. Нарастваща несигурност го завладя, чувствуваше, че му се вие свят. Вкопчи се със здравите ръкавици в грубата повърхност на скалата, за да намери опора.

— Какво става с тебе? — чу той в далечината гласа на Кълър. — Дишаш много тежко. Не ти ли е добре?

„Не трябва да допускам да забележи нещо — заповяда си Брок. Вероятно той не го чувствува и така е по-добре. Трябва да се съвзема и това ще премине!“

Пред очите му изникна кръглият шлем на Кълър със светещия свод, зад който се намираше широкото лице на спътника му.

— Чак сега ли разбра, че сме напълно откъснати от всичко? Трябваше по-рано да се досетя. Внезапно човек го усеща. То е като безтегловността… няколко часа без опора и после отново всичко става както преди. Току-що си възвърнах спокойствието. Също така не знам вече какво е било преди, но си спомням едно: бяхме се зарадвали на задачата си!

„Той има право“ — помисли си Брок. Бяха се зарадвали… да, бяха се обадили доброволно, сега си спомняше отново. Можеше ли да си възвърне и други спомени с усилие на волята? Напрегна се, капки пот се появиха по челото му. Напразно. Натъкна се на празнота, миналото беше мъртво.

— Може би ще ни се удаде да сключим сделка — настояваше Кълър. — Помисли си върху това: за пръв път срещаме интелигентни същества, които не са човекоподобни. Какви изгледи за бъдещето!

— Прав си — каза Брок.

Искаше сам себе си да убеди и чувствуваше, че думите на Кълър му действуват добре. Постепенно преодоля пристъпа си на потиснатост. Отново се концентрира: радиосигнали от Космоса. Образци на знаци, които те излъчваха, и ехото, което уловиха; местонахождението на тъмната планета; напредъкът във връзката…

Сега забеляза, че миналото не беше мъртво, а само част от него и затова имаше причина. Учените бяха изработили старателно стратегията на контакта с чуждия интелект. Първият им закон беше предпазливостта.

— Не смятам, че е правилно да се трие паметта на посредниците. Това има недостатъци при преговорите. Как ще можем да знаем, че постъпваме правилно?

— Ти беше съгласен — спомни си Кълър. — Дали е необходимо, никой не знае. Но не трябва да бъдем лекомислени. Не трябва да приемаме предварително, че чуждите същества са приятелски настроени към нас.

— Може би тъкмо напротив — отзова се Брок. — Същества, които са достигнали определена степен на културата, не могат да имат разрушителни намерения. Те трябва да знаят, че всеки конфликт дълго вреди на всички участвуващи. Кибернетичните разсъждения доказват…

— Но, старче — прекъсна го Кълър, — сега времето на теориите е минало. Срещнали сме действителен случай. И ако имаш право, толкова по-добре. Тогава ще знаем отново още утре, кои сме всъщност.

— Правилно — каза Брок. — Извинявай. Не бях на себе си. Вече ми мина.

Замълчаха отново.

* * *

От време на време поглеждаха нагоре. Слабата светлина не можеше да скрие звездите. Мътните светли точки стояха като залепени на сивото небе. Никакви лъчи, никакви искри, възбудени от движеща се атмосфера. Брок забеляза, че нещо отсъствува в тлеещата гледка, но не знаеше какво.

Кълър стана и направи няколко крачки по надупчената земя. Вдигна две-три камъчета и ги хвърли надалеч.

— Никаква следа от живот. Всичко е мъртво. Вулканични вкаменелости. Пепелища. Това трябва да е било някога море. Но няма вода.

Гласът му звучеше високо и ясно от приемника в шлема на Брок. Само настройката на усилвателите работеше безотказно.

— Как си го представяш? — запита Брок.

Кълър знаеше какво имаше пред вид.

— Не мога да си го представя. Те сигурно изглеждат съвсем различно от нас. Дори само заради силата на тежестта… Представи си пет G — та те трябва да са сплеснати. Не вярвам, че ходят изправени. Може би пълзят. Силни, неугледни, пълзящи същества, това е най-вероятното.

— Но как са изградени? Какъв е метаболизмът им? Въглеродни организми… невъзможно. Планетата им е радиоактивна, което за нас е ад. И какъв е метаболизмът им? Нямат слънчева светлина. Живот в тъмнината — представям си колко е ужасно. Може би се ориентират по шума… ловят ехото, както прилепите — възможно е.

— Но ако имат други сетива, вероятно мислят различно? Възприятията определят света на представите. Може би изобщо няма да намерим основа за разбиране.

— Няма да е лесно. Досега не успяхме с размяната на математически и физични формули. Но там имаше и няколко доста трудни понятия: голямата теорема на Ферма, временната зависимост на гравитационната константа. А тяхната формулировка на теорията на относителността — моите уважения!

По-важно е, че не споменаха нито за вода, нито за метан, нито за амоняк. Напротив, изглеждат експерти във физиката на твърдите тела.

Кълър изрита настрани парче пемза. Обърна се и се върна бавно.

Брок стана също и се протегна. Повишеното тегло им пречеше повече при седене, отколкото при стоене или ходене.

— Всичко това го взимаме под внимание. Много по-интересна е обаче психологията им, социалната им структура. Как ще се отнесат към нас?

Търсеше опорни точки. Не разполагаха с абсолютно никаква информация относно душевното състояние на чуждите. Последните бяха отговорили точно, бяха се отзовали на всички инициативи за разбирателство. Бяха интелигентни, но… Брок усети, че го завладява неопределено неприятно чувство. Дали не бе имало нещо обезпокояващо, нещо застрашително? Сега, когато изследва този остатък от спомена, това стана по-отчетливо… значи, имаше едно сериозно обстоятелство… Някои преди тях не бяха ли вече…

Кълър се обади от приемника. Изпитваше напрежението, настройваше излъчването, приемането: неприятен шум и пращенето в слушалката се усили. Звучеше като водопад, на чийто фон се чуваше нещо подобно на човешки гласове. Но това беше измама. Езиковият трансформатор не бе включен.

Брок натисна бутона:

— … Време не приема, не приема, само фон, не приема…

Звучеше безлично като предаване… но къде? Брок не знаеше и в импулсивен яд го прекъсна прибързано.

— Може вече скоро да пристигнат — предположи Кълър, като хвърли поглед върху часовника.

Той посочи равнината пред тях — там се намираше площадката за кацане, чиито координати бяха точно съгласувани. Грапавата повърхност блестеше в бяло и червено; тази местност също не бе лишена от дупки, но нямаше по-големи кратери и пукнатини. Една сонда беше изследвала мястото и без съмнение то бе най-доброто възможно.

Корабът трябваше да се приземи на петстотин метра пред тях. Те трябваше да чакат тук, докато получат сигнал по радиото.

— Видимостта не е добра — забеляза Кълър. — Бих искал да знам защо точно ние трябва да чакаме. Оттатък от онзи плосък хълм бихме могли да наблюдаваме по-добре кацането. Хайде да отидем там! Един оглед на местността няма да ни навреди.

Те тръгнаха един зад друг. Не бързаха, стъпваха тежко по чупливата кора, прескачаха трудно, но сигурно пукнатините, заобикаляха пропастите. Бяха добре тренирани, забелязваха го, въпреки че не биха могли да кажат откъде идва опитът им. Мозъците им трябва да са били подложени на внимателна обработка: бяха запазили способностите и общите си знания, само историческото, лично познание бе изтрито. Или се касаеше за психоблокиране, за някаква преграда? Брок се съмняваше: един високоразвит биотехник би могъл да разполага с методи да извади информацията от молекулите на паметта, дори когато пътят на съзнанието беше затворен. Но това не означаваше, че трябва да започнат съвсем отначало — да учат, да си търсят приятели, да си изградят доверие? Надяваше се, че не бяха заложили на празно.

Те достигнаха хълма и се изкачиха на върха на една скала. Сега равнината се простираше под тях — приличаше на мишена, продупчена от безброй изстрели. По-нататък зад нея се издигаше планинска верига със силует на черна назъбена пила на фона на светлината.

— Ела тук, старче! Погледни това! — извика внезапно Кълър.

Беше се отдалечил на няколко крачки и стоеше пред една вдлъбнатина на склона, която досега не можеше да бъде видяна. Вътре имаше някакво метално съоръжение, чийто корпус бе здраво закрепен към бетонна плоча; една къса тръба стърчеше косо, насочена към равнината.

— Какво е това?

Двамата не знаеха, но находката накара една тревожна струна да затрепти в тях. Кълър се покатери на един каменен блок и проследи посоката на тръбата. Тя сочеше точно мястото на кацане на непознатите от тъмната планета.

Те се върнаха мълчаливо към предавателя.

— Там! Идват! — извика Кълър и вдигна ръка.

Чуждият кораб се приближаваше. Не можеха да различат тялото му, но то затъмняваше звездите; една по една те изчезваха по дължината на широка дъга и светваха отново. После под прашносивото небе се появи сянка, която бавно се снижаваше.

Брок погледна часовника си. Бяха точни. Той включи на приемане.

— … Ще кацнем след пет минути…, след четири минути и петдесет секунди…, четиридесет секунди…

— Чакаме ви — отзова се Брок.

Двамата стояха изправени върху широката плоча, на която бяха седнали преди, и наблюдаваха кацането. Корабът беше плосък и безформен, заобиколен от някакви двойни ивици. По нищо не личеше, че зад стените му се намираха живи същества. От него не се излъчваше нищо — нито лъчи от дюзите, нито светлина. Корабът се снижи бързо, но не кацна, а като че ли се задържа малко над повърхността.

— … Кацането приключи… готови за установяване на контакт… Моля приближете се, както се уговорихме…

Както беше уговорката: да се приближат до кораба; да спрат на разстояние от стотина метра; да изпробват дали могат да се разбират чрез комуникатора на чуждите; и тогава, ако всичко протича, както се очакваше, да се качат на кораба и да отлетят към тъмната планета.

Брок и Кълър тръгнаха отново един зад друг. Брок отпред, Кълър отзад. Брок не чувствуваше вече никаква нервност. Беше спокоен и решителен. В твърдата обвивка на скафандъра чуваше сърцето си да бие може би малко по-бързо от обикновено, но силно и равномерно. Погледът му бе насочен към тъмната сянка на кораба, който сякаш висеше неподвижно над земята и все още не я бе докоснал. Двамата вървяха нито бавно, нито бързо, спокойно, предпазливо, осигурявайки се от всички страни. Срещата бе вече действителност и нищо не можеше да я спре. Ще има ли условия за човешки живот на кораба? Ще ги изпробват: носеха всички необходими измервателни прибори, вградени в скафандрите си. Но от какво трябваше да се страхуват? Другите знаеха, че те бяха свикнали с ускорение едно G и че топлината не трябва да надвишава много 300 градуса над абсолютната нула. Всичко останало в случай на нужда щяха да компенсират скафандрите им.

Корабът беше по-голям, отколкото очакваха. Когато достигнаха на предписаното разстояние от сто метра, той се извисяваше високо над тях. Не висеше, а лежеше върху пръстен от тънки като паяжини широко разположени Ѕ-образни пружини.

Двамата се спряха.

— Проба… Моля, обадете се!

— Разбираме ви добре… подготвяме качването.

Все още беше тъмно. Една лента се разви — виждаха се само очертанията й. Тя се приближи на няколко крачки от тях. Стълба? Ескалатор?

— Моля, стъпете на пътеката! Отваряме люка!

Моментът, който толкова дълго бяха чакали, настъпи. Трябваше да си дадат вътрешен тласък, за да пристъпят…

И тогава се случи това, от което несъзнателно се бяха страхували…

Радиоактивните броячи се отклониха. Не увеличиха постепенно показателите, ами веднага скочиха на стойност, която лежеше на границата на измервания диапазон. Дозата лъчение, което се стовари върху тях, беше смъртоносна, едва намалена от оловното покритие на скафандрите. Те можеха да издържат само секунди, най-много половин минута да понесат…

Тревога!

Брок чувствуваше, че нападението разби една преграда в съзнанието му. Беше получил постхипнотична заповед… Тялото му се извърна, ръката му се сви, за да възстанови връзката между металния шип на опакото на дланта и контактната пластинка в колянната му свивка и да възпламени скритото оръдие. Тогава го осени една мисъл, една верига от логически заключения: радиоактивна среда — приспособяване — използуване на дадените обстоятелства — сетивни органи — възприятие…

Това е средата на техните възприятия; те виждат с гамалъчите, които ги пронизват, идвайки от вътрешността на планетата им…, те ни осветиха пътя…, те бяха включили светлина!

— Прекратете излъчването! Веднага! То е опасно за живота! Преустановете… — той стоеше превит, с ръка до коляното, готов да произведе изстрел.

Броеше секундите… беше им дал десет…

Едно, две, три, четири, пет, шест…

Изведнъж дочу пукота, който съпроводи изключването на гайгеровия брояч. Бяха разбрали! Не беше нападение — другите бяха приятелски настроени към тях. Това бе само една грешка, по невнимание. Несъмнено щеше да има още недоразумения и заблуждения, но те можеха да ги преодолеят. И двете страни можеха да се научат.

Брок пое дълбоко дъх: тежкият въздух от апарата му се видя внезапно приятно освежаващ. Докосна Кълър по рамото. Стъпиха на пътеката. Лек тласък — и се плъзнаха нагоре.

Стояха в тъмно помещение.

— Добре дошли — прозвуча във високоговорителя.

Малко по-късно усетиха слабо притискане. Корабът се издигаше.

Край