Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
So Proudly We Hail, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Криле“, брой 9/1982 г.

История

  1. — Добавяне

В преднощния сумрак,

в прощалния блясък…

Огромната равнина се простираше в сивия си бетон плоска и гола. Нейното еднообразие се нарушаваше само от съоръжението в центъра. Там също като в метален капан беше уловена опашката на конусообразния космически кораб.

Носът на кораба, кървавочервен в лъчите на залязващото слънце, пронизваше разжарения въздух далеч във висините. От високо разположения товарен люк като спирала се извиваше естакадата. Тя пресичаше бетонната площадка и се проточваше към мястото, където живееха и работеха хората, построили тази огромна космическа птица: двадесет постройки във формата на кубове, отлети от същия този бетон, както и основата, на която бяха разположени.

Зад един от осветените прозорци на малки групички, пръснати в различни краища на залата, седяха мъже и жени, които, явно, не бързаха да привършат с вечерята. Някои машинално барабаняха с пръсти по масата, други, които не успяваха да преодолеят вълнението си, се събираха и заедно излизаха в бледата светлина на залязващия ден, за да се върнат след малко обратно.

Думите на песента я преследваха. Думи, написани преди две столетия, но удивително, до абсурд съответствуващи на това, което ставаше сега — думи, намерени от човек, който трябваше да чака разсъмването. И тези древни слова не я напускаха, изтласкваха онези, които тя пазеше за тази вечер. Онези, които тя трябваше да произнесе скоро.

„Аз реших да ти кажа сега.“

В огледалото отсреща Сю виждаше устните си, те се движеха, но звуците не достигаха до слуха.

И той не чу. В огледалото тя виждаше как седеше, обърнат към прозореца, и, без да откъсва поглед, се взираше в металното чудовище, притаило се в очакване да извърши скока на разсъмване.

„Дори е забравил, че съм тук. — Тази мисъл, горчива и жестока, й придаде решителност. — Не, той би забелязал, ако изляза.“

— Реших да ти го кажа сега — произнесе отново тя. Този път беше уверена, че го каза гласно. — Реших да не отлагаме повече този разговор — продължи Сю, като наблюдаваше с какво нежелание се обръща към нея.

— Разбира се, мъничката ми. Какво има?

Тя поклати глава и с преувеличена съпружеска загриженост каза:

— Пий си кафето. На Марс, както знаеш, няма да има.

Внезапно навън припламнаха ярки светлини, тя също извърна глава към прозореца, за да погледа през неговото рамо как прожекторите, прорязвайки нощта, затанцуваха по стоманения корпус на кораба. Тя гледаше ту мъжа до себе си, ту въплътената в стомана мечта, изправена в центъра на бетонната равнина, опитваше се да види онова, което виждаше той, и да бъде очарована също, както бе очарован той. Но това беше само негова мечта. Тя вече нямаше нищо общо с нея.

През всички предели.

далечни и близки…

Той гледаше през прозореца и не искаше нищо да слуша, нищо да знае. Във всеки случай сега нямаше значение какво тя иска да му каже, и той просто не искаше да й даде възможност да го каже. Не можеше да бъде нищо съществено. Корабът навън беше най-убедителното доказателство за това. Междупланетният кораб, символът на тържеството на истинското дело, огромната кула на въплътената мечта. В грохота и пламъците на огъня на разсъмване той ще се устреми към висините, отнасяйки в себе си през чернотата на пространството към планетата Марс петстотин живота, петстотин прашинки на човечеството. Ще летят главно съпружеска двойки — като него и Сю. Здрави, можещи много, те дълги години се бяха подготвяли за предстоящата работа — истински мъже и истински жени, притежаващи мишци и ум, чувство за хумор и смелост, които няма да им изневерят в момент на опасност.

През целия си живот той се бе готвил за днешния ден. През целия си живот, а последните пет години със Сю.

Кажи ми,

аз виждам, аз виждам…

— Уил — промълви тя в отчаяние и името му прозвуча като молитва.

Той хвана ръката й:

— Какво има, мъничката ми?

Не се обърна, не я погледна. Думите му бяха отправени към прозореца, към космическия кораб и към светлината на прожекторите навън.

— Какво се е случило?

Да! Внезапно я заля вълна от неистова ярост, която като тръпка премина по тялото, удари я във вдървилия се гръб, отблъсна се от пръстите на краката и до болка сви ръката й в юмрук. Когато най-после вълнението й се предаде и на него, той се обърна и с плаха, малко глуповата усмивка срещна очите й, горящи от някакъв вътрешен огън, взрени в лицето му.

И отново се случи това, което се беше случвало много пъти до сега.

„Обичам те, Уил!“ Пет години заедно. Пет години ежедневно близост и голямото двустранно чувство, което не отслабна дори и когато нещо изведнъж ги отдели един от друг.

— Прости ми, мъничка — отвърна, — отвлякох се и струва ми се не чух добре какво каза.

— Обичам те, Уил!

Той присви очи и изучаващо огледа лицето й. Две нови гънчици бяха легнали около устата.

— Говориш като че ли ме погребваш. Защо? От какво си така разстроена?

„Ти забеляза? Най-после ти забеляза?“ Тя почти произнесе думите на глас, но отново й помогна песента, която не напускаше съзнанието й.

През гордост, печал и загуби…

— Прости ми — промълви.

— Но ти плачеш?

— Не, не плача…

В това време приемникът над вратата се закашля и изхриптя с официален тон:

„Всички колонисти да се явят за проверка и инструктаж в девет часа. Всички, имащи бели картончета и жълти картончета от резерва, да се явят в административната сграда след четиридесет и пет минути.“

И отново: „Обявление. Родствениците на заминаващите могат да останат през нощта. Всички лица, получили специално разрешение, и желаещите да останат до излитането на кораба, трябва да се регистрират за получаване на спални места…“

Той не чу по-нататък. Тя внезапно издърпа ръката си и Уил изведнъж разбра всичко, за което се стремеше да не мисли, дори и насаме пред себе си.

— Остана съвсем малко време — продума тя с непознат звънящ глас.

— Чух. Но какво се е случило, Сю? Какво искаш да кажеш?

Изведнъж просветналите очи на жената станаха големи и топли. Огромни кафяви очи, в които можеш да потънеш. Те го гледаха открито, както преди. Честно. В очите й имаше любов… налудничава любов. И няма място за никакви съмнения, когато тя го гледа ето така.

— Аз не летя.

— Ето какво било… Така и мислех. Добре, че се реши да ми го кажеш — отговори той най-после, откривайки, че още е в състояние да произнася някакви думи.

— Ти къде?

— Ще изляза. Ще се разходя малко.

— Добре. — Тя започна да става и той с труд се въздържа да не я застави силом да седне отново.

— Слушай, Сю — каза го с равен делничен глас, — искам да бъда малко сам. — И без да дочака отговор, бързо излезе.

Защо беше мълчала толкова дълго? Той съзнателно чоплеше раната си. Колко време го беше заблуждавала, лъгала, беше се преструвала? Но защо са тези въпроси? Той знаеше кога се бе случило. В същия ден, когато получиха белите картончета, даващи им правото да летят, в същата онази вечер, която двамата така радостно отпразнуваха. Но защо? Защо й е било необходимо да лъже?

През нощния мрак,

през каратите звездни…

Песента се превърна в част от нея самата, измени се и започна да се подрежда в думите, които искаше да чуе…

През гневни слова

и през погледи ледни

аз виждам: тук още

цъфти любовта…

Той бе казал, че всичко знае. Сигурно само си мислеше, че всичко знае, а всъщност… Но може би така трябва. По-добре е да не знае. Тогава ще отлети, ненавиждайки я, както сега. Ще замине без съжаление.

„Ти ще полетиш на Марс, Уил. Сам. Аз не мога да дойда с тебе. Нима не разбираш? На мене не ми разрешиха да летя. Отхвърлиха кандидатурата ми. Бракуваха ме…“

Като отвори чантичката си, тя напипа на самото дъно, под пудриерата и носната кърпичка, розовото картонче. Да, тя помни текста наизуст, само да затвори очи и може да види всяко редче:

„Сюзан Барт — акуратно бе отпечатала машината — 3–45-А — 7821. Не се допуска. Пункт 44-Б–3 от медицинските изследвания. Втвърдяване в левия бял дроб.“

И толкова. Два машинописни реда върху розово листче. И край на любовта, плановете, надеждите, край на всичко, с което тя живееше.

Ще му кажат, непрекъснато повтаряше тя. Все едно, ще му кажат, когато е вече на кораба. Или след приземяването на Марс. Рано или късно ще Узнае. И не е необходимо да му го казва сега. Така ще му бъде по-леко.

Няма смисъл да чака повече. По-добре ще бъде да не го вижда. Тя стоеше сама, взираше се в мрака и трепереше от студ.

В пурпурния блясък на лъчите

на ракетата…

Песента щеше да я подлуди. Песента и спомените разкъсваха душата й. Онзи проклет плик пристигна, когато Уил не беше в къщи. Тя го отвори — вътре лежаха двете картончета. На Уил и нейното. Бяло и розово. Бялото означаваше успех, розовото — провал. По радиото предаваха същата тази песен, докато тя седеше насред кухнята и тъпо се вглеждаше в двете късчета хартия, които до нелепост се различаваха едно от друго. За първи път нещо ги разделяше. За първи път в живота им единия го очакваше радостта, а другия — мъка. И звучеше същата песен. После започнаха да предават обявления. Едва сега смисълът на случилото се започна постепенно да се разкрива пред нея.

„Аз няма да летя…“ Не показа картончетата на Уил, когато той се върна. Трябваше първо да помисли, да реши какво да прави, как да му го каже. Защото… Защото, след като осъзна своето нещастие, тя изведнъж прозря.

Ако му кажеше истината, той също ще остане у дома и само в звездните нощи ще излиза на прага или в тяхната малка градинка. Ще пуши лулата си и ще гледа към небето, както правеше по-рано. Само че сега ще бъде по-различно. Той ще стои и ще гледа към небето сам, тя няма да бъде до него и ръката й няма да почива в неговата. А после, щом влезе в къщи, той ще избягва да я погледне. Ще я мрази…

Щом схвана това, решението дойде от само себе си.

„Ти ще летиш, Уил. Искам да си щастлив. От цялото си сърце го искам. Ти трябва да утолиш съкровената жажда на живота си, да осъществиш заветния си стремеж. Дори, ако тази беда ме изпепели.“

Преди да настъпи вечерта тя напечата за себе си бяло картонче. Показа му ги заедно. И те тръгнаха да вечерят на ресторант — за да отбележат радостното събитие. Дори си пийнаха малко повече. Заедно.

И ето сега тя може най-после да му каже всичко. Може, защото е късно да променя решението си. Сега той няма възможност да премисля. Но той не пожела да я изслуша.

Защо не се връща?

„Та аз може да не го видя повече“ — изведнъж се стрелна в ума й. Чудовищната мисъл я притисна с цялата си тежест, удари я, сломи я. Това е невъзможно!

— Уил, тук съм.

Той едва не я отмина.

— А… Здравей! — какви празни, обикновени думи. — Хайде да се простим. Няма смисъл да оставаш до утре. Ти, естествено, си ги осведомила за своето решение? Както разбирам, на мене казваш последен?

Значи тъй. Той е излязъл от кожата си. В него говори само обидата.

— Аз бих искала да остана — сухите устни едва я слушаха. — Но можем да се простим и сега, ако така желаеш.

— Да, така искам.

Той леко я хвана за раменете, наведе се и леко целуна челото й.

— Не. Не, не така, Уил, не.

Нейната собствена болка, обида и печал изчезнаха при вида на неговата мъка.

— Уил, моля те — каза тя твърдо, — изслушай ме. Само една минута. Искам да ти обясня…

— По-добре недей, Сю.

— Аз — опита тя отново, но повече не можа да промълви дума. Едва можеше да се долови — Уил, аз…

— Престани — каза той, а после неочаквано меко добави: — Нищо, мъничката ми, аз разбирам.

Тя видя как той се обърна и тръгна. И изведнъж почувствува, че поне частица от нея винаги ще бъде с него, където и да отиде, където и да отлети…

Първо на тази опашка. Да поставят печати на документите. Да направят инжекциите. Сега тук. Медицински преглед.

— Вие разбирате, мистър Барт, това е твърде рядък случай, когато мъжът решава да лети сам, ако съпругата не е допусната до полет.

Усмихвай се. Не. Не така. Дръж се, както трябва. Постави печат на този документ. Сега тук.

„… не е допусната…“

Но тя нищо не бе споменала за това. Нейното картонче също беше бяло.

Той трябваше да разбере. Не са я допуснали! Защо? Какво й е?

„Магаре! Какво магаре съм! Какво направих!“

„Обичам те, Уил.“ — каза тя. А аз й викнах. Може би все пак е останала. Може би ще може да я види.

Във вихъра звезден

или на тази планета…

… Петстотин глави, петстотин чифта ръце и крака. Толкова еднакви в своите бели скафандри, че едва ли някой можеше да ги различи.

Един от тях каза нещо. Беше Уил. Той я видя, той каза…

„Той нищо не знае. Той ме ненавижда. Той мисли…“ Не можа да си спомни какво точно, сигурно нещо много лошо. Ужасно. Но тя не искаше да му каже, да обясни.

„Какво ми каза той? Какво промълви, докато минаваше край мене?“

Затвори очи и започна да си припомня лицето му, движението на устните, като се стараеше да не чува нито шума на тълпата, нито оркестъра, нищо. Тя трябваше да отгатне по движението на устните, какво й беше казал.

Първата дума беше „мъничка“. А после — „обичам те!“

Но това не можеше да бъде.

Зави сирена и въздухът се изпълни с грохот. Хората завикаха:

— Назад!

— Какво правите! Назад!

— Взрив… Нула… Назад!

Хващаха я за дрехите, за ръцете, но не можаха да я удържат. Тя се изтръгна от всички. Затича се напред. Все по-бързо и по-бързо, да не могат да я догонят.

Вече никой не се опитваше да я хване.

Тя трябваше да направи така, че той да узнае. И самата тя да разбере. Какво каза той…, тя каза…, може да каже…, трябва да каже…

Мъничката ми, обичам те…

— Обичам те, Уил — прошепна тя, когато взривът разтърси въздуха и бетонът се затресе под нозете й, възвестявайки прощалния скок на дракона. После пламъкът я облъхна и я хвърли върху треперещата земя. Сю лежеше ничком, устремила поглед към страната на Уил и той сега несъмнено можеше да я види през пламъка, върху който седеше.

И последната й мисъл беше щастливата увереност: ще му кажат. Ще разбере.

На свободните и храбрите, знаме…

Край