Франк Джейвър
Приятен лов!

Пътуването до Домник ІІІ, планетата на спортните развлечения, бе дълго и скучно, затова опитните капитани се стараеха да го разнообразят, като кацаха на Саспи заради лова на ияли. Предоставената възможност се харесваше на пътниците, пък и екипажът нямаше нищо против да поотдъхне.

Това, разбира се, беше незаконно и заплашваше с грамадна глоба и затвор всеки, когото патрулният кораб открие на планетата резерват. Но стрелбата по ияли, за която участвуващите в нея, кой знае защо, не разказваха подробности, се смяташе за толкова увлекателна, че пътниците, обикновено богати хора, никога не се отказваха от предложението на капитана. Любопитството надвиваща страха.

А групата на Уоли Ри с нищо не се отличаваше от другите. У дома, във водния свят на планетата Мерк, Уоли бе морски биолог. За това, че той работеше десет земни месеца в лаборатория под водата на наводнената планета, му плащаха добре и сега той с удоволствие прекарваше своя годишен отпуск.

Уоли в никакъв случай не беше ловец, но мисълта за месец слънце и открит въздух на спортно-ловната планета му хареса, а възможността за непланирано кацане в забранения свят го привличаше още повече.

— С удоволствие — каза той на Анкър, щурмана на кораба, когато той го запита, както обикновено ставаше преди официалното обявяване от капитана: — Кога?

— Не сега — отговори Анкър. — Ще ви съобщим — и той се отправи към Фогел, дебелия търговец на земни участъци от планетата Боран.

Уоли видя как Фогел кимна, при което увисналите му устни се разтегнаха в усмивка, а Анкър по ред приближи до Екърт, Алън и останалите, които се намираха в салона. Видя как всички се ухилваха и кимаха.

След това Уоли забеляза, че Анкър кимна на брадатия капитан, който стоеше до входната врата, без да обръща внимание на нищо. Капитанът, облечен в синкаво-сребриста униформа, престана да дъвче дъвката си и веднага излезе напред.

— Джентълмени — каза той, — след по-малко от час ще бъдем близо до малка планета с име Саспи. Всички знаете за наказанието, което заплашва всеки, който незаконно кацне там, но вие ми дадохте да разбера, че искате аз да рискувам. Аз, като капитан на нает от вас кораб, фактически се намирам на служба при вас и доколкото вие настоявате, аз съм длъжен да постъпя според вашата воля. Мистър Анкър — обърна се той към усмихващия се щурман, — изпълнявайте задълженията си.

И капитанът излезе от салона.

След няколко минути трима членове на екипажа донесоха увиснали на колани пистолети. Връхната част на всеки кобур бе отрязана.

Щурманът продължаваше да се усмихва.

— Разбира се, не е най-доброто оръжие — обясняваше той, като раздаваше по два колана на човек, — но ние сме принудени да го изхвърляме зад борда след всеки рейс. На Домник има строга митница.

Фогел, търговецът на земя, въртеше един от пистолетите в тлъстите си ръце.

— Но това е обикновен пистолет с куршуми — удивено каза той. — В барабана има шест патрона. Какъв звяр можеш да убиеш с такива куршуми?

Високият Екърт вече беше закопчал двата колана, отпуснал бе кобурите до средата на бедрата си и стоеше разкрачен, като подмяташе пистолетите в стила на древните каубои и се зъбеше със свиреп вид.

Анкър се разсмя, кимна към Екърт:

— Веселието вече започва. Но — предупреди той — по време на лова на ияли всеки от вас ще има само един пистолет.

Екърт се втренчи в него с недоумение.

— Само един! Тогава защо ни давате два?

Но Анкър го прекъсна с махане на ръка.

— Ще разберете, когато му дойде времето.

Сега щурманът се обърна към всички:

— Първо няколко основни правила, които трябва да знаете, а след това ще ви разкажа как преминава ловът. Преди всичко ние ще се отклоним от маршрута и ще кацнем на планетата само за тридесет минути. Следете времето.

Фогел изсумтя.

— Що за лов е това? Тридесет минути!

Ако се съди по приглушения ропот, останалите разделяха неговото разочарование.

— Тридесет минути за това, защото времето на нашето кацане и излитане се фиксира точно и в случай на по-голямо закъснение ще извикат капитана за обяснение. Тридесет минути, разбрахме ли се?

Той изчака всеки от пътниците да кимне и отново заговори. Очевидно смяташе този въпрос за много важен.

— Вземете със себе си спасителните комплекти. Всеки, който се окаже на брега след изтичането на тридесетте минути, там и ще си остане.

Сред събраните ловци отново се чу ропот. Анкър пак вдигна ръка.

— … Ще остане на планетата. След някое време ще го вземе патрулният кораб. А всички вещи, всичко, което би напомняло за пребиваването му на нашия кораб ще бъде изхвърлено зад борда.

Уоли почувствува как настроението на ловците се измени. Незаконността на техните бъдещи действия започна да достига до съзнанието им в пълния смисъл…

— А сега за самия лов. Запашете единия кобур и носете втория. Там, в гората, ще хвърлите втория пистолет на земята, ще се отдалечите на петнадесет фута и след това ще направите така…

Анкър отхвърли глава назад, отвори уста и закрещя. От изненада Уоли подскочи в креслото си.

— Разбрахте ли? — попита Анкър. — Ха-ха-ху! Това е важно. Опитайте се. Ха-ха-ху.

Усмихвайки се виновно един на друг, те се провикнаха:

— Ха-ха-ху! Ха-ха-ху!

Фогел поклати глава.

— Няма да стане. Не съм съгласен да ходя в непозната гора, да слагам на земята зареден пистолет, да се отдалечавам на петнадесет фута и да чакам какво ще стане. Зачеркнете ме.

— Той трябва да тръгне — прошепна на Анкър един от тези, които донесоха оръжието. — Капитанът няма да се приземи, ако не тръгнат всички. Може би трябва да му намекнете?

Анкър се разсмя непринудено.

— Капитанът каца тук девет години и досега не е загубил нито един пътник.

— Зачеркнете ме — повтори Фогел и плътно стисна месестите си устни.

Анкър въздъхна, каза нещо в разговорното устройство на гривната си. Появи се капитанът с кестенявата брада. Той отведе Фогел в далечния край на салона и започна да му шепне нещо на ухото.

Уоли видя как лицето на Фогел измени изражението си. Той вече широко се усмихваше, когато Анкър отстъпи назад и каза силно:

— Сега вие знаете. Сега вие сте един от участниците. Можете да останете на борда.

— Не — Фогел целия се разтопи в усмивка. — Ще тръгна. Ще дойда — и с тлъстите си ръце затегна колана с кобура.

 

 

Слънцето на Саспи беше по-голямо от земното и се намираше по-близо. Уоли присви очи от ярката светлина, когато филтрите на илюминаторите се вдигнаха и вече можеше да се разгледа планетата резерват, която се издигаше насреща. Зелена, по-светла от Земята, но приятна на вид. В далечината ярък блясък на вода.

— Тридесет минути — напомни щурманът, когато ловците приближиха главния вход на кораба.

— И друго — каза Анкър, — пръснете се на различни страни. Не се скупчвайте. Ако двама от вас се окажат близо един до друг, ияли няма да дойде. Това е индивидуален спорт. Разбрахте ли?

— Минутка — каза Екърт. — Как ще позная ияли, когато го видя?

— Ще го познаете — увери го щурманът. — Ще го познаете.

Уоли намери поляна доста бързо. Хвърли единия колан с оръжието в самия й край. Отброи точно петнадесет фута, обърна се.

Въздъхна, вдигна глава и отвори уста.

— Ха-ха-ху!

Прозвуча неочаквано силно и внушително.

— Ха-ха-ху!

Той беше висок, този ияли, на ръст почти колкото човек. Имаше вдлъбнати гърди, което се обясняваше с недостига на кислород във въздуха и малката сила на тежестта на тази планета. Космите червени, блестящи в светлината на голямото слънце — по гърдите, по ръцете и покрай краката. Самец. И главата, явно нечовешка, даже не маймуноподобна, с очи, дълбоко поставени и кафяви, и беззъба птицеподобна уста, която изглеждаше малка над изпъкналата челюст.

— Ха-ха-ху! — извика ияли ясно и звънко, като камбана. — Ха-ха-ху! И като се наведе, взе пистолета с леко, невероятно бързо движение.

Той вече беше готов. Тънките крака широко разтворени, ръцете на бедрата, кафявите очи гледаха Уоли, без да мигат.

Ето сега Уоли разбра уникалното вълнение от лова на ияли и съжали, че се е забъркал в тази работа. Ръцете му трепереха, по челото му се стичаха капки пот, дробовете и сърцето му работеха като помпи и целият свят бе запълнен от немигащите очи на ияли. Ияли можеше да се движи с фантастична скорост.

— Ха-ха-ху! — отговори ияли и едва забележимо приседна.

Да отстъпи? Много бавно Уоли направи крачка назад, без да откъсва поглед от ияли. Онзи направи крачка напред, придвижи крака си, почти мигновено заставайки в нова позиция.

Бързо. Уоли никога не беше виждал толкова бързо движение и сега кръвта нахлу в очите му, от което всичко наоколо се покри с мрежа, появиха се пулсиращи огньове. Не, не бива да отстъпва, длъжен е да направи своя ход. Длъжен е да го направи, отчитайки тази зашеметяваща бързина.

Уоли облиза пресъхналите си устни, но и езикът му бе съвършено сух.

Сега!

Той хвана пистолета в кобура, но измъквайки го и стреляйки шест пъти в ияли, вече разбра, че не е успял да се спаси. Ияли се движеше така бързо, че пистолетът просто се появи в неговата ръка.

След това безкрайно удивление обхвана Уоли. Той стоеше, ияли…

Ияли. Пистолетът, все още насочен към него, но не стрелящ…

Ияли не стреляше.

На гърдите му се появиха петна. Той се закашля — от птицеобразната уста рукна кръв — и бавно се свлече. Ръката с оръжието омекна.

Уоли се хвърли към него. Ияли беше мъртъв.

Уоли се протегна да вземе пистолета от безжизнената ръка и изведнъж разбра защо ияли не бе стрелял в него. Разбра внезапно и започна да му се гади при мисълта за хората, които наричаха това убийство спорт, при мисълта за тлъстия Фогел, който, знаейки всичко предварително, с нетърпение се стремеше към брега.

Уоли забеляза, че все още стиска своя пистолет. Изправи се и го хвърли. След това разкопча колана с кобура и също го хвърли.

Застана на колене до ияли и хвана пистолета за цевта. Лапата, като на птица, когато е вкопчена в клонче на дърво, здраво държеше ръкохватката на пистолета. Уоли го запокити при другия в храсталака.

Ръката…, ето защо ияли не стреляше, не можеше да стреля… костелива на пипане, с три пръста. Но не отделни и свободни, а свързани помежду си с мускули и жили. Ръка, по форма наподобяваща ръкавица с един пръст. Ияли може да вземе пистолета, той наистина го взе, но нямаше пръсти, за да натисне спусъка.

Неочакваната мисъл беше проста и логична. Уоли стана, напипа спасителния комплект, който висеше на гърба му. Извади сгъваемия нож, отвори го и провери острото като бръснач острие.

— Добре — каза гласно и затвори ножа. Предстоеше му да намери още един ияли.

Той повдигна убития и го скри зад дърветата.

— Ха-ха-ху! — отново закрещя към поляната. — Ха-ха-ху!

В този миг той чу далечен тътнеж и разбра, че тридесетте минути са изтекли и корабът излита без него.

Този път никакви пистолети, само ножът, скрит в джоба.

— Ха-ха-ху!

Някакъв шум. И ето пред него още един ияли. Як самец.

Уоли направи крачка назад.

— Ха-ха-ху! — извика той и зачака. Не можеше да се състезава с невероятната бързина на ияли, единственият му шанс беше внезапността.

— Ха-ха-ху — каза той и направи още една крачка напред.

— Ха-ха-ху — повтори ияли и като плъзна поглед пред себе си, вдигна от земята едно клонче.

Чудесно, помисли си Уоли, ияли чувствува, че му е нужно оръжие. Възможно е празните ръце на Уоли да го объркат.

Още една крачка и ще може да го достигне.

Сега е достатъчно близо. Разтворената дясна ръка на Уоли внезапно се превърна в юмрук, стовари се с всичка сила върху огромната челюст под птичата уста.

Ияли рухна беззвучно.

Уоли застана над него, потривайки кокалчетата на пръстите си. Извади ножа и разтвори острото като бръснач острие…

 

 

Килията му на патрулния кораб не беше голяма, но достатъчно комфортна и в края на краищата Уоли беше радостен, че се оказа в нея. Глобата ще го разори, а затворът ще го докара дотам, че дълго време едва ли ще намери прилична работа, но всичко това може да се преживее, като знае какво е направил с ножа си на ръцете на онези ияли, които успя да намери до пристигането на патрулния кораб.

Със своя нож. И тук Уоли се разсмя. И се смя, докато пазачът от охраната, който стоеше в коридора пред килията му, не приближи.

— Не можете ли да ми кажете какво смешно има? — попита той със скучаещ глас.

Уоли изтри очите си.

— Никога няма да узнаете това — каза той. — Обикновено за такива неща никой никога не узнава.

Пазачът се отдалечи, като клатеше глава, а Уоли отново се разсмя. Той се смееше над „всесилните“ ловци, които може би в този момент излизат на дуел с някой от онези ияли.

С някой от онези ияли, чиято ръка Уоли оперира с острия като бръснач нож, като приложи своя опит на морски биолог. С някой ияли, който вече има не много красив, но затова пък напълно работоспособен показалец.