Иван Серафимов
Винаги има изход, макар това да е дупката на къртица…

Няколко месеца след като заживях в Лилипутия климатът в страната започна рязко да се изменя. От планинските върхове, които досега бяха покрити с вечни ледове, започнаха да се стичат буйни потоци, да се топят снеговете и на тяхно място да се появяват треви и зелени листа в дърветата. В същото време в равнините настъпиха небивали горещини и суши. Носеха се задушаващи ветрове и бесни вихрушки. Пресъхваха извори, реки, пасища. Нещо необяснимо се беше случило в цялата природа на острова, в климата на страната, но какво точно, никой не можеше да разбере.

Появиха се врачки, магьосници, плъзнаха слухове, но никой не можеше да обясни истинската причина и да върне дъждовете и влагата.

Всъщност обяснението беше много просто и аз много скоро се сетих каква би могла да бъде причината, но странното бе и това, че нямаше с кого да споделя своите размишления, а и сам не виждах никакъв изход. Просто с температурата на моето тяло, която обикновено, когато човек е здрав е 36°, се беше повишила температурата на въздуха и на земята на целия остров и беше станало невероятно горещо навсякъде. Получаваше се средната или малко над средната температура между нормалната за сезона в Лилипутия или десетина или двадесет градуса повече, която топлина се излъчваше от моето тяло. В първите дни това мое откритие ме сепна и обърка в някаква степен. Нима само от присъствието на един човек в империята можеха да настъпят такива странни и съдбоносни промени… Лилипутите ходеха като замаяни от въздуха и топлината и въобще не можеха да допуснат, че моето пленяване на острова може да доведе страната до топлинна катастрофа. Изобщо цялата природа се променяше, появяваха се нови растения, птиците и насекомите променяха навиците си, променяха се отделни видове. На мястото на плодни дървета, храсти, растения се появяваха буренаци и тръни, кактуси, бодливи и сухи стебла. От пукнатините сред пръстта се появяваха змии, гущери, влечуги. За моя радост все пак лилипутите запазиха пълно присъствие на духа. Никой не беше обвинен несправедливо. Правителството с всички средства се мъчеше да пресече пътя на интригите, клюките, човешката злоба — непрекъснато се раздаваха ордени и медали, правителствени отличия и похвали за всеки уловен гущер, за всяка настъпена жаба, за откъсната опашка на влечуго дори. Независимо от всичко появяваха се все повече гущери и влечуги сред пустотата и пясъците. Както е прието да се казва, беше се нарушило екологическото равновесие на острова и никой не можеше да спре процесите, които постепенно обземаха всичко. За да се запази непокътнатостта на обществения живот, на обществените взаимоотношения и да се отвлекат лилипутите от тягостните мисли, аз все повече започнах да се превръщам в средство за развлечение и забава. Аз разбирах изключително важната си роля в тези съдбоносни за нацията дни, полагах всички усилия, за да разсмивам лилипутите. Те продължаваха да гледат на мене преди всичко като на средство за забавление и духовен отдушник. В същото време правителството разчиташе на мене като на сигурен и важен съюзник във все по-назряващата война с Блефаску. Изобщо без мене те биха се чувствали страшно несигурни за съществуването си, за духовното равновесие в страната.

* * *

Все по-трудно ставаше на лилипутите да дишат в собствената си страна. Парадоксално беше, че те се задъхваха от собствената си власт, от собственото си могъщество, от това че ме бяха пленили, а не знаеха за какво да ме използват. Аз с все по-голяма сигурност започнах да съзнавам, че е точно така, но какво бих могъл да направя. Пазех се от всяко по-силно вълнение, от по-чести и от по-забързани удари на сърцето, защото тогава дишането ми се учестяваше и настъпваше истински задух. Пазех се и от всяко по-рязко и категорично движение, защото тогава от мене се отделяше по-голямо количество топлина и в малката империйка на лилипутите настъпваха небивали катаклизми в природната среда. Достатъчно бе малко да се ядосам, да се изчерви лицето ми от злоба и изчезваха някакъв сорт растения или изсъхваха цели овощни градини. Достатъчно бе да се смръщи лицето ми или да ме засърби нетърпимо някъде тялото, инак в никакъв случай не бих се почесал, за да не навредя на този любезен и търпелив народ и се сгърчваха или окапваха листата на цели гори, започваха да виреят само един вид зеленчуци и всички други изсъхваха, да не могат цветовете им да вържат плод.

* * *

Тук търсеха какво ли не обяснение за нарушеното екологическо равновесие. Причините намираха ту в икономиката и новите тенденции в планирането, в кадровата политика на отделните учреждения и области, ту в постоянните правителствени промени, в модата или в секса, в повишения жизнен стандарт, в техницизирането на обществото, в разораването на земята, вместо на ширина на дължина. После започнаха да я разорават по диагонал, но и това не промени нещата. Навсякъде се търсеха причините, само не там, където бяха.

Аз действах на острова като бомба със закъснител и независимо от огромния ми ръст никой не ме забелязваше в засилващото се крушение на националния дух и не ми беше отправен нито един упрек, не видях нито един недоброжелателен поглед. Не даваше резултат и засилената борба срещу шума, защото в крайна сметка този шум не се получаваше от движещите се по улицата коли, те не бяха се увеличили кой знае колко много, а от тиктакането на часовника ми в малкото джобче на жилетката ми.

Единствената вина за всичко това беше в мене. Чувствах безкрайни угризения на съвестта, но спасението беше в това, да не измъчвам сам собствената си съвест с допълнителен товар от самообвинения, тъй като от това само се увеличаваше нервното ми напрежение, повишаваше се температурата ми, а от топлината на тялото — горещината и задухата наоколо нарастваха. Не можех сам да счупя часовника си и да опазя нервите и здравето на лилипутите от шума, тъй като щях да загубя всяка представа за времето за диалектиката на нещата, за бъдещето на прогреса.

С особена упоритост се заговори за пренаселеността на страната. Изчислено бе, че никога досега не са се падали толкова много лилипути на квадратен километър, като за да бъда включен и аз в статистиката, бях превърнат в 1 724 лилипута, на каквото число съответства моята фигура, съпоставена с фигурата на един среден местен жител. Това бе направено и с цел да не се обидя и да не възприема чисто статистическите резултати за косвен упрек или израз на негостоприемство. В тази насока бяха предприети и ред безпощадни мерки. Определена беше много строга възрастова граница, след която чак на лилипутите се разрешаваше да имат деца — някъде около петдесет-шейсет години. Смяташе се, че след като се пенсионират жителите на империята, действително имат достатъчно свободно време за игри, забавления, любовни увлечения и флиртове. Освен това ще имат достатъчно опит, за да възпитават в най-верноподанически чувства своите деца. Разбира се, никой и не помисляше да наруши тази забрана, защото всеки беше убеден в нейната справедливост и в хармоничността на живота, която щеше да последва след като тази законодателна мярка даде резултат. Според плановете на правителството това щеше да стане след няколко десетилетия или по-точно след едно две поколения, но важното бе, че още сега се разрешаваше веднъж завинаги проблемът за свободното време.

Че всичко е било предвидено съвсем точно, можеше да се прецени по това, че на 862 двойки лилипути беше разрешено да имат деца в по-ранна възраст. Този допълнителен прираст се получаваше от площта, която заемах аз. И тъй като се смяташе, че за мене няма подходяща партньорка (ето един от парадоксите на общественото мислене, което доведе до парадоксални промени в общественото развитие, но какво да се прави) тази допълнителна бройка се отпущаше на населението на страната като особено благоволение от страна на правителството, израз на неговата мъдрост и далновидност и най-вече на плановото начало в икономиката на страната.

Разбира се, много често най-подходящата мярка, за да се преодолее дадено явление, е не неговата забрана, а превръщането му в масова практика. По този начин то изведнъж загубва привлекателността си. Даже си мисля, че най-хубавият начин да се забрани нещо, е като се направи задължително за всички. Тогава тези, които са роптали, че им е недостатъчно, ще започнат да се възмущават, че са им отнели свободата да го желаят, тъй като са принудени да го имат. А най-сигурният начин да отнемеш свободата на някого е като го дариш с всичко, което може да си помисли, че му е потребно.

* * *

Изключително оживени спорове се развихриха по въпроса, кои да бъдат 862^-те двойки, получили особеното благоволение на правителството. Едни предлагаха това да бъдат най-умните, други — най-красивите, трети — доказалите по най-ярък начин своите верноподанически чувства. Най-вероятно беше този принцип да се възприеме наистина, но как да се прецени кой акт е върховен израз на верноподаничество. Четвърти предлагаха двойките да се избират чрез състезание по бягане, скачане, хвърляне, гимнастически упражнения, акробатика. Доста много привърженици имаше предложението мъжете и жените да се избират според финансовите им възможности, чрез наддаване. Заговори се дори за спекулации, гешефти и за подкупи на длъжностните лица. Правителството не бързаше да вземе решение, защото беше затруднено в намирането на най-справедлив изход. От друга страна, се целеше да се проявят още по-ярко верноподаническите чувства на населението, макар че на практика се засилиха само подкупите и гешефтите.

* * *

Температурата на въздуха продължаваше да се покачва. Все по-често избухваха пожари и аз на няколко пъти бях извикван да ги потушавам, което вършех с успех. Дори веднъж се наложи да пусна вода и в самия дворец. Бях пуснал струята през прозореца на спалнята на Нейно височество, тъй като от там идваха най-силните пламъци и всичко завърши благополучно, само тя малко ми се обиди, но в крайна сметка моите действия бяха единствено в интерес на процъфтяването на империята и в името на благополучието на народа на Лилипутия. В тези случаи аз действах наистина безкористно и с пълна всеотдайност. Щастлив бях, че мога да изразя уважението и признателността си към този народ, който така великодушно ми беше дал гостоприемството си… Отърсвах до последната капка оная си работа само и само всичко да завърши тихо и кротко.

Разбира се, така не можеше да продължава безкрайно дълго, но сега най-важното беше единствено това — да се спечели време. Да се запазят богатствата на страната, достойнството и поминъка на нейния народ, неговото благоденствие и спокойствие… А посевите продължаваха да съхнат и да се сгърчват листата им, да растат пукнатините в сухата пръст. Много често започнаха да попадат в тях лилипутите, втурнали се да заловят изпълзяло влечуго отнякъде. По този начин се пестяха ордени и медали и това беше един съществен принос в икономическата стабилизация на страната. В крайна сметка перспективите ставаха все по-мрачни, но дори последният пример потвърждаваше максимата, че винаги съществува изход, макар това да е дупката на къртица…