Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Нова Орбита“, брой 13/1991 г.

История

  1. — Добавяне

Оглупявам. От ден на ден все повече. Чувствам го с всичките си сетива. Вече не съм същият, вече не съм аз.

За всичко е виновен Арчи, моят малък Арчи. Всъщност това е сър Арчибалд, когото галено наричахме Арчи.

Вече не си спомням кога започна нашето съвместно съществуване. Началото му беше странно и нелепо.

Всъщност спомням си, че беше неделя. Всяка неделя се събирахме с моите колеги и приятели „да разпускаме“ — както обичаше да казва Симон. Бях се прибрал у дома след полунощ и както винаги в неделя вечер, главата ми тежеше от алкохола и цигарения дим. Очите ми бяха пълни с мъжки и женски образи. Сред тях се открояваше този на Оля — тайнствен и привлекателен. Ушите ми бучеха от смехове, спорове и песни. Тялото ми очакваше леглото и съня.

Спомням си всичко толкова добре не защото имам добра памет. Просто беше неделя вечер, а те всички си приличаха за нас.

Бях почти заспал вече, когато в стаята ми се вмъкна Арчи. Миналата зима го намерих измръзнал на улицата и го прибрах, докато отмине студът. Но после свикнах с него и той остана. В Арчи ценях най-вече едно — не лаеше излишно. За разлика от много хора, като се замисли човек.

Както винаги, Арчи се пъхна под леглото и започна да рови из безбройните вехтории и предмети, които чакаха под леглото времето, когато ще бъдат отново използвани. Обикновено това тършуване ме дразнеше, но този път се радвах, че не съм сам. Хрумна ми идеята да си представям какво вижда Арчи в момента. Явно съм прекалил с алкохола тази вечер, за да ми идват такива мисли в главата, но ми беше забавно.

Представях си как, все едно аз, минавам между кутиите и надниквам вътре. Ето ги белите ми обувки, най-светлото нещо в тази тъмнина. Ето и старите учебници с толкова много прах върху тях, че с удоволствие да кихнеш.

Арчи кихна отдолу. Засмях се наум и продължих пътешествието. Минах покрай счупения грамофон и старите кънки и още през куп интересни прашни вехтории. Да се чуди човек как съм ги събрал под леглото и как се сещам за всяка една от тях.

Ето я и топката ми за тенис, която толкова дълго търсих веднъж…

Събудих се, както винаги след такава вечер, с ужасно главоболие и както винаги това означаваше, че започва новата работна седмица. И пак ще трябва да търпя мазната усмивка на шефа, хитрия и завистлив поглед на Симон. Мразех понеделниците. Пак ме деляха почти седем дни, когато отново щях да видя Оля, щях да срещам очите й. Очи, в които можеш спокойно да се отпуснеш и удавиш.

Понякога си мисля, че животът на човек е срещи с очи. Тъжни и весели, открити и тайнствени, гневни и влюбени.

Спомних си за онази вечер, когато Арчи отново беше влязъл под леглото. Усмихнах се при спомена за пътешествието ми там. Спомних си и за тенис-топката, а тя все още ми беше нужна. Поддадох се на глупавото си чувство, станах и дръпнах леглото. Тя беше там. Беше точно на мястото, където я бях видял онази нощ. Беличка и малко прашна, тя сякаш ми се смееше. И на всичко отгоре всички вехтории бяха подредени така, както ги бях „обходил“ тогава.

Какво толкова — ще кажат почитателите на Фройд и други учени глави. „Всичко е било запечатано в подсъзнанието ти“ — твърдят те — „нали ти си подреждал тези неща“.

Това си рекох и аз тогава. Дори изгоних Арчи в коридора, без да знам защо. Легнах и се опитах да заспя, но сънят не идваше. За да се надсмея над собствената си глупост, започнах отново да си представям, че съм Арчи. Бях седнал върху шкафчето за обувки в антрето и гледах как светеше под вратата на банята.

Светеше ли?! Станах нервно и излязох от стаята. Процеждащата се светлина под вратата можеше да се види и оттук. Яростно изключих бутона и потърсих с очи Арчи. Беше върху шкафчето за обувки и ме гледаше с внимателни очи.

Така започна нашето съвместно съществуване. Кой беше ненормален от нас двамата, не знам, но разбрах, че мога, когато пожелая, да виждам света през неговите очи и често го правех.

Ей, така, от любопитство!

Веднъж дори съзнателно го пуснах в евиния плаж. Жените вътре много му се радваха, а аз отвън — още повече.

Но всичко не свърши дотук.

По-точно е да се каже, че всичко започна оттук.

Постепенно започнах да усещам и неговите чувства, мисли, настроения. И което беше най-странното, започнах да свиквам с тях.

Започнах да губя човешкия си облик.

Престанах да чета любимите си вестници. Политиката не ме интересуваше вече.

Кариерата също не ме съблазняваше вече. Когато повишиха Симон, а не мен, дори не се ядосах. Не се ядосах и когато ми съобщи за сватбата им с Оля. Само мъничко съжалявах. Някога тя беше моя, само моя. Но думи като „мой“, „твой“ и „имам“ отдавна вече не ме вълнуваха.

Алкохолът и цигарите започнаха да ме отвращават.

Дори пред телевизора сядах вече рядко.

Не можех да се позная, вече не бях аз.

Цялото ми същество бе изпълнено с някакво непознато досега чувство на любов и доверие към хората. Пфу, кучешка работа!

Да, оглупявам. С всеки изминал ден. Вече не съм човек!

Дали…!

Край