Оригинално заглавие
意気投合 / Ikitougou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 11/1991 г.


Блестящата сребърна ракета се носеше все напред и напред в безкрайните простори на Космоса. Отрядът от смели космически разузнавачи, който беше на борда й, живееше своя традиционен живот. Командирът на отряда каза на един от членовете на екипажа:

— Моля, погледнете уредите. Колко, общо взето, сме изминали досега?

— Слушам! — той погледна уредите. — Около две хиляди светлинни години са изтекли от момента, в който сме напуснали Земята. Далечко сме стигнали! Защо? Благодарение на невижданото развитие на науката и техниката, дало ни възможност нечувано да повишим мощността на ракетните двигатели.

Разузнавателният отряд вече бе обходил надлъж и нашир нашата Слънчева система, бе посетил немалко планети от други системи и бе успял да обогати науката с множество ценни сведения.

— Точно така — кимна командирът. — Но ето какво ме натъжава: срещали сме планети, населени с разумни същества, но нито веднъж не успяхме да се срещнем с цивилизация, чиито представители да предизвикват истинска симпатия. И забележете, аз не съм шовинист…

— Какво общо има тук шовинизмът? — живо откликна неговият събеседник и от вълнение едва не натисна един от бутоните върху пулта за управление. Добре че командирът навреме го хвана за ръката, иначе ракетата щеше да се отклони от определения курс. — Какво общо има тук шовинизмът? Но съгласете се, че ако срещаш аборигени, които макар да са напълно разумни същества, все още живеят в пещери, ядат недоварен, а понякога и съвсем суров ориз и се мият само под дъжда, общуването с тях става просто безсмислено… Или пък другата крайност. Кацаш на непозната планета и още не си успял да кажеш „здравей“, а някой от местните жители, да речем, хлапе в училищна възраст — децата навсякъде са еднакво любопитни — разказва цялата ти биография от деня на раждането ти, съпроводена с коментари за твоите най-интимни навици… И става ясно, че цивилизацията им е на такова равнище, каквото не сме и сънували. Те просто четат мислите ни, изцеждайки ги от клетките на паметта като мед от пита. Какъв ти контакт! Те може да не се отнасят лошо към нас, но все едно — противно е да се чувстваш недоразвито същество… Да, не е толкова просто да откриеш космическа раса, с която би могъл да достигнеш до пълно взаимно разбирателство.

В този момент доложиха от радарния отсек:

— Отпред курса ни — планета.

— Каква е тя?

— Изхождайки от получените данни, може да се предположи, че на нея има всички условия за възникване и развитие на живот.

— Отлично! Внимание! Приготви се за кацане! Готови! Престанете да пушите! Кой дими още там с лулата? Добре би било на планетата да има жители, а на всичко отгоре и да са приятни…

Докато ракетата се спускаше, екипажът успя да разгледа долу прекрасен град. Космическият кораб кацна недалече от него.

Всички членове на екипажа се залепиха за илюминаторите. Започна първият етап на запознаване с новооткритата планета — визуалното изучаване. Планетата беше зелена и прекрасна. От града тичаше към ракетата огромна тълпа аборигени. Те бяха досущ като хора. Техните поривисти жестове говореха за силно душевно вълнение. Лицата им отразяваха цяла гама от чувства — удивлението се сменяше с тревога, тревогата с любопитство, любопитството отново с удивление… Но колкото повече наближаваха ракетата, толкова по-ясно се открояваше изразът на сърдечност, който накрая се превърна в неудържима радост.

Очевидно радостта и сърдечността бяха искрени, а не фалшиви. На борда на ракетата имаше уред, който регистрираше смяната на чувства и настроения. Той беше единственото средство за общуване с населението на незнайните планети и вече добре бе послужил на екипажа. Щом погледнеш скалата и се увериш в дружелюбието, значи трябва да научиш новия език, за да общуваш истински. Сега стрелката на апарата се плъзна по скалата, задържайки се последователно на „удивление“, „тревога“ и „любопитство“. Накрая тя трепна и замря на „сърдечно гостоприемство“. Такова нещо още не се бе случвало. Обикновено тя замираше на „враждебност“ и „презрение“.

— Извънредно рядко явление! Такава откровена радост… Не съм очаквал!

— Интересно, защо толкова ни се радват?

— Та няма ли за какво… Може би просто са добре възпитани хора. Виждат, че са им дошли гости, и се радват. Мисля, че няма да ни се случи нищо лошо, ако излезем навън — каза командирът.

Каквито и да бяха причините на тази неочаквана радост, в нейната искреност не бе възможно да се усъмнят. Лицата на аборигените и стрелката на уреда единодушно потвърждаваха едно и също. Но все пак членовете на екипажа, слизайки на непознатата земя, решиха да се застраховат от всякакви случайности — те взеха със себе си оръжие, наистина най-обикновено, но все пак оръжие. Но нямаше никаква нужда — местните хора не само че нямаха пистолети или кинжали, ами не носеха дори най-обикновени джобни ножчета.

Хората от планетата приветстваха сърдечно земяните и ги поведоха към града си. Той бе великолепен. Зданията — леки и въздушни, въплъщение на хармонията — блещукаха като дъга. Те бяха построени от разноцветно стъкло и инкрустирани със скъпоценни камъни.

Ако измежду членовете на екипажа се намираше поет, той сигурно веднага би написал химн за дъгата. Пъстроцветен град, многоцветно настроение, сияйни усмивки. Хората бяха опиянени от тази дъга. Струваше им се, че безброй дъги се издигат като многоцветни мостове над главите на пришълците и местните жители и ги съединяват в едно цяло.

— Прекрасна планета, прекрасен град, прекрасни жители, прекрасен прием, прекрасно угощение!… Трябва да положим всички усилия дружбата ни да укрепне и да стане пътеводна звезда в по-нататъшното развитие на Земята и на тази планета. О, ние ще летим едни към други на гости и ще си помагаме във всичко. Трябва да изясним от какво се нуждаят.

— Да, да, но преди всичко трябва да научим техния език, за да им благодарим.

Работата потръгна бързо. Земните хора научиха най-елементарните думи и вече можеха горе-долу да се разбират с аборигените.

— Благодарим! — това беше първото, което казаха земяните.

Аборигените им отговориха същото.

— Благодарим!

— Ама не, ние трябва да ви благодарим. Благодарим ви от сърце. Ние не смеехме и да мечтаем, че вие ще окажете такова сърдечно гостоприемство на нашия скромен отряд, който нито сте виждали, нито сте чували преди това — изказа се командирът от името на целия екипаж.

На тези думи отговори един от аборигените, очевидно заемащ високо обществено положение:

— Не! Ние трябва да ви благодарим, скъпи приятели! Защото вие поднесохте такъв ценен и невероятно щедър дар на нас, съвършено непознатите същества! Ние и на сън не смеехме да мечтаем за подобно нещо…

Разузнавачите недоумяващо се спогледаха. Командирът каза:

— Извинете, но ние долетяхме без никакъв подарък. Но следващия път ще ви донесем всичко каквото пожелаете.

— Но моля ви, на нас нищо повече не ни трябва. Подаръкът ви е просто отличен. И в момента се стараем в знак на благодарност да ви приемем от цялата си душа. Простете ни, ако нещо не е наред, но ние както умеем…

Земяните се губеха в догадки.

— Моля ви, обяснете ни какво имате предвид — казаха те.

— Защото ние нищо не разбираме.

— Не сте ли забелязали? Нашата планета е пълна с дървета, с невероятно редки цветя, със скъпоценни камъни, но нямаме никакви метали. Имаме страхотен дефицит на метали. Старо медно копче оценяваме като диамант със съответния размер. А пък за късче стомана сме готови да дадем цяло ведро с изумруди. Всеки ден и час молехме небето да ни изпрати поне прашинка метал. А днес, едва започнали да се молим, и вие се появихте.

Сърцата на разузнавачите трепнаха. Без да промълвят нито дума, те се втурнаха навън от града, но вече беше късно. От ракетата, преодоляла разстояние от две хиляди светлинни години, не бе останала и следа. На мястото й седеше петгодишно аборигенче и с важен вид майстореше джобно ножче от късче от алуминиевата преградка, която някога отделяше кухненския бокс…

Край