Иван Петров
Цената

… Единайсет… Десет. Девет… Нещо ще се случи! Осем… Опасността е стопроцентова, трябва да се действа! Седем. Шест… Ръката ми литва преди мисълта. Скъсана е контрата. Червеното капаче отскача. Пет… Бутонът потъва под палеца ми пред недоумяващите погледи на останалите петима от екипажа. Четири… Броенето прекъсна и жестоката прегръдка на претоварването ни направи безпомощни. Тласък! „Нещото“ се случи, но сме в безопасност! Аварийната ракета ще ни изведе далече от кораба. След няколко секунди двигателите ще спрат и кабинният модул на транспортния кораб ще увисне под парашутната система над безбрежната шир на Тихия океан…

Двигателите спряха. След десет секунди последва динамичният удар от отварянето на първия парашут…

— „Земя“ вика „МАРС–1“, „Земя“ вика „МАРС–1“ — във високоговорителя и слушалките ни прозвуча гласът на ръководителя на програмата.

— „Земя“, тук „МАРС–1“, чуваме ви! — командирът на екипажа Бенджамин Луис или просто Бен отговори на повикването, все още гледайки с изумление към мен, към отвореното червено капаче и висящата скъсана контра. — Пет секунди преди старта астронавт Борислав Константинов задейства спасителната система.

— „МАРС–1“, сигурни ли сте в това?

— „Земя“, как няма да сме сигурни, след като всички го видяхме! Скъсаната контра ми се вее като знаме под носа.

Нещо необичайно за каменния Бен беше да избухне, но сега, на крачка пред полета към Червената планета, и да му сервират такова…

— „МАРС–1“, три секунди преди старта се взриви първата степен, а от нея детонира целият стартов комплекс. Тук още е филиал на ада! Сметнахме, че компютърът ви изведе на спасителна орбита.

Кратко мълчание. Споглеждаме се.

— Майната му на вашия компютър!! Добре че беше Боб! А аз тъкмо се канех да му развинтя главата заедно с хермошлема.

Ето какво било. Значи тласъкът е бил от взривната вълна, която ни е догонила. Скрил ни облакът от взрива и не са възприели нашето „отлитане“ като нещо независимо от програмата. Аз си оправдах присъствието в международния екипаж на Първата марсианска експедиция. Сега вероятно ще заминат дубльорите. „МАРС–1“ е на околоземна орбита, чака екипаж. На нас ни мина котка път, дано дубльорите ни имат успех. Ще им стискаме палци…

… Още в ранното детство, в детската градина, предчувствах опасностите. Бях доста яко хлапе в сравнение с, общо взето, хилавите германчета и това дразнеше по-големите, макар че не бях агресивен. Често някой тръгваше към мен с намерение да ме ступа. Но секунди преди това в главата ми звънеше предупредителен сигнал. Оглеждах се и виждах откъде идва опасността. Още преди нападателят да е решил какво да ми стори, силен шут в слабините го правеше безпомощен и ревящ. На дотичалата възпитателка сащисаният потърпевш чистосърдечно признаваше, че е искал да ме набие. Без да съм учил военни науки, прилагах изпреварващите удари.

По-късно това качество — да предчувствам събитията и да реагирам светкавично — се засили. Започнах да го осъзнавам и да се възползвам от него. Особено ми помагаше във футбола. Без изключителни физически данни (висок съм само 174 см) станах отличен вратар. Трудно ми отбелязваха гол, защото предварително знаех посоката на удара и решенията на нападателите. На 17 години застанах на вратата на един от най-реномираните европейски клубове, на 19 карах BMW, купено с пари, които съм спечелил сам, и си мечтаех да стана пилот. Докато един ден се разбра за моите способности.

Преди една турнирна среща в Англия на улицата ни нападнаха запалянковци. Бяха пияни. Бяхме двамата с централния защитник, а те — шестима. В един миг сякаш времето спря, а аз живеех извън него. Шестимата се превърнаха в неподвижни чучела и след три секунди лежаха на земята. После в полицията не можеха да обяснят какво се беше случило. В спортните среди се заговори, че Константинов владее някакво тайно източно бойно изкуство.

Подложиха ме на тест и се оказа, че в екстремна ситуация аз живея десет пъти по-бързо, както ми обясни един професор. Създадоха специална програма и компютърът установи, че съм живял около година и половина „в аванс“. Посъветваха ме по-рядко да се включвам в „режим турбо“, както се пошегува един инженер от изчислителния център. Но за всички беше ясно, че това не зависи от мен. С тези си качества попаднах в пилотската школа, а после станах изпитател в МББ. Ето ме и астронавт в международен екипаж.

… А съм роден на юг, в България. Родил съм се седем месеца след първата в историята „истинска“ авария на ядрена централа. Преди нея е имало стотици аварии, но или са ги криели, или са омаловажавали пораженията. Тази имала почти глобални последици. Майка ми разказваше с какъв страх са очаквали раждането ми. Много мои връстници са се родили с различни отклонения. Някои изобщо не са оживели, но аз съм бил съвсем нормално бебе. После следвали страховете, докато ми се появи зъбче, докато проходя, докато проговоря. Но всичко било окей, даже съм се проявявал интелектуално далеч над средното ниво.

Първи ясни спомени имам от едно лято, когато баща ми ме носеше на раменете си по някакви грамадни събрания на площади, където се вееха знамена и гърмяха високоговорители. После една вечер не ме сложиха да си лягам след „Сънчо“, оставиха ме да гледам футбол. Нещо ставаше! Възрастните вкъщи този път изобщо не се вълнуваха от мача, нито се интересуваха от мен. Спореха, току въртяха транзистора. В един момент по телевизията не даваха мача, а се появи някакъв чичо с мустаци. Тогава усетих, че ще се случи „НЕЩО“. Реших, че ако спра телевизора, „НЕЩОТО“ няма да се случи. Спуснах се да натисна бутона за изключване, но баща ми грубо (за пръв път!) ми извика: „Не пипай телевизора!“ След това чичото каза нещо, започна се въртене на телефона, телефонът у нас също звънеше, изобщо някаква суматоха. Набързо ме сложиха да си легна, мама и татко излязоха в нощта. Не можех да заспя, дочаках ги да се върнат, но се правех на заспал. Мама плачеше, а татко повтаряше, че „няма живот вече, трябва да направим нещо за него“ — и сочеше към креватчето ми.

В един есенен ден самолетът (за пръв път се качвах на самолет и умирах от радост!) ни издигна от Софийското летище и повече никога не се върнахме в страната, където се бях родил. Доста хора се чудят, че и днес говоря родния си език перфектно. Докато живеех при родителите си, вкъщи говорехме само на български. Сега, като се срещам със сънародници, те твърдят, че говоря по-добре от тях. Но мама в България беше литературен критик, а баща ми е инженер. И двамата са много интелигентни и благодарение на тях не забравих родния си език. Сигурно тук им е било много трудно отначало. Никога не говорят за това, но съм уверен, че е било така. Когато с футбола започнах да помагам на семейния бюджет, и двамата вече имаха стабилно положение, но бяха минали десет години…

… Удар! Разлюляване… Приводнихме се. Ставаме от местата си, отваряме люка. Нахлува екваториалното слънце, морски въздух и рокот на хеликоптери. Следили са ни и идват да ни вземат. Сега отново ще ме направят „опитно зайче“, малка работа ли е това, предвидил съм аварията секунди преди компютъра на IBM, който осигурява полета до Марс. Спасих екипажа, освен мен още пет момчета: Бен от САЩ, Антоан от Франция, Валерий от Русия, Акира от Япония и Абдурахман от Египет. Ще ме изкарат герой. Нашият президент сигурно вече се дуе от гордост. Знам си го. Още на срещата преди полета ме ухажваше и ме убеждаваше, че трябва достойно да представя „Луфтвафе“. А и в България много ще се изпише как един българин спасява Марсианската експедиция.

Но каква е моята заслуга? Това, че съм имал късмет в мен нещо така да „превърти“ след Чернобил, че да получа тези изключителни способности? Не. Като си помисля за хилядите мои връстници, осакатени за цял живот или изобщо неродени, струва ми се, че е твърде висока цена за днешното ни спасение…