Фредрик Браун
Куклен театър

Ужасът се появи в Черибел след пладне, в един от непоносимо горещите дни на август.

Черибел се намира на Осемдесет и деветата магистрала, четиридесет мили южно от Тусон и на около тридесет мили северно от мексиканската граница. Надпис „Черибел. Нас. 42“. Цифрата означава броя на жителите, но тя е преувеличена, защото самият Нас почина миналата година, тъй че правилното обозначение би трябвало да бъде 41.

Ужасът се появи в Черибел, яхнал магаре, а магарето бе водено от древен белобрад старец, който впоследствие се нарече Дейд Грант. Името на ужаса бе Харвейн. На ръст достигаше около два метра и седемдесет, а беше слаб като клечка. Навярно не тежеше повече от четиридесет килограма и въпреки че краката му се влачеха по земята, магарето не изпитваше никакво затруднение от товара си. Както се изясни по-късно, краката на Харвейн бяха браздили пясъка в продължение на повече от пет мили, но това изобщо не се бе отразило на ботинките му. Освен ботинките той носеше само едни светлосини плувки. Но нито извънредно високият ръст, нито телосложението правеха Харвейн страшен: ужасът се предизвикваше от неговата кожа, червена като сурово месо. Сякаш тя бе одрана от тялото и след това отново надяната, само че наопаки. Черепът и лицето му, както и целият Харвейн, бяха продълговати и тесни; във всяко друго отношение той приличаше на човек или най-малкото на подобно на човек същество. Разбира се, ако не се съобразяваме с някои подробности: косите му бяха на цвят като плувките — светлосини, също както очите и ботинките. Само два цвята — кървавочервения и светлосиния.

Първият, който забеляза пришълците, беше Кейси, стопанинът на кръчмата. Той току-що бе излязъл от задната врата на своето заведение, за да подиша малко нажежен, но все пак чист въздух. В това време те бяха вече на стотина метра от него и фигурата, яхнала магарето, веднага го порази със странния си вид. Ужасът го обхвана, когато разстоянието се намали. Челюстта на Кейси увисна и остана тъй до момента, когато странната троица се приближи на петдесетина крачки. Тогава той бавно се запъти към нея. Някои хора бягат при вида на неизвестното, а други тръгват насреща му. Кейси беше от последните.

Дейд Грант се спря и хвърли въженцето, с което водеше магарето. Магарето също спря и отпусна глава. Човекът, приличащ на тръстика, стана — т.е. просто се опря на краката си и се изправи над магарето. След това го прекрачи. За един миг той сякаш замря, опирайки се с двете си ръце на гърба на животното, и след това седна на земята.

— Планета със силна гравитация — каза той. — Дълго не можеш стоя.

— Къде да намеря водица за магаренцето, приятелю? — попита старецът. — Иска да си пийне, горкото. Наложи се да оставим всички запаси, за да доведем този… — И Дейд посочи с пръст червено-синьото страшилище.

Едва сега Кейси започна да проумява, че пред очите му се намира истинско страшилище. Защото ако отдалече съчетанието от двата цвята само леко го плашеше, то отблизо кожата изглеждаше на шупли, покрита с кръвоносни съдове и влажна, и Кейси бе готов да се провали в дън земя, ако тази кожа не изглеждаше одрана от страшилището, обърната наопаки и отново надяната. Одрана и толкова! Кейси никога не бе виждал нещо подобно и вярваше че никога повече няма да види. Той усети зад гърба си шум и се обърна. Другите жители на Черибел бяха видели всичко и идваха насам.

— Момчета — викна Кейси, — донесете едно ведро вода за магарето. Бързо!

След това той отново се обърна към пришълците и ги попита:

— Кои сте вие?

— Мене ме наричат Дейд Грант — отвърна водачът, подавайки ръка. — А него наричали Харвейн. От Космоса иде, някакъв министър бил!

Кейси кимна към човека-тръстика и се зарадва, че последва само кимване, а не подаване на ръка.

— Казвам се Мануел Кейси. Както разбирам, става дума нещо за Космоса?

Гласът на човека-тръстика се оказа неочаквано звучен.

— Аз съм от Космоса, пълномощен министър.

Колкото и да е странно, Кейси притежаваше достатъчно широк кръгозор и знаеше и двата термина. Дори що се отнася до последния, то Кейси беше вероятно единственият човек в Черибел, който разбираше неговия смисъл.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита той. — Но най-напред не е ли по-добре да се преместим на сянка.

— Благодаря ви! Не трябва. У вас е по-прохладно, отколкото ми казваха, но аз се чувствувам великолепно. На моята планета така прохладни са пролетните вечери. А колкото за това, което може да направите за мен, съобщете на вашите власти за пристигането ми. Мисля, че съобщението ви ще ги заинтересува.

— Една минутка, мистър Харвейн, аз ей сега ще телефонирам. А вие, мистър Грант, не желаете ли да се приютите под моя покрив?

— Нека ме гори слънцето. Аз по цял ден съм на слънце. А и този Харвейн ми вика: ти не се отдалечавай от мене, докато не си свърша работата. И ще ти дам, казва някаква шашма, ако вървиш с мене. Нещо ликтронно ще ти дам…

— Портативен електронен рудотърсач с батерийно захранване — уточни Харвейн. — Прост прибор, който установява наличието на рудни залежи на дълбочина до два метра, показва вида на рудата, съдържанието на метал и тъй нататък…

Кейси трескаво си пое въздух, извини се и през събиращата се тълпа се отправи към кръчмата. След минута говореше с братовчед си полковник Кейси от военновъздушните сили и изгуби цели пет минути, докато го убеди, че той, Мануел Кейси, не е пиян и не се шегува.

След двадесет и пет минути в небето се появи хеликоптер, който кацна на двадесетина метра от съществото от Космоса, магарето и двамата мъже. Само Кейси имаше смелост да се доближи до пришълците от пустинята — останалите любопитни предпочитаха да се държат на почетно разстояние…

Полковник Кейси, а след него и един майор, един капитан и пилотът на хеликоптера изскочиха от кабината и се затичаха към малката група. Човекът-тръстика стана и се изправи в цял ръст. Усилията, които му струваше всичко това, показваха, че той е привикнал към гравитация, значително по-малка от земната. Той се поклони, повтори името си и пак се нарече пълномощен министър от Космоса. След това се извини, че отново е принуден да седне, и обясни кое го принуждава да стори тока.

— А сега какво можем да направим за вас, сър? — попита полковникът.

Човекът-тръстика направи гримаса, която очевидно трябваше да изобразява усмивка.

— При вас често може да се чуе изразът: „Искам да се срещна с вашия шеф“. Аз не моля за това. Необходимо ми е да остана тук. Същевременно аз не моля да повикате и някой от вашите шефове тук. Това би било невежливо. Аз съм съгласен да приема вас като техни представители, да разговарям с вас и да ви дам възможност да ми задавате въпроси. Но имам една молба. Искам да донесете тук магнитофон, за да бъда сигурен, че посланието, което ще получат вашите ръководители, ще им се предаде точно и пълно.

— Превъзходно — каза полковникът и се обърна към пилота. — Лейтенант, отидете в кабината и предайте по радиото моментално да ни се достави магнитофон!

Лейтенантът се втурна към хеликоптера.

Останалите седяха, обливайки се в пот.

— Трябва да чакаме половин час — каза Мануел Кейси. — Кой е за бутилка студена бира? Вие, мистър Харвейн?

— Но това е студена напитка. А знаете ли, аз малко мръзна. Но ако намерите нещо горещо…

— Кафе, то е почти готово. Мога да ви донеса и одеяло?

— Благодаря ви, не трябва. Нямам нужда.

Когато допиваха бирата, долетя вторият хеликоптер. Заедно с магнитофона пристигнаха още четирима военни, които започнаха да се зверят на човека-тръстика и зашепнаха усилено по между си.

Десет души и човекоподобното същество от Космоса седнаха в кръг. В средата поставиха триножник с микрофон. Хората се обливаха в пот, а човекоподобното същество леко зъзнеше. Зад кръга стоеше магарето, увесило глава, а на още няколко крачки — жителите на Черибел.

Сержантът натисна копчето. Ролките се завъртяха.

— Моето име е Харвейн — отчетливо и бавно заговори човекът-тръстика. — Пристигнах тук от една планета, чиято звезда не е упомената във вашите справочници по астрономия, въпреки че кълбовидното натрупване от деветдесет хиляди звезди, към което принадлежи звездата, ви е известно. Оттук тя се намира на разстояние повече от 4000 светлинни години по посока към центъра на Галактиката.

В този момент обаче аз съм представител не само на моята планета, а пълномощен министър на Галактичния съюз — федерация на напредналите цивилизации на Галактиката, създадена в името на общото благо. На мен е възложена мисията да ви посетя и да реша на място трябва ли да ви поканим да се присъедините към нашата федерация.

Вие можете да ми задавате всякакви въпроси, но аз оставям за себе си правото да отсроча отговора на някои от тях, докато не взема определено решение. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна полковникът. — Как сте попаднали тук? С космически кораб?

— Съвършено вярно. В момента той е точно над нас в орбита с радиус 22000 мили, където се върти заедно със Земята и по този начин остава в зенита. Когато е необходимо, аз съм длъжен да сигнализирам и ще дойдат да ни вземат.

— Откъде притежавате такова познание на нашия език? Благодарение на телепатични способности ли?

— Не, аз не съм телепат. Никъде в Галактиката не се срещат раси, които да са изцяло телепатично надарени, но отделни телепати има във всяка раса. Аз бях обучен на вашия език специално за тази мисия. Вече много столетия имахме между вас наши наблюдатели. Очевидно е, че аз не мога да мина за земен жител, но има други раси, които много ви приличат. Впрочем те не замислят нищо лошо против вас и не се опитват да ви въздействуват по какъвто и да било начин. Те наблюдават и това е всичко.

— Какво ще ни донесе присъединяването към вашия съюз, ако бъдем поканени да влезем в него и ако приемем поканата?

— Най-напред — кратък курс за обучение по основните науки, който ще сложи край на вашата склонност да се биете един с друг. Край на вашата агресивност. Когато успехите ви ни удовлетворят и ние установим, че няма място за опасения, вие ще получите средства за придвижване в Космоса и много други неща — естествено постепенно в съответствие с това, как ще ги усвоявате.

— А ако не ни поканите или откажем?

— Нищо. Ще ви оставим сами. Ще отзовем даже и наблюдателите. Вие сами ще предопределите съдбата си: или в следващото столетие ще направите Земята необитаема, или ще овладеете сами науките и тогава пак ще можем да разговаряме с вас за встъпването ви в съюза. От време на време ние ще проверяваме как вървят работите и когато разберем, че не се каните да се самоунищожите, ще се обърнем отново към вас.

— Но след като сте дошли веднъж тук, защо бързате? Защо не останете по-дълго, за да поговорите с нашите ръководители?

— Отговорът се отлага. Не че причината за моето бързане е важна, но тя е достатъчно сложна и аз просто не искам да губя време в обяснение.

— Да допуснем, че нашето решение бъде положително. Как в такъв случай ще установим връзка с вас, за да ви го съобщим?

— Ние ще узнаем това с помощта на нашите наблюдатели. Едно от условията за приемането ви във федерацията е публикуването на това интервю във вашите вестници без съкращения, така както е записано на магнитофона. А след това всичко ще стане ясно от действията и решенията на правителството ви.

— А какво ще правим с другите правителства? Ние не можем да решим въпроса за целия свят.

— Като начало се спряхме на вашето правителство. Ако приемете предложението, ще ви покажем средства, чрез които да подбудите и другите да последват вашия пример. Впрочем тези средства не предполагат употребата на сила или на каквото и да е заплашване.

— Хубави изглеждат вашите средства — усмихна се полковникът.

— Понякога обещаването на награда означава повече от всякаква заплаха. Вие напълно може да разчитате на нашите средства за убеждение.

— Всичко това звучи приказно-прекрасно. Но вие казахте, че ви е наредено да решите сега, на място, следва ли или не да бъдем поканени в тази федерация. Мога ли да попитам върху какво ще се основава вашето решение?

— Преди всичко аз съм длъжен (по-точно бях дължен, тъй като вече направих това) да установя степента на вашата ксенофобия. В широкия смисъл на думата, както вие употребявате този термин, това означава страх от чужденците. Ние имаме дума, която няма ваш еквивалент, тя означава страх и отвращение пред физически отличаващите се от нас същества. Като типичен представител на моята раса бях избран за първия пряк контакт с вас. Тъй като аз съм повече или по-малко човекоподобен, вероятно предизвиквам у вас по-голям ужас и отвращение, отколкото съвършено различните от вас видове. Като карикатура на човек аз ви внушавам по-голям ужас от кое да е същество, нямащо даже далечно сходство с вас.

Възможно е и сега да мислите за този ужас и отвращение, което изпитвате пред моя вид. Но повярвайте, вие преминахте изпитанието. В Галактиката има раси, които никога няма да станат членове на федерацията, колкото и да са преуспели в други области, защото са тежко и неизличимо ксенофобични: те не могат да гледат същество от някакъв друг вид или пък да общуват с него; те или с вопъл побягват, или искат веднага да се разправят. Наблюдавайки вас и тези хора — той посочи с ръка към гражданството на Черибел, — аз съм убеден, че видът ми предизвиква отвращение, но то е относително слабо и безусловно излечимо. Това изпитание вие преминахте удовлетворително.

— А има ли и други?

— Има още едно. Но прощавайте, вече ми е време…

Без да довършва думите си, човекът-тръстика се строполи на пясъка и затвори очи.

— Дявол да го вземе, това пък какво е? — скочи на крака полковникът, той се приближи до неподвижното тяло, надвеси се над него и доближи ухото си до кървавочервените гърди.

Когато полковникът се изправи, брадатият побелял Дейд Грант се смееше.

— Сърцето не бие, полковник, защото го няма. Но аз ще ви оставя Харвейн като сувенир и вие ще намерите в него неща къде по-интересни от вътрешности и сърца. Да, той е обикновена кукла, която аз управлявах, както вашият Едгар Берген управлява своя… как се казваше?… ах, да, Чарли Макарти^[1]. Той изпълни своята задача и беше деактивиран. Заемете мястото си, полковник!

— Но защо беше всичко това?

Дейд Гранд смъкна от себе си брадата и перуката. Избърса грима от лицето си и се оказа красив млад човек.

— Това, което той ви каза, или по-точно това, което ви беше казано чрез него, е пълна истина. Да, той е само подобие, но същевременно точно копие на един вид същества, населяващи Галактиката. По мнение на психолозите, тази раса би трябвало да се използува при определяне на степента на вашата ксенофобичност, защото е най-ужасната от всички други. Истински представител на тази раса ние не доведохме, защото у тях пък съществува страх към пространството — агарофобия. Те всички са високоцивилизовани и се ползуват с уважението на федерацията, но никога не напускат своята планета. Нашите наблюдатели ни уведомиха, че такава фобия при вас не съществува. Но на тях не им е известна степента на вашата ксенофобичност. Единственият начин да я научим точно беше да доведем нещо от този род.

Въздишката на полковника бе чута от всички.

— Честно казано, всичко това ми достави голямо облекчение. Ние безусловно можем да намерим общ език и с човекоподобните и сигурно кога да е ще го намерим, стига да възникне необходимост за това. Но аз съм длъжен да призная, че безкрайно се радвам, че господствуващата раса в Галактиката са все пак истински хора, а не някакви човекоподобни. Какво ще бъде второто изпитание?

— Вие вече сте подложени на него. Наричайте ме… — той щракна с пръсти. — Как се наричаше другата марионетка на Берген, която той създаде след Чарли Макарти?

Полковникът се поколеба, но вместо него отговори сержантът:

— Мортимър Снерд.

— Правилно. Наричайте ме така. А сега извинявайте, вече ми е време… — И той падна ничком върху пясъка и затвори очи точно както направи това човекът-тръстика.

Магарето вдигна глава и я протегна през рамото на сержанта:

— С куклите толкова! — каза то. — Впрочем какво говорехте вие, полковник, че господствуващи раси трябва да бъдат хора или поне човекоподобни. Въобще какво означава това — господствуваща раса?

Бележки

[1] Едгар Берген — американски комик и вентролог, станал много популярен със своите знаменити кукли Чарли Макарти, а после и Мортимър Снерд. ↑