Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 46/1990 г.

История

  1. — Добавяне

За жалост американският милиардер Арчибалд Фортескьо имаше само една дъщеря. А финансовите династии, както впрочем и всички други, са особено опечалени от перспективата да останат без наследник, носещ името на главата на династията, който да поеме работата. Но Арчибалд се утешаваше с мисълта, че бъдещият му зет би могъл да поеме щафетата. Но и тук щастието не му се усмихна. Лорна отказваше на всички способни млади хора без състояние, които й представяше баща й. Самият той беше, както се казва, „селянин“ и бе преуспял в живота с много труд, та затова беше твърдо убеден във вродената некадърност на татковите синчета. Лорна се омъжи по любов за Хари Смилсън — богат наследник по професия, но безделник по призвание. Той беше направо побъркан на тема автомобили.

И така, Арчибалд продължаваше неуморно да работи в името на процъфтяването на своето предприятие, като възложи всичките си надежди на бързо появилите се внуци близнаци. Той обаче леко се тревожеше да не би бащиния пример да окаже и на тях пагубно влияние. Но тревогата му не трая дълго. Смилсън се сдоби с най-нов модел автомобил, чийто двигател, както го уверяваха, представлявал последното чудо на техниката. За нещастие управлението и спирачките му не бяха чак толкова съвършени, така че на Арчибалд много скоро му се наложи да поеме пълната, в това число и юридическата отговорност за близнаците, които се наричаха Джек и Джон.

Арчибалд беше енергичен човек. Вместо да скърби дълго и незабелязано, той набързо оплака покойника, без да пести сълзите си, което предизвика всеобщо удивление: смятаха го за безсърдечен както всички богаташи. Като приключи по този начин със скръбта си, той се зае с възпитанието на сираците. Бидейки самоук, той копнееше за истинско солидно образование, което не бе успял да получи. Освен това той желаеше неговият наследник да е стъпил с двата си крака на земята. Тези на пръв поглед противоречиви стремежи Арчибалд можеше да помири благодарение на двойния шанс, който имаше: Джек (или Джон) щеше да стане велик финансист, а пък Джон (или Джек) щеше да се прослави със своите научни трудове по целия свят…

Като почти всички американски милиардери Арчибалд ползваше услугите на психолог. Както всички психолози (или почти всички) той се наричаше Айсберг. След като проведе съответните консултации психологът изказа следното мнение: в млада възраст скритите наклонности на индивида се проявяват най-вече по естествен начин, още преди да са изложени на влиянието на различни забрани и табу, изобилстващи в обществото. И така той предложи да се извърши следният експеримент. Близнаците — по това време те бяха навършили шест години — да застанат един до друг зад чертата — нещо подобно на стартова линия. На няколко метра от тях на масата ще бъде поставена една златна монета и една ярко илюстрирана книга. Изборът, който всеки от двамата близнаци направи, ще определи неговото бъдещо призвание.

За Арчибалд, както и за всички американски милиардери съветите на психолога са свещени. Той се съгласи, без да се замисля. Експериментът бе проведен под пролетното ясно слънце на поляната в имението на Арчибалд. Всички видяха, как Джек се спусна напред и без да оставя на брат си ни най-малък шанс, покри с ръчичката си златната монета. Жребият беше хвърлен: на Джон бе съдено да стане учен…

Много скоро Джон прояви склонност към учението, което потвърди, че съдбата е решила въпроса справедливо. Той блестящо завърши училището. А когато братята навършиха петнайсет години, те бяха разделени и настанени в различни учебни заведения според предначертанията на съдбата.

Момчетата бяха на осемнайсет години, когато Арчибалд почина. Милиардерът беше разделил състоянието си на две доста неравни части. По-голямата беше предназначена за Джек. На Джон, учения, той завеща само определен капитал, с който той можеше свободно да се разпорежда. Паричките не бяха малко, но в сравнение с другата част от наследството сумата беше нищожна. По този начин Арчибалд не бе изразил някакво предпочитание, а бе направил трезва сметка: преди всичко от финансова гледна точка не трябваше да се раздробява предаденото по наследство имущество и освен това финансистът в семейството беше Джек и прекрасно се проявяваше в това поприще. Значи той трябваше да разполага с всички необходими ресурси за по-нататъшното процъфтяване на предприятието. И накрая трябваше да се погрижи и за това, щото гибелните изкушения от празния живот да отминат Джон, за да не пострада неговата любов към науката, да не угасне страстта, която той влагаше в своята работа.

Впрочем, работата му се развиваше в интересно направление. Страстно влюбен в науката, Джон отначало избра физиката. Скоро жаждата да открива неизвестното го доведе до най-новите области на тази наука. Той изучаваше Де Бройл, захвърли Хигинс заради Айнщайн, остави всички свои предишни пристрастия от любов към Планк, флиртуваше с квантовете, обожаваше Юкава. После се задълбочи да изучава теорията на относителността и беше буквално омагьосан от така наречения парадокс на Ланжевен. Той си постави за задача по-дълбоко да разработи понятието биологическо време. В частност той предполагаше, че в лабораторни условия ще успее да създаде фактори, влияещи на пътешественика, който напуска Слънчевата система и след няколко години, когато се върне на Земята, тя за това време ще е остаряла с няколко века. Смело екстраполирайки, ученият замисли следното: да придаде на атомите на тялото такава вибрация или такава честота на вибрациите, че еволюционният процес на неговото биологично време вследствие на това да се обърне назад. И ето че при завръщане от подобно пътешествие, субектът ще завари света не остарял, а по-млад отпреди. И едновременно със своите изследвания в областта на физиката, Джон затъна до шия във фундаменталната биология…

Отдаден до самозабрава на своята работа, той стигна до трийсетгодишната си възраст. Не беше виждал брат си цели десет години и никога нямаше точна представа за своя капитал. Когато научните му изследвания изискваха значително увеличение на разходите, стана ясно, че от парите бе останало много малко. Но той с наивността, толкова свойствена на учените, не се съмняваше, че брат му Джек ще се съгласи да му помогне. И, разбира се, преживя разочарование. Писмата му останаха без отговор, а когато се опитваше да се свърже с брат си по телефона, попадаше само на генерални или лични секретарки, които бяха като непристъпна стена от бодлива тел, обграждаща предприятието Фортескьо-Смилсън.

И тогава Джон изпита едно ново чувство — злоба. Той усети на гърба си цялата несправедливост на решението, което позволи само на случая да се разпорежда с наследството на Арчибалд Фортескьо. Реши, че е крайно неморално толкова много пари да отиват за собственото си възпроизводство, вместо да бъдат използвани за научни изследвания. В края на краищата той намрази брат си, който с едно драсване на перото би могъл да възстанови справедливостта. С мъчителна яснота Джон отново и отново преживяваше онази сцена, която в детството му беше решила неговата съдба, видя бързата ръчичка на Джек, грабнала златната монета… Ах, ако можеше да се поправи това!

„Ако можеше да се поправи това — мечтаеше той, — бих започнал с вземането на монетата. А щом имам монета, мога да си купя книга. Но с книга не можеш да получиш златна монета. Значи богатството е преди всичко: то ще ти позволи да се занимаваш с наука, докато науката без богатство е безпомощна.“

Скоро мечтите му възприеха напълно реален обрат: ако можеше това да се поправи… и изведнъж го осени. Той се залови за работа. И тъй като нямаше достатъчно пари, той сам майстореше, правеше детайлите, уговаряше кредиторите. Идеята му постепенно се въплъщаваше в живота. В дъното на малкото си имение той построи скромен хангар, където спокойно започна да монтира някаква машина: за профаните тя беше просто голямо стъклено кълбо, плътно осеяно с някакви ръчки и циферблати, а за самия него — инструмент, с който той щеше да поправи разстроената си съдба. Омразата, а също така и честолюбието поддържаха жарта, довеждайки го до границите на безумието. На два пъти трябваше да започва всичко отначало: идваше в съзнание сред парчетата от апарата, в ушите му бучеше, мъчеше го гадене, стомашни спазми…

И ето веднъж, при третия опит, когато той включи контакта, някакво шесто чувство по необясним начин му подсказа, че най-после ще се случи. Докато кълбото вибрираше, геометричните очертания на обкръжаващите го предмети чудовищно се изкривяваха. Джон се прощаваше с тялото си на възрастен мъж. А в мига, когато погледът му започна да се замъглява, съзнанието да угасва, той различи някакъв силует, изникнал на вратата на хангара. Човекът се приближаваше, блещейки очи, и Джон го разпозна, позна брат си, когото не бе виждал цели тринайсет години. Той видя своя брат, който се бе появил точно в този миг, може би с най-добри намерения. Той викаше нещо, но какво точно Джон не успя да разбере…

 

 

Странно виене на свят предизвиква тревата в ливадата, когато се намира така близо до очите, ако я гледаш до краката си между две малки обувчици. Тогава спомените напускат тялото, станало прекадено малко, за да може да ги задържи. Трябва да стиснеш зъби, да се хванеш здраво за една-две минути за този индивидуум, чиито очертания се губеха и се стопяваха на горещото слънце на детството. В огнището на мощен центростремителен водовъртеж Джон чувстваше как отново се превръща в дребен малчуган, какъвто беше някога…

— Напред…

Арчибалд замахна с бастунчето си и даде знак. Джон мобилизира останките от паметта си, последните сили и волята си. За изумление на всички присъстващи, той с един скок, без да оставя никакви шансове на Джек, стигна до масата и спусна ръчичката си върху златната монета.

 

 

Понякога между поредната борсова спекулация и два телефонни разговора в един от най-крупните финансови центрове на света Джон изпитваше странно чувство — някакво паралелно съществуване — сякаш е своят собствен брат. Нещо подобно усещаме понякога преди събуждане в сумрака преди разсъмване. Впрочем Джон понякога се сещаше за него, за онзи свой брат, за онзи далечен Джек, когото не бе виждал от много години. Той си го представяше, доверявайки се на нечии отзиви като чудак интелигент, като разсеян учен с очила с тънки рамки, заобиколен от реторти с кипяща течност и разноцветни изпарения, който от време на време възкликва възбудено „Еврика!“ Много пъти се заричаше да види брат си, изпитваше желание отново да почувства поне малко от топлината, която сгряваше тяхното общо детство, а може би, ако е нужно и да му помогне. Но грижите, многобройните задължения, вечното безпокойство във финансовия свят го заставяха да отлага тези планове за неопределено време.

Веднъж той изпадна в страшна ярост. Току що случайно бе узнал, че Джек се е обърнал към него за помощ, за да може да продължи изследванията си, но стената, която Джон бе издигнал около себе си в стремежа си да се избави от просители и да избягва всекидневните неприятни дреболии, не беше поддала, и брат му, родният му брат беше получил отказ. Оттогава бяха минали две години. Той нахока своите служители, направи справка, скочи в колата, като даде на шофьора адреса, който едно частно детективско бюро му беше намерило за двайсет и четири часа срещу тлъста сума от долари.

Пътуването до университетския град, в чиито покрайнини живееше брат му, му отне цели три часа. Когато колата спря до малка къща, ръцете на Джон започнаха да треперят от неразбираемо безпокойство. Без да дочака шофьорът да му отвори вратичката на колата, той изскочи на тротоара и на бегом преодоля осемте стъпала до входната врата. На позвъняването не отговори никой. Джон натисна бутона на звънеца още веднъж, но тогава забеляза, че вратата е отворена. Влезе в къщата и завика високо:

— Джек! Джек! Аз съм, Джон!

Нямаше никой. Трескавото търсене го отведе до вратичката за Градината, в дъното на която се намираше хангарът, откъдето се носеше пронизително бучене. Джон притича, отвори широко вратата на хангара и видя брат си, който сякаш беше окачен вътре в огромно стъклено кълбо. Той позна Джек, въпреки че оня едва се различаваше, сякаш се бе превърнал в призрак.

Главата му се замая от предчувствия и едновременно от някакъв много смътен спомен, който неговото мъгляво, затъмнено съзнание не можеше да различи.

Той искаше да извика: „Почакай, Джек!“ Но беше твърде късно. В същия този миг, когато всичко наоколо се тресеше и вибрираше, го овладя онова страшно чувство на прозрение на истината. Той разбра: всичко трябва да започне отначало.

И така до следващия път.

Край