Алфред ван Вогт
Кутия с боя

Спирачните ракети задействаха от добре по-добре. Малкият междупланетен кораб кротко се отпусна на откритата полянка в средата на дългата и тясна изумрудена долина. След няколко минути първият човек, който щеше да стъпи на повърхността на Венера, неловко се измъкна навън и стъпи на жилавата трева до издължения като пура звезден кораб.

Килгър бавно и дълбоко въздъхна. Въздухът беше като вино, с малко повечко кислород, но удивително приятен, свеж и топъл. Мина му мисълта, че се е озовал в рая. Извади бележника и записа впечатлението си. Подобни мисли ще му донесат хиляди, когато се върне на Земята. А пари, без съмнение, ще му трябват доста.

Килгър привърши с писането и вече прибираше бележника в джоба си, когато изведнъж видя оня куб.

Той лежеше на тревата във вдлъбнатина, сякаш беше паднал немного отвисоко. Беше полупрозрачен, с дръжка от едната страна. Всеки ръб на куба беше дълъг около двайсет сантиметра, а той целият светеше с матова бяла светлина. Килгър не се и опита да отгатне неговото предназначение.

Изнесе от планетолета няколко енергетични тестера и изпробва странния куб, допирайки до всичките му стени оголени проводници. Пробите се оказаха удивителни. Никакви следи от електричество, никаква радиоактивност. Освен това кубът не реагира на нито една от използваните киселини. Килгър се отказа от мисълта да пропусне през него електрически ток, а също така да отвори светещата му обвивка. Той си сложи гумени ръкавици и докосна куба. Нищо не се случи. Поглади го нежно с ръката си в ръкавицата и накрая здраво хвана стърчащата дръжка. Но пак нищо не се случи.

Килгър се поколеба, после вдигна куба. Това не беше трудно: той тежеше около два килограма. Килгър пусна странния предмет в тревата и отстъпи една крачка, без да сваля очи от него. Смътна догадка замъждука в главата му. А когато най-накрая осъзна, се разтрепери от вълнение.

Кубът беше изкуствен. Значи на Венера имаше разумни същества. Цяла година в Космоса той мислеше за това, мечтаеше, надяваше се… И ето го доказателството. Венера е обитаема.

Килгър се хвърли към планетолета. „Трябва да намеря град — мислеше той, — трябва да намеря град!“ Сега вече нямаше защо да икономисва гориво. Щеше да попълни запасите си.

Докато тичаше, в полезрението му отново попадна кубът и космонавтът изведнъж се замисли. Какво да прави с него? Да го остави ли тук? Глупаво е. После едва ли ще намери тази поляна. Да го вземе ли в планетолета? Не, трябва да бъде предпазлив. Ами ако това нещо е подхвърлено тук специално заради него?

Мисълта беше толкова фантастична, че почти всички страхове на Килгър се разсеяха. Още една-две проби и… Свали си ръкавицата и докосна дръжката с гол пръст.

„В мен има боя!“ — отчетливо прозвуча в главата му.

Килгър отскочи. Някакво възклицание заседна на гърлото му. Огледа се плахо. Наоколо е все същата зелена долина и той беше сам, поне докъдето му стигаше погледът!

Вниманието му отново се съсредоточи върху куба. Още едно внимателно докосване до дръжката.

„В мен има боя!“

Нямаше съмнение. Мисълта ясно и рязко прозвуча в мозъка му.

Килгър бавно се изправи.

Потресен, той стоеше и гледаше своята находка. В продължение на няколко безкрайни секунди мъчително се опитваше да осмисли до какви висоти на техническото развитие са се издигнали неизвестните същества, създали такава кутия с боя! После разумът му не издържа и той панически се отдръпна. Килгър се развесели. Колкото и да беше проста тази работа, учените от Земята дори не подозираха подобни възможности. Кутия с боя, която говори… Кутия, която мисли и предава мислите си телепатически!

Килгър се усмихна. Дългото му и добродушно лице се покри с весели бръчици, сиво-зелените му очи блеснаха, устните му се разтегнаха, откривайки бяла редица зъби, и накрая той гръмко се разсмя. Кутия с боя! Навярно в нея имаше не само бяла боя, безир и оцветяващи окиси. Но това щеше да разбере по-късно. А сега и само тази находка беше напълно достатъчна. Сега нямаше значение дали ще намери тук още нещо, или не — полетът му до Венера вече си е заслужил разходите. Именно от такива прости, делнични неща преди всичко се забогатява. Килгър бързо се наведе и с гола ръка вдигна кутията за дръжката.

Внезапно светеща струя го удари в гърдите. Течността беше леплива и в същото време необичайно течлива. Отначало изглеждаше бяла, после започна да прелива в червени, жълти, сини и виолетови петна, да се раздробява на множество ярки оттенъци и накрая мократа дреха на Килгър заискри във всички цветове на дъгата. Сега той само се ядоса. Тревогата дойде по-късно.

Започна да се съблича. Носеше само яке и шорти, нищо повече. Двете неща светнаха като цветни фойерверки, когато той си разтегна колана и дръпна рязко куртката през главата си. Килгър почувства, че течността мокри голото му тяло. Но щом свали якето през главата си и смъкна шортите, забеляза твърде неприятно нещо: боята, която изцапа главно якето, сега цялата беше преминала върху кожата му. На тревата не беше паднала нито капка. И на шортите също.

Всичката боя си остана по него. Тя се разстилаше, изтъняваше и стана още по-ослепителна. Когато Килгър се опита да я изтрие с якето, тя блестеше като пламък, гледан през призма. Но не се изтриваше. Намръщен, Килгър се опита да я свали с ръце. Топлата леплива течност лепнеше слабо по пръстите му, искреше, преливаше се, но да се свали беше невъзможно. Когато натискаше със сила на едно място, боята просто приплъзваше на друго.

Боята изглеждаше като единна маса, от която бе немислимо да се откъсне и най-малката частица. Тя се поддаваше само до определена граница, не повече. Петното приемаше всякакви форми. И оставаше неделимо. Подобно на жив, изключително тънък и мек шал с необичайно пъстра шарка, тя покриваше тялото му без пролуки и разкъсвания. Изминаха десет минути, а Килгър все още не можеше да направи нищо с нея.

„Боя може да се изчисти с терпентин“ — прочете на глас в медицинския си справочник. В аптечката имаше терпентин, Килгър извади бутилката и отново се измъкна от планетолета. Щедро наливайки терпентин в шепата си, той се залови яростно да се разтрива.

Ето, опита с терпентина. И каква полза? Терпентинът просто се стичаше от ръцете му върху тревата. Боята отблъскваше течността.

Съвсем объркан, Килгър предприе доста опити, преди да повярва в това. Накрая, все още без да губи надежда, се върна в планетолета и бързо изпробва всичко, което можа: вода, бензин, вино и даже своето скъпоценно ракетно гориво. Боята отблъскваше всичко. Той застана под душа. Водата течеше по небоядисаните части на тялото му, но там, където боята се беше залепила, той не чувстваше нищо.

А най-важното — боята изобщо не се измиваше.

Килгър напълни ваната и седна във водата. Боята запълзя нагоре и се събра около шията и под брадичката му, после изведнъж продължи по-нагоре. Не проникна в устата и ноздрите, но ги запуши. Задържайки дишането си, Килгър продължаваше упорито да седи във водата. Но ето че почувства как многоцветната ципа се приближава и до очите му… Килгър изскочи от водата и бързо се гмурна във ваната с главата надолу.

Боята се отдръпна от носа му, за миг се задържа около устата, после се смъкна до брадичката, но тук решително спря. Колкото и да се гмуркаше Килгър, стараейки се да потопи главата си възможно по-дълбоко, боята се задържаше на равнището на брадичката. Стигнала до главата му, тя очевидно нямаше намерение да я напуска.

Килгър постла гумираното килимче на любимото си кресло, седна и потъна в лирични размисли. Каква идиотска история! Ако някой разбереше за нея, той щеше да стане за посмешище в цялата Слънчева система. Някой случайно е оставил или е загубил кутията с боя на тази ливада в необитаемата част на Венера и ето сега той седи тук като папагал, блестящ във всички цветове на дъгата.

Бързината, с която боята покри носа и устата му, го убеди, че тази глупава работа може да бъде смъртно опасна. А какво щеше да стане, ако не беше плъзнала надолу? Страшно е да се помисли! Щеше да го задуши след няколко минути и сега в пълната вана би се клатушкал неговият шарен труп.

Студена тръпка премина по гърба на Килгър. Треперенето не престана даже тогава, когато се сети, че лесно би могъл да пъхне в устата си тръбичка и да диша през нея. Та нали само по чиста случайност невероятното вещество не стигна до очите му! Разтреперан си представи как сляп, задушаващ се гол човек опипом търси тръбичка в натрупания склад…

Изминаха няколко мъчителни минути, преди Килгър да си върне частица от предишната бодрост. Седеше неподвижно и напрегнато мислеше. Боя. Сама излита от кутията. Не съхне. И на течност не прилича, защото не цапа дрехите и не тече по законите на притеглянето, а отблъсква всички течности…

Тук Килгър замря потресен от внезапно озарение. Ами, разбира се! Как не се сети по-рано! Това не е обикновена боя. Това е водоустойчива и водонепроницаема боя, водоотблъскваща и неразтворима, абсолютна и съвършена!

Килгър скочи и развълнувано затича по кабината. Ето вече двадесет и пет години, откакто първите мощни ракети достигнаха мъртвата Луна, а после и полупустинния Марс, Венера предизвикваше и привличаше към себе си всички изследователи. Но полетите до Венера бяха забранени, докато не бъде намерено средство за преодоляване зоната на силното слънчево излъчване. Слънцето неумолимо поглъщаше космическите кораби. Така загинаха вече два планетолета. И учените с математическа точност доказаха, че същата страшна участ очаква всеки кораб, докато Земята и Венера не заемат точно определено положение една спрямо друга и по отношение на Юпитер.

Идеалните условия се очакваха едва след двадесет и осем години. Но ето че един знаменит астроном заяви — това беше половин година преди старта на Килгър, — че в течение на следващите дванадесет месеца, ако не всички, то редица условия за полета ще бъдат най-благоприятни. Неговото изявление развълнува космонавтите. И макар че правителството отказа да снеме забраната, един висш офицер от патрулната служба по частен път заяви, че ако някой все пак полети, той сигурно няма да го забележи. А що се отнася до задължителната тренировка преди полета, той ще има грижата и за това. Множество експедиции, официално отправящи се към Марс, с бесни темпове се готвеха за старт, когато малкият планетолет на Килгър се устреми в пространството. Той летеше към Венера.

От Венера очакваха много. Но не чак толкова. Килгър спря като гръмнат. Същества, способни да създадат съвършена боя, и изобщо нещо съвършено — о, с тях си струва да се запознаеш!

Тук размишленията му прекъснаха. Отново погледна боядисаното си тяло. Сега забеляза нещо страшно. Блестейки с милиони разноцветни, преливащи се петна, боята бавно пълзеше все по-нашироко — отначало тя покриваше една четвърт от тялото му. А сега се беше разтекла върху една трета. Ако продължаваше така, тя скоро щеше да го покрие от главата до петите, да му запуши устата, носа, очите, ушите и всичко останало… Килгър отново започна да мисли как да се избави от нея. И то да мисли сериозно.

„Идеалната боя — записа си Килгър — би трябвало да бъде красива, водонепроницаема и устойчива. В същото време трябва лесно да се сваля.“

Мрачно прочете фразата, после яростно захвърли молива и тръгна към огледалото в банята. Загледа се в отражението си със злобна усмивка.

— Хубавец! — обърна се той към своя боядисан двойник. — Ама, че красавец! Истинска циганка от ансамбъл!

Впрочем, както сам се убеди, разглеждайки се по-добре, той сега представляваше много впечатляващо зрелище. Блестеше с около стотина оттенъци. Различните им съчетания не се сливаха. Те възникваха с ослепителна ярост и колкото по-изискани бяха комбинациите, толкова по-свежи и ясни изглеждаха. Независимо от това боята по някакъв необясним начин не изглеждаше крещяща. Беше ярка, но не дразнеше очите. Блестеше, но въпреки това не оскърбяваше вкуса му. Той се надсмиваше на себе си, обаче в продължение на няколко минути не беше в състояние да откъсне очи от чудесните преливания на многоцветното сияние.

Накрая Килгър обърна гръб на огледалото. „Ако успея да отделя дори чаена лъжичка от тази кашица — помисли си той, — ще я излея в реторта и ще я анализирам.“

Опита. Опита още веднъж с внезапна надежда. Боята лесно се събираше в лъжичката, но щом се опитваше да я отдалечи, отново отскачаше върху тялото му. Килгър взе нож и се опита да задържи боята в лъжичката. Многоцветната ципа се плъзгаше под острието като олио.

Килгър реши, че не притиска достатъчно силно ножа към лъжичката. В склада намери малка банка с капаче, което се затваряше херметически с винтове. Тя беше твърде малка и кръгла: за един път успя да събере в нея твърде малко боя. А за да завие винтовете, му беше необходима повече от минута. Затова пък, когато отвори банката, на дъното й имаше локвичка боя.

Килгър се върна в кабината и седна в креслото. Чувстваше странно и неприятно безсилие. Виеше му се свят. Измина доста време, преди да измисли какво да прави по-нататък. Ако се разсъждава логично, беше нужно само да се постарае, и ако изпълни всичко точно, ще успее по този начин да свали всичката боя. Но първо… Той изля боята в мензурка. Оказа се малко повече от чаена лъжичка. По тялото му имаше около петстотин такива лъжички. Значи цялата операция ще ми отнеме — Килгър засече времето и събра в кутийката втора порция боя — петстотин пъти по две минути средно прави хиляда минути! Седемнадесет часа!

Килгър унило изхъмка и тръгна към кухнята. През тези седемнадесет часа ще му се наложи да се подкрепи пет пъти и това беше първата трапеза. Дъвчейки бавно, Килгър обмисляше положението със спокойствието на човек, който вече е намерил изход и сега мисли за други възможности. Седемнадесет часа са много време. Но нали има няколко лъжички боя в мензурката. В малката си химическа лаборатория навярно ще успее да намери дузина реактиви, които ще свалят от него всичката тази гадост за няколко минути.

Може би щеше да успее в истинска, добре обзаведена лаборатория. Но не и в такава мъничка. Боята отказваше да реагира с всички вещества и разтворители, с които разполагаше. Не встъпваше в реакция нито с метали, нито с киселини, и сама на нищо не влияеше. Даже в качеството на катализатор. Боята беше инертна. На Килгър му се наложи да направи почивка.

— Да, разбира се! — закрещя той, внезапно озарен. — Как можах да забравя? Това чудо е устойчиво, и устойчиво с главно „У“. Това е съвършена боя!

Оставаше един-единствен начин и Килгър се върна към него. След известна тренировка се изхитри да завинтва и отвинтва скобите на капачето на банката с такава скорост, че да сваля от себе си по чаена лъжичка боя всеки четиридесет и пет секунди. Най-важното е — темп и ритъм. Той така се увлече, че събра почти половин кофа, преди да обърне внимание на едно ужасно обстоятелство: количеството боя по тялото му не намаляваше.

Килгър се разтрепери. Трескаво измери боята в кофата. Нямаше съмнение: беше прехвърлил тук горе-долу толкова боя, колкото се изля върху него от полупрозрачния куб. И още толкова примерно оставаше по него. Идеална боя: нанесена върху някаква повърхност, тя се само-възпроизвеждаше.

Килгър дописа това в края на списъка от свойствата на боята. После забеляза, че обилно се изпотява. Потта на едри капки избиваше по небоядисаните части на тялото му. Това наведе Килгър на нова мисъл. Добра се до бележника и добави още: „Съвършената боя охлажда умерено покритата с нея повърхност и не е топлопроводима.“

След половин час вече беше загубил способността си да мисли обективно. Боята покриваше почти половината му тяло. От работата му стана непоносимо горещо — изглеждаше, че се вари в собствения си сос. Обхвана го ужас. Панически мисли се въртяха в главата му: „Трябва да се измъкна от тук. Да намеря някакъв град. Да се снабдя със средство против тази проклета боя!“ Сега му беше все едно как изглежда. Сега не се страхуваше да изглежда смешен.

Обхванат от паника, Килгър се хвърли към пулта за управление. Вече протегна ръка към стартовия лост, но в последния миг се спря.

Кутията! Кутията каза: „В мен има боя.“ Може би тя ще каже как се използва тази боя, а главно — как се сваля?

„Сляп идиот! — шепнешком се поздрави Килгър, измъквайки се от планетолета. — Тъпак! Можеше да се досетиш преди сто години.“

Кубът лежеше на старото си място в тревата. Килгър го докосна и същия миг мислено чу: „В мен остана четвърт от обема“. Значи той е излял върху себе си три четвърти. Това беше съществено. Главното е да не излее остатъците от този течен ужас, обвил го с непроницаема сияеща пелена.

Внимателно, стараейки се да не повдигне кутията, той я сграбчи с голи ръце. И почти веднага чу първия отговор: „Инструкция: преди да се нанесе боята, да се поставят около набелязаното място контрольори. За сваляне на боята я покрий със затъмнител за един терард.“ Неразбираемата дума, изглежда, означаваше някакъв кратък промеждутък от време. „Внимание — продължаваше беззвучната инструкция, — затъмнител се намира винаги в най-близките магазини за домашни потреби.“

— Забележително! — яростно изсъска Килгър. — Сега ще изтичам да взема две шишенца!

Независимо от цялата безсмисленост на инструкцията той, кой знае защо, се почувства по-спокоен. Все пак това бяха разумни, практически съвети, а не вой и мяукане на десетоглави, осмокраки чудовища, обхванати от люта ненавист към човека, намислил да изследва шантавата им планета. Същества, използващи боя, няма да вземат да го убиват просто ей така, за нищо. Това беше очевидно. Техният разум предполага наличието на някакъв рационален светоглед, на организирано общество. Наистина, не всички обитатели на други светове ще се отнесат към хората положително. Но нали и хората понякога не са много доброжелателни към себеподобните си!

Ако приемем кутията с боя за еталон, цивилизацията на жителите на Венера би трябвало да е по-високоразвита от човешката. Следователно венерианците стоят над дребните пакости. Това хвърли някаква светлина на фантастичната, невероятна история, в която е затънал Сам. Поради собствената си глупост.

През това време на Килгър му ставаше все по-горещо и по-горещо под непроницаемата ципа. Чувстваше се вече почти истински венерианец. Пъхайки пръсти под кутията, той я повдигна и в главата му прозвуча:

„Съставът на боята съответства на нормите, установени от правителството: 7% — ?!?!, 13% — ?!?!, 80% — течна светлина“.

— Течна… какво? — попита на глас Килгър.

„Внимание! — продължаваше мисълта. — Боята да не се поставя близо до летливи съединения.“

Килгър чакаше разяснение, но такова не последва. Очевидно венерианците достатъчно добре познаваха своето правителство, за да се подчиняват на инструкциите му без излишни въпроси. Но нали той вече се опита да въздейства на боята с най-различни летливи течности — терпентин, бензин, ракетно гориво — и даже с разни взривни вещества! И нищо не стана! Глупаво предупреждение! Само ако то не означаваше нещо друго.

Килгър остави кутията и се върна в планетолета. Стартовият лост на пулта за управление се стори на ръката му гладък като стъкло. Той го премести надолу, докато щракна, и вътрешно се напрегна, очаквайки да заработи автоматиката и да включи мощните двигатели. Двигателите мълчаха.

Той започна да се безпокои. Върна лоста в предишното положение и отново го премести надолу до щракване. И отново нямаше взрив.

Мисълта на Килгър заработи с бясна бързина, тревогата му стана непоносима. С цялото си тяло чувстваше гнетящата й тежест. След напразния опит да измие боята с ракетно гориво, той го беше излял отново в резервоара на планетолета. Съвсем малко беше! Но космонавтите са свикнали да икономисват всяка капка. Изля го обратно, защото боята явно никак не беше повлияла на горивото. А кутията! Кутията каза: „Боята не бива да се поставя близко до летливи съединения!“ Нима! Нима това инертно вещество е направило също така инертни 18 000 галона гориво, всичкото, което оставаше в планетолета?

Килгър се хвърли към радиопарата. Той изпращаше своите позивни сигнали още когато до Венера оставаха около милион мили и без да се отмества от приемника, чакаше и чакаше отговор. Безкрайната пустота мълчеше. И въпреки това венерианците би трябвало да имат подобна апаратура. Сега на сигнала за бедствие би трябвало да отговорят.

Но те не отговориха. Измина половин час: никой не чуваше неговите сигнали. Приемникът мълчеше. Дори шумове не се чуваха на нито една вълна. Той беше сам и в безумно нашарения свят на пълзящата, преливаща се, растяща пред очите побъркана боя.

Затъмнител… Течна светлина… Може би боята сияе само при силна светлина и ако се загаси лампата… Преди да успее да си свали пръста от ключа, Килгър за пръв път забеляза каква тъма цари навън. Отиде до отворения люк на планетолета и погледна към беззвездната нощ. Тъмнината беше непрогледна. Ето ги вечните облаци на Венера! През деня служеха като броня, която само малко смекчаваше ослепителните лъчи на близкото Слънце. Но сега, през нощта, всичко изглеждаше иначе. Облаците обкръжаваха планетата като стените и тавана на тъмна стая. Светлина, разбира се, имаше: нито една планета от Слънчевата система не може да бъде напълно лишена от светлина и енергия. Селенографът навярно сега би показал не по-малко от сто хилядни…

Килгър наведе очи и видя, че всичко наоколо е залято от сиянието на боята. В тъмнината тялото му светеше като безсмислен многоцветен светофар. Светлината беше толкова ярка, че даже по тревата долу танцуваха пъстри отблясъци. Сигурно трупът му ще изглежда добре.

Килгър си представи, че лежи мъртъв на пода в кабината, покрит с боя от главата до петите. Някой ден венерианците ще го намерят на тази отдалечена ливада. Дълго ще гадаят кой е и от къде е. Те навярно не са запознати с междупланетните полети! А може и да са запознати?

Мисълта на Килгър се заплете в трескави предположения. Ами ако венерианците съзнателно избягват да общуват с хората? Но да се съсредоточи на подобни дреболии Килгър вече не можеше и се затътри към кабината за управление. „Нещо остана там — мислеше си той. — Още нещо исках да направя… Не помня… Радиото?“ Той включи приемника и подскочи като ужилен. В ушите му прозвуча механичен глас:

— Човеко от Земята! Човеко от Земята! Тук ли си? Тук ли си?

Килгър се вкопчи в предавателя.

— Да! — закрещя той. — Да, тук съм! И то в ужасно състояние. Вие сте длъжни веднага да ми помогнете!

— Ние знаем твоето състояние — безстрастно отговори гласът. — Но нямаме намерение да те спасяваме.

— Я виж ти! — промърмори Килгър. А гласът продължи:

— Съдът с боята беше спуснат от невидим кораб до входа на твоята машина скоро след нейното падане. Ние, които вие наричате венерианци, в продължение на хилядолетия с безпокойство следихме развитието на цивилизацията на третата планета от тази слънчева система. Не сме склонни към авантюри, а и през цялата ни история не сме имали нито една война. Впрочем това не означава, че борбата за съществуване при нас е била по-малко жестока. Просто нашата приспособяемост е несравнимо по-малка. Нашите психолози отдавна стигнаха до убеждението, че междупланетните полети не са за нас. Във връзка с това ние съсредоточихме усилията си за развитието на чисто венерианска култура. Затова, когато твоят планетолет навлезе в нашата атмосфера, се наложи да решаваме при какви условия можем да общуваме с жителите на Земята. И хвърлихме съд с боя, така че да го намериш. Ако не се беше полял с боя, очакваше те друго изпитание. Да, не си чул грешно. Ти си подложен на изпитание. И, изглежда, няма да го издържиш. Много тъжно, тъй като това означава, че хората с твоя и по-нисък интелект ще бъдат изгонвани от Венера. Да се подготви изпитание за същество, принадлежащо към друга цивилизация, е много трудно. Затова, ако не го издържиш, очаква те смърт, за да можем по същия начин да изпитаме и други и за да не разберат те за това предварително. Последното ни се струва особено важно. Искаме да намерим човек, способен да издържи изпитанието. След това ще го изследваме с нашите уреди. Техните показания ще служат като еталон за оценка на бъдещите пришълци на Венера. Всички, чийто разум се равнява или превъзхожда разума на първия човек, издържал изпитанието, ще могат да долетят при нас спокойно. Това е окончателното ни решение. Изпитваният освен това трябва да напусне Венера самостоятелно. Сам ще разбереш защо е необходимо това. А по-късно ще помагаме на хората от Земята в оборудването на планетолетите им. С тебе говорим посредством говореща машина. Най-елементарните мисли бяха старателно концентрирани върху съда с боя с помощта на мислеща машина. Да се установи контакт с разума на невенерианец е много, много трудно. А сега, сбогом. И макар да звучи странно: желаем ти успех!

Последва щракване: Килгър дълго още въртя бутоните на настройката, но повече не чу нито звук. Той седеше, без да включва светлината, и чакаше в тъмното смъртта. Но в него нямаше нито покорност, нито смирение. Цялото му същество трептеше от желание да живее! Затъмнител! Богове праведни, каменни и дървени, що за чудо е това, дявол да го вземе!

Въпросът не беше нов. Килгър цял час размишляваше над него в тъмната кабина, осветена единствено от призрачните светлини на неговото тяло. Седеше с бележник в ръка и бързо записваше всичко, което се случи с него.

Съвършена боя, състояща се от… 80% течна светлина. Светлината си е светлина. Течната светлина трябва да се подчинява на същите закони, както и обикновената. Но дали е длъжна? И какво следва от това? Килгър чувстваше, че вече не е способен да се занимава с качествата на съвършената боя. Беше зле физически. Горещо му беше като при треска. От време на време с мъка потискаше гаденето. Килгър беше пъхнал краката си в леген със студена вода: струваше му се, че кръвта му ще закипи, ако не се охлажда.

Впрочем скоро разбра, че над тази почти непоносима точка температурата на тялото му едва ли ще се покачи. И изобщо температурата на живото тяло може да се регулира. Ако се храниш само с витамини, само от това тя трябва да се понижи. Сега би било глупаво да се вкарват в организма допълнителни калории — ново гориво, даващо топлина. Но най-голямата опасност дори не беше в това. Боята постепенно щеше да запуши всички пори и тялото ще престане да диша. Смъртта е неизбежна, но кога ще настъпи?

Подобно незнание никак не способстваше за спокойствието на душата му. Странно беше само че сега, когато чакаше примирен гибелта си, тя се бавеше. Тази мисъл изведе Килгър от апатията. Бавеше се… Той скочи на крака. Смъртта действително се бавеше. Той се впусна към банята и се впи в своето отражение! Боята както преди покриваше само половината му тяло. През последния час оцветената повърхност не беше се увеличила. През последния час, който беше прекарал на тъмно.

Заглеждайки се, Килгър видя, че боята не е станала и по-малко. Така и трябваше да бъде. Боята би трябвало да свети в мрака на венерианските нощи. А какво ще стане, ако се напъха в още по-пълна тъмнина, та дори и в непроницаемия за всички излъчвания празен варел от гориво?

Килгър прекара във варела половин час без никаква полза. Излезе от там без сили, но все още пълен с решителност. Пълна тъмнина — решението се крие в това. Но нещо все пак не е дообмислил. Нещо важно. Ако само тъмнината е достатъчна, горивото в резервоара вече се е освободило от действието на боята.

Килгър включи стартовия лост. Нищо не последва. Значи тук има още нещо.

„Трябва някак да се избавя от осемдесет процента течна светлина — мислеше Килгър. — Или чрез пълна тъмнина, или по друг начин. Но какво може да е по-тъмно от тъмнината във варела от гориво? Той отразява всички излъчвания. Къде е грешката? Отразява… Ето къде е! Светлината на боята се отразява от стените на варела и отново се поглъща от боята. Светлината няма къде да отиде. Извод: трябва да се премахне отражението. Не, не е това…“

Възбудата на Килгър растеше. Ако се премахне отражението, светлината ще си отива, това е несъмнено. Но в същото време лъчистата енергия отвън ще попълва загубите. Впрочем най-добре е да опита.

Той опита. Точно така. Боята върху него си оставаше точно толкова. Беше вече на границата на отчаянието, когато отговорът внезапно блесна пред него като светкавица.

 

 

След месец, при обратния път към Земята, Килгър се свърза по радиото с насрещен планетолет, който летеше към Венера. Завършвайки разказа за своето приключение, той предаде в ефира:

— Така че затруднения при кацането няма да има. Венерианците сами ще ви поднесат ключовете от своите сияйни градове.

— Почакайте! — достигна до него недоумяваш глас. — Вие казахте, че те допускат на Венера само онези, които стоят по развитие не по-ниско от човека, издържал изпитанието. Би трябвало вие да сте умен човек, щом сте успели. А ние сме обикновени грешни космонавти. Какво ли ни чака?

— Вие се носите над нов свят — нежно промърка Килгър. — Под вас е Венера. Както повечето космонавти, аз не блестях с интелект. Мои съюзници бяха страстта към непознатото, енергията и силата. Така че — скромно каза той в заключение, — ако те допуснаха на Венера мене, натам могат да летят деветдесет и девет процента от хората.

— Но чуйте…

Килгър не позволи на събеседника си да се доизкаже:

— Не питайте защо техните изпитания са толкова прости. Ще разберете сами, когато се срещнете с тях. Едва ли ще ви харесат, но когато ги видите, ще ви стане ясно, защо на обитателите на Венера им е било така трудно да измислят изпитание за човек от Земята. Има ли още въпроси?

— Има. Как се избавихте от боята?

Килгър се усмихна.

— С помощта на фотопроявител и бариеви соли — обясни той. — Взех във варела от гориво изрядно количество фотопроявител и бариева батерия. Това погълна течната светлина на боята. Остатъкът, фин кафяв прах, падна сам и аз бях свободен! Точно по същия начин възстанових и активността на ракетното си гориво. — И Килгър весело се разсмя. — Довиждане, приятели! И побързайте, на борда си имам рядък товар.

— Товар? Какъв?

— Боя! Хиляди кутии най-прекрасна боя. От днес Земята ще засияе и ще разцъфти както никога. Имам монополно право над тази стока!

И двата кораба се разминаха в мрака на Космоса, следвайки всеки своя курс.