Оригинално заглавие
The Dust of Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
gogo_mir (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 42,43/1990 г.


Работейки под ръководството на великия Луъс, Едмънд Фърли най-после стигна до състояние да мисли колко приятно би било да унищожи това величие.

Този, който не е имал възможност да работи с Луъс, не би могъл да разбере това състояние. Та нали в представите на обикновения човек Луъс олицетворяваше великия изследовател, който не отстъпва пред малшанса и не се страхува да предприеме още по-смело настъпление в неизвестното.

Но, искрено казано, Луъс обичаше да си присвоява чужди лаври — почти непростим грях в науката, и с това нищо не можеше да се направи. Възмутеният сътрудник, който подаваше заявление за напускане, не получаваше препоръки и после трудно си намираше работа. От друга страна, онези, които търпеливо оставаха с Луъс, в края на краищата го напускаха с благосклонното му разрешение, добри препоръки и бяха уверени в бъдещето си.

И все пак тези, които оставаха с Луъс, не можеха да се лишат от съмнителното удоволствие да изливат ненавистта си към него в тесен кръг.

Едмънд Фърли имаше всичките основания да се присъедини към недоволните. Той бе дошъл от най-големия спътник на Сатурн — Титан, където бе работил напълно сам, само с помощта на роботи. Атмосферата на големите планети се състои основно от водород и метан, но Юпитер и Сатурн имат твърде големи маси, за да може да работи там човек, а Уран и Нептун са толкова далече, че пътешествието до тях струва твърде скъпо. Между другото, Титан има размерите на Марс и е достатъчно малък, за да работи удобно на него човек, и в същото време е достатъчно голям и студен, за да запази водородно-метановата си атмосфера.

В местната водородна атмосфера могат да протичат множество химически реакции, докато на Земята те създават прекалено много грижи от гледна точка на газовата кинетика. Фърли търпя трудностите на Титан в продължение на половин година и се върна с поразителни данни. Но по някакъв непостижим начин почти веднага пред очите му тези данни започнаха да се делят и след това да се съединяват отново заедно, но вече като откритие на Луъс.

Колегите вдигаха рамене, съчувстваха му и го канеха да се присъедини към тяхното братство, и Фърли чуваше как другите замислят акта на отмъщението.

Най-откровено се изказваше Джим Хъръм, който Фърли до известна степен презираше „вакуумник“, който никога не бе напускал Земята.

— Луъс лесно може да бъде убит — дрънкаше Хъръм, — та нали навиците му са толкова неизменни. Например яде винаги сам. Заключва кабинета си точно в 12 часа и го отваря точно в 13 часа. Нали? През това време никой не го посещава, така че отровата може отлично да си свърши работата.

— Отровата? — удивяваше се друг колега.

— Това е най-простото. Тук при нас е пълно с всякакви отрови. Назови която си искаш и непременно ще я откриеш. В този план всичко е о’кей. Луъс изяжда по един сандвич от ръжен хляб с швейцарско сирене и специален лучен сос, от който така ухае, че трябва да си запушваш носа. И още дълго след обяда продължаваме да вдишваме този ароматец. А помните ли как се разкрещя, когато веднъж миналата пролет в бюфета се бе свършил лученият сос? Никой освен него няма да се докосне до соса, така че отровата ще порази само Луъс и никой друг…

Всичко това бяха празни глупости.

Фърли реши да убие Луъс. Това му стана истинска мания. Кръвта му започваше да кипи само при мисълта как Луъс няма да го има и той сам ще си почива върху заслужените лаври за всичките онези несгоди, които трябваше да понесе, когато с оскъдната кислородна дажба крачеше по замръзналия амоняк сред ледените ветрове на Титан.

Но трябваше да направи нещо такова, което да не навреди на никой друг освен на Луъс. И той се замисли за атмосферната стая. Това бе дълго, ниско помещение, изолирано от останалите лаборатории с циментови блокове и с огнеупорни врати. В него не влизаше никой освен Луъс, или в негово присъствие и с негово разрешение. Стаята не се заключваше, но тиранията, установена от Луъс, правеше парчето хартия с надпис „Не влизай“, под който стояха неговите инициали, естествена психологическа преграда за всеки… А освен това навикът на Луъс да проверява всичко докрай и безкрайната му педантичност не оставяха никакъв шанс. Ако се направи нещо с апаратурите, ще бъде веднага забелязано. В атмосферната стая имаше маса възпламеняващи се материали, но Луъс не пушеше.

Фърли раздразнено мислеше за човека, който, изглежда заслужаваше справедливото отмъщение — крадец, който като дете си играеше с малки бутилки, пълни с метан и водород, тогава, когато Фърли ги използваше в огромни количества. Но славата бе за Луъс, а за Фърли — неизвестността.

Всяка малка бутилка имаше определен цвят — водородът бе в червени бутилки, метанът в раирани (черно с бяло), азотът в кафяви, жълтите бутилки съдържаха сгъстен въздух, а зелените — кислород. Цяла гама от цветове, отдавна вече позната.

И изведнъж го осени. В един миг мисълта изкристализира в мозъка на Фърли — сега той знаеше какво да прави.

Фърли изчака мъчителния месец до 18 септември — Деня на Космоса. Този празник бе най-важният за учените и даже неуморимият Луъс си позволяваше да се поразвлече през този ден.

Вечерта Фърли влезе в зданието на „Сентръл органик лабораториз“ — така се казваше техният научноизследователски институт, с пълната увереност, че никой не го е забелязал. Затваряйки внимателно зад себе си входната врата, той бавно се запъти по тъмния коридор към атмосферната стая. Екипировката му се състоеше от електрическо фенерче, малък флакон с черен прах и тънка четчица, която бе купил чак на другия край на града. Беше с ръкавици.

Най-трудно бе да се преодолее „забранеността“ на атмосферната стая, но щом пристъпи прага й, тревогите му изчезнаха.

Фърли насочи лъча на фенерчето и без колебание го спря върху необходимата му бутилка. Сърцето му блъскаше толкова силно, че буквално не чуваше нищо, дишането му бе накъсано, а ръцете му трепереха. Той мушна фенерчето под мишницата си и потопи върха на четчицата във флакона с черен прах. Прашинки от него полепнаха по четчицата и Фърли отвори вентила на бутилката. Необходими му бяха безкрайно дълги секунди, за да въведе треперещия връх на четчицата в отвора на дюзата. Отново и отново потапяше четчицата в черния прах и го нанасяше върху отвора на дюзата, хипнотизиран в съсредоточеността си. Накрая, наплюнчвайки късче цигарена хартия, той избърса външната страна на дюзата, изпитвайки огромно облекчение от свършената работа.

Но в този момент ръката му замря и го обхвана страх, от който му се доповръща. Фенерчето с грохот падна на пода.

Глупак! Невероятен, жалък глупак! Не си даде труд даже и да помисли и от нетърпение сбърка бутилката!

Фърли грабна фенерчето, загаси го и с разтуптяно сърце се заслуша. Както и преди цареше мъртва тишина и той отново придоби част от самообладанието си, казвайки си, че онова, което е направено веднаж, може да бъде повторено — ще са необходими само още две минути.

Отново взе четчицата. Добре че не хвърли флакона с праха, смъртоносния, изгарящ прах. Този път избра правилната бутилка.

След като свърши, отново избърса външната страна на дюзата с трепереща ръка. След това бързо се огледа с фенерчето и спря лъча му върху бутилката с реагента — толуол. Ще стане! Отвинти пластмасовата капачка, разпръска толуола по пода и остави бутилката отворена.

След това, спъвайки се, излезе от зданието и като насън се добра до дома си. Доколкото можеше да съди, никой не бе го забелязал. Фърли мушна изцапаната цигарена хартия в инсталацията за унищожаване на отпадъци и тя изчезна, разпадайки се на молекули. Последва я четчицата. Флаконът с прах не можеше да бъде унищожен по този начин, без да се превключва инсталацията на друг режим, а той прецени, че това не е безопасно. По пътя към работата, а той често ходеше пеша, ще изхвърли флакона в реката…

На сутринта Фърли объркано се разглеждаше в огледалото и си мислеше дали ще може да отиде на работа. Глупава мисъл — не можеше да не отиде, не трябваше да прави нищо, което би могло да привлече вниманието върху него в този единствен от многото дни.

С изгарящо чувство на отчаяние се стараеше да възпроизведе обикновените нормални действия, които запълваха такава голяма част от деня. Беше ясно, топло утро и той тръгна на работа пеша. Необходимо му бе едно-единствено движение на китката, за да се отърве от флакона. След това седна зад бюрото си, тъпо гледайки ръчния си компютър. Ще свърши ли работа онова, което бе направил? Луъс може въобще да не обърне внимание на толуолния аромат. Мирисът е неприятен, но тези, които се занимават с органична химия, са свикнали с него. Тогава, ако Луъс все още е увлечен от процесите, данните за които Фърли донесе от Титан, веднага ще се хвърли към бутилката. Иначе не може да бъде. След празничния ден Луъс ще побърза да се хване за работа. Когато отвори вентила, малко газ ще излезе навън и ще се възпламени. Ако във въздуха има достатъчно толуол, веднага ще стане взрив…

Фърли така бе потънал в тези мисли, че възприе далечния грохот като шум, породен от въображението му, докато край него не се разнесоха забързани крачки.

Фърли вдигна глава и от пресъхналото му гърло се откъсна вик:

— Какво там… какво…

— Не знам — отвърна тичащият. — Нещо се е случило в атмосферната стая. Взрив. Всичко е разрушено.

Учените грабнаха пожарогасители, угасиха пламъка и изнесоха останките от обгорелия Луъс. Животът едва тлееше в него и той умря още преди да дойде лекарят.

В групата от хора, взиращи се в сцената на разрушение с мрачно и пълно с ужас любопитство, беше и Фърли. Бледото му и изпотено лице в този момент не се различаваше от тези на останалите.

Той успя да издържи до края на работния ден, а вечерта напрежението започна да отслабва. Нещастен случай, какво друго? Всички химици, по логиката на професията си, са подложени на риск, особено тези, които работят с възпламеняващи се смеси. Всичко е ясно. А дори и у някого да възникне съмнение, по какъв начин биха могли да стигнат до Фърли? Трябва само да продължи да чака, като че ли нищо не се е случило.

Нищо ли? О, Господи, цялата слава по откритията, направени на Титан, сега ще бъде негова. Ще стане велик човек. Тази нощ той спа дълбоко.

Джим Хъръм побеля за последните 24 часа. Косата му падаше и само благодарение на светлите косми не се забелязваше колко е брадясал.

— Всички говорехме колко хубаво е да бъде убит — каза той.

— Наистина ли? — попита Х. Сетън Дейвънпорт от Земното бюро за разследване, почуквайки с пръсти по масата.

— Не, разбира се — отвърна Хъръм, рязко поклащайки глава. — В крайна сметка не придавах на тези разговори сериозно значение. Предлагаха се различни кошмарни идеи — да се сложи отрова в сандвича, да се напръска вертолетът с киселина и други подобни. И все пак някой се е отнесъл към това сериозно… Безумец! За какво?

— Доколкото разбрах от думите ви — забеляза Дейвънпорт, — поради това, че покойният е присвоявал трудовете на сътрудниците си.

— Но защо? — възкликна Хъръм. — Това беше цената, която Луъс взимаше за онова, което правеше. А той държеше в ръцете си цялата лаборатория, беше мускулите й и движещата я сила. Имаше работа с Конгреса и получаваше субсидии. Осигури разрешение за реализация на космическата програма. Умееше да уговаря компаниите за космическите полети и фабрикантите ни осигуряваха милиони долари. Той създаде „Сентръл органик лабораториз“.

— И вие осъзнахте всичко това едва през изминалото денонощие?

— Разбира се, че не. Винаги съм го разбирал. Вижте, аз не се решавах да летя в Космоса и винаги намирах предлог, за да избегна това. Аз съм вакуумник, който никога не е бил дори и на Луната. Честно казано… се боя. И още повече се боях, че останалите ще разберат за моя страх. — В гласа на Хъръм звучеше презрение към самия себе си.

— А сега искате да се открие човекът, който може да бъде наказан? — попита Дейвънпорт. — Искате да се оправдаете пред мъртвия Луъс за престъплението, извършено спрямо него?

— Не! Да оставим психологията. Казвам ви, че това е убийство. Иначе не може да бъде. Вие не познавахте Луъс. Той беше побъркан на тема мерки за безопасност. Там, където се намираше, не би могло да стане никакъв взрив, ако не е бил внимателно подготвен.

Дейвънпорт вдигна рамене.

— А какво се е взривило, доктор Хъръм?

— Каквото си е поискало. Той работеше с органични смеси от всички видове — бензол, етер, пиридин. Всичките са възпламеняващи се.

— Навремето си изучавах химия, доктор Хъръм, и доколкото си спомням, нито една от тези течности не се взривява при стайна температура. Необходима е искра, пламък.

— Та това беше истински пожар.

— А как е възникнал?

— Не мога да си представя. В стаята нямаше нито горелки, нито кибрит. Цялото електрообзавеждане беше надеждно защитено. Дори такива дреболии като клемите се изготвяха специално от медно-берилиеви или други, неискрящи сплави. Луъс не пушеше и би уволнил веднага всеки, който би се доближил на стотина крачки от тази стая с горяща цигара.

— С какво се е занимавал в последния момент?

— Трудно е да се каже. Цялата стая е разрушена.

— Трябва да се предположи, че сега там всичко е прибрано.

— Не, не. Аз се погрижих за това. Казах, че сме длъжни да разследваме причините за нещастния случай, да докажем, че не е била допусната небрежност. Поради това там никой до нищо не се е докосвал.

— Добре — кимна Дейвънпорт. — Хайде да видим.

Когато влязоха в почернялата, обърната наопаки стая, Дейвънпорт попита:

— Какво тук представлява най-голяма опасност?

Хъръм се огледа.

— Бутилките със сгъстен кислород — каза той, показвайки ги.

Дейвънпорт разгледа цилиндричните разноцветни бутилки, подредени покрай стените и привързани с верига. Някои бяха повалени и изместени от взривната вълна.

— А това какво е? — попита Дейвънпорт, подритвайки една червена бутилка, лежаща на пода сред стаята.

— Водород — каза Хъръм.

— Водородът може да избухне, нали?

— Да, ако го нагреят.

— Тогава защо казвате, че най-опасен е сгъстеният кислород — попита Дейвънпорт. — Кислородът нали не се взривява?

— Не. Той даже не гори, но поддържа горенето. Разбирате ли? В кислородна среда горят вещества…

— И какво от това?

— Виждате ли — каза Хъръм, — понякога се случва човек, без да иска, да мацне със смазочно масло по вентила на бутилката, за да го затегне по-добре, или по погрешка да го изцапа с нещо възпламеняващо се. И след това, когато отваря вентила, кислородът излиза навън, а онова, което се е оказало върху вентила, се възпламенява. Огънят, породен от взрива, запалва други възпламеняващи се течности, намиращи се наоколо.

— Бутилките с кислород в тази стая цели ли са?

— Цели.

Дейвънпорт отново подритна бутилката с водород.

— Манометърът на тази бутилка е на нула. Предполагам, това означава, че са я използвали по време на взрива и в крайна сметка се е изпразнила.

— Мисля, че така е било — кимна Хъръм.

— Може ли водородът да се взриви, ако нанесем смазочно масло върху манометъра?

— Разбира се, че не.

Дейвънпорт потри брадичката си.

— Какво може да накара водорода да загори освен искра?

— Сигурно катализатор — каза Хъръм. — Най-силният катализатор е гъбестата платина, тоест прахообразната платина.

— Имате ли от това нещо? — удиви се Дейвънпорт.

— Разбира се. — Хъръм замълча и дълго време гледа бутилката с водород. — Гъбеста платина — прошепна той. — Любопитно…

— Значи гъбестата платина може да накара водорода да загори? — попита Дейвънпорт.

— О, да. Тя предизвиква съединяване на водорода с кислорода при стайна температура. Взривът става точно така, както и при висока температура.

В гласа на Хъръм се чуха развълнувани нотки. Той коленичи около бутилката с водород и прокара пръста си по черния отвор на дюзата. — Може би това са просто сажди, но може да е и…

Той се изправи.

— Сър, точно така е било и направено. Мисля да събера частици от този непознат материал върху вентила и да ги подложа на спектрографски анализ.

— Колко време ще ви е необходимо?

— Дайте ми 15 минути.

Хъръм се върна след двайсет. През това време Дейвънпорт най-внимателно огледа цялата изгоряла лаборатория. Той вдигна глава.

— Е, и какво?

— Гъбестата платина присъства — с тържествуващ тон каза Хъръм. — Малко е, но я има. — Той протегна плоския негатив, върху който се виждаха бели паралелни линии, разположени на различно разстояние една от друга и с различа степен на яркост. — Вижте тези линии…

Дейвънпорт погледна.

— Много са слаби? Можете ли да се закълнете в съда, че тук присъства гъбеста платина.

— Да — без да се замисля, отвърна Хъръм.

— А друг химик? Ако тази снимка се покаже на химик, нает от защитата, може ли той да твърди, че тези линии не са достатъчно ясни, за да служат като несъмнено доказателство?

Хъръм мълчеше. След това възкликна:

— Но ги има! Газовият поток и взривната вълна трябва да са издухали по-голямата част от гъбестата платина. Едва ли би могло да остане много от нея. Нали разбирате.

Дейвънпорт погледна замислено.

— Да, признавам, че има някои разумни основания да предполагаме убийство. Така че сега трябва да поискаме допълнително по-убедителни доказателства. Мислите ли, че е обработен само този вентил?

— Не знам.

— Тогава преди всичко сме длъжни да проверим всички останали бутилки в тази стая. И въобще всичко, което е възможно. Ако взривът е причинен от ръката на убиец, той е могъл да постави и други капани.

— Мога да пристъпя веднага към работа — каза Хъръм с готовност.

— Хм, не, не вие — възрази Дейвънпорт. — Ще извикам човек от нашите лаборатории.

На следващото утро Хъръм бе поканен в кабинета на Дейвънпорт.

— Наистина е убийство — каза Дейвънпорт. — Била е обработена още една бутилка.

— Видяхте ли?

— Бутилка с кислород. Вътре в дюзата бе открита гъбеста платина. И в достатъчно количество.

— Гъбеста платина? Върху бутилката с кислород?

Дейвънпорт кимна.

— Именно. Защо според вас е направено това?

Хъръм поклати глава.

— Кислородът не гори и нищо не може да го накара да гори. Дори гъбестата платина.

— Значи убиецът я е нанесъл по бутилката с кислород по погрешка, поради силно вълнение. След това вероятно е поправил грешката си, обработвайки необходимата бутилка, но с това той самият ни оставя изчерпателни доказателства, че става дума именно за убийство, а не за нещастен случай.

— Да, а сега остава само да се намери виновният.

— „Само“, доктор Хъръм? — усмихна се Дейвънпорт. — А как да стане това? Не си е оставил визитната картичка. Мнозина от лабораторията имат мотив за убийството. Още повече хора имат достатъчно знания по химия, необходими за извършване на престъплението, и са имали възможност за това. Съществува ли някакъв начин да се изясни откъде е дошла гъбестата платина?

— Не — отвърна Хъръм. — Всеки от двайсетте сътрудници би могъл без затруднение да влезе в стаята, където се държат химикалите. А какво става с алибитата?

— За кое време?

— За миналата нощ.

Дейвънпорт се наведе през масата.

— Кога доктор Луъс е използвал за последен път тази бутилка с водород до фаталното събитие?

— Аз… аз не знам. Той работеше сам.

— Да, знам. Проведохме по този повод разследване. Гъбестата платина би могла да бъде нанесена върху дюзата й и преди седмица.

— Какво да правим? — огорчено попита Хъръм.

— Единственото, за което можем да се закачим, както ми се струва — каза Дейвънпорт, — е гъбестата платина върху бутилката с кислород. Това е безсмислица. И ако ни се удаде да я обясним, тя ще ни подскаже решението. Но аз не съм химик, така че отговора трябва да дадете вие. Възможно ли е да е станала грешка — възможно ли е убиецът да е сбъркал кислорода с водорода?

Хъръм решително поклати глава.

— Не. Нали знаете за цветовете на бутилките — кислородът е в зелена, а водородът — в червена.

— А ако е далтонист? — попита Дейвънпорт.

Хъръм не отговори веднага.

— Не, далтонистите обикновено не се занимават с химия. Определянето на цвета по време на химическата реакция има решаващо значение. И все пак, ако в нашата организация имаше далтонист, той щеше да има достатъчно неприятности, така че всичките щяхме да знаем за това.

Дейвънпорт кимна.

— Е, добре. Ако в бутилката с кислород платината не е била нанесена без умисъл или по чиста случайност, може ли това да е станало преднамерено?

— Не ви разбирам.

— Може би убиецът се е ръководел от логичен план, когато е нанасял гъбеста платина върху бутилката с кислород, но след това е размислил. Съществуват ли такива обстоятелства, при които гъбестата платина би могла да бъде опасна в присъствието на кислород? Та вие сте химик, доктор Хъръм.

— Не, никакви. И не може да има. Ако само…

— Ако само?

— Виждате ли, това е нелепо, но ако ударите със струя кислород по контейнер с водород, тогава гъбестата платина може да стане опасна. Естествено необходим е голям контейнер, за да стане внушителен взрив.

— Да предположим — каза Дейвънпорт, — че убиецът е разчитал да напълни с водород цялата стая и след това да отвори бутилката с кислород.

Хъръм каза с усмивка:

— Но защо ще залага на водорода, след като… — Усмивката изчезна от лицето му и то стана мъртвешки бледо. Той извика: — Фърли! Едмънд Фърли!

— Какво означава това?

— Фърли току-що се върна от Титан, където прекара шест месеца — каза Хъръм, все повече вълнувайки се. — Атмосферата на Титан се състои от водород и метан. Той е единственият сред нас, който има опит по пребиваване в такава атмосфера. Сега всичко става ясно. На Титан кислородната струя би се съединила с околния водород, ако я нагреят или използват за катализатор гъбеста платина. И тогава би станал взрив. Ситуация, точно обратната на тази, която се наблюдава на Земята. Сигурно е Фърли. Когато е влязъл в лабораторията на Луъс, за да подготви взрива, той е нанесъл гъбестата платина върху бутилката с кислород по силата на навика. А когато си е спомнил, че на Земята реакцията протича по друг начин, той вече се е издал.

Дейвънпорт кимна с чувство на мрачно удовлетворение. Ръката му се протегна към слушалката на вътрешния телефон и той каза:

— Доведете човек, за да задържи доктор Едмънд Фърли в „Сентръл“.

Край