Валерий Грузин
Страх

Вече няколко години Дин упражняваше този занаят на юг от столицата, в местности, където изобилстваха магистралите, а следователно и гробищата за коли. Рядко го спипваха, може да се каже дори, че изобщо не го хващаха освен в случаите, когато на някой усърден пазач му хрумнеше да пусне дресирано куче, което не вземаше храна от чужди ръце. Но сега обучените кучета струваха скъпо, така че обикновено пазачите държаха гладни злобни помияри, с който Дин веднага намираше общ език, като им подхвърляше парче месо подправено със сънотворно. С една дума, нуждата и професионалният опит научиха Дин да преодолява страха от кучетата, останал още от детството му. Когато беше съвсем малък, един ден в градския парк го залая една овчарка и после цяла година го лекуваха от заекване. Сега Дин винаги се усмихваше, когато кучетата пазачи заспиваха пред очите му, освобождавайки пътя му, и се учудваше на стария си детски страх.

Дин си изкарваше прехраната, като сваляше от захвърлените на купчината коли оцелели части и електронни приспособления, а после ги пласираше на механиците от станциите за техническо обслужване. Дин наричаше себе си „технически санитар“. Работата му имаше маса достойнства. Първо — Дин беше свободен като средновековен пират и второ — той обожаваше да пътешествува, да сменя градове и хотели, да вижда нови лица и да прекарва свободното си време в разговори с нови хора някъде на чаша бира в крайпътно барче. Разбира се, професията му носеше средства за съществуване, не толкова много, че да живее в разкош, но Дин нямаше намерение да се обременява с милионно състояние. Пък и това си беше живот.

Тази нощ, докато разглеждаше подстъпите към гробището, той откри, че за щастие тук няма кучета, а пазачът си пиеше кафето в къщичката. По-късно, разбира се, можеше да се намери някаква четирикрака твар, която сега кротко спи върху седалката на счупена лимузина, но за нея Дин носеше в джоба си сандвич, специално купен днес в закусвалнята Макдоналд. Накрая Дин се изправи на крака и с леко сърце се отправи за плячката. Мина покрай старата част на гробището, като се прикриваше зад скелетите на ръждясващите автомобили. Извади от джоба си фенерче. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от тихото шумолене на автомобилните гуми, които се носеха по шосето. Дин се радваше на този звук — към изправните автомобили той се отнасяше като грижлив фермер към млади бичета, които в близко бъдеще трябва да му донесат добър доход. Нищо в тази нощ не предвещаваше усложнения и сърцето на техническия санитар беше спокойно.

Накрая Дин стигна до онази част от гробището, която бе най-отдалечена от къщичката на пазача. Точно тук се стоварваха последните жертви на пътните катастрофи. Тук можеше да се разчита на добър улов. Събирачите на отпадъци още не бяха ошетали. Работата беше в това, че всички тези купчини желязо, лъскав никел и стъкла, които скоро щяха да отидат под трошачката, принадлежаха на пътните компании. В очите на пазителите на реда и компаниите Дин навярно изглеждаше като жалък джебчия, макар той да не се смяташе за такъв. Каква загуба ще понесе компанията от това, че някой и друг анализатор за алкохол в кръвта на шофьора или пък радар за безопасност отново ще бъдат пуснати в обръщение? Компанията просто няма да забележи. Не, ако помисли човек, ще разбере, че Дин върши полезна и нужна работа!

Лъчът светлина падна върху лакирания капак на разкошна алфа ромео с цвят на забулена в мъгла луна. Десният й калник беше смачкан на хармоника. Явно е принадлежала на някакъв богаташ. Изобщо Дин отдавна бе свикнал да не мисли за онези, бившите притежатели на колите, и никога не рисуваше във въображението си зловещите пътни катастрофи, макар че всяка нощ се сблъскваше с изкорубен метал. С въображението на Дин всичко беше наред. Той не бе някакъв немощен романтик, способен да си въобрази такива неща, че да потрепери от собствените си фантазии. С това той се гордееше не по-малко, отколкото с професията си.

Дин погледна през прозорчето и остана доволен: уредите на таблото си бяха цели целенички. Но той реши да почне от двигателя. Наистина механиците приемаха не съвсем охотно частите от скъпи коли, защото те се срещаха по пътищата къде-къде по-рядко от евтините. А освен това паралиите не тръгват да се разправят със счупената кола, а просто я сменят с нова, като за старата получават прилична сума от застрахователната компания. Милионерите са предвидливо племе. И все пак частите на скъпите коли намираха пласмент. Дин още повече се зарадва, когато до алфа ромеото откри съвсем новичък фургон, само че без задна врата. Каросерията, макар че беше без нито една драскотина, не го интересуваше — къде ще мъкнеш каросерия? Затова пък кабината и двигателят можеха да свършат работа. Но това после. Без да губи време, Дин се залови за работа.

Не беше така просто да вдигне без шум и без скърцане капака на алфа ромеото, но Дин се справи. В същия миг той вдигна глава и замръзна така, както държеше с ръце капака на колата. От близкия фургон го гледаше втренчено огромна немска овчарка. Но нали беше осветил с фенерчето вътрешността на фургона? Само преди минута го бе осветил — това си спомняше ясно. Там вътре бе празно, съвсем празно — можеше главата си да заложи! И въпреки това сега там стоеше това чудовище. Мокрият му червен език бе провиснал от зъбатата паст, а очите му не се откъсваха от Дин, който усещаше горещото дихание на кучето дори от мястото си, а мирисът на пес гъделичкаше ноздрите му.

Стъписаният Дин неволно изпусна капака от ръцете си и той дрънна с пронизителния звук на музикална чинийка. Песът, който сякаш беше чакал Дин да направи някаква грешка, тутакси нададе вой. Лаят или по-точно ревът беше нисък, могъщ, в него се чувствуваше огромна сила и самоувереност на дресирано и хранено куче.

„Край — помисли си Дин. — Пазачът, полицейският участък, дранголникът, съдът!“

Краката му се подкосиха. Докато се свличаше на земята, кучето внимателно го наблюдаваше. Тогава Дин си спомни за недоядения сандвич и се опита да го извади, но очите на кучето се наляха с кръв и то зарева още по-високо. Въпреки това Дин не се отказа от намеренията си, мълниеносно измъкна от джоба си сандвича и го хвърли към песа. Но противно на очакванията — а кой по-добре от Дин познава лошите навици на тези гнусни твари! — овчарката дори не трепна. Тя не се отмести, за да пропусне сандвича, който летеше към муцуната й, нито пък се опита да хване лакомството във въздуха, както правят всички порядъчни кучета. Песът остана съвсем неподвижен, а сандвичът… Не, сандвичът не пльосна на пода на фургона, нито падна върху кучето, той просто изчезна. Докосна муцуната на кучето и изчезна! Сега Дин не можеше да разчита на нищо. Време беше да се погрижи за съдбата си, а не да губи време, блъскайки си главата над тайнственото поведение на сандвича. Обаче видяното така го порази, че той не можа да се абстрахира…

После стана това, каквото и трябваше да се очаква: над падналия Дин се появи пазачът, и то не сам. До него стоеше със свиреп вид полицай и на червендалестата му муцуна не можеше да се забележи дори и намек от дружелюбност. Затова пък с появата на хората всяващият ужас пес изчезна вдън земя. Отсъствието на куче толкова ободри Дин, че той с неочаквана дори за самия себе си пъргавина скочи на крака и се спусна да бяга. И как бягаше! Така препускат само хора в мигове на смъртна опасност. Той се носеше по тъмната пустош от сметището към шосето с такава скорост, че дори олимпийски шампион по бягане навярно не би го настигнал лесно. Но олимпийският шампион може би щеше да отстъпи, което не би могло да се каже за стареца и полицая! Дин се ужаси, когато разбра, че няма да успее да се отърве от преследвачите си — той все още усещаше в тила си тежкото им дишане.

Неочаквано просветля. В белезникавата мъгла той вече различаваше шосето, но кой знае защо без обичайното движение на коли, което не затихваше дори в предутринните часове. А той така разчиташе на автостоп. Дори и шофьорът да не спреше, той щеше да улучи подходящия момент и да се метне на борда на някакъв камион. Сега Дин тичаше по шосето, по дясното му платно и все се надяваше да чуе спасителното пърпорене на двигателя на застигаща го кола, но само чуваше дишането на преследвачите си. Изведнъж отпред на височината той видя някакъв странен предмет. Неговият трениран поглед веднага го определи: велосипед! Но не обикновен, а старинен, с който са се возили нашите прадеди — с огромно предно колело и много по-малко задно. Педалите бяха закрепени направо за оста на предното колело. Откъде се беше взела тук тази музейна рядкост бе напълно неразбираемо, но Дин нямаше време да се впуска в подробности. Главното беше да се измъкне от преследвачите си! Дин в движение се хвана за високото кормило на велосипеда като за последна надежда, скочи на седлото и бясно заработи с краката си. За този двуколков мастодонт се бяха грижили добре: педалите бяха отлично смазани и се въртяха прекрасно. Едва когато измина около сто метра, Дин се осмели да погледне през рамо. Но по-добре щеше да бъде да не се оглежда. Той видя полицейска лимузина и петима полицаи, въоръжени до зъби, набързо седнали в колата. Първият полицай, онзи муцунестият, седеше на предната седалка, сочеше с пръст Дин и викаше нещо. Дин завъртя по-бързо педалите. Над главата му просвистя автоматен откос. Той се наклони към кормилото и откри нещо като пулт — на него примигваха светещи бутончета. Дин се учуди, но не много поради липса на време. Наслуки натисна едно от бутончетата, усети тласък назад и чу пукот. „Какво ли още ще измислят!“ Велосипедът беше снабден с микродвигател. Компаниите са способни на такива шеги. Да речем, че си купуваш скъсани маратонки, а се оказва, че това са супермодерни електронни обувки и те при движение приемат формата на стъпалото ти, за да не се преуморяват краката ти. Или някакво на вид жалко автомобилче, направо древна развалина, а надминава блестящите лимузини, защото е снабдено с най-нов и супермощен двигател. Това е моден дизайн в стил „ретро“. Но на такива прищевки на модата Дин не се учудваше. Щом се досети, че велосипедът не е прост, той победоносно изръмжа: след двайсетина минути най-вероятно ще се отърве от тези кретени и с голямо удоволствие ще ги изиграе! Единственото нещо, което го вълнуваше, бе пълното отсъствие (ако не се смятат полицаите и самият него) на движение по шосето. Разбира се, при така стеклите се обстоятелства имаше и добри страни — няма с кого да се сблъскаш! И все пак беше странно. Много странно!

Дин все повече увеличаваше скоростта: ще се изплъзне като нищо. Сега, когато опасността се отдалечи, Дин си помисли, че отдавна не е ял и не би било лошо да хапне. Той се огледа, опитвайки се да се убеди, че е недостижим, и замръзна. Наистина лимузината на шосето не се виждаше, затова пък… Затова пък го преследваше вертолет със същите отличителни знаци като на лимузината, а за вертолета не представляваше никаква трудност да задържи всяко земно транспортно средство, дори и да е с форсиран двигател. Със свито сърце Дин се понесе напред, а мисълта за ядене моментално отлетя от главата му.

Явно самата съдба се бе заела да му помага: скоро той се озова на разклонение. Главното платно както и преди водеше на изток, а на югозапад се отклоняваше тесен черен път. Без да мисли много, Дин свърна към него. Отначало му се стори, че е удобен за пътуване, но скоро усети друсане. Край пътя не се срещаха обичайните пътни знаци и рекламните табла. Усещането за пустота се засилваше от това, че отстрани се стелеха гладки, добре поддържани като площадки за голф полета, по които зеленееше млада трева. После по равното поле започнаха да се срещат тъмни валчести камъни, чийто произход тук съвсем не можеше да бъде обяснен.

Дин с опасение погледна нагоре. Но небето зад гърба му беше чисто. Вертолетът навярно го беше загубил от погледа си.

Скоро пътят започна да се изкачва, друсането се засили, но Дин и не мислеше да намалява скоростта. Свободата му все още висеше на косъм. За да се успокои, трябваше доста да се откъсне. Затова и караше към планината. Впрочем надеждата, че преследвачите са загубили следите му, не трая дълго. Той отново засече появяването на вертолета зад гърба си. Промени се и околният ландшафт. Явно се движеше в предпланините, камъните все по-често попадаха в полезрението му, после теренът стана червеникав на пукнатини. Дин започна да обмисля дали да не се скрие зад някой камък — от небето май че нямаше да го видят. Добре би било да скрие и велосипеда: той много му хареса и навярно щеше да му послужи за нощните му занимания.

Но скоро пътят свърши, отклони се рязко надясно и прекъсна. Напред се стелеха само камъни. Дин подскочи на седлото, изпусна кормилото и излетя, приземявайки се сред малко каменисто плато. И все пак имаше голям късмет. Можеше да бъде къде по-лошо, защото зад платото зееше бездънна пропаст. Ако беше прелетял над платото — сбогом, волни пирате на автомобилни сметища!

Без да обръща внимание на натъртванията, Дин се огледа, като се стараеше по-бързо да се ориентира. Изглежда бе попаднал на запуснат спортен лагер. За това свидетелствуваха и знамето, веещо се на пръта, и изпокъсаната избеляла палатка насред платото, а най-вече, разбира се, делтапланът — съвсем истински и изглежда напълно годен. Но в това Дин не можеше да се закълне. Той никога не беше летял с делтаплан. Наистина често гледаше по телевизията състезания по делтапланеризъм, но никога не беше изпитвал желание да се заеме с подобен вид спорт. Предпочиташе да рискува само ако имаше изгода. Но сега нямаше време за размисли. Дин се втурна към апарата, който лежеше, така да се каже, на изходна позиция — с нос към пропастта. Хвана се за рамата, повдигна леталото и се хвърли към края на бездната. Но беше рано да тържествува. Вертолетът пак кръжеше над него и като повдигна боязливо очи, Дин видя, че свирепият полицай — ама че гадна муцуна! — втренчено го гледа отгоре. Дин инстинктивно се притисна към напречната рама и за своя велика радост откри същите бутони като на велосипеда. Ликувайки, той натисна първия бутон и веднага, както и очакваше, почувствува, че скоростта на делтаплана веднага се увеличи. И навреме. Вертолетът, който се носеше над делтаплана като хищна птица, внезапно пикира към него, но леталото избегна сблъсъка и остави на сухо тромавия вертолет. Делтапланът продължи да набира скорост, но освен това Дин откри, че се променя и конструкцията му. От двете страни на апарата, изпод крилата се спуснаха и се съединиха двете половини на прозрачен фюзелаж с форма на пура. Сега Дин не висеше под крилата на делтаплана, духан от ветровете, а спокойно лежеше по корем, което беше доста по-приятно. Крилете на делтаплана също се промениха, отместиха се назад. Равномерно забуча турбинен двигател, но скоро след пукотевицата той вече не се чуваше — усещаше се само леко вибриране. Дин разбра, че е преодолял звуковата бариера. Сега той летеше в лек турбореактивен самолет с необичайна конструкция, макар че нямаше представа как се управлява тази дяволия. Но и преследвачите му не дремеха: по петите му вече не се носеше полицейски вертолет, а военен реактивен изтребител с шест ракети от клас „въздух-въздух“. Дин не се учуди: щом делтапланът можа да се превърне в свръхзвуков самолет… И ако все още не са го хванали, макар че съдейки по всичко, отдавна трябваше да е загубил, значи някой му даваше шанс. И се постара да не го пропусне! Успокоен, Дин натисна втория бутон, който святкаше пред него.

… Той избяга — доста леко — от бойната ракета с топлинно насочване, изстреляна от изтребителя. Наистина метаморфозите с неговото летало продължиха. Сега вече фюзелажът загуби прозрачността си, а остана само малкият илюминатор на равнището на очите му. Почувствува, че му се вие свят, но и това бързо премина. В илюминатора небето неочаквано потъмня и въпреки че до нощта беше далече — каква ти нощ, когато се разсъмна преди няколко часа! — на небето се появиха звезди. За скоростта на апарата, в който бе затворен, не можеше да съди, но звездите растяха, уголемяваха се пред очите му. Скоро започна да го ужасява непрогледната, всепоглъщаща тъмнина и тишина, която плашеше повече от всички натоварвания. Дин цял се изпоти, когато разбра, че това е Космосът! Ето къде се озова! О не, по-добре полицаи, затвор, каторга — всичко друго само не тази бездна! Време е да се предаде!

Посегна към третия бутон, макар че отдавна се бе измъкнал от преследвачите си…

* * *

До Висшия съвет за Етични изследвания на Галактическото сдружение

Докладна записка

Съгласно програмата 3-IV, аз Фул Стракц, изследовател, предприех разузнаване на третата планета от центъра на система номер CZ–002, която се оказа носител на разумен живот от 44 категория.

Изследванията се проведоха, за да бъде изяснено бъдещото включване на планетата CZ–002, в Галактическото сдружение. Тази задача трябваше да се подготви много бързо. Причината бе степента на развитие на цивилизацията на тази планета. Главното, което трябваше да се направи, бе да се изучи мярата на етическите ограничения като фактор с дългосрочно влияние, която имат представителите на горепосочената цивилизация, за да се предпази в бъдеще Сдружението от пагубни изненади.

Аз избрах подпрограмата „Страх“.

Известно е, че страхът като висша интегрирана форма на инстинкта за самосъхранение (живот и свобода) лежи в основата на основните морално-етични постулати на всяко живо същество в Галактиката. Програмата „Страх“ е универсална за цивилизациите от всички категории.

На планетата CZ–002 бе монтиран квантово-молекулярен експонатор, способен да моделира онези заплашителни ситуации, в които попада изучаваният обект, а също така и да наблюдава реакциите при сблъскването му с най-страшните за него явления. Реакциите се отчитаха направо в мозъка и се анализираха. Продължаването на основните принципи на поведение в системата от етични норми на Галактическото сдружение дава еднозначен отговор за възможността за включване на цялата цивилизация от дадената категория в единния галактически живот.

Експонаторът, който е последен модел, беше замаскиран в автофургон — примитивно средство за придвижване и превоз на товари. Той бе монтиран на мястото, където има голямо струпване на разумни същества. Фургонът-експонатор, уж захвърлен край пътя, представляваше примамка като ничия собственост и бе настроен за експеримента над онази особа, която би се съблазнила да седне зад волана. Но някакъв заплес закачи с камиона си фургона точно петнайсет минути след монтирането му. След още петнайсет минути той бе закаран на бунището, макар че повредите бяха повърхностни и експонаторът работеше отлично. На следващата нощ предвиждах да монтирам фургона в друг район на планетата, но това не се наложи, тъй като в зоната на експеримента попадна нужният обект.

Физико-интелектуалните параметри на обекта се оказаха средни по всички показатели, тоест той най-добре подхождаше за изследванията.

Експонаторът беше включен на максимален режим и напълно внедри в съзнанието на обекта всичките му страхове и опасения. Експериментът трая четири часа.

Резултатът от опита показа, че чувството за страх у разумните от планетата CZ–002 се намира в рудиментарно състояние. Развитието на цивилизацията от най-древни времена е изработило почти съвършен механизъм за неговото преодоляване. Степента на развитие на обществените отношения е такава, че когато става въпрос за запазване на живота (свободата), индивидът повече разчита на обществена защита, отколкото на собствените си предпазни инстинкти. Той не се обърква дори при така наречените безизходни ситуации. Готов е да се подложи на смъртен риск с 50 процента шанс за оцеляване. Нервната им система е издръжлива. Бързината на реакциите им е висока, съобразителността не винаги е оптимална, но нейният коефициент расте с увеличаването на опасността. С други думи, те практически от нищо не се боят.

Сдруженията, състоящи се от индивиди с подобен тип психика, са способни на самоунищожаване. Липсата на необходимия страх пред смъртна опасност може да породи пренебрежение към атомна заплаха, към екологически свръхдопустимо замърсяване, към неизлечими болести, към наркотици.

Ако по въпросите на физическото самосъхранение на живота рудиментарните механизми на страха, макар и слабо, но все още действуват, то инстинктът за съхранение в аспекта на свободата се приема като процес на освобождаване от етичните норми и моралните табу. Опитният индивид доказа това стопроцентово.

Изводите са еднозначни: общество, което от нищо не се бои — от нова техника, от свъхскорости, от Космоса, от ядрената енергия, от химическо и радиологично замърсяване, от наркотици, от неизлечими болести и социално несъвършенство, — се подлага на риска за самоунищожение. В системата на Галактическото сдружение то ще представлява заплаха за нормалното функциониране на Съюза на разумните.

Практическата липса на страх в особите от планета CZ–002 прави невъзможно включването им в Галактическото сдружение.

* * *

Дин отвори очи. Тресеше го. Главата му бе скрита в раменете, с ръце прикриваше лицето си. Такова нещо още не му се беше случвало. Страхуваше се да помръдне. Струваше му се, че всички страхове, които са се стоварвали върху човечеството, се бяха натъпкали в гърдите му и не му позволяваха да диша. Бездънни, всепоглъщащи, непоносими страхове…