Алън Дийн Фостър
Светулки

На Уелс никак не му се щеше да пука гума, но се зае да спори с неравния път и както обикновено пътят излезе победител. Сега четвъртинката от колелата на колата му се бе превърнала в гумен плондер, който се печеше на слънцето пред стария сервиз „Шеврон“. Слабичкият младеж в омазнени дънки и белези от акне по лицето обръщаше гумата във вана с вода. Черната мазнина по ръцете му блестеше на залязващото слънце на Ню Мексико.

— Съвсем е скапана, господине. Дупката не е само една. Виждате ли?

Уелс видя мехурчетата, които излизаха на повърхността на водата.

— Виждам. И какво ще ме посъветвате?

Момчето се изправи. Беше се показало изключително разбрано, откакто Уелс пристигна. Честен механик от малко градче. „Поне зная, че не се опитва да ме измами“ — помисли си Уелс. Дупката беше толкова голяма, че през нея можеше да мине мишка. Каква ли предавка може да се монтира на една мишка? По дяволите, каква жега е по тези места. Дори в пет часа следобед.

— Мога да отида утре в Карицоцо и да ви взема нова гума — беше отговорът. — Бих отишъл още сега, но скоро ще затварят, а пък съм и сам. Господин Ордуей е в Санта Фе при сестра си.

— Значи трябва да пренощувам тук.

Уелс не можеше да си позволи да плати тегленето на буксир до Карицоцо дори ако се намереше сервизна кола, която ще се съгласи да го откара там в този петъчен следобед. Той огледа скупчените къщи и магазинчета, които се открояваха срещу слънцето. Поне този неумолим противник беше започнал да слиза зад неправилните зъбери на планините Малпаис.

— Има ли мотел в града?

— Да, господине.

Механикът се обърна и избърса ръцете си с парцал, по-мазен от дланите му. Посочи с пръст на север.

— Продължете по магистралата до първия квартал. Той е малък. После тръгнете надясно по улица В. „Мескалеро“ се намира на два квартала по на изток. Наблизо има гостилница със същото име.

— Добре ли готвят?

— Това е единственото заведение, където можете да вечеряте освен ако не искате да изминете два километра пеш на юг.

— Благодаря. Мисля, че ще остана тук. — Уелс направи гримаса и ритна спуканата гума. — Утре в колко часа?

Механикът вдигна рамене.

— Не мога да ви кажа със сигурност. Зависи кога ще се върне господин Ордуей. Не мога да затворя сервиза.

— Да, разбирам. Вземете ми една гудрич, ако може. И благодаря.

Отдалечи се при любезното „моля“ на механика и закрачи по асфалта.

Последното късче от слънцето беше кървавочервено, когато той напусна магистралата. Улица В беше павирана и обградена със спретнати къщички с керемидени покриви и варосани стени, с кактуси в предните дворове и гаражи в задните. Нямаше дворни врати. Мнението, което Уелс си беше съставил за това затънтено градче веднага след пристигането си, сега малко се подобри. Беше виждал и по-лоши места.

„Естествено ти трябваше да се отбиеш от магистралата — мислеше си мрачно той. — Пътят от Лос Анжелос до Далас не е достатъчно дълъг, та трябваше още да го удължиш. Искаше да изследваш вътрешността, да видиш непознати места.“

Агуа Калиенте му беше напълно непознат по понятни причини. Единственото, което можеше да предложи, беше усамотението — благо, обичайно за американския Запад. Уелс се запита къде ли са горещите извори, които явно са дали името на този град. Винаги има горещи извори.

Един гигантски паяк му пресече пътя. Той се движеше на подскоци като бизнесмен, попаднал в най-гъстото улично движение. Паякът се спря за миг, вдигна се на задните си крака, като движеше заплашително предните. Уелс го заобиколи предпазливо. В Лос Анжелос нямаше гигантски паяци и затова косматото насекомо му изглеждаше като пришълец от Плутон. Но паякът, вместо да нададе победоносен вик, се обърна и започна да претърсва пътя.

Мотел „Мескалеро“ представляваше влакче от единични вилички, успоредни на поточето, което разделяше града от хълмовете. Начело на това влакче стоеше една по-голяма сграда с надпис СНЕКБАР.

Уелс влезе и вратата с трясък се затвори. Вътре имаше две сепарета и три маси — всичките празни. Двама местни паметника, стари, единият с брада, си бъбреха на тезгяха. Уелс си каза, че двамата се срещат тук всеки ден и са част от обзавеждането като семплата тапицерия и мръсното огледало пред машините за кафе и сокове. Само един пенсионер от западно градче може да прекара осем часа на ден над чашка кафе.

Уелс се вмъкна в едно сепаре и взе листата с менюто, смачкана между солницата, пиперницата и захарницата. Мексикански суперспециалитет с пържени картофи — 3,95 долара — предлагаше менюто на равнодушния свят. Говеждото печено в тесто можеше да бъде донякъде истинско, затова той си го поръча на сервитьорката с лице на месечина.

— Благодаря, господине.

Широката й усмивка беше естествена. „Така е в малките градчета — помисли си той. — Господине и благодаря. Чист въздух и хубави лица.“

Вкаменелостите от кафенето не му обърнаха внимание, а сервитьорката се скри зад вратата на примитивната кухня. Уелс беше изоставен и се загледа през прозореца.

Виличките на мотела и снекбарът бяха от другата страна на потока, който течеше под хълмовете. Тръстики, треволяк и тънки дръвчета плаваха по меандричното течение на водите, образувани от разтопени ледове. Уелс видя една майка скунс с четирите си малки. Те излязоха от храсталака и се отправиха на водопой. Беше виждал скунсове само в зоопарка или в грозните анимационни филми. Майката остана встрани да пази малките, докато те пиеха. После и петте животинчета се мушнаха обратно в храстите.

Говеждото печено го изненада. То не съдържаше соя — вечната унищожителка на американската мечта за прясно приготвени ястия. Истинска наслада бяха и пържените картофи и студеният чай, направен от истински чаени листенца, а не от пликчета, пълни с ръждива смес, обработена с химикали.

Възрастната управителка на мотела пое с усмивка кредитната му карта „Америкън експрес“: преклонението пред пластмасата беше стигнало чак до това забравено от бога градче. После жената го заведе до вилата му.

— Ще имате пълно усамотение, господин Уелс — увери го тя. — Ще бъдете сам. Нямаме много гости в този сезон. — Тя хвърли поглед зад гърба му. — Имате ли кола?

— Спуках гума по пътя. Колата ми е в сервиза „Шеврон“. Трябва да ми вземат нова гума от Карицоцо.

— А, да. Майкъл е сам. Хари Ордуей отиде в Санта Фе при сестра си. Болна е. Майкъл е добро момче, господин Уелс. Първото нещо, което ще направи утре сутринта, е да ви вземе гумата.

Спалнята беше чиста, чаршафите ухаеха на лимон. В банята имаше сапун. При отворен прозорец се чуваше ромоленето на поточето.

— Лека нощ, господин Уелс. Приятни сънища.

— Благодаря, госпожо Аплетон. Ще се видим утре сутрин.

По навик остана да гледа черно-белия телевизор. Програмата на единствения канал свърши рано, но той не успя да заспи. Всичко беше твърде спокойно. Поточето се силеше да прави шум, но той не можеше да се сравнява с шума от автомобилите под апартамента му в Санта Моника.

По едно време нещо друго прошумя навън: стъпки по чакъл, разклащане на храсти. Шумът бе необичаен за скунс. Уелс стана от леглото и тръгна бос към прозореца. С малко късмет можеше да види диво прасе или пума, слязла от хълмовете на водопой. Тази гледка не беше за изпускане. Лунният сърп осветяваше пейзажа с нежна сребриста светлина.

Шумът се повтори, този път примесен със смях. Уелс се намръщи и понечи да се върне в леглото. Разбира се, спомни си той, днес е петък вечер и младежите имаха право да остават до късно навън. Но зърна нещо с крайчето на окото си. Обърна се отново към прозореца и замръзна. Някакво момиче тичаше на другия бряг на поточето. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад, като се опитваше да потисне смеха си. Беше облечено в семпла бяла рокля, носеше сандали. Русите й къдрици подскачаха в ритъм с тялото й. Лицето й беше бледо като утринна мъгла. Беше много хубава.

И светеше като факла.

Светлината, която излъчваше, беше жълтозеленикава, небесна като слънчева светлина, но на зелени ивици, неуловима и същевременно истинска. Тя не идваше нито от дрехата, нито от мощно електрическо фенерче, скрито в джоба. Излъчваха я бузите й, краката й чак до глезените, крайчетата на пръстите, косите й.

„Не е призрак — опита се да запази спокойствие Уелс. — Не може да бъде призрак, щом е обута в сандали и е в рокля от синтетика, и то тук, между Оскура и Карицоцо, близо до магистрала номер 54 в Ню Мексико.“

Когато усети болка в гърдите, се сети, че трябва да диша. Подаде глава над перваза на прозореца, но мрежата против комари сплеска носа му, докато се опитваше да проследи с поглед тичащото видение. Сърцето му биеше лудо, ноктите му драскаха по перваза. Той пожела това видение. О, колко го желаеше!

Момичето се скри зад завоя на поточето и смехът му се сля с бълбукането на водата. Бледата светлина се задържа върху скалата, вдигна се и се спусна като сноп светлина от прожектор. После и това изчезна.

Уелс се върна бавно в леглото. Стисна до сълзи очи. Не, не сънуваше, изобщо не спеше. Казваше се Хаскъл Уелс. Беше на двайсет и осем години и се местеше от Лос Анжелос в Далас на работа в местния всекидневник, филиал на „Таймс“. Беше спукал гума, беше вечерял говеждо задушено в тесто, видя един гигантски паяк, скунс и призрак. Към три часа най-после умората надви скептицизма му и той заспа.

На другата сутрин неговото твърдо убеждение беше поразклатено, но не напълно сринато. Той беше журналист и опитен наблюдател. В неговия спомен много неща бяха ясни. Светлината, красотата, пулсиращото желание, станало почти неудържимо — всичко беше живо в него по време на закуската.

Изражението му явно разтревожи сервитьорката.

— Не се ли чувствате добре, господине?

— А?

Уелс вдигна очи от омлета, който вече изстиваше. Край него някакви местни клиенти привършваха закуската си. „Хората от малките градчета стават рано“ — помисли си той.

— Нищо ми няма — усмихна се и сложи в устата си парче от омлета. — Тази нощ ми се стори, че видях призрак.

— Призрак ли? — Сервитьорката се усмихна, но вече пресилено. Той веднага забеляза това. — Тук, в Агуа Кал?

Уелс кимна.

— Пред моята вила. Беше едно момиче със сандали, бяла рокля и дълги до раменете коси. Светеше като блуждаещо огънче. Призрак беше.

Усмивката на сервитьорката замръзна. Уелс разбърка омлета в чинията си, опита се да скрие любопитството си.

— Тук нямаме никакви призраци, господине — каза тя бързо. — Или, ако има такива, то това са апахи. Техните души са пръснати из тези планини.

— Тази не беше от апахите. — Той отхапа от препечената филийка. — Може би е метиска. Не вярвам сред жителите на Мескалеро да има много блондинки.

— Тогава бих казала, че нищо не сте видели — заключи сервитьорката. — Хареса ли ви омлетът?

— Чудесен беше. Благодаря.

— Ако желаете нещо друго, кажете.

И го остави, за да вземе поръчката на току-що влязлата двойка, която седна на масата най-близко до тезгяха. Уелс реши, че поръчката е огромна, защото сервитьорката разговаря с тях дълго време. Когато тя си отиде, жената хвърли бърз поглед към сепарето на Уелс и веднага отвърна очи, когато той погледна към нея. Както изглеждаше, в Агуа Кал изпитваха голям интерес към несъществуващи неща. Уелс беше добър журналист. Както се казва, надушваше новините. И явно не „Шанел 5“ раздразни обонянието му в тази малка трапезария.

— Чудесно местенце — каза по-късно той на механика. — Спокойно се занимавайте с колелото. Чака ме още много път и затова се наслаждавам на престоя си тук, макар да не беше предвиден в програмата. Мисля, че още един ден отпуск няма да ми навреди, затова ще замина утре. Освен това утре няма да бъде толкова горещо.

— Да, така каза метеорологът по шести канал — съгласи се механикът. — Радвам се, че се развличате.

Момчето изпрати с поглед Уелс, който се връщаше към мотела.

Вечерта Уелс изигра пантомимата на човек, който се готви да си ляга. Съблече се, изми си зъбите, взе си душ, погледа как залязва слънцето, погледа малко телевизия и накрая си легна, като загаси светлината. Остана така неподвижен до десет часа. Беше събота вечер.

Към десет се измъкна от завивките и се облече. Промъкна се до прозореца в дъното на стаята и се настани в очакване. Чака дълго, но очите му започнаха да се затварят. Полунощ — часът на вещиците, — но нито вещици, нито призраци се появиха. Видя една змия и снощния скунс с малките си. По някое време ниско над поточето прелетя бухал, хвърли се в атака, но не улучи. Отдалечи се, като се оплакваше на луната, че мишката му се е изплъзнала.

Прекрасната нимфа не се показа на брега на потока.

Към два часа Уелс реши какво да прави. Старата мрежа против комари лесно поддаде и той без много шум прекрачи перваза и скочи върху чакъла зад вилата.

Предишната вечер призракът се движеше от юг на север. Уелс тръгна на юг, като се криеше зад храстите. Прескочи поточето, което бе широко около метър. Тръни, бодли и стръкчета трева се полепиха по ръбовете на панталоните му и бодяха глезените му. Той изруга полугласно, но не спря, за да ги махне.

Вървя около час. Никой не му препречи пътя. Единствените пречки бяха в главата му и правеха мислите му все по-объркани. Пътят му се стори безкраен, беше много горещо, пейзажът — монотонен и скучен. Само увереността, че ако въображението му бе решило да призове този призрак, то не би му дало формата на руса стройна девойка в бяла рокля, го накара да продължи.

Спря се и погледна часовника си. Четири часът. Скоро слънцето щеше да се покаже и тази нощна екскурзия щеше да му донесе само умора от безсънната нощ. А това означаваше, че за да си почине, трябваше да остане тук още един ден. И всичко това заради една мимолетна лудост.

По дяволите — духовете, колкото и да са красиви, не са част от всекидневието. По-важното бе да се яви навреме на работа в Далас. Ядосан, той зарита чакъла пред себе си, защото не можеше да се ритне сам, и пое обратно към мотела.

Тогава чу музиката.

Отначало много далечна, тя ту се усилваше, ту заглъхваше. Не идваше от градчето. Въртейки се бавно, той се опита да определи посоката, от която се носеха звуците. Торбестите мишки наблюдаваха неговите пируети, без да коментират. Музиката се носеше от изток и от горе.

Уелс хукна по склона. Първото възвишение не го затрудни, нито второто, по-високото. Многото часове, прекарани в състезания в клуба по тенис, започнаха да дават плодове. Вече бе почти на върха на второто хълмче. Музиката се усили. Уелс беше изпотен, но не само от изкачването. Озова се сред тревата и храсталаците, които очертаваха билото.

Пред него, малко по-надолу, от другата страна имаше падина, покрита с камъни, всичките големи колкото юмрук. Разпрашена скала покриваше противоположния край на малката долина. Там, където тя свършваше, имаше тъмен отвор в склона на планината. Сякаш скалата бе разцепена с гигантски сатър. И точно там той видя Нея. Момчето, с което се въртеше във вихрен танц, беше с червеникави късо подстригани коси, с големи уши и лунички. То беше облечено в джинси и поло и с кецове на краката. То също светеше и като огромен телевизионен екран хвърляше светлина върху розово-сивата скала.

Те се въртяха един около друг, виейки се като пламъка от факлите на факир от Самоа: две бледозелени слънца, които кръжаха около един център по двойна орбита. Пулсиращата светлина, която те излъчваха, ставаше особено ярка, когато те се хващаха за ръце.

Още пет двойки се движеха по тази скална сцена — невзрачна, макар и леко заплашителна обстановка за тази фантастична проява на свръхестественото. И дванайсетте излъчваха същата жълтозеленикава светлина. Под звездното небе те изглеждаха като живи фойерверки, вихрушка от светлина и младежки смях.

„Дванайсет — помисли си Уелс. — Дванайсет призрака, които танцуват не на главичката на карфица (или бяха ангели тези на карфицата?), а на голия склон на планината.“ Гърлото му пресъхна като празен бент. Не потърси обяснение, не издаде никакъв шум по-силен от биенето на сърцето си — просто гледаше и се опитваше да повярва на очите си.

Изглеждаха толкова истински, тези свръхестествени млади създания. Бяха толкова живи и толкова хубави, за да бъдат флуоресциращи зомби — изчадия на злото, събрани на тази скала. Но очите на Уелс виждаха всичко това, а мозъкът му го тълкуваше.

Сред участниците в този ритуал нямаше нито един непривлекателен, макар никой да не беше равен по свръхестествена красота на неговата ефирна блондинка. Шест Афродити и още толкова млади Аполоновци. Освен жълтозеленикавата светлина те излъчваха здраве, жизненост и очарование. Уелс усети, че се навежда към тях, омагьосан най-вече от танцуващата сирена, от бялата й плът, обвита в зеленикав пламък. Чувствуваше как тялото й го изгаря с пламъка си, наслаждаваше се на полуотворените й уста, потъваше блажено в уханието й.

Но в тази вакханалия имаше нещо ненаред: музиката. Музиката не подхождаше, не беше в унисон с мистичното сборище. Сега мелодията беше „Няма да бъда доволен“, изпълнявана от Ролинг Стоунс. Когато песента свърши, същият състав поде „Кафява захар“. Уелс разбра, че това е касета, макар че не виждаше касетофона. Съзнанието му трескаво отхвърли лудия ритъм на музиката. Нищо друго не го интересуваше освен белите бедра, съблазнителното лице — те го привличаха, обайваха го неудържимо.

— Няма да ви направим нищо лошо, господине. Искаме само да говорим с вас.

Нещо твърдо и студено бе опряно в гърба на Уелс. Журналистът се обърна и видя трима мъже. Двамата бяха на около трийсет години. Третият беше доста по-възрастен и имаше тъжно изражение.

— Аз съм Чарли Зимер — каза мъжът, който бе опрял ловната пушка в гърба на Уелс. — Не бих искал да бъда принуден да стрелям, господине. — Оръжието се раздвижи заплашително. — От това разстояние дванайсеткалибровият куршум може лошо да ви нарани. Но няма да го използувам, ако ме изслушате.

— Ще бъда разумен.

Тонът на Уелс беше убедителен, но той продължи да гледа младежите, които танцуваха. Те не се бяха разтворили във въздуха с пристигането на други хора. И тримата без съмнение ги виждаха, но не показваха ни най-малка изненада при вида на светещия, невероятен спектакъл, който се разиграваше под тях.

Вторият мъж, който носеше каубойска шапка, подръпна ухото си и попита по-възрастния мъж:

— Къде искаш да му говориш, докторе?

— Най-добре е в мотела. Никой няма да ни задава въпроси. Рейна вече знае, надявам се. — Мъжът се обърна към журналиста и му протегна ръка. — Казвам се Сал Уитърс. Аз съм лекарят на градчето.

Уелс му стисна ръката. Дулото на пушката се размърда.

— Бих искал да кажа: радвам се, че се запознахме, докторе.

Другият се засмя меко.

— Може би ще оправим нещата.

Уелс се обърна да погледне призраците: те продължаваха да танцуват, не бяха изчезнали. Сега блондинката беше по-близо, краката й блестяха, косите й светеха, бяха като живи. Без съмнение това момиче беше най-прелестното и желано създание, което той бе виждал. Желанието заличи всичко друго: нереалността на мига, тримата мълчаливи мъже, пушката. Беше се надвесил към момичето, към светлината, изпълнен с желание, желание…

— Внимавай, Чарли! Иска да скочи долу!

Уелс се втурна по склона към младежите. Пред очите му притъмня, беше заслепен от красотата, която трябваше да бъде негова. Влечението беше неудържимо. Девойката се обърна и го погледна. Беше задъхана. Танцът бе прекъснат, макар че музиката на Ролинг Стоунс продължаваше.

Партньорът на момичето, чиято светлина се отразяваше в скалата, й направи щит с тялото си. Уелс вдигна юмрук, решен да удари този Адонис. Но през пулсиращата светлина разпозна пъпчивото лице на Майкъл механика и изненадан спря. Нещо го удари по тила.

Събуди се в леглото си във вилата. Тримата мъже бяха седнали около масата и играеха на карти. Четвърти глас съобщи:

— Дойде в съзнание.

Уелс се вторачи в управителката на мотела, която се отдалечаваше от леглото и казваше на по-възрастния мъж:

— Сега ви оставям, докторе.

— Благодаря, Рейна.

Жената затвори вратата след себе си, а тримата мъже оставиха картите и се приближиха до леглото. Единият смени двойката спатия и двете валета с пушката и я мушна под мишницата си. Но не прекалено небрежно — реши Уелс. Освен това колата му беше в гаража.

Той сложи ръка на темето си и напипа влажен студен парцал. Нямаше рана. Пък и не си спомняше ехото на изстрел.

Докторът посочи мъжа с пушката.

— Чарли ви спря, преди да стигнете до Джоулийн. — Изглежда, че искрено съжаляваше за случилото се. — Постара се да не ви удари лошо.

— Джоулийн… Призрака ли?

Уелс си спомни танцуващите на скалите, желанието което го увлече, стремителното препускане по склона.

Третият мъж поклати глава:

— Не е призрак. Джоулийн е моя дъщеря.

Уелс бавно се вдигна, облегна се на желязната табла на леглото.

— Вие сте луд. Ако някога съм виждал призрак, то това беше момичето. И танцуваше с единайсет братовчеди.

После изведнъж си спомни за младия механик и се намръщи.

Мъжете го слушаха и се споглеждаха.

— Говорите за Майк Билинг, момчето на Джим Билинг — каза онзи, когото наричаха Чарли.

Възрастният мъж седна на другия край на леглото.

— Не са призраци, господин Уелс. Те са луцифери.

Уелс погледна към пушката. Сети се за разни истории, които някога бе чувал и бе смятал за дивотии — за малки градчета, чиито жители изповядваха странни религии и вярвания. И сега очакваше да му обяснят спокойно защо имат нужда от неговото сърце за поредното жертвоприношение. Запита се дали ще успее да се измъкне, ако нападне мъжа с пушката.

На неговия уплашен вид и тримата реагираха неочаквано. Избухнаха в смях. Чарли му предложи цигара.

— Чарли, знаеш, че съм противник на пушенето — каза докторът.

— По дяволите, докторе, този нещастник прекара една неприятна нощ. Нека го оставим да си поеме дъх.

Съмненията на Уелс изчезнаха. Прие с удоволствие цигарата и кибрита.

— Наистина, оставете ме да си поема дъх и ми обяснете всичко. Видях дванайсет призрака, а вие казвате, че не са такива.

Счупи три клечки, докато запали цигарата.

Уитърс, докторът, кимна с глава.

— Знаете ли къде се намирате?

Уелс се почеса по челото.

— В Агуа Калиенте в Ню Мексико.

— А тук наблизо какво се намира?

— Не виждам какво…

— Нали искате обяснения? Тогава, кажете какво има тук наблизо? — повтори търпеливо докторът.

Журналистът се опита да си припомни пътната карта.

— Оскура и Карицоцо на шосе 54. Националният паметник в Уайт Сандс, Аламагордо, Рубироса…

Уитърс бавно кимаше.

— Уайт Сандс, Аламагордо. Тези имена нищо ли не ви говорят?

— Да. Националният паметник… — гласът на Уелс се снижи.

Докторът хвърли кисела усмивка на приятелите си.

— Мисля, че всичко ще се оправи. Този е учил. — После се обърна към Уелс. — Никога ли не сте чували за луциферина?

Журналистът поклати глава. Уайт Сандс. Аламагордо. 1945 г. Експлозиите. Мислите му се разтичаха, опитваха се да уловят истината.

Уитърс стана и продължи да говори. Сивите му коси оставяха челото му открито. Навън юнското слънце беше ослепително. Докторът не приличаше на човек, който крие тъмни тайни.

— Прекарах тук почти целия си живот. Започнах да работя веднага след войната. Харесва ми да бъда селски лекар. Привлича ме спокойствието, хората. Узнах за експериментите през Петдесетте години. Никой освен тези, които участвуваха в проекта, не беше запознат с тях. По-късно открих всичко, но не само аз, а и другите жители от района. Тук сме изолирани, но не сме глупави.

— Джереми, момчето на Тилис, беше първият — мъжът близо до Чарли бързо кимна. — Сега Джереми е на двайсет и три години. Другите изникнаха един след друг.

— Другите — Уелс се втренчи в сериозното лице на Тилис. — Другите луцифери.

— Ние ги наричаме така — докторът погледна другите двама. — Видяхте ли? Казвах ви, че е умен.

„Толкова умен, че да не се оставя да ме метнат“ — си каза журналистът разтревожен, но продължи да се успокоява въпреки наличието на пушката. Тримата не споменаваха и не намекваха за обречени на Сатаната.

— Какво по дяволите означава това луцифери?

— Всички ние имаме по малко луциферин в организма си — започна да му обяснява Уитърс. — В минимални количества и практически незначителни. И още по-малък процент луцифераза. Но някои създания притежават по-значителни количества — например светулките. През 45-а година правеха експерименти само с бомби. Говореше се много и за чудесата на ядрената медицина. Според тази теория щяха да се лекуват всички болести — от брадавиците до рака. И беше нужно време, за да се разбере, че опитът да се лекуват старите болести с бомбардиране с изотопи може да нанесе повече вреди, отколкото полза. Спомняте ли си скалната площадка, където танцуваха младежите?

Уелс кимна.

— Е, това е старо сметище на химически вещества. Имаме около стотина в цялата страна. Но това е уникално по рода си, мисля, защото тук не са погребани обичайните дезинфектори и инсектициди. Онези от Аламагордо се занимаваха с интересни химически съединения, без практически никой да ги контролира. Правителството затвори всичко чак след войната. — Докторът отново поклати глава. — Какво не правят някои хора, за да прикрият грешките си, да не излязат на бял свят кирливите им ризи.

Сметището се намира над реката, която доставя вода на града. С времето това нещо се е просмуквало малко по малко във водопроводната мрежа. Отначало никой нищо не забелязал. След три поколения обаче натрупването на веществата стига до степен, че да влияе на химическото равновесие у децата. Ефектът от това не се проявява преди пубертета и стига максимума си, когато детето навърши шестнайсет години. Опитах да изолирам комбинацията от ензими, от които зависи този ефект, но нямам нужната апаратура. Сигурен съм обаче, че е свързано с измененията, които стават в организма на детето по време на пубертета.

Уелс вече не се страхуваше, той просто бе очарован.

— Какво е свързано? Не ви разбрах.

— С произвеждането на луциферин в доза много по-голяма от нормалната, а също така и съответното увеличение на процента на луциферазата. Луциферазата е ензим, който спомага за окисляването на луциферина и така те стават…

— Светулки — прошепна Уелс поразен. Помисли за миг, после сухо попита доктора: — Защо не сте съобщили за това явление? Защо никой досега не е бил…

— Извинете, господине — усмихна се тъжно Чарли, — но това са наши деца. — Изражението му беше напрегнато, а думите му звучаха като молба да бъде разбран. — Докторът казва, че няма и следа от опасност за тях. Няма рак или нещо подобно.

— Те са напълно нормални юноши, като се остави настрана луцифериновият ефект — каза Уитърс.

— Знаете ли — продължи Чарли, като чупеше нервно пръсти, — ние много обичаме децата си. Докторът казва, че ако се разчуе това, което им се е случило, правителството може да ги вземе, да ни ги открадне, за да ги изследват.

— А на нашите деца им харесва тук — продължи Уигърс. — Те не желаят да бъдат изследвани. Всички са ходили на училище, или са още ученици. Знаят много добре какво става с едно насекомо поставено под микроскоп. Те успяват да овладеят ефекта и да го крият от непознати хора. Обикновено си имат места, където могат да правят каквото си искат, без да се страхуват, че ще ги види някой. Лошо стана, че вие вчера вечерта сте видели Джоулийн Литън. Надявахме се, че няма да любопитствате.

— Вие сте само селски интернист — каза бавно Уелс. — Феноменът може да е опасен, да има странични ефекти.

— Ако някое от децата покаже признаци на заболяване, ще трябва да го отведем в болница и да поемем риска — отговори Уитърс. — Но досега това не се е налагало. Аз ги преглеждам редовно, а и научих всичките сами да се преглеждат. Те разбират. Доволни са, щастливи са, че са станали такива, господин Уелс. Не искат да бъдат лекувани.

Но има и още една причина, поради която трябва да крият своята дарба от чужди хора. Дори тук в Агуа Калиенте е трудно да се справим с това положение. Затова ги оставяме сами, не ходим да гледаме техните игри и танци. Не го правим, защото всеки, който ги види, губи контрол над себе си.

— Сега и вие би трябвало да го знаете, господине — каза Тилис.

Уелс си спомни за първата нощ, за тази привличаща красота и за ефекта от нея. Спомни си, че изпита силно, непреодолимо желание да притежава това момиче, да го притисне в обятията си. Беше загубил самообладание, да, наистина го беше загубил и на следващата нощ.

— Знаем какво изпитвахте — каза му Уитърс. — И аз като вас нямам имунитет към ефекта. За да му дадете отпор, трябва да сте наясно какво представлява. — Докторът се приближи до вратата и я отвори. — Джоулийн, можеш да влезеш.

Уелс се наклони напред и се втренчи във вратата. Тялото му потръпна от желание, мускулите му се напрегнаха. Влезе едно момиче. Същото. Призракът, само че… Желанието на Уелс се изпари. Тя му се усмихна срамежливо: девойче на деветнайсет години, приятно, но нищо особено. Същите коси, същата рокля, но липсваше нещо. Силата на привличането беше изчезнала заедно със светлината.

— Благодаря, Джоулийн. Можеш да си вървиш.

— Добре, докторе.

Докато Джоулийн излизаше, тялото й излъчи за миг бледа светлина, жълтозелено сияние. Уелс стисна очи, после поразен погледна Уитърс.

— Знам, синко. Това е ефектът на луциферина, тази особена светлина, която ги прави да изглеждат толкова красиви. Това нещо е много опасно, затова те се учат да я контролират. За тяхно добро е.

За миг докторът смени мекото си изражение със зло и примитивно, но бързо го отърси и отново стана милия селски лекар.

— Ето защо тайната на нашите деца трябва да бъде запазена, господин Уелс. Затова те трябва да крият светлината, която излъчват до края на живота си. И най-аскетичният учен, и най-неподкупният изследовател не би могъл да устои. Красотата, с която те умеят да се обкръжават може да означава тяхната смърт.

Той тръгна към вратата. Тилис и Чарли го последваха.

— Мисля, че разбирате, млади човече — каза Уитърс преди да излезе. — И вие трябва да запазите нашата малка тайна. Не способността да излъчваш светлина е опасна, а страстното желание, което светлината предизвиква у другите. Според вас, защо някои насекоми излъчват подобна светлина? Ние мислим, че сме най-висшите същества в природата. Но не сме. Тази светлина е нещо като химизъм на повика. Никой от нас не е имунизиран, както и насекомите. Аз съм на седемдесет и една година, но когато видя тази светлина… е, не се чувствувам вече на седемдесет и една. Чувствувам само едно единствено нещо, а това е опасно.

Децата се промениха. Знаят да се преборят с ефекта, да го задържат. Но не и ние нещастните невинни наивници. Ние сме му подвластни. Затова помислете, господин Уелс. Помислете какво се пробуди снощи в съзнанието ви и го завладя. Примитивната част от вашия мозък. Помислете, какво би могло да се случи на тези деца, ако ефектът се умножи по сто — стотина добри учени, мъже или жени.

Преди да затвори вратата докторът се усмихна за последен път тъжно и каза:

— Всички сме светулки, господин Уелс.

Журналистът остана сам и се замисли. Налудничаво, глупаво, идиотско — каза си той. — Та аз прекрасно мога да контролирам чувствата си. Но си спомни и зората на хълма, светлината, лудото пулсиране в кръста и безумното, сляпо желание. И всичко това заради странната светлина, заради едно абсурдно привлекателно сияние.

Стана от леглото и започна да прибира нещата си. Всъщност той можеше да измами себе си, но не и тялото си. Не, няма да разкрие тайната на луцифериновия ефект на никого. Защото ако се разчуеше, хората щяха да се затичат към това малко градче, за да пият вода с надеждата, че ще си купят сияние. И добронамерените учени може би ще успеят да синтезират химични елементи, за да ги предложат на всички, които желаят тази светлина.

Уелс отново стана интелигентен и щастлив. Не искаше да види как светът става жертва на ядрена катастрофа. Но още по-малко желаеше да види, как интелектът и цивилизацията ще стане жертва на секса…