Оригинално заглавие
For the Birds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
gogo_mir (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 20,21/1990 г.


Чарлз Модейн никога не беше попадал в Космоса, макар да беше стигнал четиридесетте без оплаквания от здравето си. Беше виждал космически селища по телевизията и попрочитал нещичко за тях в периодичните издания — нищо повече.

Честно казано, Космосът не го теглеше. Беше се родил на Земята и нейните простори му бяха напълно достатъчни. Когато решаваше да смени обстановката, отиваше на море. Модейн беше страстен поклонник на ветроходството.

Затова посрещна с неприятно чувство съобщението, че заради някаква поръчка на корпорацията „Спейс Стръкчърис ЛТД“ трябва да лети в Космоса.

— Чуйте — говореше Модейн на представителката на корпорацията, — аз не съм космонавт. Аз съм моделиер. Нищо не разбирам от ракети, ускорения, претоварвания, траектории и разните там други неща.

— От тях ние разбираме — възрази Наоми Баранова, чиято неловка предпазлива походка показваше, че дълго е прекарала в Космоса и е отвикнала от постоянството на тежестта. — Не ви трябват специални знания.

Дрехите й, с раздразнение отбеляза Модейн, служат само за прикриване на тялото. Със същия успех би могла да използва парче брезент.

— Тогава за какъв дявол трябва да ходя на космическата станция?

— Ние ви каним като моделиер. На нас ни е необходим нов модел.

— Дрехи ли?

— Не, крила.

Модейн се замисли. В подобни случаи високото му бледно чело винаги поруменяваше. Или поне така му бяха казвали. Но сега то поруменя и от досада.

— Нима не мога да изпълня поръчката ви у дома?

Баранова категорично поклати глава.

— Искаме да разберете в какво положение се намираме, мистър Модейн. Обърнахме се към инженери и програмисти и те ни създадоха, според собствените им твърдения, най-хубавите крила. Съобразиха се с повърхностните напрежения, с площта на повърхността, с еластичност, маневреност — всичко, което може да ти хрумне, но без никаква полза. Помислихме си, че няколко обиколки…

— Обиколки ли, мис Баранова?

— Трябва ни нещо съвсем различно от обикновено инженерно решение. Нещо съвсем такова… неочаквано. Иначе космическите селища ще престанат да съществуват. Затова искам да дойдете при нас и да видите как стоят нещата. Готови сме да платим добре.

Точно обещаните пари и добрата предплата независимо от крайния резултат решиха нещата. Модейн не беше жаден за пари, но и не можеше да се нарече безсребреник. Освен това го ласкаеше високата оценка за майсторлъка му.

Пътешествието се оказа не толкова трудно, колкото очакваше. Първите полети в Космоса се съпровождаха с къси периоди на претоварвания и продължителни пребивавания в тесни кабини. Кой знае защо хората, прекарали доста време на Земята, смятаха, че оттогава нищичко не се е променило. Но беше минало цяло столетие, космическите апарати бяха станали по-обширни, а хидравличните кресла изцяло компенсираха стартовите претоварвания.

През това време Модейн изучи снимките за крилата и изгледа едно холографско видеофилмче за летящи хора.

— Според мен е красиво — рече той.

Наоми Баранова се усмихна тъжно.

— Видяхте асовете, те са спортисти. Ако видите как аз, намъкнала крилата, се опитвам да направя завой или някаква фигура, ще се пръснете от смях. А аз се справям сравнително добре.

Наближиха петото Космическо селище. Официалното му название беше „Хризолит“, но всички го наричаха просто „Петото“.

— На вас може да ви изглежда иначе, но космическите селища са напълно лишени от романтика. В това е и цялата беда. Засега космическото селище е не дом, а само работно място. Затова трудно можеш да убедиш хората да дойдат тук със семействата си и да останат завинаги. Ако те не осъзнаят, че тук е техният дом… — Баранова не завърши изречението си.

В илюминатора малкият диск на Петото изглеждаше точно така, както на телевизионния екран на Земята. Модейн осъзнаваше, че в действителност Петото е значително по-голямо, но сетивата му се оказаха неподготвени за неумолимото нарастване на размерите на селището с постепенното приближаване към него. Обратно, космическият кораб и самият Модейн ставаха все по-мънички и скоро започнаха да кръжат около гигантското съоръжение от стъкло и алуминий.

Дълго време Модейн не можа да се откъсне от илюминатора, но те продължаваха да обикалят около Петото.

— Няма ли да кацаме?

— Не е толкова просто — отвърна Баранова. — Петото прави един оборот около оста си за почти две минути. Прави се с цел центробежните сили да притискат всичко вътре към стената и да създават изкуствена сила на тежестта. За да кацнем, трябва скоростите да се изравнят, а това изисква време.

— Нима трябва да се върти толкова бързо?

— Да, ако искаме тежестта да е нормална. В това е целият проблем. Би било добре, ако забавим въртенето със съответно намаляване силата на тежестта, но физиологичните особености на човешкия организъм не позволяват това. Хората не могат да живеят постоянно в условията на понижена гравитация.

Скоростта на космическия кораб и на Петото постепенно се изравняваха. Модейн ясно видя извивката на външното огледало, което следи Слънцето и осветява вътрешното пространство на селището. Забеляза и слънчевата електроцентрала, енергията на която беше не само предостатъчна за Петото, но и се предаваше към Земята.

Накрая те се спуснаха на един от полюсите на сферата и се оказаха в Петото космическо селище.

Модейн прекара в Петото цял ден, умори се, но за собствена изненада стигна до извода, че тук му харесва. Седяха на ливадка, широка ивица трева; над главите им висеше облак, селището се обливаше в слънчева светлина, без да се вижда самото Слънце, подухваше ветрец, наблизо ромолеше ручей.

Не му се искаше да повярва, че се намира в сфера, която плава в космоса на лунна орбита и извършва пълен кръг около Земята за един месец.

— Това е един цял свят — каза той.

— Така ви се струва, защото сте новак — отвърна Баранова. — Ако останете по-дълго, всяко ъгълче ще ви стане до болка познато. Всичко се повтаря.

— Ако живеете в някой град на Земята, там също всичко се повтаря.

— Разбира се. Но на Земята може да се пътешества. Даже тези, които се раждат и умират в един и същ град, знаят, че могат да си вземат нещата и да заминат всеки момент. При нас това е невъзможно. Това… не е хубаво, но не е най-лошото.

— Затова пък при вас няма много недостатъци, типични за Земята — възрази Модейн. — Например климатични аномалии.

— Времето при нас, мистър Модейн, е като в райската градина, но на хората това постепенно им писва. Разрешете ми да ви покажа някои неща. Ето тази топка. Можете ли да я хвърлите право нагоре и после да я хванете?

Модейн се усмихна.

— Това сериозно ли го казвате?

— Разбира се. Моля, опитайте.

— Не съм спортист, но мисля, че мога да хвърля една топка. И после да я хвана.

Той подхвърли топката нагоре, но тя полетя не по права, а по парабола. Модейн хукна подире й, но така и не успя да я улови.

— Вие не я хвърлихте нагоре, мистър Модейн — рече Баранова.

— Не, точно нагоре — възрази запъхтеният Модейн.

— Но според земните представи — усмихна се Баранова. — Работата е в това, че при нас влиянието на силите на Кориолис е голямо. По вътрешната повърхност на Петото ние се движим достатъчно бързо по кръг с център в оста на селището. Ако хвърлите топката право над себе си, тя започва да се приближава към оста, тоест към по-малък диаметър, където скоростта на въртене е по-малка. Но топката запазва скоростта си, която е имала на вътрешната повърхност на Петото, затова излита напред. Ако искате да я хванете, трябва да хвърлите топката нагоре и назад. Тогава ще полети по примка и ще се върне назад като бумеранг. Траекторията на движение на хвърлените тела на Петото и на Земята са различни.

— Но с времето свикваш, нали? — замислено попита Модейн.

— Не съвсем. Ние живеем в екваториалния пояс на нашата малка сфера. Тук скоростта на въртене е най-голяма и тежестта практически е равна на земната. При отдалечаване от екватора гравитационният ефект рязко се снижава. Често ни се налага да се преместваме към полюсите и действието на Кориолисовите сили не може да се пренебрегва. Имаме спирални монорелсови пътища за полюсите; при движение по такъв път чувстваш, че сякаш постоянно падаш на една страна. Необходимо е доста време да се приспособиш, а някои така и не успяват. И като краен резултат — никой не иска да живее тук.

— Нима нищо не може да се направи с тази сила?

— Силата на Кориолис намалява, ако се забави въртенето, но тогава пада и силата на тежестта, а не можем да си позволим това.

— Излиза, че не можете нито със силата на Кориолис, нито без нея.

— Има една тънкост. Можем да си позволим намаление на силата на тежестта, ако се занимаваме с физически упражнения, при това всекидневно и продължително. Затова тези упражнения трябва да станат удоволствие. Не можеш да накараш човека да се занимава с физическа дейност, ако заниманията са скучни и уморителни. По-рано мислехме, че най-доброто решение са полетите с крила. В районите около полюса тежестта е много малка, хората почти не тежат. Могат да полетят дори размахвайки само ръце. А ако крилата се сгъват и разгъват в нужния ритъм, хората могат да летят като птици.

— И такива полети представляват достатъчно физическо натоварване?

— О, да. Уверявам ви, полетите са тежък труд. Когато се реете, мускулите на ръцете и раменете не са чак толкова натоварени, но се включват в действие при всяка маневра. Редовните полети позволяват да се поддържа мускулният тонус и съдържанието на калций в костите. Но не можем да го постигнем.

— Винаги съм мислил, че хората обичат да летят.

Баранова се усмихна.

— Биха летели, ако беше лесно. Трудността е в това, че полетите изискват много точна координация. И най-малката грешка води до рязка промяна във височината и веднага започва да ти се повдига. Някои могат да летят толкова грациозно, колкото видяхте на филма, но съвсем, съвсем малко от тях.

— Птиците не страдат от морска болест.

— Птиците летят при земна сила на тежестта, а хората на Петото — при съвсем различни условия.

Модейн се замисли.

— Не мога да ви обещая, че ще спите добре — каза Баранова. — При космически условия първите няколко нощи хората не могат да спят. Но вие се опитайте, а сутринта ще отидем в зоната за полети.

Модейн разбра какво имаше предвид Баранова, когато говореше за неприятното въздействие на Кориолисовите сили. При движението си към полюса малкото монорелсово вагонче като че ли постоянно падаше надясно заедно с пътниците. Модейн беше впил пръсти в облегалката до побеляване на кокалчетата.

— Извинявайте — в гласа на Баранова се долови съчувствие. — Ако пътуваме по-бавно, нищо няма да чувствате, но и без това задържаме транспортния поток.

— Вие сте свикнали на това? — изстена Модейн.

— Не съвсем.

За радост на Модейн в края на краищата спряха, но тук го очакваха нови изненади. Трябваше да се приспособи към това, че теглото му бе спаднало почти до нула. Падаше при всеки опит за крачка, а падайки, тялото му бавно плуваше напред или назад. Размахването на ръце само усложняваше и без това незавидното му положение.

Баранова не бързаше да му помогне, но след това го хвана за ръката и го придърпа към себе си.

— На някои това им харесва — рече тя.

— На мен не — жално изстена Модейн.

— И на повечето. Моля, поставете ходилата си в тези стремена и не правете резки движения.

В небето летяха петима.

— Тази петорка е тук почти всеки ден — обясни Баранова. — Другите опитват от време на време. На двата полюса и по дължината на оста могат да летят едновременно пет хиляди човека. Казано иначе, всеки от тридесетте хиляди жители на Петото може да тренира ежедневно. Какво да правим?

Модейн вдигна ръце и тялото му се отплесна назад.

— Тези хора са се научили да летят. Те не са се родили птици. Не могат ли и другите да се научат?

— Координацията им е вродена.

— Какво мога да ви помогна, аз съм моделиер. Мога да давам на хората дрехи, но не и вродени координации.

— Отсъствието на координация не означава, че човекът не може да лети. Но трябва повече труд, повече тренировки. Не може ли да се направи това занимание повече… по-модерно. Да се изработи костюм за полети, да се организира рекламна кампания, която да дръпне хората в небето. Ако постигнем редовни занимания, ще можем да забавим въртенето на Петото, да отслабим влиянието на Кориолисовите сили, да превърнем селището в наш дом.

— Очаквате от мен чудеса. Не могат ли да се приближат?

Баранова махна с ръка и една от птиците се устреми към тях по плавна дъга. Беше млада жена. Усмихвайки се, тя увисна на около три метра над тях, крайчетата на крилата й леко потръпваха.

— Здравейте — рече тя. — Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна Баранова. — Моят приятел иска да види как се справяте с крилата. Покажете му как работят.

Жената пак се усмихна и изпъвайки отначало едното крило, после другото, бавно се претърколи. След това застина на място с изпънати назад крила, леко се издигна, крилата едва потръпваха, краката й висяха свободно. Накрая движението на крилата се ускори и тя се понесе към висините.

— Прилича на балет — каза Модейн след време, — но крилата са грозни.

— Наистина ли? Сигурен ли сте?

— Напълно. Приличат на крила на прилеп. Можете да си представите какви асоциации възбуждат.

— А какво да правим? Да ги покрием с пера? Може би това ще привлече хората към полети.

— Не — отсече Модейн след кратко замисляне. — Може би ще успеем да облекчим самия полет.

Той измъкна краката си от халките, отблъсна и заплува из въздуха. Размахвайки ръце и крака, той само се въртеше без посока. До стремената се добра с помощта на Баранова.

— Ето какво ще ви кажа. Аз ще нарисувам костюм за полети, а ако някой ми помогне да ги направя според ескизите, ще се опитам да полетя. Никога не съм го правел. Сама виждате, без чужда помощ не мога дори да се спусна на земята. Значи, ако аз полетя с моя костюм, всеки ще може да го прави.

— Ще ми се да вярвам, че ще се окажете прав — в гласа на Баранова бяха примесени скептицизъм и надежда.

Към края на седмицата в Петото космическо селище Модейн се чувстваше като у дома си. В екваториалните области с нормална тежест и малки Кориолисови сили той не усещаше разлика от Земята.

— Не бих искал моят първи опит да се наблюдава от много хора — каза той. — Може всичко да се окаже не толкова лесно, колкото смятам, и много хора ще бъдат наплашени. Но поканете някои официални лица от селището. За всеки случай, ако полетът успее.

— Мисля, че е по-добре първият опит да бъде без зрители — възрази Баранова. — Неуспехът, колкото и съществена да е причината…

— Но пък успехът ще бъде твърде впечатляващ.

— А какви, откровено казано, са шансовете за успех?

— Големи, мис Баранова, повярвайте ми. Всичко, което вие правите, е неправилно от начало до край. Вие летите във въздуха като птици и това е трудно според вашите собствени твърдения. Птиците на Земята летят в условията на нормална сила на тежестта. Тук птиците летят в безтегловност и затова всичко трябва да бъде различно.

* * *

Както винаги, температурата на въздуха беше оптимална. Както и влажността. И скоростта на вятъра. Идеални атмосферни условия. И все пак Модейн се изпоти от притеснение. И въздух не му стигаше. Атмосферата при полюсите беше по-разредена, отколкото на екватора; немного повече, но достатъчно, че да се насища с труд кръвта с кислород.

Нямаше хора птици, аудиторията беше от дузина мъже и жени, координаторът на Петото, ръководители на различни служби. От познатите — само Баранова.

Модейн държеше в ръка малък микрофон и се опитваше да прогони вълнението от гласа си.

— Ние се опитваме да летим в условията на безтегловност, затова нито птиците, нито прилепите могат да ни бъдат добър пример. Те летят при нормална тежест. Съвсем иначе са нещата в морето. Във водата практически не се чувства действието на гравитацията, тъй като се уравновесява с изтласкващата сила. Полетите във водната безтегловност наричаме плаване. На Петото космическо селище, където силата на тежестта е близка до нула, въздухът е предназначен за плуване, а не за полети. Ние трябва да имитираме движенията на делфините, а не на орлите.

Казвайки тези думи, Модейн се откъсна от пода, облечен в изящно скроен костюм от едно-единствено парче плат, което не обвиваше тялото, но и не висеше като торба. Веднага започна да се претъркулва странично, но протегна ръка и извади балон със сгъстен въздух — покрай гръбначния му стълб се появи извит плавник, а на корема — малък, също надувен кил. Спря да пада.

— В условията на безтегловност това е достатъчно да стабилизира положението на тялото. Можете да се накланяте и въртите, без да се страхувате, че ще загубите ориентация.

Той протегна другата си ръка и от коленете му израснаха плавници.

— Ето ви и задвижването. Не трябва да се маха с ръце, плавните движения осигуряват произволна скорост. А за завои и гмуркане е достатъчно да изпънете торса и шията, да измените положението на ръцете и краката. Всъщност се задейства цялото тяло, а изменението на натоварването става плавно без резки скокове. Това е дори по-добре — в полета участва всеки мускул и може да се лети с часове без чувство на умора.

Модейн вече се движеше по-уверено, грациозно и бързо. Нагоре, нагоре — въздухът със свистене обтичаше тялото му, за миг го обхвана паника. Уплаши се, че няма да може да се върне. Инстинктивно обаче подви колене към корема и почувства как се обръща, снижавайки скорост.

Отдалеч, през отчетливите удари на сърцето си, той долови аплодисменти.

— Как ви се струва това, което се оказа недостъпно за нашите инженери? — възхитено възкликна Баранова.

— Гледайки птиците и самолетите, инженерите са приели за аксиома необходимостта от криле, затова само са усъвършенствали конструкцията им. Това е работата на инженера. Моделиерът мисли иначе. Той се стреми да обхване целия проблем в неговата неделима цялост. Аз веднага забелязах, че крилата са неподходящи в условията на космическото селище. Така че вие бяхте права, като се обърнахте към мен.

— Ние ще започнем производството на тези делфинови костюми и нашите хора ще полетят във висините. Сигурна съм в това. След това ще можем да намалим скоростта на въртене на Петото.

— Или съвсем ще се откажете от въртенето — вметна Модейн. — Подозирам, че скоро всички ще поискат да плават, а не да ходят пешком — и той се засмя. — Не е изключено жителите на Петото да се откажат изобщо от ходенето. Аз лично бих искал да плувам.

Получавайки чека с обещаната сума, Модейн се усмихна.

— Само птиците имат нужда от крила.

Край