Гордън Диксън
Дружелюбният човек

Марк Торен беше много учуден, че някой го чака.

Посрещачът му бе млад човек с приятна външност, облечен в спортна риза с разкопчана яка. Той извади от устата си лулата, приветливо се усмихна и посочи вратата, която водеше към уютна стая.

— Заповядайте! Настанявайте се и се чувствайте като у дома си.

Марк, озадачен, се отзова на поканата. Инструкциите не предвиждаха подобен прием. Така ли се посрещат всички гости от миналото?

Той седна и с любопитство се огледа. Стаята, обзаведена с удобни и модерни за неговото време мебели, по нищо не се отличаваше от обичайната мебелировка за гостна.

— Изглеждате учуден — каза младият човек и потъна в мекото кожено кресло срещу госта.

Торен го измери с подозрителен поглед, като при това отбеляза, че костюмите им са с една и съща кройка.

— Да, учуден съм — сухо рече Марк. — Да отидеш шейсет хиляди години напред в бъдещето и да намериш обичайна обстановка…

Младият мъж се усмихна.

— Не го вземайте присърце, цивилизацията се развива циклично… Впрочем аз се казвам Меркл. А вие?

— Марк Торен. Какво имате предвид, като казвате „развива се циклично“?

— По кръг — безгрижно отвърна младият човек. — Средновековието е период на развитие на науката и културата, пак средновековие — пак период на развитие и така нататък.

Марк се намръщи.

— Странно! С идеята за цикличност, разбира се, мога да се съглася, но по нашите сметки след двайсет хиляди години в развитието на човечеството трябва да настъпи рязък скок. Именно затова реших да тръгна толкова надалеч в бъдещето. Никой от моите съвременници не може да си представи дори какъв ще стане човешкият род… — Той внезапно замълча. — Ако нямате нищо против, ще ви задам няколко въпроса за вашия живот.

— Питайте! — махна с ръка младият човек и пусна към тавана струйка дим.

— Вие говорите на моя език — без заобикалки започна Марк. — Облечен сте като мен. Защо?

— Ах, това ли било… — Меркл въздъхна. — Нашите уреди ни позволяват да поглеждаме на известно разстояние по времевата ос. Узнахме за вашето приближаване и се подготвихме.

— Толкова главоболия заради един посетител! — учуди се Марк.

— Не са чак толкова много главоболията — вдигна рамене Меркл. — С нашите възможности…

— Тогава се натрапва изводът, че вашият свят се отличава много от това, което виждам сега.

— В определена степен. Разбира се, при нас степента на развитие на техниката е по-висока и в същото време, както вече ви казах, в културно отношение ние сме горе-долу на едно и също ниво.

— И все пак — подчерта Марк, като се опитваше да улови бягащия поглед на събеседника си — това ще ми бъде крайно интересно. — Той замълча и като не получи отговор, заговори отново: — Имате ли нещо против да се запозная с вашия начин на живот?

— Разбира се! — припряно го увери младият човек. — Но вие трябва да разберете, че ние първо ще прегледаме вас и вашия транспорт… Само за да сме сигурни, че във вас и в машината не се крият някакви опасности.

— Аз заявявам… — високомерно започна Марк, но младият човек, усмихвайки се виновно, го прекъсна.

— Ние разбираме, че не ни желаете злото. Но например във вашия кораб може да има натрупана латентна енергия, която при случайно освобождаване би станала взривоопасна, а вие самият може да се окажете носител на някакви болестотворни микроорганизми, имунитетът към които отдавна е загубен. Няма защо да се обиждате. Впрочем можете да ускорите тази процедура, ако ми отговорите на няколко въпроса.

Марк направи гримаса.

— Предполагах, че всичко ще бъде по-различно — жално каза той. — Гложди ме любопитство… Добре, започвайте!

— Първо — започна Меркл, — просто за да се убедим, че показанията на уредите са точни, кажете от коя година идвате?

— От две хиляди сто и деветдесета.

Меркл кимна.

— И на какво равнище на развитие се намираше вашата цивилизация?

— Ние сме доволни от успехите. Нашите кораби стигнаха до спътниците на Юпитер, заселихме се за постоянно на Марс и Венера. Широко се използва атомната енергия, макар че трябва да признаем, че високата стойност на съоръженията все още ограничава приложението й… — Той смутено замълча. — На вас може би ви е смешно…

— Съвсем не! — веднага възрази Меркл. — Съвсем не! Продължавайте!

— Е, в социален план, предполагам, ние все още се намираме в примитивен стадий. Разбира се, жените и мъжете са равноправни, но и досега битува расовата неприязън, а реалната власт се намира в ръцете на индустриалците.

— Ясно… — проточи Меркл. — Тоест, още оня тип общество, където силният човек може да стане тиранин.

— Точно така — съгласи се Торен и внезапно млъкна. — И защо ви е това?

— О, просто така — безгрижно отвърна Меркл.

— Разкажете ми по-подробно за полетите в Космоса. Значи, казвате, не по-далече от Юпитер?

— Поне такива са моите сведения — каза Марк.

— Сигурно щях да зная, ако имаше нещо друго.

— Любопитно — промърмори Меркл, — много любопитно.

Той неочаквано стана.

— Сега трябва да ви напусна. Процесът на обследване ще трае няколко дни, но, бъдете уверен, това няма да предизвика никакво безпокойство. Настанете се и се приспособявайте. Къщата е на ваше разположение, но, моля, засега да не излизате вън от нея.

— Добре. Бих искал само… — Торен замълча, защото Меркл вече се бе скрил зад вратата.

Щом младият човек излезе, Марк дълбоко се замисли. Този прием много се отличаваше от неговите очаквания… Впрочем той веднага се присмя на себе си за склонността си към шаблонно мислене.

Вече не един пътешественик във времето беше напуснал XXII век, но досега никой не се беше върнал. Този риск беше предвиден и трябваше де се примирят с него. Всъщност тъкмо защото се надяваше на помощ, Марк бе избрал толкова далечно бъдеще.

Докъде може да стигне човечеството за шестдесет хиляди години, ако се има предвид неговият прогрес за пет хилядолетия известна история? Марк неведнъж си бе задавал този въпрос и все стигаше до извода, че човек дори не може да си го представи. Най-малко очакваше обаче, че въпреки развитието на техниката начинът на живот ще запази в общи черти предишния си вид.

Отговорът на Меркл беше правдоподобен и все пак…

Марк поклати глава и отиде да огледа вилата, в която беше станал затворник за известно време. Стаите по нищо не се отличаваха от жилищните помещения на XXII век. Необичайна беше само стълбата, която водеше към покрива. Оттам се откриваше изглед към местността.

Вилата се издигаше самотна на хълмиста, обрасла с трева равнина. Въздухът беше удивително чист и свеж, така че виждащите се в далечината група сгради изглеждаха необикновено контрастни, сякаш не бяха къщи, а разположени наблизо миниатюрни макети. Отначало Марк се учуди, че вилата, в която го бяха настанили, е настрана от къщите. Той реши да попита за това Меркл, но после се сети, че причината да изберат това уединено място е страхът от разпространението на някакви инфекции. И все пак странно — Меркл не се боеше да общува с него отблизо. Разбира се, на учените понякога се налага да рискуват и да излагат живота си на опасности… Марк вдигна рамене и се спусна по стълбата. „Ще проверя машината на времето — помисли си той — и малко ще поспя, защото веднага щом свърши карантината, ще ми се струпа толкова работа, че може да не ми е до сън.“

Но когато се приближи до мястото на пристигането си, машината на времето я нямаше там.

Меркл се появи след три дни. Торен не го чу да влиза — младият човек просто поникна на прага на стаята, в която се състоя предишната им среща.

— Добър ден — поздрави го Меркл с дружелюбна усмивка. — Как вървят работите?

Марк скочи от креслото.

— Вие ли задигнахте машината ми? — извика той.

— Да, разбира се — отговори Меркл. — По-просто беше да я закарам при апаратурата, с която правя изследванията, отколкото да превозвам цялата тази тежка апаратура дотук. Предполагам, че след ден-два ще ви я върнат.

— Ах, така значи… — объркано промърмори Марк.

Посетителят не беше сам. Зад Меркл в стаята влезе възрастен слабоват мъж и почтително кимна на Марк.

— Марк, искам да ви представя Терми, един от нашите археолози. Той е в състава на групата, която изследва вашата машина. Впрочем те сметнаха, че е интересна. Може да се каже, толкова интересна, че Терми се обърна с молба към мен… Ще се съгласите ли да поговорите с него?

Против волята си Марк беше поласкан. Суровите черти на лицето му се смекчиха.

— Заповядайте. С какво мога…

— Благодаря ви, господине — каза Терми. — Какво ще кажете да седнем?

Седнаха. Марк се наведе напред и обгърна с ръце коленете си. С тази поза изразяваше крайно внимание.

— Ще започна с малко признание — започна археологът. — Нашите сведения за машините на времето са доста оскъдни. Най-древните и примитивни конструкции, които са ни известни, се отнасят към епохата петнадесет хиляди години след вашата. Вероятно скоро след вашето отпътуване е настъпил период на научен регрес и фундаменталните знания, необходими за създаването на машина на времето, са били загубени. По такъв начин вашата машина става напълно уникална и няма аналози сред следващите модели. Ние дори не можем да си представим какъв е нейният принцип на действие. И затова си помислих, че вие бихте могли да ни спестите времето и усилията.

— С удоволствие — отвърна Марк. — Само ви моля да разберете, че над проблема за пътешествие във времето са се мъчили и други изследователи, така че моята машина съвсем не е типична. Но всички те са основани на един и същ принцип.

Ще се опитам накратко да ви обрисувам картината. Работата над проблема за пътешествия във времето започна сериозно благодарение на развитието на психомеханиката. Именно психомеханиката установи, че съществува определена връзка между човешките възприятия за времето и неговия реален ход. Тоест съществува безусловна тенденция да се реагира със собствено ускорение на това, което човек възприема като ускорено течение на времето. Изкривителят на Макенвалд стана първият уред за изследване на тази реакция по пътя на трикратното ускорение на субективното възприемане на времето от подопитния. Съвсем случайно беше открито, че неодушевените предмети, намиращи се в непосредствена близост до изпитвания, също така се подлагат на ефекта на ускорението.

От проблемите на изкривяването на субекта относно времето до проблемите на изкривяване на времето относно субекта остана една малка крачка. Изследванията в това направление помогнаха да се осъществи „изолация от времето“.

Лесно се разбира, че след като се научихме да потопяваме човека в състояние на „безвременност“, остана само да намерим начин да го преместим по оста до точката на изхода във времевия поток, за да извърши пътешествие във времето. Психомеханиката реши тази задача, като използва човешкия мозък като движеща сила.

Терми се облегна на гърба на креслото и се засмя.

— Вие си направихте с нас доста хубава шега! Не е чудно сега, че в машината ви няма и следа от двигателно съоръжение. Значи двигателят се намира във вашата глава.

— Нещо от този род — смутено проговори Марк.

— Добре — каза в заключение Терми, като се изправи. — Позволете да ви благодаря за любезната помощ, Марк. Ще намина по-късно да си поприказваме. Ще ми се много неща да науча от вас, както се казва, да получа информация от първа ръка.

Той се обърна към вратата. Меркл също се изправи, но Торен му прегради пътя с ръка.

— Слушайте, Меркл, вече не свършихте ли с обследването? В края на краищата и аз искам да изляза и да погледам какво представлява вашият свят.

Меркл замислено натъпка лулата си.

— Знаете ли, вашата работа се оказа много по-сложна, отколкото очаквахме. Обследването още не е завършило. Предполагам, че след седмица ще бъдете свободен от ограничения.

— Цяла седмица!

— Може седмица, може и по-малко. А сега, извинявайте, но наистина трябва да вървя.

И като бутна встрани ръката му, той се скри зад вратата, преди Марк да успее да каже каквото и да е.

След секунда Торен се опомни и отвори вратата. Но той видя само как се издига в небето малък летателен апарат. Марк го проследи с поглед и унило се върна във вилата.

 

 

В къщата имаше доста книги, но като ги огледа внимателно, Марк не откри нито една, която да му е непозната. Затова той прекарваше по-голямата част от времето си на покрива под ласкавите лъчи на слънцето и си блъскаше главата над неочаквания прием, който му оказаха в света на бъдещето.

Едва в края на седмицата Марк се сети какво именно го смущава в тази ситуация. Той определи онова чувство, което го тревожеше още от първия миг.

Имаше нещо в поведението на Меркл и Терми. Марк подсъзнателно очакваше, че хората на бъдещето ще бъдат безкрайно уверени в себе си и в своите действия. И въпреки това той забеляза у тях именно отсъствие на тази увереност.

От идеалната завършеност на дома и обстановката в него, от безгрижното отношение на Меркл можеше да се направи извод, че те отдавна и старателно са се подготвяли за неговото пристигане. Следователно и обследването не би трябвало да поражда затруднения. А то породи. И съдейки по всичко — те не бяха малки.

Затова, когато след седмица Меркл се върна, Торен беше решен да изясни всичко докрай.

— Чуйте ме, Меркл, аз не подлагам на съмнение правото ви да предприемате защитни мерки против евентуалните орди от микроби, които сигурно съм пренесъл със себе си. Но не трябва да ме държите толкова време затворен! Така съвсем ще се побъркам! В края на краищата аз също съм човек!

Кой знае защо, думите на Марк завариха неподготвен неговия събеседник и го поразиха очевидно направо в сърцето. Меркл стоеше срещу госта от миналото, както винаги усмихвайки се, и безгрижно пухтеше с лулата си. Но той толкова дълго гледа с изцъклени очи Марк, сякаш в главата му щракаха превключватели. Марк се изплаши да не би посетителят да е получил някакъв странен паралич. След това също така внезапно Меркл се опомни.

— Трябва да останете на мястото си — отговори отчетливо той. — На вас ви е забранено сега да излизате.

— Но… — извика Марк.

— Извинете — промърмори Меркл, рязко се завъртя на токовете си и почти изтича през вратата към чакащия го летателен апарат.

 

 

Ядосан и съвсем объркан, Марк крачеше напред-назад из стаята. Сега вече не се съмняваше, че умишлено го бяха откъснали от света. По каква причина? Чак толкова ли е болен, та не му разрешават да разгледа дори онзи град, който се виждаше от покрива на вилата? И така, от разочарованието, рухналите надежди и съсипаните от десетдневното принудително безделие нерви в главата му се роди план…

 

 

През нощта в осъществяване на налудничавата си идея Марк тайно се качи на покрива. Бяха му забранили да напуска къщата, но не бяха заключили вратата. Дори да бяха предвидили неподчинение, те са разчитали, че той просто ще прекрачи прага, а няма да тръгне да скача от покрива.

Марк прескочи ниската оградка, хвана се за парапета, за секунда увисна във въздуха и се пусна. Падна на меката трева, преметна се презглава и замря.

Наоколо бе тихо. След малко той се вдигна на крака и безшумно се придвижи в тъмнината към светещите в нощното небе здания. По негова преценка до покрайнините на града имаше около десет-дванадесет километра, но след няколко минути светлинките на къщите вече осветяваха половината небосвод.

Марк боязливо забави крачка, но яркостта на сиянието нарастваше така бързо, че той трябваше да легне на земята, за да не бъде открит.

Запълзя напред. По някое време малкият хълм скри града от погледа му. Марк стигна до върха и предпазливо вдигна глава. Ярка светлина плисна в лицето му и предизвика вопъл на животински ужас.

Защото градът се оказа модел-играчка.

Няколко мига Торен лежа като вкаменен — нямаше сили да отмести погледа си. После скочи и се хвърли напред. Миниатюрните сгради стигаха до гърдите му, ситните улици бяха широки колкото да се провре човек. Марк недоверчиво прокара ръка по постройките — всичко беше идеално до най-дребните детайли.

Но до дъното на душата си бе поразен от факта, че този макет беше на родния му град. Копираше отколе познатите му здания. Нямаше нито едно, което да не познава.

Торен потрепера и вдигна очи. Зад нискораслия град мъждукаше безформено сияние, което започваше, също като пелена от мъгла, от самите покрайнини. Марк като омагьосан тръгна към него, спря и бавно потопи ръка в кълбовидния облак. Той се поддаде без всякаква съпротива и ръцете на Марк изчезнаха. С ням вик Торен отскочи назад и погледна ръцете си. Те бяха цели и невредими. Марк постоя така, докато дойде на себе си, после дълбоко въздъхна, направи крачка напред към светещата завеса.

Вместо мека почва краката му усетиха твърда повърхност, мъглата се разсея. Торен прогони с ръка последното облаче и видя… обезлюдяването.

 

 

Той стоеше на улицата, по която можеха да се разхождат великани. От двете й страни се издигаха здания — не миниатюрни копия, а грамадни съоръжения, които се губеха в нощното небе. Но вековната прах, гнетящата тишина, зеещите очници на къщите говореха сами за себе си.

Градът беше напуснат.

Страхът с двойна сила обхвана Марк Торен. Той се почувства мъничък и заблуден, нищожна мушица по стъклото на прозорец, която всеки миг ще бъде смачкана с пръст. Овладя го инстинктивна паника и той, без да избира посоката, се затича по улицата.

После, обзет от желание да се скрие някъде, се шмугна в един вход.

— Поздравяваме те! — разнесе се рязък басов глас.

Марк ужасен изскочи на улицата. Гласът затихна.

Марк се обърна и отчаяно се хвърли към другата врата.

— Поздравяваме те! — отново прогърмя гласът.

Марк направи крачка назад, но този път любопитството отчасти надви страха и той остана на мястото си, като се притисна до стената.

А гласът продължи да му говори. Сега Марк разбра, че гласът го оглуши не с налягането на звука по тъпанчето на ухото — думите отчетливо и рязко звучаха в дълбините на мозъка му.

— Поздравяваме те, гостенино! — гласяха думите. — Откъдето и да си дошъл, от който и далечен свят да си се появил, поздравяваме те! Ти стоиш при люлката на човечеството.

Тази планета беше наш дом. Днес ние вдигнахме глава от земята. Сега станахме на крака и се изправихме. Тук израснахме и протегнахме ръце към звездите. А тук остана паметникът на творенията на човешките ръце. Огледай се на всички страни — ти виждаш наследството на човечеството.

Сега и ние — последните останали на Земята — свършихме нашата работа и бързаме да се присъединим към нашите братя. Ние не си отиваме у дома, защото нямаме дом. Ние надраснахме нуждата от дом, на нас ни е достъпна цялата Вселена.

Човек не трябва да се привързва към малките планети, когато му принадлежат безкрайните пространства на Космоса. Като волни птици в небето на нас, защитените и окрилените от мощта на нашия разум, е съдено да вървим напред.

И така, поздравяваме те. Погледни деянията на човека — неговите дворци, машини и творенията на неговите машини. Оставихме всички тези неща — някой ден ще ги оставиш и ти — заради онази свобода, която ни очаква сред звездите.

Гласът замълча. Марк се обърна, излезе на залятата от лунна светлина улица… и замря. Мрачни, в гъсти неми редици стояха Мерл, Терми и много подобни на тях. Силно блестяха в безжалостното сияние на луната, защото изкуствената плът не прикриваше срамежливо металните им скелети. Торен разбираше, че трябва да изпитва страх, но преживеният силен удар не остави място за страх и той чувстваше само жалост.

— И така — промълви накрая той, — вие сте творения на машините, нали?

— Да — като полъх на ветрец се появи отговорът.

— А аз съм човек.

Жалостта в него нарасна и той меко попита:

— Към какво се стремите? Какво се надявате да научите от мен?

— Ние се опитвахме да се научим да живеем — отвърна Меркл от името на другите. — Ние сме приковани към Земята и макар че сме надарени със способност да мислим, сме лишени от въображение. Въображението отведе хората към звездите. Ние мислехме, че ако успеем да се върнем във времето, когато човекът още се е учил, ние също ще можем да се научим.

— Но ви стана ясно, че моята машина не може да ви бъде полезна…

Те мълчаха.

— А защо не ме попитахте направо? — недоумяваше Марк. — Защо скрихте всичко това? — Той с широк жест посочи зданията наоколо.

— Защото ви мразим — безстрастно каза Меркл. — Ние не можем да ви разберем, затова ви мразим.

— Но вие дори не ме докоснахте — объркано започна Марк. Но изведнъж всичко му стана ясно. — Вие нищо не можете да ми направите.

— Така е, не можем — потвърди Меркл. — И затова ви мразим.

Настъпи дълго мълчание.

— Извинете — прошепна Марк, — но аз с нищо не мога да ви помогна.

— Вие с нищо не можете да ни помогнете — повтори Меркл. — И ние нищо не можем да научим от вас. Къщата, в която живеехте, беше гигантско сканиращо устройство. Ние ви прочетохме като книга и нищо не разбрахме. Разглобихме вашата машина на атоми и отново я сглобихме, но не можем да я използваме. Сега искаме от вас само едно — да си отидете.

Той вдигна ръка, тълпата се отдръпна встрани и Марк видя машината на времето.

— Ние не сме способни да пътешестваме във времето — продължи Меркл, — но тук има устройство, което ще ни откъсне от вашата епоха и ние ще го включим веднага след като си заминете. Вашето посещение доказа, че е по-добре да не се срещаме. Вървете.

Марк като насън мина по коридора, образуван от застинали фигури. Без да каже нито дума, той влезе в машината и протегна ръка към пулта. После някакво необяснимо чувство го накара да се обърне и той отново погледна стоящия наблизо Меркл. Под краката му с тих шум започнаха да загряват генераторите.

— Робот… — почти учудено произнесе Марк.

Между тях закълби мъглата от изчезващото време.

През нея пластмасовото лице на Меркл изглеждаше странно изкривено.

— Не ме проклинайте така! — изкрещя дружелюбният човек.