Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Button, Button, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 1/1990 г.

История

  1. — Добавяне

Пакетът лежеше точно до вратата — картонена кутия, на която на ръка бяха написани техните фамилия и адрес: „За мистър и мисис Люис, 217 Е, Тридесет и седма улица, Ню Йорк, 10 016.“ Вътре имаше малка дървена кутийка с един-единствен бутон, покрит със стъклено похлупаче. Норма се опита да свали капачето, но то не се поддаваше. Към дъното на кутията с лепенки беше прикрепен сгънат лист хартия: „Мистър Стюарт ще намине при вас в 20,00.“

Норма препрочете бележката, остави я настрана и усмихвайки се, отиде в кухнята да направи салата.

* * *

На вратата се позвъни точно в осем.

— Аз ще отворя! — извика Норма от кухнята. Артър четеше в гостната.

В коридора стоеше нисък мъж.

— Мисис Люис? — вежливо се осведоми той. — Аз съм мистър Стюарт.

— Ах, да… — Норма с усилие потисна усмивката си. Сега беше уверена, че това е рекламен трик на търговец.

— Разрешавате ли да вляза? — попита мистър Стюарт.

— Сега съм заета, така че, извинявайте, просто ще ви изнеса вашата…

— Не искате ли да научите какво е това?

Норма мълчаливо се обърна.

— Това може да се окаже изгодно…

— В парично отношение ли? — предизвикателно попита тя.

Мистър Стюарт кимна.

— Именно.

Норма се намръщи.

— Какво продавате?

— Нищо не продавам — отговори той.

От гостната излезе Артър.

— Някакво недоразумение ли?

Мистър Стюарт се представи.

— А-а, тази чудесия ли?… — Артър кимна към гостната и се усмихна. — И какво представлява тя?

— Ще се постарая да ви обясня — каза мистър Стюарт. — Разрешавате ли да вляза?

Артър погледна Норма.

— Както искаш — каза тя.

Той се поколеба.

— Е, какво пък, влезте.

Отидоха в хола. Мистър Стюарт седна в креслото и извади от вътрешния джоб на сакото си малък запечатан плик.

— Вътре се намира ключът за похлупачето на бутона — поясни той и постави плика на масичката за списания. — Бутонът е съединен със звънец в нашата кантора.

— Защо? — попита Артър.

— Ако натиснете бутона — каза мистър Стюарт, — някъде по света ще умре непознат за вас човек и вие ще получите 50 хиляди долара.

Норма се втренчи в посетителя с широко отворени очи. Той се усмихваше.

— За какво говорите? — недоумяващо попита Артър.

Мистър Стюарт беше удивен.

— Но аз току-що обясних.

— Какво е това, шега ли?

— Каква шега? Съвсем сериозно предложение…

— Кого представлявате? — прекъсна го Норма.

Мистър Стюарт се смути.

— Боя се, че не мога да отговоря на този въпрос. И все пак ви уверявам, че нашата организация е много силна.

— Според мене най-добре е да си вървите — заяви Артър, като се изправи.

Мистър Стюарт стана от креслото.

— Моля.

— И си вземете бутона.

— А може би ще помислите ден-два?

Артър взе кутията и плика и ги сложи в ръцете на мистър Стюарт. После излезе в коридора и отвори вратата.

— Ще ви оставя визитната си картичка. — Мистър Стюарт постави на масичката до вратата визитката и си отиде.

Артър я скъса на две и я остави на масата.

— Как мислиш, какво значи всичко това? — попита Норма от дивана.

— Изобщо не ме интересува.

Тя се опита да се усмихне, но не можа.

— А не си ли любопитен?…

После Артър се зачете, а Норма се върна в кухнята и доизми съдовете.

* * *

— Защо отказваш да говориш за това? — попита Норма.

Без да прекъсва миенето на зъбите си, Артър вдигна очи и погледна отражението й в огледалото на банята.

— Нима това не те интригува?

— Това ме оскърбява — каза Артър.

— Разбирам те, но… — Норма продължаваше да навива косите си на ролките — но все пак и интригува?…

— Мислиш, че това е шега? — попита тя вече в спалнята.

— Ако е шега, тя е лоша.

Норма седна на кревата и събу пантофите си.

— Може би психолозите правят някакви изследвания.

Артър сви рамене.

— Може би.

— Не би ли искал да узнаеш?

Той поклати глава.

— Но защо?

— Защото това е аморално.

Норма се пъхна под одеялото. Артър изгаси лампата и се наведе да я целуне.

— Лека нощ…

Норма затвори очи. Петдесет хиляди долара, помисли тя.

* * *

Сутринта на излизане от къщи Норма забеляза на масата парчетата от скъсаната визитка. Подчинявайки се на внезапен порив, тя ги пусна в чантата си.

През почивката залепи картичката. Там бяха напечатани само името на мистър Стюарт и телефонен номер.

Точно в пет тя набра номера.

— Слушам — чу тя гласа на мистър Стюарт.

Норма едва не окачи слушалката, но се сдържа.

— Аз съм мисис Люис.

— Да, мисис Люис? — мистър Стюарт, изглежда, беше доволен.

— Любопитна съм.

— Естествено.

— Разбира се, не вярвам на нито една дума.

— О, това е чистата истина — каза мистър Стюарт.

— Както и да е… — Норма преглътна. — Когато казахте, че някой по света ще умре, какво имахте предвид?

— Именно това, което казах. Може да бъде всеки. Ние гарантираме само, че вие не познавате този човек. И, безусловно, че няма да станете свидетел за смъртта му.

— За петдесет хиляди долара?

— Съвършено вярно.

Тя изхъмка насмешливо.

— Това е някаква дяволия.

— И все пак такова е нашето предложение — каза мистър Стюарт. — Да ви донеса ли уреда?

— Разбира се, че не! — Норма с възмущение тръшна слушалката.

* * *

Пакетът лежеше до вратата. Норма го видя веднага щом излезе от асансьора. Каква наглост! — помисли си тя. Просто няма да го взема. Влезе в апартамента и започна да приготвя обяда. После излезе пред вратата, вдигна пакета, отнесе го в кухнята и го постави на масата.

Норма седеше в гостната, отпиваше от коктейла и гледаше през прозореца. Малко по-късно отиде в кухнята да обърне кюфтетата и сложи пакета в долното чекмедже на шкафа. Сутринта ще го изхвърли.

— Може би се забавлява някакъв ексцентричен милионер — каза тя.

Артър прекъсна обеда си.

— Не те разбирам.

Ядяха мълчаливо. Неочаквано Норма остави вилицата.

— А ако това е сериозно?

— Е, и какво от това? — Той недоверчиво сви рамене. — Какво точно искаш — да върнеш този апарат или да натиснеш бутона? Да убиеш някого?

По лицето на Норма се появи отвращение.

— Чак пък и да убиеш…

— А какво е това според тебе?

— Но нали дори не познаваме този човек.

Артър беше потресен.

— Сериозно ли говориш?

— Е, ако това е някакъв стар китайски селянин на двеста хиляди мили от тук? Някакъв болен туземец в Конго?

— А ако е някакво детенце от Пенсилвания? — възрази Артър. — Прелестно момиченце от съседната улица?

— Нарочно усложняваш всичко.

— Каква разлика има кой ще умре? — продължаваше Артър. — Все едно — това е убийство.

— Значи дори ако това е някой, когото никога не си виждал и няма да видиш — настояваше Норма, — някой, за чиято смърт дори няма да узнаеш, и тогава ли няма да натиснеш бутона?

Артър я погледна поразено.

— Искаш да кажеш, че ти ще го натиснеш?

— Петдесет хиляди долара.

— Какво общо има тука…

Петдесет хиляди долара, Артър — прекъсна го Норма. — Бихме могли да си позволим пътешествие в Европа, за което винаги сме мечтали.

— Норма, не.

— Бихме могли да си купим онази вила…

— Норма, не. — Лицето му побеля. — За бога, престани.

Норма сви рамене.

— Както искаш.

* * *

Тя стана по-рано от обикновено, за да приготви за закуска на Артър банички и яйца с шунка.

— По какъв повод? — с усмивка попита Артър.

— Без никакъв повод — обади се Норма. — Просто така.

— Отлично. Много е приятно.

Тя му напълни чашата.

— Исках да ти покажа, че не съм егоистка.

— А нима съм казал такова нещо?

— Е — тя неопределено махна с ръка, — вчера вечерта…

Артър мълчеше.

— Нашият разговор за бутона — напомни Норма. — Мисля, че неправилно ме разбра.

— В какво отношение? — попита той с подозрителен глас.

— Ти реши — тя отново направи жест с ръка, — че мисля само за себе си.

— А-а…

— Обаче не. Когато говорех за Европа, за къщичката…

— Норма, защо това толкова те вълнува?

— Само се опитвам да обясня — тя конвулсивно въздъхна, — че мислех за нас. За да пътуваме ние по Европа. За да си купим ние вила. За да имаме ние по-хубаво жилище, по-хубави мебели, по-хубави дрехи. За да можем ние най-накрая да си позволим да имаме дете, между другото.

— Ще имаме дете.

— Кога?

Той я погледна с тревога.

— Норма…

Кога?

— Ти сериозно ли говориш? — Той се слиса. — Сериозно ли твърдиш…

— Твърдя, че това са някакви изследвания! — промълви тя. — Че те искат да изяснят как ще постъпи средният човек при такива обстоятелства! Че те просто казват, че някой ще умре, за да изучат нашата реакция! Ти нали не смяташ, че те наистина ще убият някого?!

Артър не отговори, ръцете му трепереха. След малко стана и излезе.

Норма остана на масата, гледайки занесено чашата кафе. Мина й през ума: „Закъснявам за работа…“ Сви рамене. Е, и какво? Изобщо тя трябва да си стои вкъщи, а не да виси в кантората…

Събирайки съдовете, Норма изведнъж спря, избърса си ръцете и извади от долното чекмедже пакета. Сложи кутийката на масата, извади ключа от плика и махна похлупачето. Дълго време седя, гледайки бутона. Колко странно… е, какво особено има в него?

Норма протегна ръка и натисна бутона. Заради нас, нервно помисли тя.

Какво ли става сега? За миг я заля вълна на ужас.

Вълната бързо се отдръпна. Норма се усмихна презрително. Нелепо е да се отделя толкова внимание на такава дреболия.

Хвърли кутийката, капачето и ключа в кофата за боклук и отиде да се облича.

* * *

Печеше за вечеря пържоли, когато телефонът иззвъня. Остави чашата с мартини и взе слушалката.

— Ало?

— Мисис Люис?

— Да.

— Безпокоим ви от болницата „Легокс хил“.

Норма слушаше като в полусън. В блъсканицата в метрото Артър паднал от перона точно под влака. Нещастен случай.

Окачвайки слушалката, тя си спомни, че Артър бе застраховал живота си за 25 хиляди долара, с двойна компенсация при…

Не. Изправяйки се на крака с усилие, Норма се помъкна към кухнята и извади от коша кутийката с бутона. Нямаше никакви гвоздеи или винтове… Въобще не беше ясно как е била сглобена.

Внезапно Норма започна да я удря в края на мивката все по-силно и по-силно, докато дървото се пукна. Вътре нямаше нищо — нито транзистори, нито проводници… Кутийката беше празна.

Норма трепна, когато иззвъня телефонът. С омекнали крака тръгна към гостната и взе слушалката. Раздаде се гласът на мистър Стюарт.

— Казахте, че няма да познавам онзи, който ще умре!

— Моя скъпа мисис Люис — каза мистър Стюарт, — нима наистина мислите, че сте познавали своя съпруг?

Край