Серия
Мотти и Пакетчето
Оригинално заглавие
Il disco stregato, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 47/1989 г.


Пакетчето беше голям любител на съвременната естрадна музика. По цели дни прекарваше в магазините за плочи и с увлечение слушаше там различни песнички. Вечер се връщаше с блеснали очи, възбуден, а краката му танцуваха сами дори в леглото.

— Днес слушах такава плоча!… Едва не се побърках! — разказваше той на Мотти.

— Виждам — отговаряше Мотти, откъсвайки се от комиксите, които разглеждаше, за да разшири образованието си.

— По какъв начин, скъпи Мотти?

— Нали знаеш, че добре познавам хората.

— И какво още си видял в скъпоценното си Пакетче, Мотти?

— Забелязах, че от известно време много често употребяваш израза „ще се побъркам“.

— Това опасно ли е? Може би трябва да се прегледам при някой лекар или специалист по граматика?

— Мисля, че изразът „ще се побъркам“ ще ни донесе именно това, което трябва.

— Трябва? Но нали нищо не ни трябва. Ти имаш още купища комикси, пък аз — още двеста магазина за плочи, които искам да посетя.

— Трябва нещо да скътаме за старини, Пакетче. И ще се наложи сами да се погрижим за това, защото правителството за съжаление все още не е въвело пенсия за крадци.

— Не умея да мисля, Мотти, нали прекрасно го знаеш. Последния път, след като мислих, две седмици ме болеше главата.

Мотти помисли, помисли, а после около две седмици нещо работи. Ходеше в някакви лаборатории… Донесе вкъщи множество странни уреди… Захвърли комиксите и четеше трудове по електроника, при вида на които Пакетчето настръхваше от страх.

— Остави това, Мотти — съветваше го той. — Главата ми се замайва само като ги гледам тези книги.

Една вечер Мотти се прибра вкъщи с някакъв квадратен плик.

— Почакай, Мотти — каза Пакетчето, — този път със сигурност зная какво си купил. Плоча!

— Не съм я купувал.

— Но това е плоча. Колко е мило от твоя страна! Ти знаеш, че обожавам музиката…

— Успокой се, Пакетче. Седни и слушай.

— Добре, Мотти, сядам и слушам.

Той наистина се приготви да слуша — целият беше слух. А след секунда вече се побъркваше в дивашки, неудържим танц — катереше се на масата, скачаше по столовете, размахваше като безумен ръце, тресеше глава и издаваше такива звуци, че стъклата трепереха.

— Какво има, Мотти? Какво стана? — учуди се той, бършейки потта от челото, когато музиката спря. — Защо не пускаш плочата?

— Пуснах я.

— Е какво, беззвучна ли е? Или това е някаква шега?

— Това е омагьосана плоча, Пакетче. Плоча, която побърква. Ти танцува през цялото време, докато свиреше, но даже не си спомняш.

— А ти? Ти също ли танцува? Не видях. През цялото време ти седеше до масата, Мотти.

Мотти извади от ушите си два големи памучни тампона.

— Имах ето това — обясни той.

— За бога, Мотти, обясни ми какво става? Какво си изобретил този път?

— Плоча, която побърква. В буквалния смисъл, а не в преносния. Прекалено дълго трябва да обяснявам как го направих, какви акустични закони използвах и така нататък. Достатъчно е да кажа, че тази плоча действа върху нервната система. Този, който я слуша, не може да не танцува. И докато танцува, така е увлечен от танца, че нищо не забелязва. А когато музиката замлъква, веднага забравя за всичко.

Пакетчето помисли малко, рискувайки да получи главоболие.

— Не разбирам — каза след това, — ако нищо не забелязвам, що за развлечение е това?

Мотти му обясни — търпеливо и старателно, подбирайки най-простите и ясни думи, за да не пострада много от тях Пакетчето, — в какво се състои развлечението. Към края на обяснението Пакетчето толкова широко ококори очи, че не можа да ги затвори и тази нощ му се наложи да спи и сънува с отворени очи.

Сутринта Мотти и Пакетчето заедно излязоха от къщи.

Избраха магазин за плочи, където имаше особено много хора.

Преди да влязат, хубавичко си запушиха ушите с памук.

— Внимавай, Пакетче, горко ти, ако намислиш да извадиш памука. Забрави любовта си към музиката. В дневния ред има по-важни въпроси.

— По-скоро ще си отрежа ушите, отколкото да извадя памука, Мотти.

Този път Пакетчето удържа на думата си. Устоя пред всички съблазни, не извади памука и се държеше като истински, напълно узрял крадец, какъвто всъщност беше. Всичко мина великолепно. Мотти помоли продавача за някаква плоча, влезе в кабината за прослушване, сложи на грамофона омагьосаната плоча, която донесе със себе си, и без да се съмнява в успеха, широко отвори вратата на кабината…

Достатъчно беше музиката да зазвучи в магазина, и настъпи краят на света. Започнаха да танцуват даже продавачите и продавачките — те скачаха върху щандовете, катереха се по най-високите шкафове и като маймуни увисваха по полилеите. Купувачите се държаха точно по същия начин. Солидни мъже, дошли в магазина, за да си купят Деветата симфония на Бетовен в изпълнение на оркестър под диригентството на Тосканини, танцуваха като студенти първокурсници на карнавал. Елегантни дами на средна възраст, които преди минута се колебаеха какво все пак да изберат — тангото на Бянка или романса на Тости, вилнееха като момичетата в дънки по време на концерт на „Битълс“. Всички буквално се побъркаха.

Пакетчето, вежлив и спокоен, ходеше между танцуващите и не пропусна никой.

— Позволете! Само за минута ще вземе портфейла ви. Благодаря, всичко е наред. Можете да продължавате танца, желая ви приятно развлечение! Синьора, бъдете така добра, подайте ми вашата чантичка. Благодаря, много сте любезна! Младежо, може ли за минута? Трябва да огледам джобовете ви. Това е. Свободен сте! Танцувайте, танцувайте!

За три минути той напълни куфарчето, което носеше, с портфейли, дамски чантички, портмонета и различни дреболии. Когато му се стори, че работата е свършена, той намигна на Мотти и излезе от магазина.

А Мотти спокойно дочака, докато плочата свърши. Свали я, сложи я в големия джоб, който имаше в подплатата на палтото, промъкна се през тълпата купувачи, които вече се върнаха в предишното състояние и съвършено не помнеха какво се беше случило с тях току-що, върна плочата на продавача, каза, че ще намине друг път, благодари, сбогува се и си отиде, подсвирквайки си весела песничка.

След минута в магазина за плочи отново настъпи краят на света, но сега вече от друго естество… Синьорът, който искаше да купи Деветата симфония, откри, че му няма портфейла. Същото стана и с всички останали.

— Чантичката ми!

— Парите ми!

— Всичко ми откраднаха!

Касиерката припадна — Пакетчето не беше забравил да вземе и цялата сутрешна печалба.

Комисарят Джеронимо, пристигнал на местопроизшествието след като го повика собственикът на магазина, нищо не разбираше. Един джебчия може да открадне един портфейл, може да открадне три. Но по какъв начин този крадец, който е бил тук, е могъл да обере десетки джобове и при това така, че никой да не забележи това?

— Знаете ли, слушахме музика… — опитваше се да обясни една синьора.

— И всички бяхте в невероятен екстаз, така ли? — с ирония подхвана комисарят. — Хайде, Де Доминичис, съберете показанията. Засега не ни остава нищо друго.

Сержант Де Доминичис състави протокол на разпита на дванадесет страници. Ръката го заболя от писане. За велико огорчение след около три часа отново трябваше да работи с химикалката — тайнственият джебчия посети още един магазин за плочи.

По същото време Мотти и Пакетчето в спокойна домашна обстановка правеха опис на откраднатото. Пакетчето подреди на масата триста тридесет и седем портфейла, двадесет и пет чантички и различни други приспособления за пари: пликове, сгънати на две картички и даже една завързана на възел кърпичка.

— Как се намират още хора, които си носят парите в кърпичка! — недоволно промърмори той. — Това направо е оскърбление за фирмите, произвеждащи кожена галантерия. Интересно…

— Какво ти е интересно, мило ми Пакетче?

— Интересно ми е от кого съм взел това възелче? Там, във втория магазин, имаше една бабичка… Съвсем белокоса бабичка! Много приличаше — сега си спомням — на бедната ми майчица. Може би тя е избирала плоча за внука си, подарък за рождения му ден. Цъ-цъ-цъ…

— Какво има още, Пакетче?

— Ами ако е болно?

— Кой?

— Това момченце, на което бабичката е искала да подари плоча. Представяш ли си, Мотти, ами ако е болно от рубеола? И трябва да пази леглото през цялото време само — нали не пускат деца при него. Нали знаеш, Мотти, че болните от рубеола ги изолират. Горкото хлапе!

— Извинявай, но откъде разбра, че е болно?

— Чувствам го, Мотти. Казва ми някакъв глас… Мотти, скъпи, болно е! И баба му, съвсем белокоса бабичка, взема от скрина спестяванията си, завързва ги в кърпичка и отива да купи плоча, за да не скучае внукът… И вместо това…

— Пакетче, искаш да се просълзя ли?

— Не, Мотти, не трябва да плачеш. Аз самият вече плача, не виждаш ли… Не знам какво става с мен. Всичко е заради кърпичката. Тя ми напомни за бедната ми майка. Мотти, скъпи, а не може ли поне тази кърпичка…

— Какво, Пакетче? Обясни смислено най-накрая, че ми действаш на нервите.

— Не се сърди, Мотти. Помислих, че поне веднъж… Какво ни струва да се откажем от тази шепа монети в кърпичката? Там няма дори две хиляди лири[1]

— Добре, Пакетче. Разбрахме се. Утре сутринта ще се върнеш в магазина и ще се направиш, че си намерил тази кърпичка на пода.

— Е, и как ще разберат, че тя е на бабичката? Ах, Мотти, Мотти, ако можеше да й го върнеш. Толкова си умен, Мотти! Ще ме направиш щастлив.

Пакетчето горчиво ридаеше, спомняйки си за бедната си майчица, кърпичката, бабичката, рубеолата…

Мотти трябваше доста дълго време да мисли, за да намери начин да спре сълзите му.

— Пакетче — каза той, като размисли, — какво стана в магазините след като си отидохме?

— Според мен нищо особено, Мотти. Извикаха полицията, полицията разпита всички присъстващи и направи списък на ограбените. Това е всичко, Мотти, нищо повече, уверявам те.

— Значи в полицията има адрес и на бабичката?

— О, господи, Мотти! Ама, разбира се!

— И така, ако върнем само кърпичката, това ще предизвика подозрение и бабичката ще си има неприятности.

— О не, само не това, Мотти! За нищо на света!

— Тогава трябва да върнем всичко, Пакетче! И не само във втория, но и в първия магазин. Полицията съвсем ще прекрати следствието и ще оставят намира бабичката. Нали го знаеш този нещастник комисаря Джеронимо — дай му поне някаква следа, дай му бабичка, дори най-малката, и той ще разнищи делото до края. Е, какво, решено ли е?

— Решено е, Мотти. Ти си истински ангел!

Следващата сутрин собствениците на двата магазина намериха до вратите си вързопи с портфейли, чантички и тем подобни.

Посредством списъците, направени от сержант Де Доминичис, откриха бързо пострадалите и им върнаха всичко откраднато. И на бабичката върнаха кърпичката, въпреки че тя нямаше никакви внуци — нито болни, нито здрави, тя просто обичаше музиката и икономисваше от вечерята си, за да купи плоча с прелюдиите на Шопен.

— Наистина загадъчен случай, комисарю — заяви Де Доминичис.

Комисарят Джеронимо не му отговори. Той си помисли, че никога не можеш да отгатнеш какво става в душата на човека, даже ако този човек е крадец, и прекрати следствието.

Бележки

[1] Хиляда лири — около 50 стотинки.

Край