Серия
Мотти и Пакетчето
Оригинално заглавие
Caccia al ladro, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
gogo_mir (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 8/1989 г.


Мотти беше умен крадец. Инспектор Джеронимо винаги казваше това на помощника си Де Доминичис:

— Де Доминичис, знаете ли какво ще ви кажа?

— Да, да, слушам, инспекторе.

— Този Мотти не прилича на другите крадци. Той има въображение, ето с какво се отличава. Изобретил е повече трикове, отколкото Гулиелмо Маркони. И много бих искал да зная какво е намислил сега. Повече от една година не се чува за него — нито веднъж не е заловен. А за Пакетчето чува ли се нещо?

— Не, инспекторе.

— Точно тъй. А той винаги работи с Мотти. Негова сянка е.

— Интересно защо Мотти, толкова умен, се свързва с това Пакетче, толкова глупав?

— За да му почива главата. На гения винаги му е нужен повече или по-малко глупав помощник, за да си отдъхва, докато онзи говори или слуша. Невъзможно е през цялото време да се мисли само за прекалено умни неща.

В същото време на другия край на града Мотти показваше на Пакетчето новото си изобретение. Различието в характерите и способностите се отразяваше в имената им. Мотти е истинското име, а Пакетче е само прякор. Получи го веднъж, когато след обир на бижутерски магазин, вместо да пъхне плячката в джоба и по-бързо да офейка, започна да опакова часовниците, пръстените и скъпоценните камъни в пакетче и да го превързва с копринена панделка. Така че полицията можа веднага и без труд да го арестува.

— Благодарение на това нещо за по-малко от два месеца ще станем богаташи — каза Мотти, показвайки някакъв апарат.

— Но това, разбира се, не е фотоапарат? — попита Пакетчето.

— Ами какво е според теб?

— Много прилича, но все пак не бих го твърдял, за да не сгреша.

— Можеш да го твърдиш, Пакетче, без никакво опасение. Това наистина е фотоапарат. И сега ще видиш как работи. Застани там и помисли за нещо.

Пакетчето послушно застана в поза и се опита да помисли за нещо умно. За съжаление, на ум му дойде само саламът, който видя веднъж в един колбасарски магазин и който го порази с дължината си.

Мотти щракна със затвора, оттегли се за малко в тъмната стая, върна се със снимката и започна да я изучава с помощта на лупа.

— Сигурно лошо съм излязъл — каза Пакетчето. — Интересно защо на снимките винаги имам толкова глупав вид?

— Затова пък саламът излезе много добре — каза Мотти.

— Какво? Мотти, не ме уверявай, че с тази машинка можеш да фотографираш мислите!

— Точно това е работата. Погледни сам.

Пакетчето взе лупата, вгледа се и видя салама. В главата му беше също така дълъг, че заемаше целия мозък от едното ухо до другото.

— Направо си юнак, Мотти! Добре ще ти платят, ако патентоваш това нещо.

— Съвземи се, Пакетче! Има друг начин да спечелим пари, и то много по-бързо.

Системата на Мотти се оказа изключително проста и продуктивна, както впрочем и всичките му други изобретения. След два дни в града започнаха просто фантастични кражби. Един богат човек, който на никого не доверяваше шифъра на сейфа си, го намери празен. И инспектор Джеронимо не откри ни най-малки следи от взлом. А нощем банките като че ли сами се отваряха, за да пускат крадците. Един стар скъперник, който криеше парите си на балкона в саксията с мушкато и никога нито на един човек не бе говорил за това, едва не се побърка от огорчение, когато саксията изчезна.

— Това е работа на Мотти — каза инспектор Джеронимо, когато регистрираха вече двадесетата кражба. — Да отидем да го посетим.

Отидоха двамата с Де Доминичис. И откриха, че Мотти и Пакетчето са се заели с най-честна работа. Станали са фотографи. Пакетчето снимаше клиентите в ателието. Мотти ходеше из града и снимаше по улиците.

— Нова година — нов живот! — усмихна се Пакетчето, с поклон посрещайки гостите.

— Нова година? Но нали сега сме август!

— Никога не е късно да се започне нов живот — възрази Мотти, появявайки се от тъмната стая с лента в ръка.

Когато полицаите си отидоха, Мотти намигна на Пакетчето и му показа новата си жертва. Той незабелязано засне синьор Корнелиус, най-богатия човек в града, и в мислите му можеше лесно, като в книга, да се прочете, че той се кани на другия ден да замине за Париж и да вземе със себе си в черна кожена чанта сто милиона. Когато заминаваше, Мотти и Пакетчето също бяха на гарата и чантата изчезна.

Сто милиона — това не са сто фъстъка. Мотти и Пакетчето ги разделиха по братски, затвориха фотоателието и се оттеглиха от работа.

— Тези двамата ме измамиха — измърмори инспектор Джеронимо, като научи за това. — Но са нужни доказателства. Мотти е толкова хитър, че ако го арестуваме без улики, може да ни направи за смях пред съда. Хайде първо да се отбием при Пакетчето.

Отидоха двамата с Де Доминичис. Пакетчето живееше в скромна къщичка на края на града. Прие ги в градината, в домашно облекло, защото загърляше ягодите.

— Моите почитания, инспекторе — радостно се усмихна той, — приветствувам ви, сержант Де Доминичис. Не искате ли да влезете вкъщи?

А там инспектор Джеронимо видя над скрина снимка, поставена в красива сребърна рамка.

— Това е чичо ми Густав — обясни Пакетчето. — Много добър човек! Остави ми малко наследство, затова захвърлих занаята.

— Чичо ти Густав кой знае защо като две капки вода прилича на синьор Корнелиус — забеляза инспекторът.

— Вие пък! Те дори не се познават. Корнелиус… Това пък! Ах, да имах неговите милиони…

— Кой знае — забеляза инспектор Джеронимо. — Може да се окаже, че са именно у теб.

Той свали портрета от стената и просто така, по навик, все едно че го интересуват отпечатъци от пръсти, започна да го разглежда с лупата, с която никога не се разделяше. Е, и разбира се, понеже имаше добро зрение, видя това, което трябваше. Видя в главата на синьор Корнелиус мисълта за черната чанта със стоте милиона и даже часа на заминаване на влака.

— Ето значи какво изобретил Мотти! — възкликна той не без възхищение.

Пакетчето прибледня и прокле на ум онзи ден, когато реши да изрази признателността си на синьор Корнелиус, като закачи на стената портрета му — същата снимка, която Мотти така го съветваше да изгори.

Мотти и Пакетчето се оказаха в една килия, което впрочем бе напълно справедливо. Пакетчето отначало със страх очакваше упреци от ръководителя си. Но Мотти беше истински джентълмен — той никога не се принизяваше до груби думи.

— Идеята на Мотти беше гениална — коментираше по-късно инспекторът. — Наистина повечето хора мислят само за пари, макар че може да се мисли за толкова други прекрасни неща. Не е ли така, Де Доминичис?

— Абсолютно съм съгласен с вас, инспекторе.

Край