Виктор Тарасов
Фургонът с неизвестен цвят

Колоната се измъкваше от преследването, като объркваше следите, блуждаейки между ниските пясъчни хълмове. Бурята беше по петите й. Зад нея се издигаха километрични прашни стълбове, достигайки синьо-черното небе.

Начело на колоната, като трамбоваше тежко пясъка с широките си гъсеници, вървеше Големия Татко. След него, клатушкайки се и затъвайки в пясъка с малките си колела, се търкаляше Добрата Майчица. Следваше ги Дългия Брат. Единствената му желязна ръка както винаги заплашваше небето. Нататък, притискайки се, вървяха останалите — невероятна мешавица от средства за придвижване, като се започне от разкошните лимузини и се свърши с дървените талиги. Последен беше фургонът на Ледли, фургон с неизвестен цвят, в който обитаваше Грехът.

Самият Ледли, мъж на средна възраст и обрасъл с прошарена четина, стърчеше самотно на стъпалата на фургона. Той беше позорът и проклятието на общината. Ледли за нищо на света не искаше да се откаже от своя Грях, който се намираше във фургона с неизвестен цвят, и с това носеше нещастие на всички.

И сега заедно с бурята ги преследваха и „Избягалите“. „Избягалите“, които се върнаха. От време на време Ледли вдигаше глава и оглеждаше мрачния хоризонт и небето. Тази сутрин „Избягалите“ ги нападнаха отгоре и те едва ги отблъснаха. Дългия Брат ги пропъди с гърма си и единствената си ръка. След това между тях застана бурята и преграда от мълнии скри общината. Но за дълго ли?

Напред, над полегатите хълмове, в пепелявата мъгла се появи тъмна ивица. Ледли разбра накъде ги води Големия Татко. Там платото, по което вървяха, свършваше и се издигаше каменна стена. Скалната маса беше разядена и разчупена. В една от гигантските пукнатини, по която се стичаха пясъчни реки, капитанът реши да скрие колоната. „Избягалите“ нямаше да ги намерят там. Но бурята… Ледли въздъхна. Ако бурята настигнеше колоната в пукнатината, пясъчната река щеше да ги върне назад и пясъкът щеше да ги засипе. Но капитанът се боеше от „Избягалите“ повече, отколкото от бурята. Кой знае, може би е прав? С бурята все пак бяха свикнали.

Бурята накрая премина и жегата спадна. Ледли наблюдаваше как се отварят люкове и врати, как се появяват сънени и сърдити хора. Те изгребваха пясъка, за да разкрият „домовете“ си, завързваха ги с въжета към скалата, за да не „отплуват“ обратно на платото. От Големия Татко — гигантския всъдеход — изпълзя капитанът, побелял и с бронзов загар старик и тръгна покрай колоната, като се здрависваше с хората.

Беше настъпило време за вечеря и хората, грабнали чашките си, бързаха към Добрата Майчица. Тя вече доста пъхтеше, готвейки се да раздаде храната — хлерова чорба. Хилядите й листенца бяха разтворени и трептяха, по стъклените тръбички в мътната каша пробягваха мехурчета въздух. Топлият аромат на храната се плъзна над колоната, дочуха се весели гласове.

Ледли не бързаше, на него последен щяха да му дадат от чорбата. Така реши капитанът и всички бяха съгласни.

След вечерята, както обикновено, общината се събра около Големия Татко. Настъпи вечерта, камъните и пясъкът бързо изстиваха, стремителен сух студ падаше от небето, сякаш белите звезди ронеха своето ледено дихание на земята. Хората се притискаха към огромния капак на двигателя на Таткото, който винаги беше топъл, даже в най-студената нощ. Хората говореха за „Избягалите“, които се върнаха.

— Те си отишли отдавна, толкова отдавна, че за това не си спомнят даже най-старите хора — разказваше напевно капитанът. — Те отишли на небето и били наказани за това. Днес всички ги видяха, те са железни и кухи отвътре. Ръцете им са се превърнали в лостове, очите — в стъклени топчета, а вътрешностите им — в механизми. Те са като сенки, облечени в желязо. Как иначе биха могли да летят?

— Излиза, че след смъртта си и ние ще се превърнем в „Избягали“? — попита, кашляйки, Ущли. Никой не му отговори.

— Прадедите ни са завещали да си останем такива, каквито сме, хора от плът и кръв и да не се откъсваме от Земята — продължаваше капитанът.

— А какво искат от нас „Избягалите“? — отново го прекъсна Ущли. Но никой не му се разсърди. Всички знаеха, че той скоро ще умре.

— Това никой не знае. Впрочем аз мисля, че за опозорените или за съгрешилите е естествено желанието да опетнят и другите — отвърна капитанът и всички се обърнаха към Ледли.

— Отгоре сигурно се вижда надалече — каза замислено Ущли. — Когато моят труп изсъхне на пясъка, нима сянката ми няма да се възнесе нагоре? Или костите ми ще я удържат? Аз бих искал да погледна на всичко отгоре. Къде свършва Земята?

Площадката пред Таткото опустяваше, хората се прибираха в тъмнината. Ледли стана, но неочаквано капитанът го спря.

— Ти знаеш, Ледли, че мнозина биха искали да се отърват от теб и от твоя фургон, който ни носи нещастия. Аз съм против, защото ти като човек от плът и кръв си ми скъп. Ние оставаме все по-малко. Не искам да си навредиш сам. Днес ни провървя: ние ги отблъснахме и бурята премина встрани. Не погубвай това, не ни навличай беди. Сега не трябва да влизаш във фургона. Предупреждавам те.

Ледли знаеше, че все едно ще отиде, защото това е по-силно от него, но като гледаше в краката си, кимаше утвърдително. Приближавайки своя „дом“, той чу скърцане на пясък и кашлица. Ущли бродеше самотно около фургона и го пипаше с ръце. На Ледли това му беше неприятно.

— Дошъл съм ти на гости — започна смутено Ущли. — Учуден ли си? А някога бяхме приятели. Помниш ли? Кха-кха. Проклетата сухота изсмука от мен цялата влага. Всички смятат, че аз скоро ще умра. А ти как мислиш?

Ледли потиснат мълчеше.

— Мълчиш? А някога беше много разговорлив. И аз бях друг, силен и весел. През младостта всичко беше другояче. Да, часът ми сигурно е близък. Но напук започнаха да ме измъчват разни въпроси. Страх ме е, че ще умра, без да узная всичко, което бих могъл да узная. Разбираш ли?

Те седнаха един срещу друг, Ледли на стъпалото, Ущли — на пясъка. Когато Ущли кашляше, тялото му се тресеше в тъмнината.

— Дойдох при теб с молба като при стар приятел — каза Ущли, като че ли се извиняваше. — Покажи ми твоя Грях! Няма какво да губя. Пусни ме във фургона!

Ледли беше потресен. След толкова години това беше първият човек, който не се боеше от Греха.

— Не, невъзможно е — Ледли затръска глава. — Не мога да ти обясня, но това не бива да се прави.

— Аз те моля преди смъртта си, Ледли. Новите нещастия вече няма да ми навредят и на никого няма да кажа, че съм бил във фургона ти. Разбери! Трябва да узная и да изпитам това. На вратата на фургона са нарисувани знаци, каквито често съм виждал в младостта си. И цвета помня, това е цветът на младостта.

Ледли отрицателно клатеше глава.

— Не ме моли, не мога…

— Съжаляваш ли ме? — изхлипа изведнъж Ущли и жилавите му ръце сграбчиха Ледли в тъмницата. — Какво криеш там? Отговаряй! Нашата младост! Пусни я, отвори вратата!

Те се бореха прави, след това Ледли изтръгна Ущли от себе си и го отблъсна. Той падна, закашля се и дълго не можа да се вдигне. На Ледли му дожаля. Накрая Ущли се изправи на крака и изръмжа:

— Ти отказваш на приятел в последния му час? Проклет да си!

Слушайки как затихват крачките му в нощта, Ледли си помисли, че би трябвало да обясни на Ущли, да му разкаже. Грехът си беше негов, на Ледли, и на друг не се е показвал. Но как да обясниш на друг това, което сам не разбираш? И никой не го разбира. Тези знаци на вратата вече никой не може да ги прочете, а неизвестният цвят не съществува в природата.

Ледли съблече дрехите си. Там, където отиваше, те не му бяха нужни. Изкачи три стъпала, блъсна вратата, прекрачи и… навлезе в друг свят.

Той не си спомняше колко време прекара там, но когато се върна, слънцето беше вече високо. Цялата община го чакаше, разположена около фургона. Срамувайки се, Ледли се облече.

— Ние те предупредихме, Ледли — заговори в настръхналата тишина капитанът. — Ти отново си бил във фургона, видял си се с Греха и ни донесе нещастие. През нощта умряха Ущли и един старец. Ние смятаме, че ти си виновен за това.

Капитанът показа двете възвишения и тълпата възмутено зашумя.

— Ние ще вървим нататък, нагоре по реката. Може би ще стигнем до края на земната чаша. Но теб оставяме тук, с твоя фургон. Прощавай!

Седнал на стъпалото, Ледли гледаше как се отдалечава колоната, а зноят я люлееше, размиваше и разтваряше. Скоро остана сам. До него бяха само фургонът, двете възвишения и три порции хлерова чорба: неговата, на Ущли и на стареца. Не можеше да се отрече благородството на земляците му. И не беше тяхна вината, че всичко стана така. Просто те се страхуваха от неизвестното и затова го наричаха Грях. А той не се страхуваше. Впрочем това вече нямаше значение. Интересно колко ли време ще издържим? Два, три или четири дни?

Ледли замислено обиколи фургона. Съблече се, изкачи се по стъпалата и блъсна вратата, на която беше написано: „Атракцион: еднопрограмен фантоматор. Вход: пет монети“. Прекрачи и се намери на края на гора. Ледли вдигна глава и по лицето му, по голото му тяло и по листата зачука, потече и запълзя топъл и ласкав, сладък и греховен дъжд… дъжд… дъжд…

 

 

Винтолетът на „Избягалите“ летеше покрай каменната стена на континента. Впрочем двамата, които се намираха в кабината, не подозираха, че някой ги нарича „Избягалите“. Те се наричаха „Спасителен отряд 390“.

Слънцето разтапяше илюминаторите. Мъчеха ги жажда и умора.

— Къде ли се дянаха? — със скрито раздразнение попита младият Пилот. — Не биха могли да се заровят в пясъка?

— Да, нашите магнитометри вече не ги фиксират — отвърна Наблюдателя, без да се обръща. — Изводът е един. По време на бурята сигурно са успели да се доберат до континентална пукнатина.

— А дали не са загинали?

— Малко е вероятно. Досега, в продължение на триста години, все някак си са избягвали подобна участ.

— А как въобще са оцелели тук?

— Как са оцелели ли? — Наблюдателя се обърна, като се смееше тихо и разтриваше червените си очи. — Точно това интересува всички. Как може да се оцелее в условията на пълна липса на вода?

— Може би те съвсем не са хора, а роботи, тенекиени кутии, кухи отвътре? — в гласа на Пилота вече явно се долавяше раздразнение.

— Не, това са хора. — Наблюдателя внимателно погледна към Пилота, след това се отпусна на креслото и затвори очи. — Хайде, да направим още един кръг.

Двигателите равномерно бучаха, еднообразните изгорени хълмове пълзяха към винтолета.

— Ти си новак. Затова си толкова нетърпелив — изведнъж заговори Наблюдателя. — Ние трябва да ги намерим, за нас това е въпрос на чест. Триста години нямахме връзка с тях. Какви ли са станали? След голямото преселение на Земята останали само шепа хора, които не пожелали да отлетят. Те напълно зависели от доставката на вода, храна и енергия. По-късно избухването на свръхнова звезда прекъсна всички транспортни артерии. Докато ги прокарат отново, по местното летоброене са изминали стотици години.

Последните земяни се смятаха за загинали, когато изведнъж случаен „транспортник“, който се ремонтирал тук, забелязал следи от гъсеници. Изпратиха нас. Вчера мой приятел от отряд 388 ги открил, но получил снаряд в корпуса. Сигурно мъкнат със себе си зенитно оръдие! И доста точно стрелят с него.

— Чудеса! — възкликна Пилота. — А как е твоят приятел?

— Върна се с повреден винтолет. Той е невредим, но ги изпуснал. А след това и бурята…

— Защо са направили това? Защо бягат от нас?

— Никой не знае — тихо каза Наблюдателя. — Но това не бива да ни спира. Нали помниш кодекса на Спасителите? Да, колко е присъщо това на хората — гордо да се отказват от помощ, когато са в безизходно положение. А ти казваш: тенекии!

— Но аз не знаех — Пилота беше смутен. — А как могат така бързо да се придвижват?

— Моят приятел ги разгледал. Начело се движел атомен всъдеход. Свръхмощна машина, която сигурно тегли всички останали. Втората, ако се съди по описанието, е хлерова ферма. Ако тя може да извлича от въздуха влага, то те са осигурени с храна. Трето било същото това зенитно оръдие. След това се мъкнели останалите каруци и фургони. В тях те живеят.

— Всичко това е удивително — гласът на Пилота трепна. — Аз мислех, че със старицата е свършено, а тук не само живеят хора, но и се отказват от помощ.

— Сега разбра ли защо за нас е въпрос на чест да ги намерим. Забележи, не казах да ги спасим! Те не се нуждаят от помощ.

Винтолетът отново летеше покрай континента. Пилота държеше курса, а Наблюдателя се надвеси над илюминатора.

— Погледни. Зелено петно — каза изведнъж Пилота.

— Не може да бъде! — не повярва Наблюдателя.

— Но ето в онази пукнатина. Както казваше и ти!

— Наистина — тихо се разсмя Наблюдателя. — Ще започнем всичко отначало, момче!

— Какво си мислиш, старче? Разбира се, че ще започнем! — отвърна Пилота.