Артър Кларк
Урок по история

Никой не си спомняше кога племето бе започнало дългото си пътуване, неговият дом — обширните хълмисти равнини, отдавна се бяха превърнали в полузабравен спомен. От много години Шан и хората му прекосяваха ниски хълмове и искрящи езера, а сега пред тях се изправяха планините. Това лято те трябваше да ги преминат на път към южните земи. Нямаше време за губене. Слезлият от полюсите бял ужас, който смилаше континентите на прах и смразяваше въздуха, бе само на един ден път зад тях. Шан се чудеше дали ледниците ще могат да изпълзят по насрещните планини и се опитваше да разпалва в сърцето си малкото пламъче на надеждата. Те можеха да се окажат преграда, която дори безжалостният лед напразно би се опитвал да сплеска. В южните земи, за които разправяха легендите, неговият народ щеше най-после да се укрие. Седмици минаха, докато открият проход, през който да преминат племето и животните. В средата на лятото те лагеруваха в една самотна долина, където въздухът бе разреден и звездите силно блестяха. Лятото отминаваше, когато Шан с двамата си синове тръгна да изследва пътя. Три дни се катереха и три нощи спяха, както могат, върху замръзващите скали. На четвъртата сутрин се изправиха пред един подстъп към сива каменна пирамидка, построена преди векове от други пътници.

Докато вървяха към нея, Шан се разтрепери, но не от студ. Синовете му бяха изостанали. Мълчаха, защото твърде много се надяваха. След малко щяха да узнаят дали надеждите им ще се сбъднат. Стена от планини се извиваше от изток и от запад, като че ли обгръщаше земята в низините. Под тях се стелеше безкрайна вълнообразна равнина, из която се виеше голяма река, правейки на места огромни завои. Това беше плодородна земя. На нея племето можеше да отгледа посевите си уверено, че няма да се наложи да бяга преди жътвата.

Шан вдигна очи и погледна на юг, където съзря края на надеждите си. Там, в дъното, блестеше онази смъртоносна светлина, която той често бе виждал на север — блясъкът на лед отвъд хоризонта. Нямаше път по-нататък. През всичките години на бягство глетчерите от юг бяха напредвали и сега ги пресрещаха.

Скоро щяха да бъдат смазани от движещите се ледени стени…

* * *

Южните глетчери достигнаха планините чак след едно поколение. През онова последно лято синовете на Шан пренесоха свещените съкровища на племето в самотната пирамидка, която бе високо в планината. Ледът, някога блестял извън хоризонта, сега беше почти в краката им. Напролет той щеше да прехвърли планинската верига.

Никой не знаеше какво точно представляват съкровищата. Тези останки от отдавна минали времена не бяха понятни на сегашните хора. Произходът им се губеше някъде в мъглите около Златния век, а как впоследствие бяха попаднали у това скитащо племе, никой не бе споменавал. Защото това беше историята на една цивилизация, за която никой не си спомняше вече.

Всичките тези жалки останки са били обявени някога за съкровища и сега на тях се гледаше като на скъпоценности, въпреки че значението им бе отдавна забравено. Старите книги още преди векове бяха изтлели, въпреки че много от буквите им все още личаха — ако имаше кой да ги прочете обаче. Бяха минали много поколения, откакто някой би могъл да се нуждае от таблицата на седемцифровия код, от географския атлас и от партитурата на Седмата симфония на Сибелиус, отпечатана според заглавния лист от „Х. К. Чу и синове“ в Пекин през 2371 година.

Старите книги бяха благоговейно поставени в специално направената за тях малка крипта. След тях идваше разнородна колекция от парчетии — неонова лампа, микрофон, ножче от електрическа самобръсначка, златни и платинени монети, счупени лещи, часовник, някакви части от транзисторен приемник — въобще изостанали джунджурии след оттеглянето завинаги на голямата вълна на цивилизацията.

Всичките тези съкровища бяха внимателно прибрани на местата им, после дойде редът на още три останки — най-непонятните и поради това най-светите.

Първата представляваше парче метал със странна форма, излъчващ различни цветове при нагряване. Това бе най-патетичният символ от миналото, защото разказваше за най-големите постижения на човека, както и за бъдещето, за което той навярно е знаел. Върху махагоновата му поставка имаше сребърна плочка с надпис „Спомагателен запалителен механизъм на космическия кораб «Утринна звезда» Земя — Луна 1985“.

Следваше друго чудо на древната наука — сфера от прозрачна пластмаса със закрепени в нея странно оформени метални парченца. В центъра й имаше малка капсула от синтетичен радиоактивен елемент, заобиколен от преобразуващи екрани, които променяха излъчването си по целия спектър. Докато материалът продължаваше да е активен, сферата щеше да работи като малък радиопредавател, разпръскващ вълни във всички посоки… Бяха направени само няколко такива сфери. Конструирани бяха, за да служат като постоянни фарове, отбелязващи орбитите на астероидите. Но тъй като човекът никога не достигна астероидите, те така и останаха неизползувани.

Последното от съкровищата беше една плоска кръгла метална кутия, повече широка, отколкото дълбока. Тя беше здраво запечатана и при раздрусване тракаше. Традиционните племенни познания предсказваха, че отварянето й носи нещастие и поради това никой не знаеше, че тя съдържа едно от най-великите постижения на изкуството отпреди близо хиляда години.

Работата беше свършена. Двамата мъже изтърколиха обратно камъните и бавно заслизаха надолу по планинския склон. Дори и в последния си миг човекът бе помислил за бъдещето и се бе опитал да запази нещо за потомството.

Онази зима големите вълни от лед започнаха първото си настъпление към планините, атакувайки ги от север и юг. Подножията им бяха превзети при първата яростна атака и глетчерите ги смляха на прах. Но планините устояха и когато дойде лятото, ледът се оттегли за малко.

Така зима след зима битката продължаваше — въздухът се изпълваше с рева на лавините, на смиланите скали и на трошащия се лед. Нито една война не бе така свирепа, битките на хората не поглъщаха планетата, както това ставаше сега.

Накрая ледените вълни започнаха да стихват и залазиха бавно надолу по склоновете на планините, които някога бяха покорили. Долините и преходите обаче все още бяха в здравата им хватка. Глетчерите срещнаха достоен противник, но поражението им дойде твърде късно, за да донесе някаква полза на човека.

Така минаваха вековете, докато се случи нещо, което трябва да се случи поне веднъж в историята на всеки свят в Космоса, независимо колко отдалечен и самотен е той.

* * *

Корабът от Венера пристигна пет хиляди години по-късно, но екипажът му не знаеше това. От милиони километри телескопите бяха видели огромния леден покров, който превръщаше Земята в най-яркия обект на небето след Слънцето.

Тук-там заслепяващата покривка бе обезобразена от малки черни точици, които подсказваха присъствието на почти погребани планини. Това беше всичко. Разстилащите се океани, равнини, гори, пустини и езера — всичко онова, което бе светът на човека, бе запечатано под леда и вероятно завинаги.

Корабът приближи Земята и влезе на орбита само на около хиляда километра. Пет дни той обикаляше планетата, докато уредите регистрираха всичко възможно, а стотиците му системи събираха информация, която щеше да създаде на венерианските учени работа за много години напред.

Приземяване не се предвиждаше. Нямаше причини. Но на шестия ден картината се промени. Един усилен докрай панорамен монитор улови замиращото излъчване на пет хиляди годишния фар. През всичките тези векове той бе изпращал сигналите си с все по-намаляваща сила поради бавното отслабване на радиоактивното му сърце.

Мониторът се включи на честотата на фара. В контролния пункт се раздаде звън за внимание. Малко по-късно венерианският кораб напусна орбитата си и се насочи към Земята, към планинската верига, която все още гордо стърчеше над леда, към една пирамидка от сиви камъни, едва докосната от годините…

* * *

Огромният диск на Слънцето пламтеше свирепо на небето, вече незабулено с мъгли, защото облаците, някога закривали Венера, бяха изчезнали завинаги. Силата, причинила промяна в слънчевата радиация, беше осъдила на гибел една цивилизация, но беше родила друга. Бяха минали по-малко от пет хиляди години, откакто полудивото население на Венера бе видяло за първи път Слънцето и звездите. На Венера, както и на Земята, науката бе тръгнала от астрономията и в топлия богат свят, който човекът така и не видя, прогресът бе невероятно бърз.

Навярно венерианците бяха щастливци. Те не познаваха мрачните векове, които бяха оковали човека за цяло хилядолетие. Пропуснаха и дългото отклонение в химията и механиката и бързо стигнаха до фундаменталните закони на физиката. За периода, в който човекът напредна от пирамидите до ракетните космически кораби, венерианците преминаха от земеделието към самата антигравитация — тайната, която човекът така и не откри.

Топлият океан, който все още носеше младия живот на планетата, разстилаше отпуснато големите си вълни по пясъчния бряг. Сушата бе толкова нова, че пясъкът бе едър и грапав. Не бе минало достатъчно време, за да го оглади морето.

Учените лежаха наполовина във водата, красивите им земноводни тела блестяха на Слънцето. На този бряг от всички острови на планетата се бяха събрали най-големите умове на Венера. Знаеха само, че ще чуят нещо във връзка с Третия свят и с тайнствената раса, която го е населявала преди идването на ледовете.

Историкът седеше на сушата, защото инструментите, които щеше да използува, не биваше да се мокрят. До него имаше голяма машина, привлякла любопитните погледи на колегите му. Тя явно беше от сферата на оптиката, защото система от лещи бе насочена към екран от бяла материя, отдалечен на десетина метра.

Историкът заговори. Накратко той обобщи колко малко е било открито за Третата планета и за нейното население.

Спомена за вековете на безплодни проучвания, в които учените не са успели да преведат дори една дума от земната писменост. Планетата е била обитавана от раса с огромни технически възможности. Поне това доказваха малкото части от машини, намерени в една пирамида в планината.

— Не знаем защо една толкова напреднала раса е изчезнала — отбеляза той. — Почти е сигурно, че е притежавала достатъчно познания, за да преживее Ледените векове. Навярно се е появил някакъв неизвестен за нас фактор. Причината може да е била болест или израждане на расата. Предполага се, че племенните конфликти, които съществуваха при нас в праисторическите времена, на Третата планета вероятно са продължили и след настъпването на Техническите векове.

Някои философи твърдят, че владеенето на техническите знания не означава непременно висока степен на цивилизация и теоретично е възможно да има войни в общество, което притежава техническа мощ. Такава концепция е чужда на мисленето ни, но ние трябва да я приемем като възможна. Тя несъмнено би обяснила упадъка на изчезналата раса. Винаги се е смятало, че никога няма да узнаем каква е била физическата форма на съществата от Третата планета. Вече векове художниците ни рисуват сцени от историята на мъртвия свят, населявайки го с различни фантастични същества. Повечето от създанията малко или много приличат на нас, въпреки че често бе посочвано, че след като ние сме земноводни, от това съвсем не следва, че всеки разумен вид може да бъде само от земноводен тип.

Сега знаем отговора на един от най-загадъчните проблеми в историята. Най-после след сто години изследвания открихме точната форма и същност на съществата, обитавали Третата планета.

Събраните учени замърмориха удивени. Някои от тях бяха така стреснати, че изчезнаха за малко в уюта на океана, както често в моменти на стрес правеха венерианците. Историкът изчака колегите му отново да се появят върху неприятната им суша. Самият той се чувствуваше удобно благодарение на малките струи, които постоянно играеха върху тялото му. С тяхна помощ той можеше да живее на сушата с часове, докато се върне отново в океана. Вълнението бавно утихна и лекторът продължи:

— Един от най-озадачаващите предмети, открит на Третата планета, бе плосък метален контейнер, съдържащ много дълъг прозрачен пластичен материал, перфориран от двата края и стегнато навит на руло. Отначало тази прозрачна лента изглеждаше безинтересна, но едно изследване, направено с новия субелектронен микроскоп, показа, че не е така. По повърхността на материала, невидими за очите ни, но много ясни при подходяща светлина, има буквално хиляди малки картинки. Смята се, че те са били отпечатани върху материала чрез някакви химически методи и са избелели с времето.

Картините явно представляват запис на живота, какъвто той е бил на Третата планета по време на възхода на нейната цивилизация. Картините са почти идентични, различават се само в детайлите на движението. Явна е целта на такъв запис. Необходимо е само да се прожектират сцените в бърза последователност, за да се получи илюзия за непрекъснато движение. Създадохме машина за това и сега мога точно да възпроизведа последователността на картината.

Сцените, на които ще бъдете свидетели, ще ни отведат много хиляди години назад към великите дни на нашата сестра планета. Те ни представят една сложна цивилизация. За много от нейните дейности можем само смътно да се досещаме. Изглежда, животът е бил много буен и енергичен. Това, което ще видите, е смайващо.

Ясно е, че Третата планета е била населена от разнообразни видове, но никой от тях не е бил земноводен. Това е удар по гордостта ни, но заключението е неизбежно. Преобладаващият вид живо същество явно е било двуного и двуръко. Ходело е изправено и е увивало тялото си с някакъв гъвкав материал, вероятно, за да се запази от студа, тъй като и преди Ледените векове планетата е била с много по-ниска температура от нашата. Но аз повече няма да злоупотребявам с търпението ви. Сега вие ще видите записа, за който споменах.

От апарата проблясна ярка светлина. Той забръмча нежно и на екрана се появиха стотици странни същества, движещи се рязко напред-назад. Картината се разшири, обхвана едно от съществата и учените видяха, че описанието на историка е било точно.

Съществото имаше две очи, доста близки едно до друго, но останалите украшения по лицето му все още не бяха ясни. Имаше голям отвор в долната част на главата, който постоянно се отваряше и затваряше. Вероятно имаше нещо общо с дишането му.

Учените наблюдаваха омагьосани как странното същество бе въвличано в серия фантастични приключения. Имаше невероятно силен конфликт с друго същество, малко по-различно. Сигурно бе, че и двете ще бъдат убити, но накрая никое от тях не пострада.

След това дойде бясно препускане километри из страната в механично приспособление с четири колела, което извършваше изключителни подвизи по време на движението. Препускането завърши в един град, натъпкан с други превозни средства, движещи се във всички посоки със смайваща скорост. Никой не се учуди, когато две машини се сблъскаха челно и се разбиха.

После събитията се усложниха още повече. Беше съвсем ясно, че ще минат много години в изследвания, за да се анализират и разберат всички случки. Ясно стана също, че записът е по-скоро произведение на изкуството, по-скоро стилизирано, отколкото точно възпроизвеждане на живота такъв, какъвто е бил на Третата планета.

Повечето от учените се чувствуваха напълно замаяни, когато свърши последователността на картините. Накрая имаше голяма суматоха, в която съществото, което беше в центъра на вниманието, бе включено в някаква огромна, но неразбираема катастрофа. Картината се сви в кръг около главата му.

Последната сцена представляваше едър план на лицето му, което очевидно изразяваше някакво силно чувство. Но дали това беше гняв, скръб, предизвикателство, примирение или някаква друга емоция, не можеше да се отгатне. Картината изчезна. На екрана за момент се появиха някакви букви, след това всичко свърши.

За няколко минути настъпи пълно мълчание, нарушавано само от вълните, заливащи пясъка. От слисване учените не можеха да проговорят. Надникването в цивилизацията на Земята беше разстроило мисленето им. След като същината на видяното се попроясни, те заговориха на малки групички помежду си, отначало шепнешком, след това по-високо. Историкът помоли за внимание и отново се обърна към събранието.

— Планираме — каза той — голяма програма от изследвания, които да извлекат цялата информация от този запис. Направени са хиляди копия, които ще бъдат разпределени между учените. Особено огромна е задачата на психолозите, които ще ги сравняват.

Не се съмнявам, че ще успеем. Другото поколение ще добави онова, което ние не сме успели да научим за тази чудесна раса. Преди да се разделим, нека погледнем пак нашите далечни братовчеди, чиято мъдрост може да е надвишавала нашата, но от които толкова малко е оцеляло.

Още веднъж на екрана проблясна последната картина, този път застинала, защото апаратът бе изключен. Със страхопочитание учените се взираха в застиналата фигура от миналото, докато малкото двуного ги гледаше с характерния си израз на високомерие и злост.

За вечни времена то щеше да е символ на човешката раса. Психолозите на Венера щяха да анализират действията му, да наблюдават всяко негово движение, докато успеят да възстановят мисленето му. За него щяха да се напишат хиляди книги. За да обяснят поведението му, щяха да се измислят сложни философски теории.

Но целият този труд, всички тези изследвания щяха да бъдат напразни. Гордата и самотна фигура на екрана се усмихваше злобно на учените, които започваха своите вековни безплодни търсения.

Тайната му щеше да бъде запазена до края на Вселената, защото никой никога нямаше да може да разчете забравения език на Земята. Милиони пъти през следващите векове последните няколко думи щяха да проблясват на екрана, но никой нямаше да отгатне значението им:

Продукция на Уолт Дисни