Владимир Хлумов
Годишнина

Като хапна здравата, Фини Олдрин по навик грабна вестника и се разположи в мекото кресло. Вестникарските колони бяха изпълнени с привлекателни заглавия на политически статии. Фини се прозя и набързо го разлисти — като всички нормални хора и той изчиташе вестника от последната страница. Хвърли око на няколко спортни бележки, една от тях му допадна — в поредния кръг на междуконтиненталния шампионат по футбол на глайдери любимият му отбор „Чикаго Блек-Хоул“ е нанесъл съкрушително поражение на най-силния си съперник. След това Фини изчете подборката под рубриката „Преди сто години“. Съобщаваше се за интересни събития и факти отпреди сто години, тоест от 1969 година. Споменаваше се например за изпитания на нов свръхмощен локомотив, конструиран от френски инженери; по трасето Париж-Бордо пътнически влак развил скорост двеста мили в час! Фини се усмихна — сега собственият му глайдер развива два пъти по-голяма скорост.

Прочете още няколко съобщения, но и те не можеха да прогонят традиционната следобедна дрямка. Неочаквано вниманието му бе приковано от една къса бележка. От изненада Фини дори се изпъна. Прочете я още веднъж, но пак не повярва на очите си. Съобщаваше се, че през юли 1969 от космодрума „Кейп Канаверал“ е стартирал космически кораб „Аполо“ с астронавти на борда в посока към Луната. Астронавтите кацнали на Луната, след което се върнали обратно. Фини още веднъж прегледа текста и викна:

— Джо!

В стаята влезе домашен робот серийно производство:

— Тук съм, сър, слушам ви.

— Джо, прочети това.

Роботът се вторачи в текста, след това вдигна глава и рече:

— Сър, остана ми само да измия съдовете. Какво ще вечеряте?

— Печени микросхеми, паразит такъв! — избухна Фини. — Аз те питам какво мислиш за прочетеното, а не за вечерята! Какво има в тъпата ти кратуна по въпроса?

Роботът очевидно засече и Фини метна по него вестника, сякаш е тиган. Но вестникът размаха безпомощно страници като простреляна птица и бавно падна помежду им.

— Скъпи Джо — Фини се опитваше да е въздържан, — бъди добър, кажи какво е втъкнато в кратуната ти относно полети до Луната.

Роботът повтори няколко пъти думата „Луна“ и думата „полети“, после махна с ръка и забърбори:

— Жул Верн, „От Земята до Луната“, Хърбърт Уелс, „Първите хора на Луната“… — изброи още няколко заглавия, но Фини го прекъсна:

— Чакай, чакай и нищо освен фантастика ли?

— Сър, ще ида да измия съдовете. Какво ще вечеряте?

Фини го отпрати с ръка и набра на видеофона кода на своя стар приятел Джери Силбърг. На екрана се появи едно уморено лице.

— А, ти ли си, Фини, привет!

— Здрасти, Джери. Чете ли днешния „Таймс“?

— Не, знаеш, имам работа до гуша, не ми е до вестници.

— Слушай, написана е някаква дивотия. В рубриката „Преди сто години“. Американски астронавти били кацнали на Луната. Виж! — И Фини вдигна вестника до видеофона.

Лицето на екрана се удължи от недоумение.

— Сигурно е шега — рече Джери.

— Хубава шега, да не е първи април!

— Не, не ме разбра. Пошегували са се не днес, а преди сто години.

— Ама също не е било първи април!

— Прав си. Все едно — номер. А какво казват твоите?

— Робърт е на училище, Сю — в ателието, а Джо съвсем превъртя, когато го прочете. Да позвъня в редакцията, а?

— Искаш да им направиш удоволствие, тъй ли? Ето, значи, един идиот вече клъвна въдицата.

— Добре де, ще се чуем довечера.

От кухнята се чуваше тракане на съдове. Фини се огледа за някакъв справочник, но нямаше нищо друго освен купчини списания, проспекти и вестници. Пък и защо да има, щом има Джо, „който знае абсолютно всичко“ — тъй поне пише в рекламата на фирмата „Универсал роботс къмпани“.

Фини се върна до видеофона и се свърза с ателието. На екрана се появи Сю, която сякаш омагьосваше с иглите си един манекен.

— Какво има, скъпи? Да не си повредил Джо? Горкото роботче. Не? — Фина не успяваше да вземе думата. — Да не би… нещо с Робърт? Не? Слава богу! Сигурно си позвънил да ми кажеш, че не си ме виждал хиляда години и ти е много скучно, нали? Престани да ме прекъсваш! Дума не мога да кажа! Добре де, не се сърдя. Погледни този модел. Хубава рокля, а!

— Сю! — почти изкрещя Фини, с което постигна желания ефект, жена му най-после млъкна. — Сю, какво мислиш, летели ли са хора до Луната, или не?

— До Луната ли?

— Да, до Луната — повтори той.

— Фини, нещо се е случило. Кажи по-бързо.

— Нищо не се е случило, престани. Как ще реагираш, ако ти кажат, че хора са летели до Луната?

— Ще кажа: не ме мотай. Кому би хрумнала такава безполезна прищявка?

— Е, безполезна — ясно… Ама в днешния „Таймс“ пише, че преди сто години са летели.

— А какво казва Джери? Сигурно си говорил с него.

— Че е номер. Опитах се да разбера нещо от Джо… Но той захвана да върти едно и също за съдовете.

— Чакай, какво значи „да върти“. Все пак си го повредил, признай.

— Няма нищо такова. В кухнята е, мие съдовете. — Фини се огледа. Джо стърчеше до вратата, заслушан в разговора.

— Ясно, Сю. Сигурно си заета. До скоро виждане.

Върху потъмнелия екран на видеофона се отрази загриженото лице на Фини. Помълча малко, разглеждайки физиономията си, после отново включи ателието.

— А може би, Сю, все пак те това… от любопитство?

— Кои „те“ и какво „това“? — Сю бе искрено изненадана.

— Хората, които са летели до Луната.

— Ааа… Може. Макар че едва ли. Защо изобщо говорим — ти забрави за СИСТЕМАТА.

— Мислиш ли, че винаги е имало СИСТЕМА?

— Уф, ти си непоносим! Остави ме да работя.

Екранът угасна. Фини погледна робота, който още стърчеше до вратата.

— Изми ли съдовете, Джо?

— Да, сър.

— Кога и от кого е направена СИСТЕМАТА? — предпазливо попита Фини.

— СИСТЕМАТА е съществувала винаги — отвърна Джо.

Входната врата се хлопна.

— Хелоу, тате! — В стаята се втурна Робърт. — Да се поздравим с победата! Какво си ме зяпнал, както полицай гледа Менделеевата таблица? Забрави ли, говоря ти за „Чикаго Блек-Хоул“!… Не си ли прочел? Ето ти „Таймс“, купих го специално за теб.

— Благодаря — отрони накрая Фини. Сякаш спомняйки си нещо, той скочи и излезе от стаята. Известно време ровеше из кабинета си, после се върна обратно. — Робърт, да знаеш къде може да бъде една такава стара цигарена кутия?

— Дядовата ли?

— Ъхъ. С разни боклуци вътре.

— Ела — каза Робърт и поведе баща си към кабинета. — Помогни ми да преместя креслото. — Те помъкнаха креслото към етажерката, отрупана с борсови сводки. Момчето се качи на креслото и свали от най-горната лавица напрашена кутия. Фини духна праха и вдигна капачето.

— Ето я! — викна Фини и извади нещо от кутийката. Отзад се приближи недоумяващият Робърт, но бащата вече стискаше намерената вещ в шепата си.

— Робърт, не се чуди. Никога не съм те питал за това. Обичаш ли фантастиката?

— Разбира се.

— За полети до Луната, до разни планети, до звездите?

— Да, особено до звездите. Джо ми чете всяка вечер.

— А какво мислиш, ще полетят ли хора до Луната и кога?

— След двадесетина години — неуверено измънка синът.

— Полетите в Космоса са абсолютна дивотия — прекъсна ги неочаквано появилият се Джо. — Полетите в Космоса са прерогатив на фантастиката. Съществува СИСТЕМАТА. Още не сте го учили, Робърт.

— Ха — нервно се изсмя Фини, — СИСТЕМАТА! Хора са отивали до Луната, имало е експедиция!

— Сър, вероятно имате предвид вестника. Това беше шега. Аз се свързах с редакцията — несполучлива шега. Виновните са наказани, Робърт ги е наклепал.

— Тате, ти също ли се пошегува за полета до Луната?

— Какви ти шеги! Преди сто години астронавти са летели до Луната!

— Извинявай, татенце, ама Джо е прав. Помисли — ако ти си прав, защо сега не летим до Луната?

— Разбираш ли, Роб, съществува автономна СИСТЕМА! Там, в Космоса, пусната бог знае от кого.

— Сър, СИСТЕМАТА е съществувала винаги. СИСТЕМАТА е страж на мира, Робърт. СИСТЕМАТА автоматично взривява всяка стартирала от Земята ракета. Всъщност никой не прави ракети, безсмислено е…

— Млъкни, дръвник! Откога започна да ме прекъсваш! — кипна Фини. — Чинии ли искаш да миеш, или ще ме подпитваш нещо за вечерята?

И продължи:

— Робърт, едно време вместо индивидуални талони е имало пари. Хартиени пари. Но по разни специални случаи пускали метални монети. Дядо ти пазеше една такава монета. И аз я запазих, ама изобщо не разбирах по какъв повод е пусната. Сега вече разбирам какво означава орелът, кацнал на повърхността на Луната. И годината съвпада… Хора са бивали на Луната, разбирате ли! Те са ходили там!… Имало е успешна експедиция. Не, не към Луната — това е било полет в бъдещето. Или поне се надявам да е било така…

И Фини Олдрин разтвори шепата си. На дланта му лежеше потъмняла сребърна монета с изображение на покрита с кратери повърхност, над която високо в небето висеше Земята…