Иван Инокентиев
За онова, което е било и което ще бъде…

В годината на великия потоп

… И седяха те, треперейки от студ, на върха на високата планина, заобиколена от безкрайно море. И говореше Главният от пришелците, обръщайки се към тях:

— Земяни! Твърде късно научихме за сполетялата ви беда и не бяхме в състояние да я предотвратим. Да, вината е наша и звездният патрул, стоящ на вахта във вашата Галактика, ще бъде строго наказан.

Но още по-голяма вина имате вие, земяни. Според Кодекса от универсални закони за Вселената вие трябва да бъдете наказани. Изоставяме ви върху голите камъни без всякаква помощ. Така гласи параграф номер 9…

Не мислете, че сме жестоки. Вие превърнахте планетата си в непригодна за разумен живот водна пустиня и заслужавате най-зла участ.

Нашата цивилизация винаги се е радвала на постиженията на мислещите същества, където и да живеят те. Щастливи бяхме, че в най-близко бъдеще щяхме да можем да приемем в нашето Междугалактическо общество нов член — планетата Земя. Темповете на развитие на вашата промишленост надминаваха най-смелите прогнози на учените от Обществото. Естествено знаехме, че лъвският пай от това бурно развитие се обяснява с безкрайните войни, които земяните водят помежду си. Покрай търсенето на нови и усъвършенствуването на старите видове оръжия вие развивахте и другите отрасли на планетното стопанство.

Това беше много странно. Та нали всичките четиридесет и седем членове на сегашното Междугалактическо общество не познаваха в историческото си развитие понятието „война“. Насилието над себеподобните и най-вече организираното унищожение на съпланетяните никак не се побираше в съзнанието ни наред с вашите успехи. Разбирахме, че протичащите на Земята процеси крият в себе си опасност.

Но поразителните ви успехи замаяха главите на мнозина — за около десет години вие успявахте да постигнете онова, за което при нас понякога отиваха столетия. В самата светая светих на обществото — Единния Център за Информация — при условията на най-строга секретност започна изучаването на вашите войни. Някои от Висшите Организатори вече се съгласяваха с мисълта, че не би било лошо да се предложи опитът на Земята на цивилизациите със забавено развитие…

И тогава за ваше велико нещастие и за щастие на целия разумен живот при вас се разрази чудовищна по мащабите си катастрофа. Вие започнахте планетна лазерна война и разтопихте ледените полюси.

Какво пък, земяни, вие не можахте да живеете в мир върху огромни пространства. Сега само от вас ще зависи ще се запази ли разумният живот на тази една педя място. Ако успеете да оцелеете — в което вярваме, — не си играйте повече на войни. Поне като станете достатъчно възрастни…

В годината на великите изригвания

… И минаха хилядолетия. И от оцелелите някога на върха на планината шепа хора се разплодиха милиарди. И пак им стана тясно.

И пак започнаха да правят опити с все нови и нови оръжия и да подлагат на изпитание съдбата си. И се разтърсваше утробата на планетата от страшни подземни взривове. И, измъчвайки се така, тя броеше дните, когато с огнена лава щеше да залее неразумните…

Двамата

На хоризонта се чернееше фабричен комин. Изкривеният му силует напомняше на показалец. И натам, където сочеше тази сгърчена отломка от цивилизацията, бавно се придвижваха двамата. Жвакаше студената вода, калта отдавна вече бе запълнила всички пори на изнурените тела. Често ги събаряше чудовищен вятър. Но, падайки, те знаеха, че ще станат. Бяха двама. И устоялият на напора на вятъра помагаше на падналия. Така се влачеха те вече дълго време. Много дълго…

— По-внимателно, тук под водата има дупка! За бога, по-внимателно!…

— Стойте тук. Ще мина напред.

— Не, не. По-добре да мина аз… Ето така… Така…

— Гледайте, там има змия! Не мърдайте, сега ще я примамя…

Онзи, който пръв забелязваше опасността, винаги прикриваше със себе си другия. Грижите им един за друг не знаеха граници. Всеки миг единият бе готов да пожертвува живота си, за да спаси другаря си. Взаимната им любов и загриженост поразяваха с дълбочината и чистотата си.

… Това бяха последните хора на планетата.