Серия
Уендъл Ърт
Оригинално заглавие
The Talking Stone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 40,41,42,43/1987 г.


Астероидният пояс бе обширен, но само малка част от него беше обитавана от човешки същества. В седмия месец на своето едногодишно назначение на Станция №5 Лари Вернадски все по-често се питаше дали заплатата му е достатъчна компенсация за почти строгия тъмничен затвор на 70 милиона мили от Земята. Той беше слаб младеж и не приличаше нито на инженер-космонавт, нито на човек от астероидите. Имаше сини очи, тъмноруса коса и невинно изражение на лицето, зад което се криеше остър ум и силно любопитство.

И невинното изражение, и силното любопитство му послужиха добре на борда на кораба „Робърт К.“.

Когато „Робърт К.“ кацна на външната платформа на Станция №5, Лари почти веднага се озова на борда му. Изпита такава наслада, че ако беше куче, щеше да маха с опашка и да лае радостно.

Фактът, че капитанът на „Робърт К.“ посрещна усмивката му със сурово мълчание, ни най-малко не го смути. За Вернадски корабът беше силно желана компания и добре дошъл. Добре дошъл бе и всеки кубик лед, и всеки тон замразен хранителен концентрат, разтоварени в кухия астероид, изпълняващ ролята на Станция №5. Вернадски беше готов с всички инструменти и резервни части, необходими за един хиператомен двигател.

Докато попълваше обичайния формуляр, усмивката на Вернадски се разливаше по цялото му лице. Данните по-късно щяха да бъдат вложени в паметта на компютъра за нуждите на архива. Той записа името на кораба и серийния му номер, номерата на двигателя и на полевия генератор, космодрума, от който пристига („Астероидите са дяволски много. Не зная кой е бил последен“ — си помисли Вернадски и написа просто „Пояс“, което беше обичайното съкращение на „Астероиден пояс“}; космодрум, към който се отправя („Земя“); причина за спирането („прекъсващо хиператомно задвижване“).

— От колко души се състои екипажът ви, капитане? — попита Вернадски, докато преглеждаше документите на кораба.

— От двама — отвърна капитанът. — А все пак ще погледнете ли хиператомното задвижване? Трябва спешно да доставим една стока.

Капитанът беше брадясал. Той носеше дрехите на дългогодишен миньор от астероидите. Само гласът му напомняше, че е културен и образован човек.

— Разбира се — отвърна Вернадски и повлече куфарчето с диагностичните уреди към машинното отделение. Той провери електрическите вериги, степента на вакуумност и интензивността на силовото поле.

— Замъглен е полуотражателят ви на гама лъчи. Всеки път, когато позитронният лъч се отклонява от положението си, притокът от енергия прекъсва за секунда. Трябва да се подмени.

— Колко време ще отнеме подмяната му?

— Няколко часа. Може би, дванайсет.

— Какво? И без това закъснявам от графика си.

— В това не мога да ви помогна — отвърна Вернадски. — Дотук са възможностите ми. Системата трябва да бъде продухвана три часа с хелий, преди да мога да вляза вътре. След това трябва да наглася съвсем точно новия отражател, за което е нужно време. Мога да го поставя и за броени минути, но ще бъде поставен само почти добре. Така ще закъсате още преди да стигнете орбитата на Марс.

Капитанът го гледаше сърдито.

— Хайде, тогава започвайте.

Вернадски внимателно манипулираше с хелиевия резервоар. При изключени псевдогравитационни генератори той беше практически без тегло, но притежаваше цялата си маса и инерция. Тъй като самият Вернадски също нямаше тегло, маневрите бяха още по-трудни.

Поради това, че вниманието му бе съсредоточено изключително върху газовата бутилка, той сви погрешка в жилищния отсек и в миг се озова в странно и полутъмно помещение.

Имаше време само да извика от изненада, преди двама души да се нахвърлят върху него. Те енергично го изблъскаха заедно с бутилката от помещението и затвориха вратата зад гърба му.

Вернадски не каза нито дума, докато прикрепваше бутилката към входната клапа на двигателя и после докато се вслушваше в тихото свистене на хелия, който нахлуваше във вътрешността му и бавно отмиваше абсорбираните радиоактивни газове към пустотата на Космоса. Накрая обаче любопитството му надделя над благоразумието и той каза:

— Взел сте на борда на кораба си един силикони, капитане. И то голям.

— Така ли?

— Аз го видях. Може ли да го разгледам по-отблизо?

— Защо?

— О, слушайте, капитане — каза с умоляващ тон Вернадски, — прекарал съм на тази скала повече от половин година. Прочетох всичко, което намерих на астероида, или с други думи, всичко за силиконите, но никога не съм виждал дори и малък силикони. Бъдете така добър.

— Мисля, че тук имаме да вършим работа.

— Имаме няколко часа почистване с хелий. Докато то не приключи, нищо друго не може да се прави. Между другото, как ви дойде на ум да си вземете един силикони, капитане?

— Той е мой галеник. Някои хора обичат кучетата, а аз обичам силиконите.

— Научихте ли го да говори?

— Защо питате? — изчерви се капитанът.

— Някои от тях могат да говорят, а други дори да четат мисли.

— Какъв сте вие? Експерт ли сте по тези дяволски същества?

— Казах ви, че съм чел за тях. Хайде, капитане, нека му хвърля едно око.

Вернадски се опита да не покаже, че е забелязал двамата членове на екипажа, които бяха застанали от двете страни на капитана. Всеки един от тримата беше по-снажен от него, по-тежък и, той бе сигурен в това, въоръжен.

— Е, какво е станало? — попита Вернадски. — Аз не възнамерявам да го открадна, а само да го видя.

Недовършеният ремонт може би му спаси живота в този момент. А още по-вероятно — жизнерадостния му вид и почти слабоумната наивност, която бе изписана на лицето му.

— Добре. Тогава да вървим — каза капитанът.

Вернадски го последва с живо работещ ум и значително ускорен пулс.

* * *

Вернадски се взираше с голямо благоговение и лека изненада в сивото същество пред себе си. Съвсем вярно бе, че никога не бе виждал силикони, макар да бе гледал холограми и бе чел описание за него. Кожата му беше сива и мазно гладка, а движенията — бавни, като на същество, което се рови в камъка и тежи повече от половин стоун[1]. Под кожата му не се виждаше потрепване на мускули. Вместо това то се движеше като плъзгаше мазно един върху друг тънки каменни пластове.

Имаше форма на яйце, закръглено отгоре и сплескано отдолу, с две групи израстъци. Отдолу, разположени радиално, бяха „кракати“. Те бяха шест на брой и завършваха с остри, подобни на камъчета за запалка краища, подсилени с метално покритие. Тези краища проникваха в скалата и я разтрошаваха на годни за ядене порции.

На долната плоска повърхност на съществото имаше отвор за вътрешността му. Там постъпваха раздробените скали. Вътре варовикът и силикатите влизаха във взаимодействие, за да образуват кварца, от който бе изградена тъканта на съществото. Излишният кварц излизаше отново през отвора като твърди бели и приличащи на камъчета екскреции.

Преди да бъдат открити силиконите, гладките камъчета, пръснати в малките кухини на астероидите, озадачаваха специалистите по извънземни работи. После се чудеха на начина, по който съществата правеха кварца, който тук имаше същите функции като белтъците в земния живот.

От най-високата точка на гърба на съществото излизаха останалите израстъци — два обратни кухи конуса, които бяха сгушени в успоредните ниши, спускащи се надолу по гърба му. Те можеха да се вдигат нагоре. Когато силикони си пробиваше път през скалата, „ушите“ му се прибираха в нишите за по-добра аеродинамичност, а когато почиваше във вече издълбаната кухина, той ги изправяше, за да чувствува и възприема по-добре заобикалящата го среда. Смътната им прилика с ушите на заек бе дала и името му „силикони“.[2] Но сериозните специалисти по извънземни работи, които обикновено ги наричаха „siliconeus asteroidea“, мислеха, че ушите вероятно имат отношение към телепатичните способности, каквито тези същества притежаваха. Малка част от специалистите бяха и на друго мнение.

Силикони бавно се плъзгаше върху намазана с течно масло скала. Други подобни скали лежаха пръснати в един от ъглите на помещението и те представляваха, Вернадски знаеше това, хранителните припаси на съществото или поне запаси от образуващото го вещество. Защото, доколкото знаеше от книгите, съществуването на енергия сама по себе си беше невъзможно.

— Той е чудовище — каза учуден Вернадски, — висок е поне един фут.

Капитанът уклончиво измърмори нещо.

— Къде го намерихте? — попита Вернадски.

— На една от скалите[3].

— Е, чуйте тогава: най-големият открит досега е висок около два инча. Вие бихте могли да го продадете на някой музей или университет на Земята за, може би, няколко хиляди долара.

— Е, вече го видяхте — сви рамене капитанът. — Нека сега се върнем към хиператомното задвижване.

Той беше сграбчил здраво лакътя на Вернадски и се готвеше да го изведе от помещението, когато се разнесе бавен и скърцащ глас. Той беше възпроизведен чрез внимателно модулирано триене на скала в скала, а Вернадски гледаше говорещия почти ужасен. Беше силикони, който внезапно се бе превърнал в говорящ камък.

— Човекът се пита, дали това нещо може да говори — каза той.

— Боже господи, той говори! — прошепна Вернадски.

— Чудесно — намеси се нетърпеливо капитанът. — Сега, след като го видяхте и чухте да говори, нека вървим.

— Марс се завърта около оста си за две четири часа, три седем и половина минути — каза силикони. — Плътността на Юпитер е едно точка две две. Уран е открит в годината едно седем осем едно. Плутон е планетата, която е най-далеч. Слънцето е най-тежко, има маса две нула нула нула нула нула…

Вернадски вървеше полуобърнат назад и препъвайки се, се вслушваше в отслабващото жужене от нули.

— Откъде е научил всичко това, капитане? — попита той.

— Прочетохме му една стара книга по астрономия. Ама наистина стара.

— Отпреди времето на космическите пътешествия — допълни с погнуса един от екипажа. — Стандартен шрифт.

— Млъкни! — скара му се капитанът.

Вернадски провери изходящия хелий за наличие на гама излъчване. Накрая дойде време да прекъсне потока и да влезе да работи. Работи усърдно и направи само една пауза за кафе и смяна на газовата маска.

— Знаете ли как си го представям, капитане? — попита той, усмихвайки се с наивната си лъчезарна усмивка. — Това нещо живее в скала — във вътрешността на някой астероид — през целия си живот. Стотици години може би. Дяволски голям екземпляр е и е вероятно много по-умен от дребните силикони. Сега вие го измъквате навън и той открива, че вселената не е скала. Открива и милиарди други неща, които никога не си е представял. Затова се интересува от астрономия. Не мислите ли така?

Той отчаяно се мъчеше да изкопчи от капитана нещо конкретно, с което да подкрепи умозаключенията си. Но капитанът, облегнат на стената със скръстени ръце, само каза:

— Кога ще завършите ремонта?

Това беше последната забележка на капитана и Вернадски бе длъжен да остане доволен. Накрая двигателят беше нагласен, а капитанът, получил разписка за изплатената прилична сума в брой, бе излетял с кораба си.

Вернадски наблюдаваше отдалечаването му с едва сдържано вълнение. Той бързо отиде до субетерния си предавател.

— Трябва да съм бил прав — промърмори на себе си той.

 

 

Патрулът Милт Хоукинс получи повикването в уединението на своя кабинет в Патрулната станция на астероид №72. Той се занимаваше с двудневната си брада, кутия ледено студена бира и проектора на филми, а меланхоличното изражение на грубото му скулесто лице бе точно такъв продукт на самотата, какъвто и принудената веселост в очите на Вернадски.

Патрулът Хоукинс откри, че се взира в тези очи и се зарадва. Макар това да беше само Вернадски, компанията си е компания. Той го поздрави както обикновено и се заслуша с наслада в гласа му, без да си дава особен труд да вникне в съдържанието на думите.

После изразът на блаженство внезапно изчезна от лицето му, той наостри уши и извика:

— Чакай. Ча-а-акай! За какво говориш?

— Не слушаше ли досега, тъп полицай? Изливам ти душата си.

— Е, прави го на по-малки порции. Какво казваш за този силикони?

— Това приятелче е взел един на борда. Нарича го своя галеник и го храни с омаслени скали.

— Уф! Обзалагам се, че един миньор на астероидите би направил свой галеник и бучка сирене, ако би могъл да я накара да разговаря с него.

— Не, касае се само за един силикони, но не от тези, двуинчовите. По-висок е от един фут. Не разбираш ли? Господи, ти би могъл поне да допуснеш, че човек, който живее тук, горе, ще знае нещо за астероидите.

— Добре. Предполагам, че ти ще ми разкажеш.

— Слушай, мазните скали образуват тъкани, но откъде един силикони с този размер би могъл да черпи своята енергия?

— Не мога да ти кажа.

— Директно от… Има ли в момента някой около теб?

— Точно в момента не, но бих желал да има.

— След минута няма да искаш. Силиконите черпят енергията си от директно поглъщаните от тях гама лъчи.

— Кой казва това?

— Един човек на име Уендел Ърт. Той е голям специалист по извънземните работи. Освен това казва и за какво служат ушите на силикони. — Вернадски постави двата показалеца на слепоочията си и направи въртеливо движение. — Изобщо не става дума за телепатия. Те просто откриват гама излъчване с интензитет, което нито един земен уред не може да регистрира.

— О’кей. И сега какво? — попита Хоукинс, но започна да става все по-замислен.

— Ето какво. Ърт казва, че на никой астероид няма достатъчно гама излъчване, което да поддържа силикони с височина, по-голяма от два инча. Няма достатъчно радиоактивност. А в случая ние имаме екземпляр, който е висок един фут или почти петнадесет инча.

— Е…

— Така че той трябва да е дошъл от астероид, на който да има в изобилие радиоактивно вещество, т.е. да е пълен с уран, чието гама излъчване е много интензивно. Един астероид с достатъчна радиоактивност, за да бъде топъл при докосване и далеч от обичайните космически трасета, така че никой да не минава покрай него. Да предположим, че само някое умно момче е кацнало по щастлива случайност на този астероид, забелязало е топлината на скалите и си е заминало. Този капитан на „Робърт К.“ не е скачащ от скала на скала невежа. Той е умно момче.

— Продължавай.

— Да предположим, че той разбива големи парчета за проби и така се е натъкнал на гигантски силикони. Той знае, че е направил най-големия удар в цялата история досега и че не се нуждае повече от проби. Силикони може да го заведе към богатите жилки.

— Защо би го завел?

— Защото силикони иска да научи повече за вселената. Той е прекарал може би хиляда години под скалите и току-що е открил звездите. Той може да чете мисли и би могъл да се научи да говори. Ще направят сделка. Слушай, капитанът не би се отказал от нея. Добиването на уран е монопол на държавата. На неправоспособните миньори не се разрешава дори да носят гайгерови броячи. За капитана силикони представлява съвършено устройство.

— Навярно си прав — съгласи се Хоукинс.

— Не навярно. Сигурен съм, че съм прав. Ако ги беше видял как стояха около мен, докато разглеждах силикони, готови да се нахвърлят при първата подигравателна дума, която бих се осмелил да произнеса и после как само след две минути ме извлякоха навън.

Хоукинс потърка с ръка небръснатата си брадичка и прецени колко време ще му е нужно, за да се обръсне.

— Колко време ще задържиш момчето на твоята станция? — попита той.

— Да го задържа ли? Та той си замина.

— Какво? Тогава за кой дявол ми говориш всичко това? Защо си го оставил да си отиде?

— Те бяха трима — отвърна търпеливо Вернадски, — всеки от тях по-едър от мен, въоръжен и, обзалагам се, готов да убива. Какво искаш да направя?

— Добре, но какво ще правим сега?

— Ще го заловим, и то много лесно. Аз фиксирах полуотражателите на кораба им и го сторих по мой начин. До десет хиляди мили притокът им на енергия ще спре напълно.

— Свети Толедо! — захили се Хоукинс в усмихнатото лице на Вернадски.

— И не споделяй това с никой. Само ти, аз и полицейският крайцер. Те не ще имат енергия, а ние ще имаме едно-две оръдия. Ще ги принудим да ни кажат къде се намира урановият астероид. Ние ще открием местонахождението му и после ще се свържем с главния щаб на патрула. Ще им предадем трима контрабандисти с уран, гигантски по размер силикони, какъвто никой на Земята не е виждал, и голямо тлъсто парче уранова руда, каквото също никой на Земята не е виждал. Ти ще получиш своя лейтенантски чин, а на мен ще ми помогне да получа постоянна работа на Земята. Съгласен ли си?

Хоукинс беше главозамаян.

— Да! — извика той. — Веднага идвам.

 

 

Те почти връхлетяха върху кораба, преди да успеят да го забележат по слабото светене на отразяващата се от него слънчева светлина.

— Не им ли остави достатъчно енергия за корабните светлини? Не си повредил аварийния им генератор, нали?

— Сигурно пестят енергия, надявайки се, че ще дойдат да ги вземат — сви рамене Вернадски. — Обзалагам се, че точно в този момент са я вложили цялата в едно субетерно повикване.

— Ако са го сторили, аз няма да ги арестувам — каза сухо Хоукинс.

— Няма да ги арестуваш ли?

— За нищо на света.

Полицейският крайцер се приближи по спирала. Тяхната плячка се носеше в пространството с изключена енергия и постоянна скорост десет хиляди мили в час. Крайцерът изравни скоростта си с тази на кораба и, движейки се успоредно с него, започна да го доближава.

— О, не! — изстена Хоукинс и за миг лицето му доби болезнен вид.

— Какво има?

— Корабът е бил ударен от метеор. Бог знае колко много ги има в астероидния пояс.

— Ударен? Разбили са се? — попита Вернадски. Цялата живост бе изчезнала от гласа и лицето му.

— В корпуса има дупка, колкото врата на плевник. Съжалявам, Вернадски, но на това може да не се погледне с добро око.

Вернадски затвори очи и преглътна с усилие. Той знаеше какво иска да каже Хоукинс. Беше ремонтирал кораба умишлено не както трябва и това можеше да бъде причислено към углавните престъпления. А смъртта, като резултат от углавно престъпление, беше убийство.

— Слушай, Хоукинс — каза той, — ти знаеш защо съм го направил.

— Зная това, което си ми казал и ако се наложи, ще го потвърдя. Но ако корабът не е извършвал контраб…

Той не довърши мисълта си и не беше нужно.

Те влязоха в разбития кораб със скафандри.

„Робърт К.“ приличаше на касапница и отвън, и отвътре. Лишен от енергия, той не би могъл да се противопостави на скалата, която го е ударила — да я открие навреме или да я избегне, ако е била открита. Тя се бе врязала в корпуса на кораба, сякаш той бе от алуминиево фолио. Беше смазала пилотската кабина, причинила бе излитането на въздуха и бе убила тримата мъже на борда.

От удара единият от екипажа беше разплескан върху стената и приличаше на къс замръзнало месо. Капитанът и другият лежаха вцепенени на пода. Кожата им бе покрита със замръзнали съсиреци.

Вернадски никога досега не беше виждал тази форма на смърт в космоса. Той се почувствува зле от тази гледка, но се пребори успешно с желанието си да повърне в скафандъра.

— Нека проверим рудата, която носят — каза той. — Силикони трябва да е жив.

Вратата към склада беше изкривена и между нея и касата имаше половининчова пролука. Хоукинс насочи към нея гайгеровия брояч.

Броячът заграчи като милион свраки.

— Нали ти казах — въздъхна с безкрайно облекчение Вернадски.

Неправилно ремонтираният от него кораб беше сега само изобретателното и похвално изпълнение на дълга на едни честен гражданин, а сблъскването с метеора, което бе причинило смъртта на трима души — нежелателен инцидент.

Два бластерни изстрела бяха необходими, за да бъде отстранена изкривената врата и ръчните им фенерчета осветиха тонове скали.

Хоукинс взе две парчета със средна големина и ги пусна внимателно в един от джобовете на скафандъра си.

— Като веществено доказателство — каза той — и за проба.

— Не ги дръж твърде дълго до себе си — го предупреди Вернадски.

— Скафандърът ще ме предпази, докато го занеса на кораба. Знаеш, че това не е чист уран.

— Обзалагам се, че по радиоактивност е съвсем близо до него.

Той отново бе в добро настроение.

— Е, това вече е нещо друго — каза Хоукинс, като се огледа. — Ние спряхме банда контрабандисти или поне част от нея. Но какво ще правим по-нататък?

— Урановият астероид… уф, о!

— Точно така. А къде се намира той? Единствените, които знаят, са мъртви.

— Господи! — възкликна Вернадски и настроението му отново отиде по дяволите. Без самия астероид те притежаваха само три трупа и няколко тона уранова руда. Добре, но не ефектно. Това би означавало свидетелствуване пред съда, но не към него се стремеше той. Вернадски искаше повишение и постоянна работа на Земята, а за тази цел се нуждаеше от нещо повече. — Но ние забравихме силикони! — отново възкликна той. — Силиконите могат да живеят във вакуум. Той знае къде се намира астероидът, защото целия си живот е прекарал на него.

— Правилно! — извика с ентусиазъм Хоукинс. — Къде е той?

— Назад — отвърна Вернадски. — Оттук.

Силикони отразяваше слабо светлината от фенерчетата им. Той мърдаше. Значи беше жив.

Сърцето на Вернадски биеше лудо от вълнение.

— Трябва да го преместим, Хоукинс.

— Защо?

— Звукът не може да се пренася във вакуум. Трябва да го преместим в крайцера.

— Добре, добре.

— Знаеш, че не можем да го облечем в скафандър с радиопредавател.

— Казах, добре.

Те носеха грижливо и внимателно съществото с мазна повърхност. Когато се отблъскваха от „Робърт К.“, го държеше Хоукинс.

 

 

Сега съществото лежеше в командната зала на крайцера. Двамата мъже бяха свалили шлемовете си, а Хоукинс си сваляше и останалата част от скафандъра. Вернадски не можеше да чака.

— Ти можеш да четеш мислите ни, нали? — попита той и затаи дъх, докато накрая стърженето на скалните повърхности се модулира в думи. В момента Вернадски не можеше да си представи по-нежен звук.

— Да — отвърна силикони и после добави: — Навсякъде пустота. Нищо.

— Какво? — попита Хоукинс.

— Предполагам, че има предвид току-що завършилото преминаване през Космоса. Трябва да го е впечатлило — побърза да му обясни Вернадски и после се обърна към силикони, като изговаряше високо думите, сякаш правеше по този начин мислите си по-ясни. — Хората, които бяха с теб, събираха уран, специална руда, радиация, енергия.

— Те търсеха храна — прозвуча слабо в отговор скърцащият звук.

Разбира се! За силикона уранът бе храна, източник на енергия.

— Ти показа ли им откъде могат да я вземат? — попита Вернадски.

— Да.

— Аз едва го чувам — намеси се Хоукинс.

— Той сигурно нещо не е в ред — рече загрижено Вернадски и отново извика. — Добре ли си?

— Не съм добре. Въздухът изчезна внезапно. Нещо вътре не е в ред.

— Внезапната декомпресия трябва да го е повредила — промърмори Вернадски. — О, господи… Слушай, ти знаеш какво искам. Къде е твоят дом? Мястото с храната?

Двамата мъже мълчаливо чакаха.

Ушите на силикони се повдигнаха бавно, много бавно, потрепериха и паднаха обратно.

— Там — каза той. — Някъде там.

— Къде? — изписка нетърпеливо Вернадски.

— Там.

— Той прави нещо — каза Хоукинс. — Той ни показва по някакъв начин.

— Разбира се, само гдето ние не знаем по какъв.

— Е, какво очакваш да направи той? Да ти даде координатите ли?

— Защо не? — веднага отвърна Вернадски и после се обърна към силикони, който лежеше скупчил се на пода. Той беше неподвижен. Само външната му повърхност потъмняваше от време на време и му придаваше зловещ вид.

— Капитанът знаеше къде е твоето място с храна и е имал цифри за него, нали?

Вернадски се молеше силикони да го разбере. Освен само да слуша думите му, той можеше да чете и мисли.

— Да — отвърна с въздишка силикони.

— Три групи цифри — уточни Вернадски.

Групите трябваше да бъдат три. Три координати в пространството с прикрепени към тях дата даваха три положения на астероида от орбитата му около Слънцето. От тези данни можеше да бъде изчислена цялата орбита и определено положението му за произволно време. Дори отклоненията от орбитата биха могли приблизително да бъдат предвидени.

— Да — каза силикони още по-тихо.

— Какви бяха те? Какви бяха цифрите? Запиши ги, Хоукинс. Вземи лист хартия.

Но силикони отвърна:

— Не зная. Цифрите не са важни. Мястото с храната е там.

— Това е достатъчно ясно — намеси се Хоукинс. — Той не се нуждае от координати и затова не им е обърнал внимание.

— Скоро няма… — каза силикони. Последва дълга пауза и след нея, сякаш проверяваше нова и непозната дума, добави — … жив. Скоро… — последва още по-дълга пауза — … мъртъв. Какво след смъртта?

— Дръж се — каза умоляващо Вернадски. — Кажи ми, капитанът записа ли някъде тези цифри?

Силикони мълча една дълга минута и после, когато двамата коленичили мъже се бяха навели толкова ниско, че почти докосваха умиращия камък, той попита:

— Какво след смъртта?

— Един отговор! — извика Вернадски. — Само един. Капитанът трябва да е записал цифрите. Къде? Къде?

— На астероида — прошепна силикони.

Това бяха последните му думи. Той бе вече една мъртва скала: така мъртва като скалата, която му бе дала живот; така мъртва, като стените на кораба или мъртъв човек.

Вернадски и Хоукинс се изправиха и се спогледаха безнадеждно.

— В отговора му няма никакъв смисъл — каза Хоукинс. — Защо капитанът ще запише координатите върху астероида? Все едно да заключиш в кабинета си ключа, с който после ще трябва да го отключваш.

— Уранът е цяло богатство — поклати глава Вернадски, — на този астероид се намира може би най-големият залеж в историята ни, а ние не му знаем координатите.

 

 

Х. Ситън Дейвънпорт се огледа с едно странно чувство на задоволство. Дори когато почиваше, в чертите на лицето и в издадения му нос имаше обикновено нещо сурово, белегът на дясната му буза, черната коса, изумителните му вежди и тъмният тен на кожата го правеха да прилича до най-малката подробност на неподкупен агент от Земното Бюро за Разследване (З.Б.Р.), какъвто всъщност и беше.

Все пак сега нещо много наподобяващо усмивка разтегна устните му, когато огледа обширната стая, в която полумракът правеше рафтовете с книги-филми да изглеждат безкрайни, а екземплярите на кой-знае-какви от кой-знае-къде предмети — тайнствени. Пълният безпорядък, запуснатият вид и почти пълната изолираност от останалия свят правеха стаята да изглежда нереална. Не по-малко нереална във всяко отношение от нейния собственик.

Този собственик седеше в една комбинация кресло-бюро, която се къпеше в единствения лъч ярка светлина в стаята. Той бавно обръщаше страниците на официалните доклади, които държеше в ръката си. За друго ръката му се движеше само, за да нагласи масивните очила, които всеки момент заплашваха да паднат от закръгления му и не съвсем внушителен нос. Докато четеше, шкембето му спокойно се повдигаше и спадаше.

Собственикът беше д-р Ърт, който, ако преценката на експертите се смяташе за нещо, беше най-изтъкнатият специалист по извънземни работи на Земята. При него идваха хора по всякакви извънземни въпроси, макар д-р Ърт през целия си съзнателен живот никога да не се бе отдалечавал на по-голямо разстояние от едночасово ходене пеша от дома си в района на Университета.

Той погледна тържествено инспектор Дейвънпорт и каза:

— Този младеж, Вернадски, е много интелигентен мъж.

— По заключението, което си е извадил от присъствието на силикони ли съдите? — попита Дейвънпорт.

— О, не. Заключението е било проста работа. В същност — неизбежно. И един глупак би го направил. Аз отворих дума за факта — тук погледът му стана по-строг, — че младежът е чел за моите опити относно чувствителността на siliconeus asteroidea към гама лъчите.

— А, да — съгласи се Дейвънпорт.

Разбира се, д-р Ърт беше експерт по силиконите. Затова Дейвънпорт беше дошъл да се консултира с него. Той имаше да му зададе само един въпрос и то елементарен, но въпреки това д-р Ърт беше издал напред пълните си устни, бе поклатил тежката си глава и бе поискал да види всички документи по случая.

Обикновено за това не би могло да става и дума, но неотдавна д-р Ърт бе помогнал много на З.Б.Р. в аферата с пеещите звънчета на Луната и странното алиби, разбито от лунната гравитация, и инспекторът беше отстъпил.

Д-р Ърт завърши четенето, остави листата на бюрото, измъкна, сумтейки, края на ризата от добре пристегналия я колан и избърса с него очилата си. После погледна стъклата на светлината, за да види резултата от чистенето, постави ги несигурно отново на носа и сплете късите си дебели пръсти върху шкембето.

— Какъв беше въпросът ви, инспекторе?

— Вярно ли е според вас — започна търпеливо Дейвънпорт, — че един силикони с размери, описани в доклада, може да се развива само в свят, богат на уран…

— На радиоактивно вещество — прекъсна го д-р Ърт. — Вероятно, торий, а може би и уран.

— Тогава с „да“ ли отговаряте?

— Да.

— Колко голям може да бъде този свят?

— Вероятно с диаметър една миля — отвърна специалистът по извънземни работи, — а може би дори и по-голям.

— По-скоро, с колко тона уран или радиоактивно вещество?

— Най-малко милиард.

— Бихте ли направили всичко това в писмена форма, подписана от вас?

— Разбира се.

— Много добре, д-р Ърт. — Дейвънпорт стана и посегна с едната ръка към шапката си, а с другата към папката с докладите. — Това е всичко, от което се нуждаем.

Ръката на д-р Ърт обаче се придвижи към папката и легна тежко върху нея.

— Почакайте — каза той. — А как възнамерявате да намерите астероида?

— Като го търсим.

— Ще пръснете много средства, време и усилия и никога няма да го намерите.

— Вероятността е едно на хиляда. Ще можем.

— Вероятността е едно на един милион. Няма да можете.

— Не можем да оставим урана да ни се изплъзне, без поне да се опитаме да го намерим. Вашето професионално мнение прави цената му достатъчно висока.

— Но има по-добър начин да откриете астероида. Аз мога да го намеря.

С бърз поглед Дейвънпорт фиксира специалиста по извънземните работи. Въпреки външния си вид д-р Ърт беше всичко друго, но не и глупак. Знаеше го от собствен опит. Все пак, когато попита, в гласа му имаше съвсем слаба надежда:

— Как можете да го намерите?

— Първо, моята награда — отвърна д-р Ърт.

— Награда ли?

— Или хонорар, ако предпочитате. Когато правителството достигне астероида, на него може да има и друг също така голям силикони. Силиконите са много ценни. Те са единствената форма на живот, чиято тъкан се състои от твърд кварц, а циркулиращият флуид — от течен кварц. Отговорът на въпроса, дали астероидите са били някога част от една-единствена планета, засега не е известен. Всички други проблеми… Разбирате ли?

— Значи вие искате да ви доставим един голям силикони, така ли?

— Жив, в добро състояние и освободен от данък.

— Сигурен съм, че правителството ще се съгласи — кимна Дейвънпорт. — А сега кажете какво имате предвид.

— Забележката на силикони — каза спокойно д-р Ърт, сякаш това обясняваше всичко.

— Каква забележка? — Дейвънпорт изглеждаше объркан.

— Тази от доклада. Точно преди силикони да умре, Вернадски го е попитал къде капитанът е записал координатите, а той му е отговорил: „На астероида“.

Сянка на разочарование премина по лицето на Дейвънпорт.

— Велики Космосе, докторе, ние я знаем и сме я разгледали от всеки възможен ъгъл. Тя не означава нищо.

— Изобщо нищо ли, инспекторе?

— Нищо важно. Прочетете отново доклада. Силикони дори не е слушал Вернадски. Той е чувствувал, че животът му си отива и е бил ангажиран от тази мисъл. Той два пъти е попитал: „Какво след смъртта?“. После, когато Вернадски е продължил да го пита, той е отговорил: „На астероида“. Вероятно изобщо не е чул въпроса му. Силикони е отговорил на собствения си въпрос. Мислел е, че след смъртта си ще се върне на неговия астероид, в неговия дом, където отново ще бъде в безопасност. Това е всичко.

— Вие сте твърде поетично настроен — поклати глава д-р Ърт. — Твърде много фантазирате. Този проблем е интересен и нека видим, дали вие не можете да го решите сам. Да предположим, че забележката на силикони е БИЛА отговор на въпроса на Вернадски.

— Дори да е така — възрази нетърпеливо Дейвънпорт, — какво би ни помогнало това? Кой астероид? Урановият ли? Ние не можем да го намерим. Така че не можем да намерим и координатите. Някой друг астероид ли, ползуван от „Робърт К.“ като база? Него също не можем да намерим.

— Как отбягвате очевидното, инспекторе. Защо не се попитате какво означава за силикони фразата „На астероида“? Не за вас или за мен, а за силикони.

— Какво искате да кажете, докторе? — намръщи се Дейвънпорт.

— Аз говоря ясно. Какво означава думата „астероид“ за силикони?

— Той е научил за Космоса от книгата по астрономия, която са му чели. Предполагам, че в нея е обяснено какво представлява един астероид.

— Точно така — каза тържествуващо д-р Ърт, поставяйки пръст отстрани на своя чип нос. — И какво гласи дефиницията? Астероидът е малко тяло, по-малко от планета и движещо се около Слънцето в орбита, която, най-общо казано, лежи между Марс и Юпитер. Съгласен ли сте с тази дефиниция?

— Да предположим.

— А какво е „Робърт К.“?

— Искате да кажете космическият кораб ли?

— Така го наричате ВИЕ — каза д-р Ърт. — КОРАБЪТ. Но книгата по астрономия е била стара. Там не се е споменавало за кораби в Космоса. Един от членовете на екипажа е казал, че тя датира от преди първите космически пътешествия. Тогава какво е „Робърт К.“? Не е ли той малко тяло, по-малко от планета? А докато силикони е бил на борда му, не се ли е движил около Слънцето в орбита, която, най-общо казано, лежи между орбитите на Марс и Юпитер?

— Искате да кажете, че силикони смята кораба просто за друг астероид и когато е казал „На астероида“, е имал предвид „На кораба“ ли?

— Точно така. Аз казах, че ще ви накарам сам да си решите проблема.

Никакъв израз на радост или облекчение не проясни навъсеното лице на инспектора.

— Това не е решение, докторе — каза той.

Но д-р Ърт примигна бавно срещу него и учтивият израз на кръглото му лице стана ако не друго, поне още по-учтив и детски от задоволство.

— Несъмнено е решение — възрази той.

— Изобщо не е, д-р Ърт. Ние не разсъждавахме по вашия начин. И напълно игнорирахме забележката на силикони. Но допускате ли все пак, че не сме претърсили „Робърт К.“? Разглобихме го част по част. Само гдето не го разпоихме.

— И нищо ли не открихте?

— Нищо.

— Може би не сте погледнали където трябва?

— Погледнахме НАВСЯКЪДЕ. — Той стана, сякаш се готвеше да си върви. — Разбирате ли, д-р Ърт? Когато свършихме търсенето, нямаше вече никаква възможност тези координати да са били някъде на кораба.

— Седнете, инспекторе — каза спокойно д-р Ърт. — Вие още не разбирате както трябва казаното от силикони. Последният е учил английски като е взимал оттук-оттам по някоя дума, той не би могъл да говори идиоматичен английски. Някои от изявленията му, като цитираното преди малко, показват това. Например, той казва „планетата, която е най-далеч“, вместо „Най-далечната планета е“. Разбирате ли?

— Е?

— Някой, който не може да говори идиоматично даден език, ползува идиомите на своя език, преведени дума по дума или просто използува чуждите думи съгласно буквалното им значение. Силикони не е говорел свой собствен език, така че е можел да използува само втората възможност. Нека тогава разгледаме изявлението му като буквално. Той е казал: „На астероида“, инспекторе. ВЪРХУ НЕГО. Не е искал да каже на лист хартия, а буквално върху кораба.

— Д-р Ърт — каза тъжно Дейвънпорт, — когато Бюрото търси, то търси. Върху кораба също няма тайствени надписи.

Д-р Ърт изглеждаше разочарован.

— Драги ми инспекторе — каза той, — аз продължавам да се надявам, че ще видите отговора. Наистина за толкова много неща ви загатнах.

Дейвънпорт дишаше бавно и тежко. Дойде му много, но се овладя и попита още веднъж със спокоен и равен глас:

— Какво имате предвид, докторе?

Д-р Ърт поглади с ръка закръгленото си коремче и си намести очилата.

— Не виждате ли, инспекторе, че на кораба има едно място, където тайните цифри са в пълна безопасност? Къде, макар и пред очите на всички, те ще са на сигурно място, освен от очите на един хитър и умен следовател, разбира се?

— Къде? Кажете мястото!

— Е, на тези места, където вече е имало цифри. Съвършено нормални цифри. Законни цифри, които се допуска, че могат да бъдат там.

— За какво говорите?

— За серийния номер на кораба, гравиран директно върху корпуса му. Номерата на двигателя, полевия генератор и някои други, са гравирани върху общите части на кораба. Върху кораба, както е казал силикони. Върху кораба.

Тежките вежди на Дейвънпорт се повдигнаха от изненада. Вероятно той бе разбрал смисъла на думите му.

— Вие може би сте прав — каза той, — а ако е така, аз се надявам, че ще намерим за вас един силикони, двойно по-голям от този на „Робърт К.“. Един силикони, който не само говори, но и си подсвирква. — Той взе досието, бързо го прелисти и извади от него една служебна форма на З.Б.Р. — Ние, разбира се, отбелязахме всички идентификационни номера, които намерихме. — Той разстла формата. — Ако три от тези координати…

— Бихме могли да очакваме и някоя малка дегизировка — отбеляза д-р Ърт. — Може би са били добавени определени букви или цифри, за да изглеждат сериите по-правдоподобни.

Той посегна за лист хартия и бутна друг към инспектора.

Минута-две двамата мъже мълчаха, нахвърляйки върху листата серийни номера и очевидно несвързани цифри.

Накрая Дейвънпорт изпусна въздишка, която бе смес на задоволство и разочарование.

— Аз съм победен — призна той. — Мисля, че вие сте прав. Номерата на двигателя и на изчислителната машина са явно замаскирани координати и дати. Те никъде не се доближават до нормалните серии и фалшифицираните цифри е лесно да бъдат разпознати. Те ни дават две от координатите, но аз мога да се закълна, че останалите цифри са абсолютно законни серийни номера. Какво намерихте вие, докторе?

— Съгласен съм с вас — химна д-р Ърт. — Сега ние имаме две координати и знаем къде е била гравирана третата.

— Наистина ли знаем? А как… — инспекторът внезапно се прекъсна и възбудено възкликна: — Номерът на самия кораб не е вписан тук, защото е бил точно на мястото, където метеорът е пробил корпуса. Мисля, че това е причината и за смъртта на вашия силикони, докторе. — После лицето му просветна. — Но аз съм идиот! Номерът е унищожен, но ние можем веднага да го вземем от Международната Регистрация.

— Страхувам се — каза д-р Ърт, — че ще трябва да оспоря поне втората част от изявлението ви. Регистрацията ще има само оригиналния, законен номер, а не замаскираните координати, в които го е променил капитанът.

— Точно върху това място на корпуса — промърмори Дейвънпорт. — И заради този случаен удар, астероидът може да остане загубен завинаги. От каква полза са, за който и да е, двете координати, когато липсва третата?

— Е, вероятно от много голяма полза за едно двуизмерно същество — уточни д-р Ърт. — Но за съществата с нашите измерения — той поглади шкембето си — е необходима и третата кордината, която по щастливо стечение на обстоятелствата, аз имам точно тук.

— В досието на З.Б.Р. ли? Но ние току-що проверихме листа с номерата…

— ВАШИЯТ лист, инспекторе. Папката включва също и първоначалния доклад на младия Вернадски. И, разбира се, записания в него сериен номер на „Робърт К.“, под който корабът е пътувал, е бил грижливо фалшифициран. Не е било нужно да се събужда любопитството на механика, като му се позволи да забележи несъответствието.

Дейвънпорт се пресегна за още един празен лист и за листа на Вернадски. След няколко секунди той се усмихна.

Д-р Ърт се надигна с доволно пъшкане от стола и се затътри към вратата.

— Винаги ще ми е приятно да ви видя, инспектор Дейвънпорт — каза той. — Елате пак. И помнете, правителството ще получи урана, но аз искам един огромен силикони, жив и в добро състояние.

Той се усмихваше.

— И за предпочитане е да може да си подсвирква — допълни Дейвънпорт.

Това правеше и той самият, докато излизаше.

Бележки

[1] англ. мярка за тегло, равна на 6,35 кг. — бел.пр.

[2] От silica — кварц, и cony — заек, silicony — кварцов заек — бел.пр.

[3] Авторът има предвид астероиди — бел.пр.

Край