Анжела Щайнмюлер, Карлхайнц Щайнмюлер
Облаци, по-нежни от полъх

Излязох от къщи още преди разсъмване. Хладният въздух събуди кожата ми, вятърът носеше влакнести късове облаци над планината. Не се наложи дълго да търся облачно струпване. Още първото, на което попадна погледът ми, изглеждаше подходящо. Преглътнах слюнката с вкус на кафе и свалих от рамото си леките като перце небоски. Оскъдната трева беше заскрежена. Внимателно извадих небоските от предпазното фолио, като гледах да не докосна с грубите ръкавици финото покритие на долната им страна. Със спокойни движения разстлах фолиото върху неравната земя и поставих отгоре небоските. С обиграна хватка разхлабих връзките и разположих краката си. После измъкнах кабелите за импулсатора от крачолите си и ги включих в контактите на небоските.

Всеки път едни и същи движения. Двадесет години са много време, но те не бяха изличили спомена за Фил. Тогава той, натоварен с тежката екипировка, бе стъпил преди мен върху облаците — за да не се върне никога вече.

Посегнах към импулсатора — сега това е плосък уред, заемащ едва половината от задължителната раница — и проверих напрежението. Тогава никой не беше контролирал електрониката на Фил. А беше мое задължение… Опипах колана си, който съдържаше командното устройство — меко зумтене в знак на готовност.

Облаците леко се бяха издигнали и сега стигаха до коленете ми. Включих небоските и повдигнах десния си крак за първата опипваща стъпка, потопих го бавно в мекия, разстилащ се на гънки слой мъгла, докато чух свиренето от резонанса и усетих внезапното съпротивление. А сега втората крачка. Плавно като насън небоските се гмурнаха в облаците, срещайки нужната противосила.

Обърнах се да погледна още веднъж сивия силует на къщата, в която живеех сам вече повече от десет години, после се наведох напред и се стрелнах нагоре в облаците. Бързо се издигнах на десет, после на петдесет метра над земята. На изток познатите планини се открояваха тъмни на фона на изсветляващото небе. Бледорозова ивица проправяше пътя на новия ден сред небесната чернота и облачната сивота.

Подемната сила на небоските ме издигна до неясно очертаната горна граница на облаците, чиито краища ту стигаха до кръста или дори ме удряха в лицето, ту се скриваха под ските.

Колкото по-светло ставаше небето, толкова по-бавни — крачките ми. Не трябваше ли да ми е все едно кога ще пристигна? Нима някой ме чакаше? Не бях ли станал — както винаги — достатъчно рано, за да имам малко време за себе си? И за моя, да, моя свят над облаците, свеж, ясен, недокоснат и запазен, както в оня първи ден с Фил?

Под косите слънчеви лъчи краищата на облаците на места се запалваха, а другаде потъваха в сянка. Контрастите издълбаваха произволни фантастични форми в масива, лица от друга епоха. Вятърът си играеше с тях, кривеше ги, разрушаваше ги. Остарели, разнищени купести облаци. Дълги сенки ме връщаха в нощта, после около мен отново грейваше денят и аз спусках слънчевите очила пред очите си. Накъдето и да погледнех — все облаци, само далеч зад мене ги пробождаха върховете на планините. Един свят на кротки преображения, на пълна тишина — от хоризонт до хоризонт. „Да витаеш над облаците“ звучеше в мене мелодията на един шлагер и той не ми се виждаше елементарен и банален, защото аз наистина витаех над облаците. После небоските ме отнесоха на един облаков хълм, откъдето пред мен се откри широк изглед към белостенни пропасти, към високи, развълнувани кули, към бавния водовъртеж на валма от пара. Една въздушна земя, никога еднообразна, постоянно обновяваща се, винаги безупречно чиста и… смъртоносна.

Вятърът ме тласкаше откъм гърба и аз се придвижвах бързо, заобикалях стръмни облакови скали, избягвах редките, дълбоки като пропаст дупки — прозорци към долния свят, който все още бе в плен на нощта.

Мускулите ми реагираха бодро и силно, на челото ми избиха първите капки пот, радостите на похода бяха завладели тялото ми. Издигах се все по-нагоре и по-нагоре, заедно с облаците, погледнах висотомера и започнах да се опасявам, че този ден не ще мога да мина без маска и ще трябва целия да се опаковам. Отново се спрях, дупката пред мен, един прозорец, ми показа света на повърхностната деятелност, малък и раздробен, жалки, пръснати като трохи сгради, улици, преплетени като пръчките в играта микадо… Колко хубаво бе, че в облачните висини нямаше трайни строежи, заселване, парцелиране.

Нещо лъскавочервено проби облачната покривка на неколкостотин метра пред мене. Погледнах през бинокъла и се уверих: пристигнал беше неболифтът, привързаният балон на туристическата компания. Спокойствието над земята бе изчезнало, както ония далечни дни, когато само ние двамата се скитахме тук…

Служителите, мъжете от екипажа, стюардесите излязоха от лифта, отопляваните им гащиризони — сини, зелени и яркожълти петна — се пръснаха из околното пространство. Те запревръщаха чистата белота в една така наречена „облакова градина“. С аерозолните си спрейове чертаеха ярки лъкатушни пътеки, закрепваха гъби от облаци и ги оцветяваха в зелено като дървета — най-истинска в този облаков дисниленд ми се виждаше поп-рекламата за кока-кола. До ушите ми долиташе музика, скоро щяха да се появят първите туристи, клатейки се непохватно върху лошо стабилизираните си небоски, и може би, както са свикнали на земята, щяха да хвърлят празни консервени кутии и пластмасови опаковки въпреки всички забрани.

Над всички облаци е тишина.^[1]

Хайде — бъди супермен!

Нагоре, нагоре в небето…

Знаех почти всички лозунги, те лъжеха и аз ги мразех за това. Неугасимо е желанието на хората да напуснат земната повърхност и преди дванадесет години аз все още наивно мислех, че те ще намерят сред облаците истинско щастие А в действителност те обезобразяваха въздушното пространство, „експортираха във вертикална посока пластмасовата култура на джуджетата“, както се бе изразил един вестник.

Сега около големия балон се подредиха по-малки, оцветени във всички цветове на дъгата, и предлагаха закуски, бира, бройлери, дори надуваеми гумени облаци като сувенир.

Първите точици туристи, облечени в палта от естествена кожа или в дебело подплатени, мръснозелени анораци, се изсипаха от лифта, стюардесите ги крепяха, докато свикнат да вървят стабилно.

Нямаше нужда да се приближавам до тях, моите „клиенти“ щяха сами да дойдат при мен, щяха да се откъснат от безопасното пространство около лифта и да се устремят надалече, където никой от служителите не ще може или ще поиска да ги последва.

И отново видях пред себе си Фил — в онази ужасна секунда. Как ми махаше от върха на един облаков хълм с лице, грейнало от радостна възбуда — и изведнъж изчезна. Оттогава той официално се смята за изчезнал, но аз знам истината. Фил Брент, моят син, бе първата жертва на небоските — първата моя жертва. Поех дълбоко студения въздух и направих опит да се отърся от болезнения спомен.

Обикалях около облаковата градина бавно и на подобаващо разстояние, заставах на пост върху подходящи височини, с бинокъла пред очите. Днес щеше да има голямо движение, синоптиците бяха предсказали стабилна, плътна облачна покривка.

Наблюдавах внимателно растящата навалица от туристи. Открих шестима облечени в черно, които криеха лицата си в предпазните маски. Те се откъснаха от тълпата и задминаха най-крайните будки. „Клиенти“?

Поех след тях, сред планината от пара, носеща се над ерозираната от слънцето повърхност, около облакови хълмове, покрай стени от мъгла. От време на време ги губех от очи, после пак ги съзирах от следващата височина. При определена посока на вятъра до мен достигаха металическите звуци на музиката им.

Под мене облачната повърхност бе прорязана от тънки сенки, а по-нататък придобиваше равномерен светложълт оттенък. Долу се намираше районът на нефтохимичните заводи, чийто дим оцветяваше облаците. Това повишаваше тяхната стабилност и беше безопасно, освен ако една прекалено висока концентрация на анийони не отровеше пластинковите електроди на ските. Тук облаците се трупаха на височина, аз смъкнах маската върху изтръпналото си от студа лице и с удивление видях, че съм вече пет километра над земята. Въздушното течение, пораждано от заводите, се оказа по-силно, отколкото бях предполагал.

Карах нагоре подир черната групичка, известно време дори подозирах, че са контрабандисти. Но после те смениха посоката. Скоро трябваше да включа миникомпресора. Редкият въздух вече не насищаше изтощените ми дробове, в ушите си усещах ударите на сърцето. Без специална екипировка не биваше да се издигам по-високо от десет километра. Ако моите „клиенти“ бяха гладни за приключения облакокатерачи, мечтаещи за рекорди и за гъдела при преминаването на прословутата граница от 12 км, аз нищо не можех да направя.

За щастие облачната покривка беше прекалено ниска за рекорди. Предпазливо изкачих една замайваща стръмнина, която те бяха преодолели, и почувствувах, че не съм вече млад — да ги настигна не можеше да става и дума.

Пред мен се простираше рехаво поле от перести облаци, една втора, рядка и нестабилна облачна покривка над първата, солидната. Черните катерачи, дребни прави пръчици дори в окулярите на бинокъла ми, владееха рискованото изкуство, плъзгаха се по тесни перести облачета, по тънки като паяжина мостове, които се разпадаха зад гърба им. Вятърът разнищваше облаците под ските им, тъй че те се клатушкаха и с мъка достигаха до по-плътна основа. Разделяха се и минаваха по различни пътища, за да не претоварват облаците с многократни йонни пороци.

Стоях на едно стабилно възвишение, без да мога да се намеся и само гледах как облачето изведнъж поддаде, как първият затъна, а после изгуби опора и полетя надолу. И другите се провалиха през нежния перест облак, бяха изключили ските. Шесткратно свободно падане. Мъничко ято от летящи надолу, микроскопични човешки точици. Гледах след тях, те се събраха в кръг и се врязаха с близо сто километра в час в следващия облачен слой. Късно — ските вече не се захванаха. В този миг се разтвориха парашутите им, черни като тях самите. Към земята — щяха със сигурност да стигнат до твърда почва.

Реших да се върна. За да не губя време, включих ските на свободно плъзгане. Захвърчах като тласкан от силна буря надолу и надолу по разпиляващи се облаци, като почти не можех да направлявам полета. Мразът проникна през защитната маска. Врязах се в планина от облаци, внезапният тласък едва не ме събори. После пред мен зейнаха коварни дупки, дълбоки десетки метри. Прескочих ги, от удара ме заболяха коленете. Най-сетне забавих ход, погледнах компаса, увеселителният парк трябваше да е вече наблизо. И наистина, едно розово като захарен памук валмо ме удари по лицето. Остатък от реклама или от кулисите на облачния парк. Чак вечерта щяха да осветят облачните стени с цветни прожектори.

Потърсих си удобно за наблюдение място и внимателно седнах върху ските. Извадих един шоколад и го изядох без особено удоволствие.

Постоянният дрейф движеше облаците под неболифта и другите балони, очертаваше се ясен килватер. Предишната облачна градина беше изместена с километри, бледи цветни нишки се простираха до близкия хоризонт. Около новия парк непрестанното въздушно течение деформираше рекламите до неразгадаеми йероглифи, дърветата се разрастваха, приемаха чудновати форми, ронеха листа-облачета.

Върху облаците бяха изрисувани лица на филмови и естрадни звезди и на герои от анимационните филми, сега те се изкривяваха гротескно, червената боя на устните потъваше в брадичката или се разтягаше като кървяща рана към ухото, очите изтичаха от орбитите си като тежки сълзи. Високото слънце чертаеше нови контури, изписваше дълбоки бръчки от сянка върху влакнестите чела. Главите на прочутия певчески дует преляха една в друга — дълга облачна целувка, от която се роди триоко чудовище. Изтрити, размазани лица, изхабени от бързия и безмилостен ход на времето.

Погледът ми се върна там, където отново и отново се произвеждаха фигури и картини, където величието на девствения облачен пейзаж се унищожаваше като на конвейер и се свеждаше до човешките мащаби. Хората се забавляваха, танцуваха на големи слаломни дъги под звуците на музиката, която наричаха небесна.

Други играеха на криеница в променливите облачни планини, зад озаряваните от време на време хълмове. Трети мереха силите си в дръзки надбягвания. Ако изгубеха равновесие, те просто пропадаха в нежната пара и след половин час щяха да излязат от лифта с нов парашут на гърба.

Любовни двойки се откъсваха от навалицата и изчезваха зад високи бели дюни. Платонична любов. Тук не бе възможно нещо повече от това да си държат ръчичките.

И сега го открих, моя „клиент“. Като отбягваше другите, той се отдалечи от лифта и плахо се озърна. Изправих се, поех дълбоко въздух и го последвах предпазливо. Той не бързаше, отдалечи се най-напред на сигурно, безопасно разстояние от лифта, от оживения парк. И тогава, сам сред бялата пустиня, той се спря, посегна към рамото си, разкопча ремъците и с небрежен жест остави парашута да се свлече. Познавах добре този жест, той означаваше: „Не искам повече да имам нищо общо с калния земен делник, искам да бъда свободен и да не се върна никога“.

Колко по-лесно се движеше сега, сякаш парашутът бе тежал десетки килограми, колко гъвкава бе походката му, с каква наслада описваше елегантни дъги. За мое успокоение не караше прекалено рисковано, не го бе овладяла още пределната смелост. Ала бавно и неизбежно карането го опияняваше. Вятърът донасяше до слуха ми откъслеци от песента му. Време беше да го настигна и да го върна обратно.

Тази мелодия! Спомени се надигнаха у мен. Стотици пъти я бяхме пели заедно през нашите бели походи. Радост и болка се сляха във вика ми.

— Фил — изкрещях — върни се, Фил! Аз съм, Фил!

Дробовете ми горяха от напрежение, но в редкия въздух викът ми не стигна далече. Втурнах се с всички сили напред.

— Фил! Фил!

Забеляза ме. Миг и краката му полетяха, той бягаше. Прекалено бързо, за да мога да го настигна. И бягаше по посока към морето, все едно нарочно, или не.

Следвах го с пъхтене, той ставаше по-малък и по-малък, все по-често се скриваше зад хълмове от пара. Тичах с най-голямата си възможна бързина, със силата на отчаянието. Не биваше втори път някой да загине пред очите ми.

И тогава зад него се затвори стена от мъгла, той изчезна, не се появяваше от никой облак. От никъде. Някакъв леден спазъм ме връхлетя, с мъка се задържах изправен. Отиде си, разби се на земята. Виждал бях паднали, „клиенти“, достигнали целта си. Погади ми се, полазиха ме тръпки, мускулите ми трепереха. Белият свят около мен беше пуст, празен и враждебен. Слънцето грееше с подигравателна невинност, бездънната студена пара ме отвращаваше. Лицето ми потръпваше под мокрите и езици. И едновременно исках, и не исках това да беше Фил.

С мъка надвих отчаянието, желанието сам да скоча, да се измъкна от цялото това проклятие. „Провери“ — заповяда разумът ми и аз покорно изкачих следващия висок хълм. Вдигнах бинокъла и се огледах. Под мен лежаха снежнобели валма, блокове и халди, пропасти, хребети и пещери, а високо над мен се носеха филигранни слоести облаци. И когато едно перде отпреде ми се разнесе, видях как далечната точица бавно се движи срещу облаците и вятъра. Почувствувах се така, сякаш сам аз бях избягнал на косъм смъртта.

Хукнах към него, пришпорван от растящия страх, че ще пристигна късно, от упоритата надежда, че все пак ще го догоня. Забравих всичко наоколо, забравих паренето в мускулите, болезнения студ на въздуха, забравих вятъра, забравих дори облаците, по които тичах. Отпреде ми изникваха стени, струпваха се хълмове, разтваряха се дупки, над главата ми се срутваха тунели. Най-сетне можах отново да го видя, все още далеч пред мен. Използвах виещия се лабиринт, за да се скрия от погледа му.

Преди да го усетиш, вече е отминал. И звукът идва едновременно с въздушния удар. Улучи ме съвсем неподготвен, преобърна ме, запремята ме с ураганна сила из светлата мъгла. Отворих широко уста, тъпанчетата ми пукаха, пронизителният, предизвикващ пареща болка звук избухна, изви се и бавно заглъхна. Ту надолу, ту нагоре с главата, аз се опитвах с ръце да си върна равновесието, гребях с краката и падах, падах, падах. Вихърът изду гащиризона ми и ме повдигна за част от секундата. Обърнах се със замах, използвах мигновения шанс, пуснах свръхнапрежение в ските, тъй че парата, пронизана от електрони, се разби на синкави валма, а от пръстите ми изскочиха искри. После полето от бушуващи йони ме поде, забави падането ми, задържа го и ме издигна, докато накрая успях да включа на нормален ход.

Преживял бях срещата със самолета здрав и читав. А Фил? Облачната повърхност изглеждаше непроменена, като се изключи една нова, тясна и съвършено права ивица. Компасът ми бе пострадал от електрическия разряд, можех само приблизително да се ориентирам по слънцето, но знаех, че неболифтът и неговият увеселителен парк са далече от линията на самолетите. Освен ако военните пак не си бяха дали труд да я спазват точно.

Къде беше Фил? Вдигнах бинокъла пред очите си и го потърсих. Трябваше да е бил достатъчно далече от самолета. Нямаше причина да се отказвам… Над вълнистата облачна повърхност, прорязана от дълги падини, летяха валма от пара, препречваха погледа ми и пак го освобождаваха. Памучната пирамида на един купест облак се издигаше на замайваща височина. Бели парцали се откъсваха от него и отлитаха, разпадайки се бавно. А там горе, на върха на облачната планина, се движеше мъничка фигура!

Стъклата на бинокъла се замъглиха от влажния ми дъх. Пъхнах го в калъфа и се втурнах напред. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото бях мислил. И, горко ми, ако той се обърнеше, погледнеше надолу и ме видеше.

Неволно затаих дъх въпреки стръмнината, въпреки бушуващия вятър, потиснах пъхтенето си, няколко метра ме деляха от върха, от него. Не беше Фил. Та и как би могъл!… Фил загина преди дванадесет години.

Обзе ме дълбока тъга. Колкото да търсех и да чаках, никога нямаше да открия Фил сред облаците. Толкова ли трудно беше да го проумея?

Стоях в колебание и се опитвах да успокоя дишането си. Все едно кой бе човекът без парашут, пред Фил аз бях длъжен да го спася. Той бавно се обърна. Като ме съзря, извика:

— Стой, само една крачка и ще скоча!

Вгледах се в лицето му, което въпреки цялото усилие, въпреки трудното дишане и студа имаше безгрижен, почти възторжен израз. Някои искат преди това да поговорят за последен път с човек, а у други всеки опит за приближаване предизвиква гняв и ги тласка в бездната. Този още не можех да го определя.

— Нямате право да ме преследвате, да ми отнемате свободата! — изкрещя той.

Можех да му отговоря, че имам по-голямо право на това от всеки друг, че без мен той никога не би могъл да вкуси тая свобода, но замълчах и, без нито за миг да го изпускам от очи, седнах върху ските, успокоих силно биещото си сърце и го зачаках да продължи.

— Да не мислите, че ще се оставя да ме върнете на земята? Само докато се нося върху облаците, съм щастлив и принадлежа на себе си. Не искам да се връщам долу, в този ад на парите и насилието.

Аз мълчах.

— Долу ме чакат с обвинения и затвор. — Той ме изгледа с израз на упорство и аз му кимнах окуражително.

— Само тук мога да живея… Не, не издържам повече да се връщам всеки път долу и после да се чудя откъде да взема пари за следващия лифт.

Психолозите бяха предсказали това — облакомания. Хора, които се разоряват, за да могат отново и отново да се плъзгат по облаците, не работят, крадат, за да платят за лифта и екипировката. Длъжен бях да го знам предварително.

— Има ли нещо по-хубаво от това да си близо до слънцето и далече от всички хора, в един свеж, безкраен свят? Където още има място да се живее…

Той унесено се загледа пред себе си. Използвах момента, изправих се предпазливо, ските ми бавно се плъзнаха към него. Изведнъж той се хвърли напред, с рискован скок се пренесе върху един тъкмо откъсващ се от хълма облак, който несигурно завибрира под тежестта му. Смехът му се изгуби във въздушната далнина.

— Тук аз съм господар, всички облаци ме слушат!

Извъртя се със замах, а облакът под него се сгърчи.

— Никой няма да ме спре, никой! Свободен съм, свободен, свободен!

Последният тънък облачен слой се разнищи, ските вече не се задържаха, той пропадна.

Не размишлявах, просто скочих. Разперил ръце, се въртях и плувах в леден остуден въздушен поток. Със сложни маневри в хаоса от облачни валма успях да се добера до него. Десницата ми се протегна, улових го, държах го. С леко щракане закачалките захванаха колана му. Той не се съпротивяваше, само се хилеше, сякаш ме беше изиграл. Още в облаците разтворих парашута, той се разгърна с пукот и ни издигна нагоре. Спасени!

— Знаете ли къде сме? — извика той триумфиращо. — Над морето, далече над морето!

Мълчаливо освободих краката си; придържани с перлонови шнурове, ските полетяха над главата ми. Не съм ли го знаел винаги? Някой път парашутът няма да се отвори, някой път ще налетя на жици с високо напрежение, ще попадна в облак отровен пушек, ще ме смачка самолет. Но само не и в морето! Минути, може би часове отчаяна борба с вълните, до самото потъване — надеждата, че ще мине кораб, не може да е толкова далече от брега, ще пратят лодка… Така трябва да е било и с Фил, но никой не е видял падането му, никаква лодка не го е открила…

Когато облаците под нас се разтвориха, видях твърда земя. Постоянният западен вятър ни беше отнесъл към сушата. Докъдето погледът стигаше, виждах фабрики и жилищни квартали, канали и малки паркове с пъстри пластмасови дървета, магистрали с по дванадесет платна се простираха от хоризонт до хоризонт, на юг гореше едно насипище смет. Нищо чудно, че всеки, който можеше, се спасяваше в облаците.

Под нас растеше празно футболно игрище, дърпах въжетата, за да може течението да ни отнесе в центъра му. Прегърнах спасения и двамата се стоварихме на земята. Краката ми не можаха съвсем да убият удара, паднахме един връз друг и малко се потъркаляхме. Той пръв се изправи и се освободи от закачалките. Застана разкрачен пред мен и рече:

— Мислите ли, че ще ми попречите да опитам утре наново?

Обърна се и с несигурни стъпки се отдалечи.

Изправих се с мъка. Левият глезен ме болеше. Прибрах ските, изкуцуках до парашута и почнах да го сгъвам.

„Аз съм откривателят на небоските“ — искаше ми се да извикам подире му, но болката бе затворила устата ми. Въпреки това чух в мислите си отговора му: „Е, та какво, смятате ли, че това ви дава някаква специална привилегия да се бъркате в живота на другите хора?“ Не беше ли прав, нима от мен зависеше за какво ще се използват небоските?

Слюнката ми горчеше, изплюх се. Утре щях пак да съм на поста си. Не, не можех да върна назад нищо, нито откритието си, нито смъртта на Фил, нито всички онези случаи, в които не бях успял. Но докато можех да спасявам от време на време човешки живот, нямаше защо да хвърлям парашута.

Бележки

[1] Перифраза на първия стих от известното стихотворение на Й. В. Гьоте „Нощната песен на странника“ — Б.пр. ↑