Оригинално заглавие
Trouble with Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 21,22/1987 г.


— Нямаме много престъпления на Марс — каза малко тъжно инспектор Роулингс. — Всъщност това е и причината, поради която шефът ме вика да се върна обратно в Ярд[1]. Ако остана много дълго тук, рискувам да загубя практическия си опит.

Ние седяхме на главната тераса за наблюдение на космодрума на Фобос и съзерцавахме огрените от слънцето назъбени скали на малката луна насреща. Пътническата ракета, която ни бе докарала от Марс, отлетя преди десет минути и вече падаше обратно към разноцветното кълбо, висящо между звездите. След половин час щяхме да се качим на лайнера за Земята — един свят, на който повечето от пътниците никога не бяха стъпвали, макар да го наричаха „свой дом“.

— Но — продължи инспекторът — понякога се явява някой случай, който прави живота интересен. Вие сте ценител на изкуството, мистър Макар. Сигурен съм, че сте чули за някои неприятни неща в Меридиан Сити преди няколко месеца.

— Не мисля така — отвърна топчестият, с маслинена кожа дребен мъж, когото бях взел за турист, който се връщаше.

Изглежда, че инспекторът беше успял да прегледа списъка с пътниците. Какво ли знае за мене, се питах аз и се опитах да се успокоя, че съвестта ми е… добре, да кажем чиста. В края на краищата всеки изнася нещо през марсианската митница…

— Работата е била доста добре потулена — каза инспекторът, — но такива неща не могат да се държат дълго в тайна. Един крадец на бижута от Земята се беше опитал да открадне най-голямото съкровище на Меридианския музей — Богинята-сирена.

— Но това е абсурд! — възразих аз. — Тя е безценна, разбира се, но е само парче пясъчник. Не може да я продаде на никого. Със същия успех би могъл да открадне и Мона Лиза.

Инспекторът се ухили.

— Това вече се е случвало веднъж — каза той. — Може би мотивът е бил същият. Има колекционери, които са готови да дадат цяло състояние, за да притежават такъв предмет, дори и само те самите да го гледат. Не сте ли съгласен с мен, мистър Макар?

— Това е самата истина. В моя бранш ще срещнете всички видове луди хора.

— Този приятел Дени Уивър е бил добре платен от един такъв. Но е имал фантастично лош късмет и не е могъл да я отнесе.

Агенцията на космодрума се извини за малкото закъснение, дължащо се на зареждането с гориво и помоли пътниците да се явят на информацията. Докато чакахме да свърши обявата, аз си припомних малкото, което знаех за Богинята-сирена. Макар че никога не бях виждал оригинала, като всички заминаващи си туристи имах нейно копие в багажа си. Към нея имаше удостоверение от Марсианското бюро за антики, че тази репродукция е точно копие на така наречената Богиня-сирена, открита в Морето на сирените от третата експедиция в 2012 г. от н.е.

Тя беше съвсем малка, за да причини такъв голям спор. Беше висока само осем или девет инча. Нямаше да я погледнете втори път, ако беше в някой музей на Земята. Представляваше глава на млада жена с леко ориенталски черти, удължена долна част на ухото, с къдрици, прилепнали до скалпа, и полуотворени устни, изразяващи удоволствие или изненада — това е всичко. Но тя бе толкова объркана загадка, че вдъхновяваше стотина религиозни секти, а бе заинтересувала съвсем малък брой археолози. Защото съвършена човешка глава нямаше право да бъде намерена на Марс, чиито единствени интелигентни обитатели бяха ракообразните или, както ги наричаха вестниците, „образованите омари“. Аборигените-марсианци никога не бяха стигали до стадия да извършват космически полети. Във всеки случай тяхната цивилизация бе загинала, преди на Земята да се е появил човекът. Нищо чудно тогава, че Богинята бе загадка номер едно на Слънчевата система. Предполагам, че отговорът няма да бъде намерен, докато съм жив, ако изобщо се намери някога.

— Планът на Дени е бил съвсем прост — продължи инспекторът. — Вие знаете колко безлюдни са в неделя марсианските градове, когато всичко е затворено, а колонистите са си вкъщи пред телевизорите, за да наблюдават предаванията от Земята. Дени е разчитал на това, когато в петък късно следобед отседнал в хотела на Меридиан-запад. Той е могъл в събота да се запознае с музея, а в неделя, необезпокояван от никого, да извърши самата работа и в понеделник сутринта да напусне града като един от многото туристи…

В събота сутринта, разхождайки се из малкия парк, той преминал в Меридиан-изток, където се намира музеят. Да ви кажа, ако не знаете, че градът се нарича така поради това, че е разположен точно на географска ширина 180°. Там, в парка, има голяма каменна плоча, на която е гравиран първият меридиан. Така че посетителите биха могли да се фотографират, стоейки едновременно и в двете полукълба. Удивително е какви обикновени неща забавляват някои хора.

Дени прекарал деня, разхождайки се из музея като всеки друг турист, който си е платил за това. Когато обаче станало време да го затварят, той не го напуснал, а се скрил в една от галериите, която била затворена за посетителите.

Там се извършвала реконструкция на „Късният период на каналите“, но работата била преустановена преди да бъде завършена, поради изчерпване на лимита. Той престоял там до полунощ, опасявайки се да не би някои ентусиазирани изследователи да са останали в сградата. След това излязъл от скривалището си и се заловил за работа.

— Един момент — прекъснах го аз. — Къде е бил по това време нощният пазач?

— Мило мое момче! Те не са могли да си позволят такъв лукс на Марс. Дори не са имали алармена инсталация. Та кой ли би се заел да краде камъни? Наистина, Богинята е била запечатана в шкаф от стъкло и метал, в случай че някой колекционер на сувенири би се заинтересувал от нея. Но дори и да бъде открадната, на Марс няма място, където крадецът би могъл да се скрие. А щом се открие липсата й, всички изходни пътища ще бъдат претърсени.

Това беше самата истина. Аз разсъждавах от земна гледна точка, като забравях, че всеки град на Марс представлява малък затворен свят зад силовите полета, които го предпазваха от ниската температура и разредената близо до вакуум атмосфера.

Отвъд тези електрически силови полета се простираше враждебната пустота на марсианския пейзаж, където незащитен човек би загинал за секунди. Всичко това улеснява прилагането на законите. Нищо чудно тогава, че на Марс има толкова малко престъпления…

— Дени имал прекрасен набор от инструменти, такива като часовникарските. Най-важният бил едно микротрионче, не по-голямо от калаена пръчица за запояване. Това трионче е с много тънко острие, което се движи с честота един милион трептения в секунда и се задвижва от източник на ултразвук. То реже стъкло и метал като масло и оставя следа, не по-широка от дебелината на косъм. Това за Дени било много важно, защото не трябвало да оставя никакви следи. Предполагам, че са досещате как е смятал да действува. Той е имал намерение да разреже основата на шкафа и да замени Богинята с едно от тези сувенирни копия. След няколко години някой любознателен експерт вероятно щеше да разкрие ужасната истина, а оригиналът щеше да е отпътувал за Земята, съвършено добре маскиран като копие на Богинята и с достоверен сертификат за автентичност. Много изкусно, нали?

Трябва да му е било много трудно да работи в тази тъмна галерия с резби на възраст милиони години и заобиколен от необясними артефакти. Един музей на Земята е достатъчно неприятно място нощем, но в края на краищата това е човешко. А галерия номер три, където се намира Богинята, е особено разхвърляна. Тя е пълна с барелефи на биещи се помежду си съвсем невероятни животни. Те много приличат на гигантски гущери, но повечето палеонтолози категорично отричат, че са съществували някога. Но въображаеми или не, те принадлежат на този свят и не смущавали Дени така, както го смущавал погледът на Богинята. Тя се взирала в него през годините и го предизвиквала да се помъчи да обясни нейното присъствие тук. Тя го ужасявала. Откъде зная ли? Той сам ми каза.

Дени започнал да работи върху шкафа внимателно като всеки бижутер, който се готви да разреже скъпоценен камък. Изрязването на отвора му отнело по-голямата част от нощта и вече започнало да се зазорява, когато въздъхнал облекчено и оставил триончето. Имал още много работа, но най-трудната част била вече минала. Поставянето на копието в шкафа и заличаването на следите щяло да му отнеме по-голямата част от неделята, но това, в края на краищата, не го безпокояло толкова. Имал на разположение 24 часа. Щял да изчака да посрещне първите посетители в понеделник, да се смеси с тях и така да излезе без да бъде заподозрян.

Ужасен шок било за неговата нервна система, когато резетата на главните врати шумно се отворили в 8 и половина и шестимата от персонала на музея започнали да го подготвят за посетителите. Дени оставил всичко, и инструменти, и богини, и се втурнал към аварийния изход. Като се намерил на улицата, за него имало още една голяма изненада. По това време на деня тя би трябвало да бъде напълно безлюдна, а всички хора да четат у дома си неделните вестници. А тук гражданите на Меридиан-изток, били на път за заводите и службите си, защото, очевидно това бил един нормален работен ден.

Дени се върнал в хотела, където го чакахме ние. Не беше трудно да се досетим, че само посетител от Земята, и то пристигнал съвсем неотдавна, би могъл да пренебрегне главното, с което претендира да е известен Меридиан-сити. Предполагам, че знаете за какво става дума.

— Честно казано, не зная — отговорих аз. — Не може за шест седмици да се види много от Марс, а аз никога не съм отивал по на изток от Сиртис Мейджър.

— Това е невероятно просто, но ние не би трябвало да бъдем твърде строги към Дени, защото дори местните понякога попадат в същата клопка. На Земята това нещо не ни безпокои, защото сме стоварили този проблем на Тихия океан. Цялата повърхност на Марс, обаче, е суха и това означава, че тук човек трябва да се съобразява с разликата в датите от двете страни на Първия меридиан. Дени е работил в Меридиан-запад. Там е било неделя. Когато се е върнал в хотела, е било все още неделя, обаче оттатък, в Меридиан-изток, на половин миля оттук, е било само събота. Цялата разлика произтича от малката разходка в парка. Аз ви казах, че залавянето му беше чиста случайност.

Изминаха няколко дълги минути в мълчаливо съчувствие. След малко попитах:

— И какво получи Дени за това?

— Три години — отговори инспекторът.

— Не изглежда много.

— Марсиански години. Това прави почти шест наши. И една голяма глоба, която по едно странно съвпадение представлява точно цената на билета му за връщане на Земята. Той не е в затвор, разбира се. Марс не може да си позволи такъв лукс. Тайно наблюдаван, Дени ще работи за прехраната си. Казах ви, че музеят в Меридиан-сити не би могъл да си позволи лукса да има нощен пазач. Великолепно, сега той вече има такъв. Отгатнете кой е той.

— След десет минути всички пътници да бъдат готови за отвеждане към ракетата! Молим да си съберете ръчния багаж! — нареждаха високоговорителите.

Когато тръгнахме към въздушният шлюз, аз не можах да се сдържа и зададох още един въпрос.

— А хората, които са забъркали Дени в тази история? Тях хванахте ли ги? Сигурно са му били обещали голяма сума.

— Не още. Заличили са много грижливо следите си. Вярвам, че Дени е говорил истината, когато ни каза, че не може да ни даде никакви указания. Освен това този случай не е мой. Както ви казах, аз се връщам на старата си служба в Ярд. Но един полицай винаги трябва да си отваря очите подобно на ценителя на изкуството нали, мистър Макар? Ей, вие позеленяхте малко около шията. Да ви дам ли една от моите таблетки срещу космическа болест?

— Не, благодаря — отговори мистър Макар. — Много добре съм.

Тонът му беше определено недружелюбен. Аз погледнах мистър Макар и инспектора и установих, че ни предстои едно много интересно пътуване.

Бележки

[1] Скотланд Ярд.

Край