Дейвид Х. Келър
Звънецът на вратата

Двама души стояха на висящия мост над железопътната линия на най-големия стоманолеярен завод в Америка. Те гледаха подемния кран с електромагнит, който товареше старо желязо от земята в няколко малки вагона. Кранът надвесваше магнита над хълма от бракуван метал, няколко тона прилепваха, после кранът пренасяше този товар над някой вагон и го изтърсваше в него.

— Много умно! — възкликна единият от мъжете. — Върши работата на двайсет души, и то по-добре. Аз съм собственик на завода и съм много зает, но почти всеки ден минавам по този мост и гледам как работи това приспособление. То много ми помага.

— Ще ми се и на мен да помогне — въздъхна другият. — Сигурно тук има някаква тайна. Това е трудното да си писател: можеш да напишеш сума неща, стига да имаш за какво да пишеш.

— Вярно, има тайна — отвърна собственикът. — Аз съм ви задължен и мисля, че ще мога да ви се отплатя, като ви помогна да напишете нещо. Бихте ли прекарали края на седмицата с мен във вилата ми в Канада?

Писателят се изчерви.

— Съжалявам. Нямам пари да си платя пътя, а и нямам подходящи дрехи като другите ви гости.

— Елате — настоя богаташът. — Аз ще имам само още един гост… но той през всичкото време ще бъде усамотен. Бъдете пред кантората ми в петък в три часа следобед. Един от хората ми ще ви чака с Ролс Ройс. Кажете му кой сте и той ще ви докара. Шофира бързо и изминава пътя за шест часа. Ще ви остави пред входа. Натиснете електрическия звънец отстрани на вратата и мой човек ще ви пусне. Ще вечеряме заедно и ще се върнем в Ню Йорк рано сутринта в понеделник. Гостуването ви ще бъде интересно… и обещавам да ви разкажа една истинска история, макар че не зная дали ще успеете да я пласирате. Какъв трябва да бъде един разказ, за да може да се пласира?

— Да бъде оригинален… да звучи правдоподобно… да бъде психологически обоснован.

— Тогава не ще можете да го пласирате, защото никой няма да го повярва… но все пак елате. Съжалявам, че жена ви не ще може да дойде, но не мога да я поканя на такова гостуване. Кажете й, че е служебно пътуване… че искам да напишете книга за мен. Че съм ви платил петстотин долара аванс. Покажете й парите. Ето ви сумата в банкноти по сто долара.

— Дума да не става — възрази писателят. — Вярно, че съм закъсал, ала не мога да взема пари току-така.

— Но аз ви дължа дори повече. Бъдете в кантората в три часа в петък. Ще ви чакам за вечеря.

Дори мисис Хъблър призна, че съпругът й бе направил голяма услуга на Хенри Сесил, макар че повдигна вежди, когато той й обясни, че ще бъде на гуляй за двама без жените.

Пътуването през Ню Йорк и Канада беше дълго и уморително. Шофьорът не беше разговорлив и през повечето време просто сумтеше. Хъблър престана да го разпитва. Последните петнадесет мили изминаха през борова гора. Най-после пристигнаха в къщата.

— Ето я там вратата — съобщи шофьорът. — Аз се връщам в града.

На Хъблър не му оставаше нищо друго, освен да тръгне по пътечката и да позвъни на вратата. Над входа имаше лампа — иначе къщата беше тъмна. Не можеше да се различи нищо — нито размерите й, нито архитектурният й стил. Писателят виждаше само предната врата. Чуваше само постепенно отслабващото бръмчене на автомобила, който се връщаше в Ню Йорк.

Веднага намери електрическия звънец. В него нямаше нищо особено — само кръгло парче полиран месинг с малко бяло копче в средата. Стори му се, че той някак не подхожда на вратата, на къщата и на тъмната тиха нощ. Поколеба се от страх, че ако натисне копчето, няма да чуе звъненето и така няма да разбере дали звънецът работи и дали има кой да го чуе. Разбра, че в страха му има нещо неврастенично, почти психопатична проява на въображението му. Сесил може да е направил това нарочно, за да му даде нишка за разказ — шестчасово пътуване с кола, което завършва пред входа на една пуста къща, а най-близкото жилище е бог знае къде. Вече имаше тема за разказ и той можеше да стане наистина хубав…

Като се ругаеше за глупостта си, Хъблър натисна копчето.

Внезапно тишината бе раздрана от ридаещ писък на нещо, което изпитва болка, страшен вой на измъчвано животно. Този заплашителен звук се издигна в нощта, носейки със себе си ужаса на смъртна агония, а после замря в гърлести ридания, когато Хъблър дръпна пръста си от бялото копче.

Изведнъж го обзе желание да избяга, да хукне по тъмния път, да потъне в дружелюбния тих мрак.

В този момент вратата се отвори, всички прозорци на къщата светнаха. Един внушителен иконом го покани да влезе. Сесил го посрещна във вечерно облекло, дружелюбно усмихнат и топло го поздрави.

— Закъсняхте с пет минути — упрекна го той със смях. — Трябваше да бъдете тук в девет. Бързайте в стаята си да се настаните. После елате веднага. Вечерята е готова, а съм сигурен, че сте гладен.

Тук вътре всичко изглеждаше съвсем другояче. Беше светло, уютно, имаше запалена камина. Вечерята бе сервирана пред пламтящ огън вместо в официална трапезария. Хенри Сесил беше очарователен домакин, атмосферата в стаята беше спокойна и приятна. Постепенно Хъблър се отпусна, а след вечерята се смееше мислено на предишните си страхове. Масата бе разтребена, икономът се оттегли и тогава писателят зададе на стоманения милионер въпроса, който го глождеше от няколко дни:

— Вие ми обещахте някакъв разказ, мистър Сесил.

— Вярно. Всъщност вие именно затова дойдохте тук.

— Точно така.

— Но тъй като аз не съм писател, не зная откъде да започна.

— Започнете със заглавието. Всеки разказ трябва да има заглавие.

— Можете да озаглавите разказа си както желаете. Ако го бях написал, аз щях да го озаглавя „Звънецът на вратата“, но може би то няма да ви се стори достатъчно интересно. — Той говореше тихо, с усмивка.

Хъблър се вторачи в него. Звънецът на вратата? Внезапно споменът, почти изтикан в подсъзнанието му, изникна отново. Той отговори рязко:

— Това подхожда за заглавие на разказа. Започнете, моля.

— Ще започна с една семейна история — подзе домакинът. — Аз произхождам от западната част на Южна Каролина. Баща си не помня, защото той умрял, когато съм бил малък. Майка ми Ейми Уърт беше от Атланта, потомка на Фанинговци и Смитовци, горди, но бедни хора. След смъртта на баща ми тя се мъчеше да издържа трима ни. Имах брат, който беше много по-голям от мен, но още не бе възмъжал. Живеехме в къща извън града, която преди това принадлежала на някакъв богаташ. До предната врата имаше звънец, свързан с кухнята. Той рядко звънеше, защото имахме малко посетители, и то предимно съседи, които минаваха през задния вход. Баща ми имаше врагове. Неговите четирима братя претендираха за собственост върху нашия малък имот, но майка ми заявяваше, че има пълно право върху него. Един ден отидох на лов и когато на смрачаване се върнах вкъщи, забелязах, че предната врата е отворена. Брат ми беше мъртъв, а майка ми агонизираше, но успя да разкаже задъхано какво се е случило. Седнах на пода, сложих главата й на скута си и бършех кръвта от устните й, докато тя разказваше. Това може да не ви е интересно, мистър Хъблър?

— Напротив, много ми е интересно. Моля, продължавайте.

— И тъй, майка ми каза, че тя и брат ми били в кухнята, когато звънецът иззвънял. Това било толкова необичайно, че очаквали наистина да се случи нещо. Но все пак отворили предната врата, защото били в собствената си къща и не се страхували. Там стоели четиримата братя. Те позвънили на предната врата, вместо да заобиколят през задния вход, както биха постъпили дружелюбни съседи. Без да кажат нито дума, просто започнали да стрелят и когато си тръгвали, казали на майка ми, че ще дойдат пак, когато се мръкне, за да ме очистят. Исках да остана, но майка ми ме застави да обещая, че ще напусна къщата. Каза, че има много работа за мен, но че трябва да почакам, докато възмъжея, защото това не е работа за хлапак. После тя умря… Тогава грабнах пушката си и напуснах този край. Съседите намерили майка ми и брат ми и ги погребали. След много години се върнах и сложих камък на гробовете им. Това е краят на разказа.

— Нищо особено — промърмори Хъблър разочаровано. — Такъв край не би заинтересувал един обикновен редактор. Разказът просто не може да спре дотук. Трябва да има още нещо.

— Може би — отвърна Хенри Сесил, — но всичко дотук е вярно. И имам пушката, която взех със себе си от каролинските планини. Когато купих тази земя и построих тази къща, аз я донесох тук и я окачих над огнището. Довършете сам разказа.

— Не мога. Хиляда края вече са написани на историята, която току-що ми разправихте. Трябвало е да вземете пушката, да издирите четиримата братя и да ги застреляте един по един. Но такива неща вече са писани — в тях няма нищо ново. Вместо да постъпите както трябва, вие сте дошли на север, изучили сте стоманолеярството, станали сте богат човек, построили сте си вила в Канада и сте окачили пушката над огнището. Това е интересно, но не е разказ. Защо не си послужихте с пушката?

Сесил се усмихна.

— Нямаше да бъде оригинално. Хиляди млади планинци биха постъпили както казвате вие, но доколкото зная, аз съм единственият млад планинец, който се е увлякъл по стоманата и електричеството. Трябваше да се различавам във всички отношения. Разбирате ли, аз бях просто дете, когато майка ми умря с глава на скута ми и когато не гледах лицето й, гледах звънеца на вратата. Тя все казваше, че този звънец бил символ, че богатите хора имали такива звънци и ако аз и брат ми запомним това, ще доживеем да имаме звънци на вратите си, да имаме прислуга в кухнята и всичко друго, свързано с тези звънци. Но вместо да ни донесе радост, щастие и благополучие, звънецът беше сигнал на смъртта за нея и за брат ми. Затова никога не можах да забравя звънеца на вратата.

— Какво искате да кажете?

— Опитвам се да ви обясня защо не използувах пушката. Ала със звънец би било съвсем друго.

— Наистина има разлика — съгласи се озадаченият писател.

— Поне желанията на майка ми се изпълниха. Аз станах богат, известен и важен фактор в живота на страната. Имам къща извън града и звънец на предната врата. Имам слуги, на които мога да разчитам. Икономът ми е възпитан и образован човек. Той е бивш затворник, всъщност избягал от затвора, и съзнава, че това място е убежище за него. Жена му е готвачката. Шофьорът ми също има някои неща, за които ми е признателен, пък и умее да шофира добре и да си държи устата затворена.

— Наистина не е разговорлив.

— Освен това имам лекар. Налага се да имам. От време на време ми идват гости и ако заболеят, по-добре е в къщата ми да има лекар, отколкото да викам такъв от Монреал. Той е добър човек, но пие и не може да се върне в Щатите. Ала е чудесен болногледач и се грижи много добре за болните ми гости. Дълго търсих лекар, който да подхожда за целта ми. Както знаете, различните лекари имат различни схващания за предписването на лекарства. Някои дават прахове, други — сиропи или инжекции, но рядко ще намериш такъв, който да смята, че лекарствата трябва да се дават само в капсули. Моя човек бихте могли да наречете „капсулен доктор“. Едни капсули се разтварят още в стомаха, а други — в червата. Лекарят и останалите тук са моето семейство. Понякога срещам някого, който ме интересува, и го поканвам да прекара тук края на седмицата. Ако се разболее, за него се полагат добри грижи… много добри грижи. Е, късно е и сте уморен от пътуването. Не е зле вече да си лягаме.

— Нямам нищо против — каза Хъблър. — Е, това ли е цялата история?

— Достатъчно за тази вечер, пък и ще имате „храна“ за сънищата си. Ще дойдете ли с мен? Често, преди да си легна, отивам на предната врата. Тя ми напомня за майка ми и брат ми, които умряха така преждевременно. Елате.

Това беше по-скоро заповед, отходното покана. Хенри Сесил отвори вратата, завъртя един електрически ключ и къщата потъна в мрак — само лампата над предната врата остана да свети. Двамата застанаха на площадката.

— Често чуваме някой голям бухал или дива котка. Чували ли сте дива котка, Хъблър? Понякога тя плаче като дете…

Хъблър поклати глава.

— Никога не съм чувал дива котка — отговори той. — А вие често ли ги чувате?

— От време на време — отвърна Сесил небрежно. — От време на време. — И като се обърна, натисна силно с десния си показалец звънеца на вратата.

Внезапно тишината бе раздрана от ридаещ, треперещ крясък, вик, който се засилваше и носеше в себе си ужаса на една разкъсвана душа. Сесил махна пръста си и воят бавно се снижи до хлипане, стон и накрая замря.

— Така звучи дива котка — обясни Сесил. — Е, хайде да си лягаме. И утре е ден.

Той запали осветлението и лично заведе госта си до стаята му. Хъблър заспа мъчно, мислейки си, че тук е намерил чудесна тема за разказ… но че някак си в него нямаше последователност. Беше неразбираем.

На другата сутрин икономът му сервира закуската в стаята. Хъблър понечи да го разпита, но черният слуга каза само, че господарят му е зает и че ще се видят с него в два часа, на обеда. Господинът ще намери интересни книги в библиотеката, а и икономът би могъл да му донесе някоя, или пък, ако господинът желае да играе билярд, икономът с удоволствие би му станал партньор. Тогава Хъблър поиска пишеща машина и цяла сутрин се занимава с писането на разказа в десетина различни варианта, които веднага накъсваше, защото разбираше, че всички варианти са лоши и далеч от истината.

Отвратен от себе си, той позвъни на иконома и прекара останалото си време в игра на билярд.

В два часа, когато Сесил влезе в билярдната, икономът излезе мълчаливо. Размениха си банални думи и после домакинът го поведе да обядват. Там ги чакаше трети човек, който бе представен като доктор Мърдок. Обедът бе сервиран мълчаливо. Най-после Сесил попита доктора:

— Как е пациентът ви?

— Днес почива сравнително добре, ала нощес имаше две сериозни кризи.

— Лекарството ви не го ли облекчава?

— Не. Той е като другите трима.

— Поставихте ли диагноза?

— Не. Няма нищо типично за познатите ми болести. Би трябвало да се консултирам. Но професионалната ми гордост…

— Не се безпокойте. Вие вършите всичко, което всеки друг лекар би направил. Позволете ми да ви обясня положението, мистър Хъблър. Напоследък имах четирима гости. Те идваха един по един да се възползуват от моето гостоприемство, но всеки от тях се разболяваше някак тайнствено, изпадаше във вцепенение, което, разбира се, може да се дължи на препиване. Завеждахме ги в нашата малка болнична стая и доктор Мърдок поемаше грижата за тях. Симптомите на всички заболели бяха еднакви: страшни болки на неравни промеждутъци, съпроводени с прогресивна анемия. Тримата умряха, а сега докторът казва, че последният бързо си отива. Мърдок е лекар и аз му имам пълно доверие. Няма защо да се безпокои: всичко е напълно редовно, всеки човек има законен смъртен акт и му уреждаме скромно, но прилично погребение. Разбира се, всичко това е много жалко. Другите гости като вас може да се уплашат, но мисля, че няма да има повече такива заболявания. Продължавате ли да давате капсули, докторе?

— Да. Това е моята любима рецепта, която действува и при холера.

— Дадох на най-добрия аптекар в Ню Йорк да изпълни рецептата ви.

— Зная. Вече ми казахте. Но една аутопсия би ми помогнала да определя диагнозата.

— Не, доктор Мърдок… Но нека си довършим обеда. Искам да покажа на мистър Хъблър имението.

Няколко часа двамата яздиха бавно през горите. Хъблър непрекъснато се учудваше на многото птици и животни, явно опитомени.

— Няма нищо чудно — обясни домакинът му. — Аз самият не ходя на лов и не позволявам никому да лови в имението ми. Затова дори елените се опитомиха. Струва ми се жестоко да се убива само заради самото убиване. Разбира се, те се избиват взаимно. Птиците ядат насекоми, невестулките ядат птиците, а от време на време някоя голяма дива котка улавя заек или малко еленче, но това е в естествения ред на нещата. Аз ходех на лов като младеж, но след като майка ми умря в ръцете ми, не съм в състояние да натисна спусък.

Най-после, когато почти се мръкна, двамата се прибраха. Тогава Сесил със самохвална гордост започна да развежда Хъблър из къщата — библиотеката, картинната галерия и една малка, но напълно комплектувана лаборатория за опити с електричество. Най после стигнаха до малка стая. Тя беше празна, само в средата имаше купчина от жици и желязо, която стигаше чак до тавана.

— Това е нещо, с което особено се гордея — каза Сесил. — Електромагнит, може би най-големият и най-мощният магнит в света. Докосне ли желязо, способен е да притегни товар от четири тона. Може да привлича железни частици от двадесет стъпки разстояние. Наложи се да построя тази част от къщата без гвоздеи, иначе би се разпаднала. Магнитът е много прост по строеж и през повечето време е бездеен, мъртъв. Но ако се натисне копче в някоя далечна част от къщата и се пусне електрически ток, мигновено оживява и действува отлично. Много прилича на електромагнита, който имам в завода си, но този е много по-мощен. Сметнах, че ще ви бъде интересно да го видите. Може да ви помогне да напишете разказа, заради който дойдохте тук. Започнахте ли вече?

— Да… десетина пъти тази сутрин, но, право да ви кажа… не мога да го напиша. Няма никакъв смисъл. Усещам, че тук има тема за разказ, но все още нищо не стадо.

— По-късно може да стане. Я до слезем долу да видим болния. Ще трябва да си събуем обувките и да си сложим пантофи. Заради гвоздеите в обувките и прочие. Човек трябва да внимава, когато се намира до такъв магнит. Елате.

Когато икономът се приближи по коридора, Сесил го запита:

— Колко е часът по вашия часовник?

— Осем часът и тридесет и пет минути, сър.

— И моят показва същото. Точно в девет часа ще натиснете звънеца на вратата. Запомнете: точно в девет.

— Добре, сър.

— Верен и послушен слуга — изказа се Сесил. — Преди да слезем в болничната стая, искам да ви опиша обстановката там. Тъй като тя се намира точно под електромагнита, там няма нито желязо, нито стомана. Леглото е изцяло от дърво, но много удобно. Няколко пясъчни часовника показват времето. Всички уреди и спринцовки са от калено злато. По мое настояване лекарят носи пантофи. Смята ме за чудак, но изпълнява прищевките ми. Ако електромагнитът заработи, докато сме там, например в девет часа, когато бъде натиснат звънецът на вратата, не се бойте. Аз не бих допуснал да ви се случи нищо лошо. Елате.

Влязоха в стаята. Една запалена свещ върху стъклен свещник хвърляше резки сенки. Доктор Мърдок стана да ги посрещне.

— Прекара деня спокойно, мистър Сесил — прошепна той. — Спа изтощен, но коликите не се повториха.

— Дадохте ли му нещо успокоително?

— Да. Всеки час вземаше капсули.

— Добре. Това е всичко, което може да се направи за него. Доктор Мърдок много вярва на капсулите. Колко е часът, докторе?

— Според пясъчните часовници скоро ще бъде девет.

— Ще почакаме дотогава. Оставихме часовниците си горе. Вие ще ни кажете, когато наближи девет.

Седнаха и зачакаха. Докторът се приближи до пясъчните часовници и загледа постепенно изтичащия златен пясък.

— Остават само няколко секунди. Пясъчният часовник е почти празен — каза той след малко.

Спящият болен се размърда неспокойно. Хъблър го следеше внимателно. Писателят се мъчеше да подреди мислите си така, че да разбере нещо. Внезапно човекът се изправи на леглото и запищя, натискайки корема си. Викът му беше смесица от проклятия и пълно отчаяние. Хъблър изпита такъв ужас, че инстинктивно закри очите си с ръце, за да го прогони. Защото бе познал този вик: той беше същият, който бе чул вчера вечерта, когато натисна копчето на звънеца, вик, който никога не можеше да се забрави. Доктор Мърдок се надвеси над болния и се помъчи да го успокои. Сесил гледаше с безпристрастен интерес. Внезапно страшните крясъци секваха и човекът се строполи по гръб.

— Мъртъв е! — извика доктор Мърдок.

— Нищо чудно — въздъхна Сесил. — Никой не може да изтрае вечно на такава болка. Мъртъв е по-добре. Знаете какво да правите по-нататък, докторе. Елате с мен, мистър Хъблър. Чаша бренди ще ви помогне. Гледката не беше приятна.

Върнаха се във всекидневната и седнаха пред огнището. Хъблър отпи три пръста от чашата, потръпна и се почувствува по-добре.

— А сега разказът. — Домакинът въздъхна. — Разбирам, че тази история трябва да се избистри в съзнанието ви, иначе нощес няма да можете да заспите, а утре трябва да тръгнем рано за града, тъй че по-добре да си починете. Видяхте електромагнита, нали? Сега трябва да ви кажа, че четиримата, които умряха в нашата малка болнична стая, бяха братята, които убиха майка ми и брат ми. И тъй като къщата ни в Каролина имаше звънец на вратата, сметнах за уместно и тук да имам такъв звънец. Трябваше да имам звънец. Всяка къща, особено на заможен човек, има звънец на вратата и както си спомняте, майка ми го смяташе за много важен символ. Разбира се, нужно е да знаете, че звънецът на вратата беше свързан с електромагнита. Когато натиснеш звънеца, магнитът се задействува. Първият брат беше пиян, затова го настанихме в болничната стая. После поканих тук втория и той натисна звънеца на вратата няколко пъти. Аз му бях дал много пари и той искаше да ми угоди. По-късно той се разболя и зае мястото на брат си. След това дойде третият брат и стана същото. Накрая пристигна и последният брат, човекът, когото видяхте да умира тази вечер. Разбира се, когато той се разболя, нямаше кой да натисне копчето освен иконома или самия аз, затова ви поканих да дойдете да помогнете. А сега, след като и последният от четиримата братя умря от тази странна болест, няма да си служа вече с електромагнита, ще свържа копчето с нежен, музикален звънец, който ще посреща гостите с истинските звуци на гостоприемството. Така вече можете да напишете разказа си за звънеца на вратата.

— Има още нещо неясно — възрази Хъблър. — Какво общо имаше магнитът с тази работа? Доктор Мърдок се е грижил за всички тези хора и не е умрял. Очевидно той не изпитваше ни най-малка болка. Вие премълчавате нещо! Какво е то? Аз трябва да го зная. Не е честно да ми разправите толкова много и все пак да ми кажете толкова малко.

— Може би сте прав — отвърна Сесил. — Но дори след като ви кажа, не ще можете да публикувате разказа си, защото никой няма да ви повярва. Капсулите вършеха цялата работа.

— Но вие ми казахте, че доктор Мърдок пишел рецептите и ги изпълнявала най-добрата аптека в Ню Йорк.

— Вярно. Но забравих да ви кажа още нещо. След като получавах капсулите, аз ги отварях и слагах във всяка от тях по една малка кукичка за въдица. А Мърдок даваше по много капсули на всеки от пациентите си. Сега напишете разказа си.