Сергей Другал
Реабилитацията

Да се зададе първият въпрос при първия контакт — за това, да знаете, трябва глава. Естествено, сега цитират нашия капитан в учебниците, инструкциите и дори в романите, а тогава… Не, той още тогава беше известен, но така, между своите. А виж, когато той реабилитира нас, земяните, тогава беше… Та нали знаете колко писаха за първия контакт, преди той да се състои. Разработваха линкос, създаваха групи за изучаване, провеждаха конференции, прослушваха Космоса, премисляха всякакви варианти. А не стана така както го мислеха… Тази история, както и много други неща, вече започна да се забравя. А пък аз тук написах всичко, както си беше. Разбира се, не всички елементи са равностойни по степен на достоверност, едно-друго се наложи да добавя от себе си. Но се постарах да запазя духа на събитията. Та най-добре вие си го прочетете, че аз пред много хора се обърквам, да знаете… Това е в общи линии моят разказ.

— … Преди година най-после получихме отговор от братята по разум. — Председателят огледа развълнуваните лица на членовете на комисията по контактите, присъствуващи както непосредствено, така и от разстояние чрез холографните образи на екраните, обграждащи полукръглата заседателна зала.

— Известно ви е — продължаваше председателят, — че вече двеста години непрекъснато изпращаме в Космоса сигнали, надявайки се на отговор. И ето след една година напрегната работа Нагом най-после привърши дешифрирането на отговора. След няколко секунди ще научим текста на първото съобщение.

В залата тържествено и мощно зазвучаха пълните със скрит и досега неразгадан смисъл акорди на мелодията, създадена от композитора Генадий Шмаков. Всичките петнадесет милиарда жители на Земята и околностите й, включително разумните обитатели на моретата и океаните, без да се броят кърмачетата, замряха пред телевизионните екрани.

Музиката заглъхна и се чу добре познатият глас на Най-Големия Мозък, съкратено — Нагом. Той беше биоелектронен, разположен в сеизмоустойчиво помещение, имаше гравилазерна връзка^[1] със заобикалящата го среда и беше програмиран да дава съвети на всички желаещи. Нагон смяташе работата си за синекурна и пребиваваше постоянно в състояние на удивление. Той знаеше практически всичко за всички и не можеше да разбере защо земяните, след като имат възможност всеки момент да се свържат с него, предпочитат да използуват собствените си мозъци. От негова гледна точка това беше глупаво и нерационално. Нагои имаше маса свободно време и ентусиазирано заседна (тук явно залегна би паснало по-добре, но интелектуална работа обикновено се върши седешком и затова възприех този термин) над дешифрирането.

И така в залата се чу гласът на Нагом:

— Привърших дешифрирането на посланието — скромно каза той. — Подавам резултатите на дисплея.

Тъмният екран над масата на председателя се освети и на него се появи огнен надпис:

„Или вие ни смятате за миробли, или самите вие сте миробли.“

При пълна тишина председателят кой знае защо прочете този надпис два пъти на глас, забравяйки да изключи транслатора.

— Проведох структурен и семантичен анализ на текста — каза Нагом. — Думата „миробъл“ значи…

— По-нататък не трябва! — прекрати транса си председателят и с юмручен удар по копчето изключи Най-Големия Мозък. — По-нататък и сами се досетихме.

Той седна и мрачно попита, без да се обръща конкретно към никого:

— Защо постъпват с нас така, а?

И отново настъпи пълна тишина, а след това на един от екраните нещо се раздвижи и дешифраторът подаде на говорителя гласа на Си Многомъдри.

— Бих искал да зная съдържанието на нашите сигнали, транслирани в Космоса. — Върху физиономията на Многомъдри блуждаеше замислена усмивка.

— Нима това е важно — каза председателят и махвайки с ръка, включи Нагом. — Извинете, в яда си ви изключих…

— Да не говорим за това — отвърна Нагом. — Дреболия.

— Си Многомъдри се интересува от съдържанието на информацията, предавана от нас в Космоса. Знаете ли я?

— Естествено. Ние, по-точно — вие, предавате таблицата за умножение, редицата на простите числа и Питагоровата теорема.

— А закона на Архимед за тяло, потопено във вода, не предавахте ли? — попита Многомъдри и както се стори на председателя, в усмивката му се появи нещо двусмислено. — Ние, делфините, казваме: какъвто въпросът — такъв и отговорът. В общи линии всичко ми е ясно.

— Какво ви е ясно, Многомъдри? — прошепна председателят и като се хвана за челюстта, започна да се поклаща.

— Виждате ли, становището на високоразвитите хуманоиди е, че само тези, как бяха, мироблите, могат да затрупват етера със съобщения, че пет по пет прави двадесет и пет…

— Да — каза след кратко мълчание председателят. — Наистина… Сега и аз виждам… — Той въздъхна. — И какво да правим сега?

От безнадеждността на този въпрос потръпнаха всичките петнадесет милиарда жители на Земята и околностите й.

— Само едно, да се реабилитираме! — твърдо избълбука Си Многомъдри. — Че иначе в Космоса ще се създаде погрешно мнение за нас, земяните. Дявол знае какво могат да си помислят за нас.

— Да се реабилитираме… Лесно е да се каже — каза председателят и включи машината за гласуване. След две-три секунди Нагом обработи информацията, получена чрез гравилазерните му канали, и съобщи резултата.

— Значи така — каза той. — Трима са против. Тринадесет са се въздържали, между тях има пет главоноги мекотели…

— Какво се получава тогава? — Председателят престана да се поклаща. — Тогава значи мнозинството е за реабилитация?

— Така излиза — каза Нагом и кой знае защо се изключи сам.

След това, както всички знаете, избраха и изпратиха нас. Полетяхме. Всичко беше както си му е редът. Ускорения, приключения, непреодолими трудности. Три пъти се подлагахме на анабиоза, два пъти влизахме в подпространството, попадахме в гравитационни клопки, сражавахме се с фантоми, които се появиха отнякъде на кораба, опитвайки се да ни отклонят от пътя. Нашият кибер-щурман от време на време превърташе. Но ние и по време на пътя се подготвяхме за реабилитацията, защото трябваше да докажем, че земяните не са по-глупави от останалите обитатели на Космоса. Сега, след контакта, стана ясно, а тогава дори много земяни се съмняваха. Ще припомня: тези съмнения прераснаха в оскърбителна за нас хипотеза, че никой няма да поиска да се занимава с нас, защото поради ниското ниво на интелектуално развитие земяните не представлявали интерес за жителите на другите светове, които, видите ли, са заети с по-важна работа. Видите ли, ние още не сме съзрели за контакт. Обаче ние бяхме съзрели. Просто заради тези необмислени предавания (за какво ли хабят енергията?) ни отбягваха. Да благодарим на ломерейците, че ни научиха. Да, забравих да ви разкажа за целта на нашия полет. Нагом изчисли координатите на източника на първото съобщение, това същото де, в което ставаше дума за мироблите… Планетата Ломерея — това беше нашата цел…

И така ние летяхме и се подготвяхме. Спортувахме, изучавахме науките. Екипажът беше на място: веселяци (освен Невос М-да), шегобийци, сплотени, психически устойчиви, всички за един — един за всички! Всеки от нас можеше да замени другия (естествено освен Невос М-да и Си Многомъдри). Аз например, усвоих неврохирургията и оттогава хобито ми е да оперирам мозъчни тумори. Нашият механик Вася Рамодин откри загадката на телекинезата, предполагам, не без помощта на Невос М-да, с когото много се сприятели. Сега това е известният метод на Рамодин.

Да знаете, дока то летяхме натам, на Земята изминаха сто години, а за този срок може да се овладее всякаква професия, и не само една. А когато летяхме обратно, същото това време се уравновеси и пресметнато по земному, отсъствувахме всичко на всичко месец и нещо. Имахме късмет, че не долетяхме, преди да сме излетели. Така или иначе знанията, придобити за сто години интелектуално-спортен живот, останаха. Такава е логиката на пространствено-времевите парадокси. Такава е логиката на натам-насамния ефект. Сега това го знае всяко дете, а в началото след завръщането ни нашият интелектуален гигантизъм поразяваше околните. Всички мислеха, че сме израснали поради общуването с ломерейците, а в действителност това бе труд и учение, учение и труд в продължение на сто години с малки прекъсвания поради анабиозата. Между другото за анабиозата: никой от нас така и не знае дали Невос М-да е изпаднал в летаргия, или това е нормалното му състояние.

Най-накрая долетяхме. Ломерея, кислородна планета от земен тип, обикаляше около жълтото си слънце, ние обикаляхме около Ломерия с аполомерий сто и двадесет километра и периломерий осемдесет.

Цялата ни приемателна и регистрираща апаратура беше настроена за изучаване на планетата. Само след месец овладяхме всичките дванадесет ломерейски езици и трите диалекта. От радио- и телевизионните предавания беше ясно, че ломерейците малко се различават от нас по външен вид и начин на мислене и на пръв поглед изглеждаше, че имат същите грижи като нас, земяните. След внимателно изучаване се убедихме, че това е точно така.

А след още един месец веднъж по време на обяд капитанът замислено огледа нашите здрави изразителни лица и каза:

— Ей, вие, юначаги, не съзряхме ли за контакт? Но не с първия срещнат. Да не домъкнете който ви падне, забранявам. Ще бъде проява на лош тон. Трябва да се потърси подходящ интелектуалец, способен да се адаптира и да не е миробъл… Ясно ли е?

— Ясно е, капитане — отговорихме ние. — Как няма да е ясно.

Само монтажникът Вася Рамодин отклони поглед от чинията с недоядения борш и измърмори уж на себе си, но така, че капитанът да чуе:

— Може да се помисли, че вече сме домъквали който и да е.

— Не съм казал нищо обидно — отговори капитанът. — Да, не сте домъквали. Но нали би могло?

— Е, по принцип, разбира се — усмихна се Рамодин и пристъпи към варениките със сметана, прилагайки известния метод на Пацюк.

След още седем обиколки привършихме почистването на кораба, дезинтегрирахме събралия се боклук, обръснахме се и обухме парадните панталони. А вечерта, когато всички свободни от вахта се събраха в каюткомпанията и за да се вижда по-добре отвътре, изключихме светлината в аквариума, Вася Рамодин изтъркаля креслото. В него седеше ломереец, очите му бяха затворени, а главата му — наведена настрани.

— Хубав е, нали? — Рамодин се отдръпна в страни и дълго се любува на аборигена. — Онзи същият е, когото избирахме толкова старателно. Той се носеше нанякъде върху лакирания си драндолет, загрижен като куче, което не знае къде да скрие откраднатия от съседа кокал. — На своите двадесет и две години академик Рамодин още не се беше отучил от юношеския навик да украсява думите си със сравнения, нямащи отношение към темата. — Със силата на волята си му запуших ауспуха и моторът заглъхна. Той излезе да се рови в него, задушавам се от смях, като си спомня. После отидох при него и казах: да вървим, и показвам към катера, бях го оставил в горичката наблизо. Той ме погледна и каза: от къде на къде да вървя, когато бързам по работа. Всички имаме работа, казвам, но когато те викат, трябва да отидеш. А той отговаря: я ти иди, знаеш къде… Е, тогава го приспах. С поглед.

Капитанът погледна ломерееца:

— Нещо много е нацупен, а, Вася. Дълго не се събужда. Ти наистина ли само с поглед?…

— Капитане!

Ломереецът отвори очи и… се изправи. Висок, с прекрасна фигура, той ни гледаше спокойно и ние го гледахме. Този младеж наистина се адаптира моментално. За секунди разбра всичко, намигна на капитана и заяви:

— Контактът се състоя, нали така? Не се съмнявам, че напълно разбирате моя език. Можете да гледате на мене като на типичен представител на ломерейската цивилизация, о, пришелци от далечна звезда. По-правилно е да се каже — от планета. Но контактът, да знаете, изисква висок стил. Съзнавайки важността на падналата ми се мисия, готов съм да отговоря на вашите въпроси. Карайте, момчета.

Мога да призная, че тук си помислих — а дали не бяхме прекалено придирчиви в своя избор? Нещо твърде свободно се чувствуваше аборигенът на чуждия звездолет. По-късно Си Многомъдри призна, че и той е помислил същото… включвайки светлината в аквариума си.

Цялата невъзмутимост на ломерееца сякаш се стопи. Той притича до стъклото и се втренчи в Многомъдри. Гледаха се един друг около минута. А Невос се прилепи за стъклото и, почуквайки с клюн, също се облещи към госта. Трябва да ви кажа, че не всеки може да гледа в очите октопод, без да се разтрепери. Чак след това започваш да разбираш, че зад ужасната външност на Невос се крие добро сърце. А ломереецът, гледайки Невос, направо застина.

— Само мозък — измърмори той, като дойде малко на себе си — има поне една кофа. В никой случай не е по-малко.

Приемайки това за комплимент, Невос смутено порозовя. Ломереецът, олюлявайки се, се върна в креслото си на колела и с мъка отклони поглед от аквариума.

— Добре де — пое си той дъх. — Смесен екипаж, така да бъде. Но най-вече ме интересува какъв ще бъде първият въпрос, който ще ми зададете. Чакам.

— М-да — каза капитанът на руски. — Какво пък, как каза той? Карайте, момчета. Но имайте предвид — нашите деди веднъж вече си го докараха… с таблицата за умножение… И затова онзи, който попита какъв ден от седмицата е при тях днес или как се казва той, ще го отпиша от кораба без право на обжалване.

Ломереецът вече се усмихваше, вслушвайки се в звуците на непознатия език. Аз, явно както и останалите членове на екипажа, прелиствах мислено страниците на инструкциите и книгите по контактите, но подобна ситуация не беше предвидена. При всички случаи без изключение авторите на инструкциите и романите разглеждаха извънземните като крайно сериозни същества, независимо от външността, начинът на съществуване, агресивността или, напротив — добрината, готовността или безразличието за контакти, но винаги без склонност към шеги. Дори, бих казал, отегчителни с несъкрушимата си сериозност. А тук пред нас се бе излегнал весел и самоуверен тип и явно се наслаждаваше на нашето объркване, само дето не хихикаше. И наистина, такъв каквото и да го попиташ, все ще бъде неподходящо.

Наистина, те още не летяха в Космоса, но отдавна са установили връзки с други мислещи същества и от първия въпрос зависи галактическата репутация на Земята. Може да си представите веселата ломерейска клюка от вселенски мащаб: „Прелетяха толкова светлинни години запетая попитаха тире какво ново има във физиката запетая генетиката запетая козметиката…“ Кошмар! Мироблизъм!

… А капитанът също се усмихваше, някак приветливо и не без ирония. А ние мълчахме и вече не мислехме за нищо. Невос се отлепи от стъклото и се излегна на пясъка като лъскава купчина, Многомъдри съвсем се омърлуши и загуби присъщия на делфините апломб.

— Виждам, че никой не бърза. Тогава, с ваше позволение, ще опитам сам. — Капитанът се приближи плътно до госта и го погледна в очите отблизо.

— Хайде-хайде — каза ломереецът. — Стига с вашите хипнози.

— Извинете. — Капитанът премина на ломерейски, а аборигенът разбиращо повдигна вежда. — Не искахме да ви безпокоим по време на доставянето. И така ето първият ни въпрос. Знаете ли какво е това приказка?

Ломереецът се облегна в креслото, зениците му се разшириха.

— Блестящо — прошепна той. — Това е въпрос, достоен за истински хуманоид. Наистина нашите предавания съдържат всичко освен приказки… А при вас излъчват приказки, така ли? При нас ги разказват, но само в тесен семеен кръг.

Той скочи и прегърна капитана.

— Радвам се, че ви виждам, момчета. Най-после долетяхте. Благодаря.

— Ние също, ломереец такъв. Здравей!

Бележки

[1] Сега е установено, че гравилазерната връзка с нищо не е по-лоша от мезонната, тахионната и кварковата. ↑