Оригинално заглавие
Гибель Фаэтона, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 50,51/1986 г.

Публикацията съдържа само третата част от разказа.


Стратоник се отдръпна от далекогледната тръба, примижа за миг, давайки възможност на призрака да изчезне, и пак се долепи до тръбата. В разположението на светилата не се беше изменило нищо. Нямаше съмнение: оста на Фаетон започваше бавно да се измества.

Той се изтърколи презглава от тавана, където беше астрономическата му обсерватория и нахлу възбуден в кухнята. Вкусно миришеше на блини.

— На масата! — изкомандва жена му.

— Направих откритие! — съобщи Стратоник.

— Поздравявам те! С хайвер ли искаш или със сметана?

— Няма за какво да ме поздравяваш. По-добре да не бях го правил.

— Тогава закрий го. Да беше се заел със сина си. Втори ден носи от училище само двойки.

— Оста на Фаетон се е изместила.

— Я виж ти! — учуди се жена му. — И кой го е разклатил така?

— Във всеки случай не ние с тебе. Може би „фенерчето“ на Менандър или комуникаторите на Клеобис[1]? Това ще се разбере тепърва.

— Той ще ни донесе много грижи — каза жена му.

— Грижи не е най-подходящата дума — възрази Стратоник.

— Расте пакостник и това е така, защото не му обръщаш никакво внимание, ден и нощ прекарваш на своя таван.

Стратоник се задави.

— Аз ти говоря за сериозни неща, а ти…

— Собственият ти син за тебе не е ли сериозно нещо?

— Ама ти представяш ли си поне приблизително какво означава изместването на оста?

— Не знам и не искам да знам. Имам по-важна работа от тая да витая из облаците.

Стратоник махна с ръка, дояде блина и отиде в адвокатската кантора. Там сподели откритието си с Есхип. Той беше най-стар между колегите си, идваше пръв на работа, и си тръгваше последен, за да не покаже физическата немощ, която очакваха от него.

— Е и какво от това — попита Есхип.

— Това означава, че планетата постепенно ще се измества, после ще се отклони от орбитата си и ще падне върху Слънцето.

— И ние ще се изтърколим презглава? — изхъмка Есхип. — За шефа ще е полезно — злъчно добави той.

— Изглежда, не ми вярваш — обиди се Стратоник.

— Съгласи се, приятелю, че астрономията за тебе е само хоби.

— Изчисленията доказват неопровержимо…

— Добре, добре, все едно бъкел не разбирам от това. Ако си прав, не ни остава нищо друго, освен да се примирим с участта си. Я по добре ми отговори имаше ли шефът морално право да прехвърли на друг делото за кражбата в автобазата…

Научен от този опит, Стратоник не започва да откровеничи с другите си колеги, а през обедната почивка притича до приятеля си, който работеше в планетария. От него Стратоник бе възприел увлечението си по небесната сфера. Приятелят му беше в състояние на дълбока меланхолия поради поредния семеен скандал. Той изслуша несвързаната реч на Стратоник и попита:

— А кога трябва да стане това?

— Кое именно?

— Ами това, за което говориш. Кога ще започнем да падаме към Слънцето?

— Не зная. Нужни са допълнителни изследвания.

— Дано да е по-скоро — въздъхна приятелят. — Всичко ми е дошло до гуша.

— Тя дори не питаш как стигнах до това заключение? — учуди се Стратоник.

— Че защо да те питам? Щом го казваш, значи е така. Вярвам ти.

— И все пак. Не е шега работа. Приложих твоята методика на наблюдение.

— Я!

— Ъгълът между Земята и Меркурий се е увеличил за наблюдателя с една стомилионна от секундата…

Приятелят започна да ръкомаха.

— Не трябва! Казах вече, че напълно ти вярвам. Колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Хайде да пийнем, имам бутилка фаетоновка, отлежала десет години.

Едва дочакал края на работното време, Стратоник тръгна към редакцията на най-популярния вестник „Вечерен Фаетон“. След дълго чакане го прие редакторът на отдел „Наука“. Той изслуша вежливо посетителя и се заинтересува с какъв инструмент са извършени наблюденията. Стратоник се изчерви.

— Направих си телескоп от детски конструктор. Знаете ли, за да се измери ъгълът…

— Зная — усмихна се редакторът. — А каква е вашата професия, ако не е тайна?

— Юрист съм. Работя в адвокатска кантора.

— Какво по-хубаво от това! — извърна очи редакторът. — Да пазиш закона и справедливостта! Завиждам ви, млади човече.

— А пък звездите са ми увлечение.

— Да, да, всеки от нас си има хоби. Запишете си един адрес. „Хермеситска“ 17, влиза се откъм двора.

— Та там е институтът по астрономия!

— Точно така. Редакцията ще уредя да ви приеме самият академик Архистар.

Стратоник едва не падна от стола. Да се срещне с най-великия астроном на планетата — каква чест и какъв шанс за авторитетно признаване на откритието му!

Три дни той се подготвяше за срещата със знаменития човек. Проверяваше изчисленията, наблюдаваше през тръбата съдбоносните признаци на изместването на оста, докато го заболят очите, оглаждаше текста на съобщението, което щеше да направи. Жена му се разсърди окончателно, нарече го откачен, взе детето и замина при родителите си. Стратоник дори не забеляза тази загуба.

Архистар го прие любезно, настани го в креслото, поръча да донесат кафе с конак и му предложи да разкаже същността на откритието, без да се ограничава от времето.

Стратоник, решен да порази професора, започна направо:

— Оста на Фаетон заплашва да се измести…

— Напълно сте прав, млади човече! — извика академикът. — Аз денонощно разправям на тези безделници, сътрудниците ми, че рано или късно ще се сгромолясаме.

— Да, и…

— Ще попитате от какво? Ясно е като бял ден. „Фенерчето“ на Менандър, против което се изказвах решително от самото начало, наруши климатичния баланс. Поради преместването на огромни водни маси планетата се е наклонила, свлякла се е встрани.

— Аз тъкмо…

— Не трябва обаче да се обвинява само Ед Менандър. Впрочем брат му Тома също предупреждаваше срещу атомната луна. За какво говорех? — Архистар се изправи и започна да се разхожда из стаята с ръце зад гърба, очевидно въобразявайки си, че се намира зад катедрата. — А изхвърлянето в атмосферата на гигантски количества въглероден двуокис! А ядрените опити! А хищническото унищожение на горите! А извличането от недрата на практически всички намиращи се там запаси от нефт, въглища и желязна руда! А ерозията на почвите в резултат на небрежното, варварско използуване на земята! Аз предупреждавах…

— Ето и на мене… — опита се да го прекъсне Стратоник.

— Правилно, младежо, на вашата възраст трябва да се дерзае!

— Само че не успях да пресметна кога Фаетон ще започне да пада към Слънцето.

— И той още пита кога? — възмути се ученият. — Много, много скоро. Ако и в бъдеще така безотговорно, по-точно казано, престъпно се отнасяме към нашата планета. Дайте си книжката.

— Но аз…

— Ах, да, нали ви предстои защита. Отлично. Научни съвети провеждаме в сряда. След седмица устройва ли ви?

— Устройва ме! — изтърси Стратоник. Реши, че от трибуната по-лесно ще ги принуди да го изслушат.

Седмицата отиде за обмисляне на тактиката. Неуспехът явно се дължеше на опита да се смае събеседникът, като му се изложи изведнъж същността на откритото явление. Мащабите му бяха толкова неизмерими, че мозъкът, защитавайки се от стрес, още от самото начало щеше да отхвърли такава възможност. Как да се преодолее тази защитна реакция? Аха! Трябваше да изложи същността в условно наклонение и чак накрая да поднесе горчивото хапче.

Стратоник така и направи, когато му дадоха думата пред научния съвет.

— Да предположим — каза той, — че оста на въртене на Фаетон е започнала да се измества. Какво ще стане?

От залата се провикнаха:

— Всичко ще полети в пъкъла!

— Точно така! — зарадва се ораторът. — Първо ще възникнат вихрови потоци, в сравнение с които сегашните урагани и цунами ще изглеждат като лек бриз. Вълните на прилива ще залеят крайбрежните ивици. В резултат на мощните размествания на фаетонската кора разтопената лава ще потече навън вече не през тесните кратери на вулканите, а през километровите пукнатини и проломи. Горските масиви ще бъдат обхванати от пожари.

— Птиците и зверовете ще умрат — допълни някой от аудиторията.

— Естествено — съгласи се Стратоник. — Но всичко това представлява само първата част от трагедията. Втората ще започне, когато планетата се откъсне от орбитата си и с нарастваща скорост се устреми към Слънцето. Фаетон ще загуби атмосферата си, планините му ще потънат в океаните, а океаните за миг ще се превърнат в пустини. Градовете ще бъдат откъснати от основите си и отнесени в космическия мрак.

Залата реагира на тази зловеща картина с тревожен шум. „Изглежда, ги развълнувах“ — помисли си Стратоник.

— Няма да говоря за причините на приближаващата катастрофа. По-важно е да се изясни може ли тя да бъде предотвратена. Предполагам, че не. Нашите наука и техника са достатъчно могъщи, за да отместят планетата от оста й, но не са способни да я върнат обратно.

Някой се изсмя.

— Не виждам нищо смешно — обиди се Стратоник. — Синът ми например разглобява часовника, но засега не е способен отново да го сглоби. И така какво да правим? Отговорът е един. Да мобилизираме всички сили и средства. Колкото е възможно по-бързо да създадем космически флот и с негова помощ да евакуираме населението на една от съседните планети. Както е известно, най-много ни подхожда Земята. А след като се прехвърлят там, фаетяните трябва да извлекат урок от цялата тази история и никога да не повтарят своите грешки. А сега слушайте ме внимателно: онова, което представих тук като хипотеза, вече се случи. Оста на Фаетон започна да се измества.

Вдигна се невъобразим шум. Учените тропаха с крака, свиркаха, изразяваха възмущението си с викове:

— Мистификация!

— Дивотия!

— Провокатор!

— Долу от трибуната!

Академик Архистар едва успя да усмири разбушувалото се събрание, докато научният секретар извеждаше през задния вход Стратоник от залата. Той се прибра вкъщи, напи се до безсъзнание и рухна в леглото. А сутринта го събуди телефонът.

— Обажда се редакторът от „Вечерен Фаетон“. Решихме да включим вашия фантастичен разказ в сборник. Академик Архистар даде положителен отзив, класифицирайки го като антиутопия или разказ предупреждение.

— Я вървете по… — изруга Стратоник на пияна глава.

След минута се позвъня отново. Дока то редакторът повтаряше предложението си, Стратоник размишляваше: а защо поне по такъв начин моето откритие да не стигне до публиката? Все пак фаетяните ще започнат да свикват с тази мисъл, а после, току-виж, им се отворили очите: това, уважаеми съграждани, уви, не е никаква фантастика, а най-сурова действителност!

Мисълта, че омагьосаният кръг е разкъсан и някой някъде вече се е захванал да доведе откритието му до знанието на народа, помогна на Стратоник да възстанови душевното си равновесие. Той се сдобри с жена си, охладня към астрономическите наблюдения и се съсредоточи върху адвокатската си практика. Първоначално се интересуваше кога ще излезе от печат обещаният сборник, а след това забрави за него покрай житейските грижи.

Изминаха седем години — обичайният за Фаетон издателски цикъл. Стратоник беше безкрайно удивен, когато, отваряйки изпратения от редакцията пакет, намери току-що излезлия от печат сборник с научнофантастични произведения, а в него публикувания от негово име разказ „Гибелта на Фаетон“. Той го прочете с удоволствие и внезапно осъзна, че през всичките тези години е живял напразно. Негов дълг беше да бие тревога, да отвори очите на своите съотечественици за заплашващата ги опасност. И първото, което трябваше да направи, е да установи доколко се е изместила оста на планетата през изминалото време. Наистина той не беше сигурен оцелял ли е телескопът му.

Стратоник бързо приключи с делата и се упъти към къщи. Беше изминал половината път, когато почувствува силен подземен тласък. Къщите наоколо се откъсваха от основите си, едни се разпадаха, други се понасяха нагоре. „Фенерчето“ на Менандър угасна, но не настъпи тъмнина, защото целият небосклон бе залят от виолетов пламък. Невероятен грохот пукаше ушните тъпанчета. Тялото му загуби теглото си, леко се откъсна от повърхността и бе отнесено от вихъра.

Така прогнозата на Стратоник се сбъдна и Фаетон, изминавайки последния си страшен път, падна върху Слънцето.

Но съвсем вероятно е някой, послушал предупреждението на Стратоник или дошъл самостоятелно до същото заключение, да е успял да напусне планетата преди катастрофата и да основе фаетянска колония на Земята. Защо са предпочели да държат в тайна тази експедиция или това бягство? Вероятно, защото е било невъзможно да спасят всички.

Дали пришълците не са ни оставили мита за лекомисления син на Хелиос Фаетон, който поради младежко безстрашие организирал надбягвания в небесата и не успявайки да удържи разгорещените коне, едва не запалил нашата Земя?

Бележки

[1] „Глухота“ е третият (последен) разказ от цикъла „Гибелта на Фаетон“. За „фенерчето“ и комуникаторите се говори в първите два.

Край