Далия Трускиновска
Вечност за Жулиета

Когато ми показаха нейния портрет, аз, честна дума, се смутих. Каква суета беше, колко претендентки за ролята имаше и изведнъж — здрасти! Съвършено неизразителна и дори не особено миловидна муцунка. Стройна фигурка. Погледнах и филма — също нищо особено, пластичност средна. Само един обезумял от страст режисьор можеше да изтръгне от това момиче Шекспировата Жулиета, макар да бях убеден, че повече смисъл имаше да поверят тази роля на мен, въпреки че съм на четиридесет години и съм мустакат и плешив.

Но какво да се прави! Нахвърлих контурите на фигурката й на лист и се заех да си припомням женските костюми от епохата на италианското Възраждане. Много скоро се увлякох, порових из стелажите с албуми и престанах да мърморя за това режисьорско безумие.

Когато занесох ескизите на Дик, все пак не се въздържах от някоя и друга язвителна забележка.

— Напразно се терзаеш — каза ми Дик. — Шефът няма нищо общо. Така е пожелала Звездата.

— Коя? Коя?

— Така я наричаме. Някога най-известните актриси ги наричаха „звезди“. Помниш ли? Кинозвезда, шоузвезда… Сети ли се?

— Това кога беше! — възкликнах аз. — И на колко години е тази ваша Звезда?

— Мисля, че е над осемдесет. Тя е последната звезда от епохата на традиционния театър. А вече четиридесет години минаха, откакто откриха първия хипнотеатър. Така че пресметни сам…

— И какво отношение има Звездата към заснемането на „Ромео и Жулиета“? По възраст тя дори за ролята на бавачката не може да претендира.

Дик сви рамене и се усмихна така, та да разбера, че той знае нещо и е страшно горд, че тази информация е секретна.

Слава богу, аз не съм някакъв си репортер, или пък още по-зле — частен детектив. Сложните отношения на шефа с дамата, която би могла да му бъде баба, малко ме трогват.

Но все пак реших да се срещна с кандидатката за ролята на Жулиета и да я придумам да се откаже от тази прищявка.

Аз, знаете ли, съм получил класическо възпитание и благоговея пред имената на Шекспир, Байрон, Шели. Смятам, че по света не са останали вече актьори и актриси, способни да изпълняват Шекспировите роли. Хипнотеатърът, разбира се, е остроумно хрумване, но аз успях да заваря истинския театър, традиционния! И тъй както нищо не може да замени самобръсначката и овесената каша сутрин, така нищо не може да замени нашия театър.

Дълго криха от мен кандидатката. Ту мис Джейн има хрема, ту пък е заминала с поклонници с яхта. В края на краищата се унижих дотам, че започнах да разпитвам за нея служителите в студията. И тогава открих нещо много странно — никой досега не беше виждал и очите на тази мис Джейн.

Тоест имаше всякакви нейни снимки, включително и холографни, имаше и неми филми с нейни етюди. Трябва да кажа, че озвучените филми бяха удивително бездарни — мис Джейн явно гъгнеше. И нищо повече. Никакви други следи.

Накрая се запътих към вилата на шефа.

Смятах да му кажа съвсем дипломатично и коректно: „Сър, страхувам се, че правите грешка, като сте предложили на тази мис Джейн главната роля“. И ако той започне да възразява, ще си поговорим например както по времето на нашата младост, когато той пропускаше моите подавания на футболното поле.

Но моето съвсем джентълменско намерение се разби на пух и прах. Първо не ме пуснаха във вилата, така че бях принуден да се промъквам в градината през каменната ограда — и то на моите години и с моето телосложение! Второ, прозорецът на кабинета на шефа беше закрит с плътна завеса. Хвърлях камъчета, свирках, виках го по име — никакъв резултат.

Вече бях склонен да повярвам на настояванията на мажордома, че стопанинът на вилата не си е вкъщи, и да се измъкна по същия път през оградата. Но тогава видях на фона на моравата женски силует. Приближих се и се убедих в правотата на подозренията си. Пред мен стоеше мис Джейн.

— Добро утро, мис — поздравих я аз.

Тя дълго се вглежда в моето лице.

— Извинете, мистър… м-м-м… проклета памет… не мога да си спомня кога сме се срещали за последен път… Не беше ли в Брайтън на конните състезания?

Втренчих се в тази седемнайсетгодишна девойка, усещайки с ужас, че краката ми сами започват да отстъпват назад. В Брайтън съм бил преди двадесет години, ако не и повече.

— М-м-м н-не се поз-на-наваме, мис — процедих аз едва-едва. — Позволете ми да ви се представя…

— Но аз започвам да си спомням кой сте — настоявате мис Джейн. — Тогава нямахте тези ужасни мустаци, пък и състоянието на космената покривка на вашия череп… Впрочем, извинявайте. Ние в нашия кръг понякога сме така жестоки към ближния… макар че злоезичието е доста забавно… и развлича…

— Странни развлечения имате, мис! — казах аз малко сърдито, защото, докато отстъпвах, се заврях в бодливия храст и здраво се закачих за него.

— Уви, на моята възраст… — елегично въздъхна мис.

— Извинете, но на колко сте години?… — изумих се аз.

Тя се замисли.

— Да, действително! — изведнъж радостно възкликна тя. — На седемнайсет, два месеца и шест дни!

Мис Джейн се разсмя. Гледах бялорозовото й личице, бухналите кестеняви къдрици, светлосините й очи и все по-ясно разбирах, че нашата бъдеща Жулиета в очакване на славата малко се е побъркала.

— Да, аз съм на седемнайсет години… — с неочаквана тъга продължи тя. — А нима изглеждам по-възрастна с две седмици? Ах, сър, вие трябва да бъдете снизходителен към нас, нещастните жени, които имат толкова малко радости в живота… Ах, какво е това? Ето това!

Тя се отдръпна встрани от изскочилата на пътечката жаба.

— Жаба, мис, само една жаба — успокоих я аз.

— Само това ли? А на мен бог знае какво ми се привидя.

— Не познахте ли обикновената жаба?

— За да познаеш нещо, трябва като минимум да виждаш! — троснато отвърна странната мис Джейн.

— Искате да кажете, че не видяхте жабата в краката си?

— Как бих могла да я видя с моето зрение?

— Но на вашите години…

— Именно на моите години зрението за съжаление ти поднася неприятни изненади. Ах, млади човече, ако и вас са ви снимали толкова пъти в тъмна нощ, при бог знае какво осветление… Ако поне три пъти в седмицата са ви спускали в пъкъла, където в лицето ви бие светлина от десетина прожектора…

Тя изведнъж се уплаши и замълча. Аз също мълчах, защото си мислех само за едно — как да изчезна оттук. Но, първо, един джентълмен не трябва да бъде невежлив с разговорчива дама и, второ, проклетият храст не ме пускаше.

— Говоря за това, че цял живот съм мечтала да стана актриса — обяви изведнъж мис Джейн. — Не кукла от хипнотеатъра, а истинска актриса, разбирате ли? И понякога ми се струва, че наистина съм актриса и ме снимат, и излизам на сцената, разбирате ли?

— Какво бихте могли да знаете за истинския театър, дете мое? — не издържах аз. — Никога не сте го виждали!

— Аз ли не съм виждала истински театър? — очите на мис Джейн се отвориха широко. — Не, я чуйте какво говори този младеж! Аз ли не съм виждала истински театър?! Вие сте имали бяло на устата, когато аз…

— Мис Джейн! Мис Джейн!!! — се разнесе отчаян вик. Към нас направо през моравата се носеше шефът — малко по-бавно от времето на нашата футболна младост.

Мис ахна.

— Мис Джейн, дете мое, вие се преуморявате — агресивно изрева шефът. — Прибирайте се, дете мое.

Мис Джейн се завъртя на едно място.

— Не намирам…

— Какво, мис?

— Бастуна си.

— Мис Джейн! Вие нямахте никакъв бастун!

— Ами ако се препъна…

— Няма да се препънете! В, хайде, марш! Иначе ще си изпатите.

И шефът съвсем сериозно размаха юмрук пред мис Джейн. Хвърлих се между тях, за да поема удара върху себе си, и моите светли панталони изпращяха. Храстът с огромно нежелание ме пусна. Мис Джейн изпищя и по-бързо от газела се понесе по пътечката, а после право към вилата, като прескачаше пейките.

Шефът сърдито ме изгледа.

— Безуспешно се опитвам да разбера кой от нас тримата е побъркан — доста коректно започнах аз.

— А пък аз напразно си блъскам главата, сър, за да проумея как може един джентълмен да прескача през оградата, прекосявайки границата на чуждо имение!

— Предполагам, сър, че старата дружба ми дава право да ви посоча известна странност във вашето поведение, а също така и в поведението на мис Джейн, и поради това предвиждам усложнения по време на снимането на вашия холофилм.

— А пък аз предполагам, сър, че вие, щом като предадете вашите очарователни ескизи на костюмите, с това отношението ви към снимането на холофилма се изчерпва.

След това ние си разменихме по някоя и друга любезност на жаргона от времето на нашата футболна младост.

— Добре — каза шефът. — Не говори за това, което видя тук, и точка. Засега нищо не мога да ти обясня.

— Но имай предвид, приятелю, че ако повериш филма на тази смахнатата, рискуваш главата си. Тя е толкова Жулиета, колкото аз съм Офелия.

Шефът понечи да каже нещо и дори отвори уста, но после се отказа.

— Благодаря ви, сър, за вашето любезно предупреждение! — и с достоен вид приключи разговора.

Бях принуден да напусна вилата.

Толкова бях сърдит на шефа, че нито веднъж не се появих в павилиона, като му предоставих честта да се мъчи с тази ненормална мис Джейн. Но премиерата не можах да избегна.

Излязох потресен от залата. Синеоката идиотка, която ме вмъкна в храста, беше не само талантлива, а просто гениална. Разбрах, че накрая човечеството се е сдобило с истинска актриса.

Явно шефът беше вложил доста пари за уроци, репетиции, а също така за първокласен логопед — защото мис Джейн вече не гъгнеше. Около мен се чуваха възхитени възгласи: „Изумително! Възхитително! Актрисата на века!“

Тръгнах да търся шефа. В края на краищата моите костюми също изиграха някаква роля за този триумф.

— Точно вас чаках, сър — каза той, обкръжен от тълпа репортери. — Мис Джейн вече даде интервю и се преоблича. Моли ви да наминете към нея.

Никак не ми се щеше да се появявам пред гениалната актриса след странния разговор във вилата, но шефът сам ме отведе в нейния кабинет и ме помоли да почакам няколко минути.

В кабинета изведнъж мракът се сгъсти, лампите едва светеха. Исках да повикам електротехника, но тогава влезе тя.

Беше възрастна жена, за да не кажа нещо повече. Подпираше се на бастун, а лицето й бе покрито с воал.

— Здравейте, сър… — тя бавно се приближи до креслото и седна. — Как ви хареса Жулиета?

— Беше изумителна! Но извинете…

— Аз съм Звездата.

— Вие??? Сега струва ми се, че нещичко започвам да разбирам… Вие ли се занимавахте с това нещастно момиче и блестящо доказахте…

— С никого не съм се занимавала, млади човече. По-скоро с мен се занимаваха. Ако знаехте как ми омръзнаха всичките тези жици, с които приличах на коледна елха!

Вцепених се.

— Какво общо има тук елхата, не разбирам…

— А на мен пък ми казаха, че вие сте голям познавач на традиционния театър, млади човече! Нима не се сетихте, че Жулиета играх аз. Та нали никоя от сегашните не би успяла никога да разработи ролята!

— Вие? Но разрешете…

— Все още ли се съмнявате? Тогава идете в съседната стая и ще се убедите. Там има пулт и цяла планина от жици, датчици и всякакви други глупости, с които аз за два месеца се бях превърнала в младо очарователно същество. Усмихвах се с неговите устни и спусках неговите ресници. При съвременното ниво на медицината това съвсем не е толкова сложно. Наистина беше ми трудничко да свикна с чуждото тяло. Смешно е, но трябва да призная, че ми липсваше моят ревматизъм! Но шегата настрана, нека говорим за работата. Харесаха ми вашите костюми. Предлагам ви сътрудничество. Нещо повече — вие ще ми помогнете да избера кандидатката за ролята на Катарина. Цял живот съм мечтала да я играя. Но тук ни е нужна брюнетка, висока и пищна…

— А как е мис Джейн?

— Мис Джейн? На нея й е платено, и то съвсем не лошо, смятам. Наистина два месеца от нейния малък живот тя сякаш ги проспа, но ние не сме я обидили. Съгласете се, че поработих доста добре. В последните сцени нейната банална муцунка беше просто прекрасна.

Звездата чакаше комплименти, но аз си мълчах.

— Знаете ли — изведнъж каза тя, — това е толкова болезнено — тъкмо почваш да чувствуваш как трябва да играеш Жулиета, тъкмо построяваш за себе си ролята, и от огледалото те гледа старица. Но все пак два месеца имах право на това момиче. Моят талант имаше право на това. И аз си давам това право за в бъдеще, за да не загине истинският театър. И вие мислите, че няма да се намерят хубавици, които да се съгласят да облепят своите прекрасни тела с датчици, да пренесат вживяването на електродите и бог знае още какво, само и само за да ръкопляскат на тяхната красота? Аз ще изпълня тези роли като никоя друга актриса на земята. Аз съм последната истинска актриса, разбирате ли? И ще играя до последния си час!

Не можех да споря с нея, поклоних й се и излязох от кабинета. Минавайки по коридора на път за банкетната зала, видях в един ъгъл плачещата мис Джейн.

— Познах ви, вие рисувахте костюмите — каза ми тя. — Показаха ви на мен… после… когато се събудих.

Тя беше облечена във вечерната рокля, в която даваше интервюто.

— Кажете ми, сър… Искам да ви помоля за нещо, нещо много малко. Не мога ли да вида този филм? Току що се събудих… или как се нарича това при вас?

Хванах я за ръката и я поведох към малката зала. Служителите не знаеха нищо и не се учудиха, че гениалната мис Джейн иска още веднъж да се види на екрана. Отново завъртяха филма.

— Нима говоря аз? — шепнеше ми мис Джейн. — Господи, та аз дори не гъгна. И как ми отива тази рокля!

Тя изобщо нямаше представа от театър, бедната девойка, но в последните сцени се разплака. И когато дойдоха да ме повикат от името на шефа и ме поканиха да се явя най-после в банкетната зала, мис Джейн ме задържа за ръката.

— Слушайте — каза ми тя. — Сега пред мен има два пътя: или да стана истинска актриса… като тази ужасна старица, която ми се присмиваше, или… вие разбирате! Ако ми се наложи да избера втория път, вие знаете, че не мога да бъда вече обикновено момиче, което продава ръкавици в магазин, мога да бъда само Жулиета… или да не бъда изобщо.

Почувствувала, че исках да я задържа, тя се отдръпна и се скри в коридорите.

— Няма ли да ми кажете, сър — шепнешком попитах шефа между две чаши шампанско, — къде е многоуважаваната Звезда и няма ли да се появи? Трябва да й кажа нещо важно.

— Ако си съгласен да потърсиш кандидатка за следващата й роля и да нарисуваш костюмите, ще й го предам лично аз.

— А защо не аз?

— Защото Звездата преди петнадесет минути се закле, че никой не трябва да вижда нейното истинско лице освен лекаря-електроник, камериерката и аз. Ако желаеш, идвай на снимките и разговаряй с нея в облика й на младо и очарователно същество.

— Благодаря, сър — отвърнах аз.