Юрий Никитин
Да оцелееш…

Сергей Сергеевич се разтревожи, когато пресякоха на червено, като ловко и с голяма скорост се понесоха покрай надписа „Скоростта се контролира с радар“, а Вадим само се усмихна:

— Плашат ни! Откъде ще вземат толкова радари, че да ги поставят на всички улици?

Той все повече увеличаваше скоростта и Сергей Сергеевич инстинктивно потърси опора с крака. Не посмя да поиска предпазния колан — Вадим щеше да му се подиграва после, но вече не следеше разговора и тъжно чакаше края на пътуването. Сърцето му биеше учестено, кръвта пулсираше в слепоочията, щумеше в артериите. Във всеки удар на сърцето той чуваше паническото: „Искам да живея! Да живея! ДА ЖИВЕЯ! На всяка цена — да оживея! Каквото и да стане — да оживея!“

Когато Вадим за кой ли път навлезе в насрещното платно, правейки няколко нарушения наведнъж, Сергей Сергеевич вече отвори уста, да напомни, че следва завой — стръмното изкачване намаляваше видимостта, но в този миг иззад близката височинна израсна покривът на тежкотоварен камион, който бясно се понесе срещу тях!

Вадим трескаво завъртя волана, но вдясно колите се движеха в плътна верига и Сергей Сергеевич с всички сили се опря с крака, облегна се на седалката, разбрал с ужас, че вече няма спасение от челния удар, но трябваше да се бори, да живее, да оцелее каквото и да стане…

Ударът беше страшен, колата стана на хармоника. Вадим беше направо премазан сред потоци от кръв, а той бе изхвърлен напред през челното стъкло като камък от катапулт. Прелетя покрай камиона, удари се в асфалта, преобърна се и остана да лежи по гръб.

Наблизо изскърцаха спирачки, колата го заобиколи, лъхна на бензин. Отзад трещеше, носеше се дим и се чуваха викове. Той се надигна, седна с усилие. Дрехите му висяха на парцали и той не можеше да проумее, че е останал жив и изглежда невредим.

Десетина крачки по-назад, закачило се за бронята на камиона, догаряше всичко, което бе останало от „Жигулито“. От двете страни на шосето спираха коли, изскачаха хора.

Две силни ръце подхванаха Сергей Сергеевич и го изправиха на крака. Мъжки глас извика в самото му ухо:

— Цял ли си?

— Като че ли — измънка Сергей Сергеевич.

— Виж какъв младеж — каза мъжът. Изруга, очевидно от излишък на чувства, и добави с истеричен смях: — Под щастлива звезда си… Как излетя, а? Никога не бих повярвал. Случайно да не си каскадьор?

— Не, не съм — отговори Сергей Сергеевич.

Накрая той се увери, че му няма нищо, краката го държат, само дето целият още трепери.

Вратата на камиона се отвори и от нея с труд се измъкна водачът — светлокосо момиче. Стройно гъвкаво, с фанелка и яркосини джинси, то го стресна с мъртвобледото си лице и ивицата кръв на челото. От леките коли наизскачаха хора, един от мъжете услужливо подхвана девойката под ръка. Тя гледаше Сергей Сергеевич с огромно изумление, като през цялото време опипваше челото си с пръсти и размазваше кръвта.

Около Сергей Сергеевич хората шумяха, хващаха го за раменете, дърпаха го, влачеха го нанякъде. Той почти с облекчение чу шума на снижаващия се вертолет с надпис „КАТ“. Гласовете стихнаха.

Хората в униформа го гледаха недоверчиво. Очевидците един през друг разказваха за случилото се, милиционерите записваха старателно. Един от тях каза на Сергей Сергеевич с раздразнение:

— И все пак не разбирам… Дрехите му са на парчета, а по него няма и драскотина!

— Сам не зная как стана — прошепна Сергей Сергеевич.

— Хм… както и да е. За това ще говорим после. Сега ще ви откарат. Помните ли си адреса?

— Чувствувам се нормално — увери го Сергей Сергеевич.

Пристигна „бърза помощ“. Районът на катастрофата беше вече ограден. Камионът така си и остана, двама инспектори старателно измерваха с рулетка спирачния път. В линейката заедно със Сергей Сергеевич и лекарите се оказа и момичето-шофьор със здраво бинтована глава. Смъртно бледно както преди, то гледаше Сергей Сергеевич ту с изумление, ту с ненавист.

— Боли ли? — попита той съчувствено.

— Да — отряза тя. — Вие за какъв дявол оцеляхте?

— Недоволна ли сте? — попита Сергей Сергеевич.

— Да — озъби се тя със същия тон. — Карате като откачени… Сигурно сте били пияни. А сега аз ще отговарям.

— Ние нарушихме правилата — каза Сергей Сергеевич, учудвайки се, че след всичко преживяно говори доста спокойно. — Вас никой няма да ви обвини.

От злоба й потекоха сълзи:

— Какво разбирате вие! На жените не дават тежкотоварни камиони, а на мене ми дадоха… Сега ще ме прехвърлят на електрокар. И всичко заради вас!

Сергей Сергеевич каза:

— Аз ще дойда във вашето управление. Ще кажа, че виновните сме ние.

— Толкова ще ви послушат!

Но тя го гледаше вече не така безнадеждно и враждебно. По-скоро изморено. А той трескаво се мъчеше да разбере какво става все пак. Дали защото изпитваше панически страх от кръв, от болка? Изстиваше, когато още в ученическите години трябваше да му взимат кръв за изследване. Кръвта му се отдръпваше навътре, пръстите му побеляваха като измръзнали и учудената медицинска сестра напразно се взираше в дупчицата, пробита в пръста му: кръв не течеше.

Казваха му да се засрами, присмиваха му се, но той все така се страхуваше от болка. Инстинктът му за самосъхранение се оказа прекомерно силен… По-късно научи, че мъжете въобще се страхуват от болка повече от жените, но това беше слаба утеха — той и сред мъжете беше шампион по страхливост.

Инстинкт за оцеляване, инстинкт за самосъхранение… Дали той е съумял да напрегне всички възможни и невъзможни сили?

Сергей Сергеевич погледна през прозореца и каза:

— За мене наляво. На улица „Пощенска“.

Лекарят отговори твърдо:

— И двамата имате нужда от изследване. Не се тревожете, ще бъдете в хубави стаи…

— А Вадим… — започна Сергей Сергеевич. Спазъм сви гърлото му, той се изкашля и довърши: — Какво му е?… На този, дето беше на волана?

— На него му провървя по-малко — намръщи се лекарят. — По-точно, съвсем не му провървя.

— Ясно — прошепна Сергей Сергеевич. Той събра сили и каза, мъчейки се гласът му да звучи решително: — Сега завийте надясно.

Лекарят отговори сухо:

— Ние отиваме в болницата.

— Това си е ваша работа — каза Сергей Сергеевич. — А аз не… Искате да избия вратата и да скоча в движение ли? Ще го направя.

Лекарят го погледна бегло, явно се поколеба. Сергей Сергеевич се надигна. Другият лекар каза бързо:

— Коля, завий надясно!

Шофьорът рязко завъртя волана. Колата зави послушно, пет минути пътуваха мълчаливо, усещайки нагорещената атмосфера, накрая Сергей Сергеевич заповяда:

— Стоп!

Той изскочи, не успя да се отдръпне и девойката се блъсна в него.

— Аз също — измрънка тя. Огледа се и викна сърдито: — А вие карайте. Карайте!

Линейката нерешително потегли. Девойката щеше да си тръгне, но Сергей Сергеевич, като се учудваше сам на смелостта си, я хвана за ръката и твърдо каза:

— Живея тук. Ще дойдете да пием кафе и да си превържете главата сама. Пред огледалото. Намотали са ви цяла чалма, видът ви е ужасен. Ще ви се смеят на улицата.

Доводът се оказа завладяващ. Тя, вече изскубнала ръката си, послушно тръгна след него.

* * *

Той белеше картофи в кухнята. Регина, така се казваше тя, се плискаше в банята. Ножът се движеше равномерно, обелката на тънка лента се точеше чак до мивката, слягаше се на колелца… Той винаги намираше в това игров елемент: при беленето от всеки картоф да остане една-единствена обелка…

Пред очите му изплува картината на удара с камиона, отново го побиха тръпки, в главата му закънтя, ръцете му изстинаха. За миг го прободе болка. Погледна надолу и видя, че острият като бръснач нож се изплъзна от треперещата му ръка и чак до костта се вряза в палеца му.

Инстинктивно измъкна ножа, успя да види дълбокия разрез, белеещата се кост, слоестата тъкан, видя как цепнатината бързо-бързо се запълва с кръв…

Прилоша му, сви го стомахът. Като се страхуваше да не загуби съзнание и се бореше с гаденето, той в същото време не можеше да откъсне поглед от пръста си, където на мястото на порязването имаше вече само белег, който мигновено се разнесе. Кожата изглеждаше така неповредена с тънките си папиларни линии, без ни най-малка следа от порязването!

Той шашнато гледаше ръката си. Догадката беше толкова невероятна, че той се изплаши повече, отколко то се зарадва. Мигновена регенерация! Абсолютна приспособяемост към условията!

Вратата на банята хлопна, по коридора прошляпаха малките крака в огромните му пантофи.

— Регина — повика я той с треперещ глас, — къде си?

Тя се появи чистичка, без бинтове, само с малка лепенка на челото, като и нея се беше опитала да прикрие с кичури коса, спуснати на челото.

— Охо — каза тя одобрително. — Чистиш картофи! Това се казва мъж.

— Регина, аз трябваше да загина заедно с Вадим.

Тя веднага стана сериозна.

— Добре, да не говорим за това. Целият си прибледнял. Забрави!

Той извади от бюфета коняк. Регина погледна подозрително, но той нямаше вид на женкар, който ще се опита да я напие, за да стане по-податлива плячка.

Тя отпи, без да се намръщи, само по-продължително задържа дъха си. Ядоха бързо, мълчаливо. Конякът леко го опияни, мускулите му започнаха да се отпускат, но в един момент погледна пръста си и отново усети студ да свива сърцето му. Пресипнало проговори:

— Още по една?

— Може — кимна тя.

Определено не е от пиещите, такива се виждат от километър. Не умее да налива, отваря бутилката, сякаш решава задача по физика. И не е нахален — рядкост в наше време. Това не ти е някой шофьор, който веднага…

От втората чаша той се задави, а тя изпразни своята, отново без да трепне, за да не урони честта на жените пред този уж силен пол.

След това приключиха с топеното сирене. Тя гледаше очаквателно, но той не включи телевизора, макар че можеше да се изфука — най-нов модел, че и видеомагнетофон — от него момичетата лесно се „разтапят“, но този чудак отново взе ножа, изгледа я внимателно… Стана й страшно.

— Регина — каза той с дрезгав глас, — аз сам не си вярвам… Погледни!

Той затвори очи, опъна пръста си и допря до него острието на ножа. Прибледня страшно. Тя уплашено извика:

— Престани! И не пий повече.

Острието драсна по пръста. Раничката беше плитка, но Сергей Сергеевич едва не повърна, макар че през цялото време извръщаше глава. Регина, изпитвайки жалост, примесена с отвращение от такава немъжка слабост, скочи да потърси бинт, очите й не се откъсваха от плитката рана и тя ясно видя, че кръвта бликна от стените на малкия прорез, но не успя да го запълни: след части от секундата краищата на раната се събраха, мярна се белег, който веднага изчезна.

Тя недоверчиво го хвана за китката, докосна пръста му, потри кожата на мястото на порязаното. Розова и нежна като на младенец.

— И там ли стана така? — попита тихо.

Той кимна. Ръцете му се тресяха. Тя взе чаша, искаше да налее вода — така направи следователят в един филм, когато престъпничката изпадна в истерия, но бутилката с остатъка от коняк бе по-близо.

Той го изпи на екс, задави се. Тя го удари по гърба, той безпомощно мърдаше пръсти във въздуха и тя пъхна в тях краставичка. Той бързо отхапа и тя си помисли, че някой шофьор за такава шегичка би хвърлил по нея тази краставичка.

— Значи — бавно каза тя, — ако ти сега, например, паднеш от прозореца… или върху тебе падне таванът… нищо няма да ти стане?

Той страхливо погледна през прозореца, като че ли забравил, че живее на четиринадесетия етаж, конвулсивно преглътна буцата в гърлото си:

— Мисля, че да… Но не бих искал да опитвам.

— Това е обяснимо — възкликна тя, стараейки се да го успокои. Представи си как държи ръката си над газовата горелка, как скача през прозореца върху асфалта… и още колко други неща би опитала тя!

— Лягай! — каза тя. — Не се стряскай, аз ще легна в другата стая. Там има разкошен диван, вече го видях. Имаш ли телефон? Ще съобщим в милицията къде сме — ако имат нужда от нас. Ще звънна и в общежитието на портиерката, да не се безпокоят момичетата.

Той зарадвано сам й застла леглото, страхувайки се от самотата, след което Регина го отпрати, но остави вратата широко отворена, за да си приказват, и Сергей Сергеевич едва ли не до сутринта си излива душата, страшно изумен, че у момичето-шофьор с такива грубовати маниери има толкова разбиране, съчувствие, готовност да сподели трудностите и дори, защо да се лъжем, готовност да приеме върху своите крехки рамене по-голямата част от тези трудности.

 

 

На сутринта тя сама приготви закуска, справяйки се безпогрешно в модерната му кухня с много уреди и автомати, но с малко храна, и то само консерви.

— Какво ще правиш сега? — попита тя по време на закуската.

Той се хранеше бързо, поглеждаше си часовника.

— Днес има заседание на научния съвет — отговори. — Ще се решава съдбата ни, съдбата на нашата катедра… Умря професор Илченко, забележителен учен, сега изпълняващ длъжността завеждащ катедра е някой си Коробов… Рядък негодник. Катедрата вие от нововъведенията му. Двама вече напуснаха, макар че ги увещаваха да почакат: дано тази напаст да не спечели конкурса!

— И ти ще участвуваш ли?

— Уговорихме се да бъдем против. Аз, Кожин, Ястребов… Особено разпален е Курбат, заместникът. Не бива да закъснявам, важен е всеки глас. А ти какво ще правиш?

— Днес имам почивен ден… Бях запланувала да ходя на кино, но виждаш какво се случи! Не може ли да дойда с тебе, да послушам от коридора? За вас, учените съм чела толкова книги, филми съм гледала. Много, много ми е интересно…

Той погледна чистите й искрени очи. Тя го гледаше като същество от друг свят и съвсем не заради способността му към мигновена регенерация, а защото е кандидат на науките, работи в научен институт. За обикновеното момиче, шофьор на камион, това е като вълшебна приказка…

— Бързо се обличай — каза той.

* * *

Когато дотичаха до института, обсъждането на кандидатурата на Коробов беше в разгара си. Дори съседните катедри в института знаеха, че Коробов въведе жестока и дребнава дисциплина, каквато нямаше при Илченко. Илченко изискваше работа, сам беше генератор на идеи, около него кипеше работа, всички живееха в творческа атмосфера, а Коробов наблягаше на прилежанието — наистина, подчинените му наричаха този метод другояче…

Обаче ако се погледнеше отстрани, Коробов беше съвсем подходящ кандидат. Професор, автор на монографии, редовно го публикуваха в печата… И никой не гледаше това, че той работи по шестнадесет часа в денонощие, прехвърляйки планина от материал, работи по печалния метод на изпробване на всички варианти… Добре, той бе фанатик, но в катедрата работеха нормални хора, нормални научни сътрудници, които си обичат и работата и на кино ходят, където Коробов сто години не е бил, и за гъби излизат извън града… Илченко също беше гъбар, караше велосипед, бягаше за здраве, ходеше на италиански опери, не пропускаше футболно първенство! А научни разработки даваше не по-малко от Коробов. Освен това неговите работи тежаха повече от коробовските, да не говорим за многото идеи, които той щедро раздаваше на младшите сътрудници, аспирантите и даже на лаборантите…

Сергей Сергеевич обаче изведнъж усети, че всичко е предрешено. Коробов ще стане завеждащ катедра. Дълго мъдруваха, но накрая са решили да го утвърдят. А церемонията по конкурса е само данък на традицията…

Изказваше се Тарасов и Сергей Сергеевич се въртеше нервно. Следваше неговият ред и в залата веднага щеше да настъпи оживление. Мнозина знаеха, че членовете на катедрата са решили да дадат бой: Коробов го наричаха „унтер Пришибеев“, а това бе пасивна война, а сега щеше да има бой!

Когато Тарасов се поклони и слезе от трибуната, Сергей Сергеевич пристъпи с пружинираща крачка. Дланите му легнаха върху полираното дърво, усетиха гладката му топлина и той моментално се успокои.

— Другари — започна той със звучен глас, — нашето положение е малко по-различно от това, в което се намира професор Тарасов. Ние, членовете на катедрата, вече работим под началството на професор Коробов… Да, и затова можем по-точно да съдим за неговите качества като учен и администратор!

В залата стана по-тихо. Той виждаше заинтересованите лица. Даже онези, които дремеха или се занимаваха с нещо друго на задните редове, вдигнаха глави.

— Ние се съвещавахме — продължи Сергей Сергеевич — и стигнахме до единодушен извод… Да, до единодушен. Професор Коробов е блестящ организатор…

Напрегнатото, дори враждебно лице на Коробов трепна. Той се наведе напред, като че ли за пръв път виждаше оратора. Сергей Сергеевич направи пауза, дължаща се отчасти на смущението му, тъй като през ума му мина: „Но какво говоря?… Не това исках… Добре, нека да е организатор, но сега ще му дам да разбере за раздутите му заслуги…“

— Блестящ организатор — повтори той. — Но това би било недостатъчно за катедрата, ако професор Коробов не се оказа още и голям учен. Да, неговите работи влязоха в златния фонд на нашата наука, влязоха с право! Професор Коробов е генератор на идеи…

„Какви ги дрънкам? — помисли слисано. — Тъпак е той, а не генератор, няма една собствена мисъл!“

— Затова се ползува със заслужен авторитет — продължи той. В залата главите отново се наведоха, затова пък възмутено подскочиха Кожин, Ястребов, Курбат — основната ударна сила на катедрата. На тях им предстоеше да се изкажат след него, за да засилят натиска и да затвърдят успеха. Но Сергей Сергеевич не ги виждаше, той гледаше Коробов, който вече се беше облегнал в креслото, скръстил благодушно ръце на корема си. Лицето му беше отпуснато и той гледаше Сергей Сергеевич със спокоен обещаващ поглед.

— Аз съм щастлив — завърши Сергей Сергеевич, — че наш ръководител на катедра ще бъде такъв голям учен като уважаемия Борис Борисович Коробов! Уверен съм, че под неговото ръководство катедрата ще достигне такива успехи, каквито не би имало при който и да е друг ръководител. Завърших.

Той слезе от трибуната. Ръкопляскаха му смутено, а от две места го освиркаха. Мястото му беше до вратата. Когато вече се отпускаше на седалката, видя сините джинси да се мяркат в пролуката. Приведен, той на пръсти се измъкна през вратата.

Регина стоеше в коридора. Очите й бяха като паници и тя не сваляше поглед от него.

— Сергей…

— Да, Регонка.

— Сергей, какво стана? — попита тя с развълнуван шепот. — Нали се канехте цялата катедра да бъдете против! Сам ми разказа. И ти също подготвяше реч срещу този Коробов.

— Подготвях — съгласи се тежко той. — И аз не знам, Регина… Не мога да си представя как стана всичко. Като че ли някой ме дърпаше за езика! Говоря и сам се спирам, не така, не казвам, каквото трябва… А езикът само ме сърби да хваля този фелдфебел с професорски нашивки.

Тя го хвана под ръка, поведе го към изхода. Той се подчини мълчаливо, усещайки с благодарност топлината на пръстите й.

— Това е твоят инстинкт — каза накрая тя.

— Мислиш ли?

— Че какво друго? Там ти спасяваше кожата си, тук също… По различен начин наистина, но фактически е същото.

— Какъв жилав организъм — опита се да се усмихне той.

Двамата спряха. Очите й станаха студени, остри като два меча.

— Разбираш ли какво значи това?

— Ами… организмът се бори да оцелее. На всяка цена.

— Точно така.

— Оказва се, че в това има и минуси…

Тя не отклони погледа си. Мечовете станаха по-остри, забиха се в очите му, болезнено се впиха в мозъка му.

— Минуси ли? — попита тихо тя. — На всяка цена!… Това значи, че си готов на каквато и да е подлост, само да оцелееш.

— Регина…

— На каквато и да е — натърти тя.

Той се страхуваше, че тя ще отмине неговото „Жигули“, но тя сама отвори вратата и седна зад волана, както сутринта. До тях пътуваха петнадесет минути и през цялото време тя не каза нито дума.

 

 

Той изведнъж усети, че между тях изниква невидима стена. Когато пристигнаха, се изплаши, че тя ще си тръгне, а той дори не знае адреса й, но тя се качи с него в квартирата, макар и с видимо нежелание.

— Коробов веднага ще започне да въвежда свой ред — каза тя, като се спря в антрето. — Ще изгони Курбат, който е против него…

— Курбат сам беше хвърлил око на мястото на Илченко — отговори Сергей Сергеевич, защитавайки се, — затова е така настъпателен… Ела в стаята, какво стоим тук!

Регина не се помръдна и безпощадно продължи:

— А на мястото на Курбат ще сложи… тебе. Ти пръв премина на негова страна. Пръв го близна, вместо да го ухапеш, както се бяхте разбрали.

— Какви ги дрънкаш! — възмути се той, но внезапно усети, че самата мисъл за мястото на заместник-завеждащ катедра е приятна. И заплатата е много по-висока, и положението, и изобщо… А Коробов наистина ще изпъди Курбат като едното нищо. Че то Курбат и сам ще напусне, няма да се примири с обидата. Мястото му ще се освободи…

Тя втренчено го гледаше в очите. Погледът й проникваше дълбоко и той разбра, че тя знае повече от него. Онова, към което той вървя години, протривайки панталоните си в института и по библиотеките, защити кандидатска дисертация и пише докторска, нататък едва-едва просветваше призракът на познанието… а тя вече владееше това знание: инстинктивно, интуитивно или априорно — няма значение, тя го владееше, тя знаеше, тя разбираше…

Тя опипа зад себе си, пръстите й легнаха на дръжката на вратата.

— Аз те разбирам — каза с мъртъв глас. — Що за жена щях да бъда, ако не те разбирах?… Бъди здрав, Сергей. Ние, жените, търсим силните, но силните не на всяка цена. Сбогом.

— Регина!

— Когато успееш да пребориш своето… своя инстинкт за оцеляване на всяка цена — повикай ме. Ще дойда. Естествено, ако още съм свободна.

— Регина, не си отивай!

— Сбогом.

Тя блъсна вратата, за миг се огледа: той видя бледото й лице със страдалчески разширени очи и вратата се хлопна. Токчетата й изтрополяха тихо, заглъхвайки бързо.

Изведнъж затъпял, без нито една мисъл, напълно опустошен, той постоя сред стаята, след това с вдървени крачки отиде до прозореца. След няколко минути далеч долу едва чуто хлопна врата, изстрелвайки през входа женска фигура в сини джинси.

През двойното стъкло се виждаше размазана, стана прозрачна и когато изтича и се понесе надолу, стори му се, че се носи като облаче.

Внезапно остра болка се вряза в сърцето му. Той се задъха, преглътна. Тя си отива! ОТИВА СИ!

Отчаян, без да забелязва страха и бъдещата болка, той силно удари с длан стъклото. То остро издрънча, парченцата блеснаха като диаманти. Счупи и двете стъкла и се наведе през прозореца като в рамка от дълги и тесни като криви ножове парчета стъкло.

— Регина! — изкрещя той.

Тя не се обърна, само още повече ускори крачка.

— Регина! — изкрещя той със страшна мъка. — Регина!

Тя вече не се виждаше, когато той извика с всички сили:

— Регина!… Това беше случайно!…

Той се наведе през прозореца, отблъсна се от перваза, изхвърли се рязко и, обладан от страх, полетя надолу с главата. Но в един момент ръцете му, разперени като крила, му помогнаха да се преобърне надолу с краката. Той падна на асфалта и без да усети удара, скочи и завика отново:

— Регина!…

Тя се огледа, той едва виждаше тъничкия й силует на фона на тъмните дървета. Спря, забави се, след което с всички сили затича обратно.