Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 14,15/1986 г.

История

  1. — Добавяне

Момичето усети чуждо присъствие зад себе си. Беше се излегнала удобно зад огромното панорамно стъкло в климатрона — обширен солариум, в който изкуствено можеха да се променят часовите пояси, годишните времена и климатичните особености от различни земни географски области. Така обитателите на Марс воюваха срещу носталгията по Земята. В помещението беше свежо, прохладничко като през късна пролет в умерено континентален климат. Леко, като с невидими крила, инсталацията разпръскваше озониран въздух. Увита в пухкавото одеяло, тя съзерцаваше залеза. „Сигурно е от камилска вълна“ — си рече в първия момент, но после съобрази, че това е невъзможно. Естествените материали на Марс струваха безумно скъпо — нали трябваше да ги транспортират отдалеч, — а синтетичната вълна беше с почти същите качества. С тъга си помисли, че вероятно никога нямаше да разбере какво означава точно истинска камилска или мериносова вълна, истинска целулозна хартия, истински памучен плат. Виждала ги беше само на холографските диапозитиви в училище. Все още не си даваше сметка, че съвсем естествено за възрастта й всички въпроси за истината я вълнуваха най-силно. Какво ли означаваха истинските, силните чувства?

Реши, че няма да се обръща назад. Този, който бе дръзнал да наруши спокойствието й, трябваше да разбере, че не й е приятно, и да се оттегли. „Откъде-накъде си присвоявам правата на собственичка на климатрона — слънчевото зайче на мисълта й проблясваше от едно нещо на друго. — Всички в болницата могат да пребивават тук.“ Сега вече, когато не беше сама в солариума, тишината й се струваше като напукан кристал, като начената глътка вода и поиска да наруши това състояние. В този миг чу гласа му:

— На какво ви прилича Слънцето?

Беше мек, приглушен баритон, който докосваше с дълбочината си сърцето.

— На медена питка — отвърна, без да се замисли тя.

Той лекичко се засмя:

— Само това не бях чувал.

Най-сетне момичето се обърна и го изгледа. Беше около четиридесетгодишен, но вече силно прошарен мъж. Облечен бе в спортен комбинезон, който очертаваше добре тренирана и поддържана фигура. Но най-забележителното нещо бяха очите му. Сивкавосини, но топли, макар че този цвят по принцип е студен.

— Извинете ме, че нахълтах във вашия мир — деликатно подзе той. — Но когато влязох в климатрона, отначало не ви забелязах. Оставили сте да свети само бледата естествена светлина на залеза.

В първия миг тя мислеше да му отвърне рязко, за да разбере, че наистина я е обезпокоил, но зърна пак очите му. Те не заслужаваха такъв отговор.

— Предпочитам немощния залез на Слънцето пред жизнения блясък на лампионите — промълви тя и отново се отпусна в креслото. Мъжът мълчешком приседна до нея.

— Сигурно сте новодошла, защото досега не съм ви виждал, а аз съм от две години тука.

Две години в болница! Момичето го изгледа учудено. Как ли е издържал толкова време! На нея й се струваха непоносими дори контролните прегледи, заради които периодически трябваше да постъпва за три-четири дни в клиниката по сърдечни болести. В момента обаче това заведение беше в ремонт и се наложи да я доведат в главната планетарна болница.

— Дойдох вчера — каза тя и се чудеше за какво ли щяха да си говорят с този „чичко“.

Не, не — нещо в това определение не се връзваше. Наистина този човек сигурно беше на възраст колкото баща й, но тя не го чувствуваше като него — застаряващ домошар с оформящи се дребни маниащини, закоравели телевизионни интереси и изстиващ служебен ентусиазъм. Странно, но рано побелелите му коси не го правеха по-стар, а само подчертаваха младежкото му лице. Дори имаше нещо детинско в него. Реши си, че такъв човек не може да седи по халат в уютен дом. Как ли трябваше да се обръща към него? Той сякаш предугади мислите й, защото изрече:

— Казвам се Александър, но за приятелите ми съм Алекс.

— А аз съм Лейлън, но ме наричат Лейли.

Отново настъпи пауза, която момичето използува да се настани по-удобно в креслото. Сама не разбираше защо, но сякаш вече с нетърпение очакваше разговорът да продължи.

— Откакто съм тук, през болницата преминаха доста хора — наистина подхвана мъжът. — Някои стояха повече, други — по-малко. По едно време си измислихме една игра. Идвахме в климатрона, наблюдавахме Слънцето, звездите и всеки описваше на какво му приличат те. Какви ли не сравнения се измисляха. Но за медената питка никой досега не се беше сетил.

— А на вас на какво ви прилича Слънцето?

Мъжът се замисли. Върху челото му, точно над носа, се образува резка — бръчка.

— На това, което е — врящ ядрен котел. — След кратко колебание добави: — А освен това и на кървящо сърце.

Слънцето зад панорамните стъкла на климатрона се беше скрило и бе настъпил полумрак, сред който отвън звездите фосфоресцираха. Изведнъж на момичето му стана страшно и му се прииска да протегне ръка и да докосне този непознат, който излъчваше увереност и сила. Притвори очи и дали така й се стори, или наистина стана, но усети, че я погалиха по косата.

 

 

Александър опря палеца си в декодатора на вратата, върху която бе окачен надпис „Главен лекар“. С глухо бръмчене автоматиката разпозна влизащия и вратата се отвори. Настанен пред екраните на главния болничен компютър, вътре седеше тъмнокестеняв мъж. Той бе увлечен от разноцветния танц на различни символи върху дисплеите. Сепна се, когато го докоснаха по рамото.

— Преча ли ти? — Александър бе готов да си тръгне веднага.

— Разбира се, че не. Седни. Почакай ме за минутка.

— Стефане, искам да те попитам…

— Знам, за Лейли — го прекъсна Стефан.

— Ти си ни наблюдавал? — прокрадна се негодувание в гласа на Александър.

— Неволно хвърлям по едно око към екраните…

— Искаш да кажеш, че всички помещения в болницата се шпионират?

— Глупости, Алекс! Нима мислиш, че аз съм способен на такова нещо? Просто телевизионните куриери непрекъснато дават визуален отчет от всички кътчета на това здание. Та ние сме в болница и всеки момент някъде тук може да има пациент, нуждаещ се от спешна помощ.

Побелелият мъж видимо се поуспокои и продължи въпроса си:

— И от какво е болна Лейли?

— Тя не е болна — мрачно отвърна лекарят. — Тя е обречена. Необходима й е скоростна трансплантация на сърце.

— Нима това е проблем за съвременната медицина? — С недоумение го изгледа Александър. — Мислех си, че поне не съществуват трудности при присаждането на изкуствено сърце.

— Така е, само че Лейли има непоносимост към изкуствените трансплантанти.

— Не мога да повярвам, че нищо не може да се направи за нея.

— Има една-единствена възможност — почти машинално-професионално заобяснява лекарят. — Да й се присади сърце от друг човек, тъй като приемането на трансплантирани живи органи от организма вече е решено с подходящи, потискащи имунната система, медикаменти.

— Не е ли същото и за изкуствените сърца?

— За един нищожно малък процент от случаите не е. И за нещастие Лейлън е сред тях.

Александър се почувствува ограбен. Нещо хубаво, нещо прекрасно си отиваше и той не можеше по никакъв начин да го спре. Също както по време на аварията в кораба.

— И никъде в цялата Вселена ли няма подходящ донор, от когото да се вземе сърце? — Той се мъчеше да се улови за някаква надежда.

— Алекс, много отдавна хирургията почти престана да използува естествените органи на човека за присаждане. Е, на Земята съществува все още една лаборатория, където работят с тях, именно заради изключения като Лейли, ала времето да ни доставят материала оттам няма да стигне.

— Но вие сте знаели, че момичето е тежко болно и всеки момент може да се нуждае от операция.

— Разбира се, само че подходящи живи трансплантанти се намират изключително трудно — все по-малко хора завещават тленните си останки за нуждите на медицината, свикнаха с изкуствените органи, а и живата тъкан не може да се съхранява дълго време. Последният пристъп на Лейли ни свари в неподходящ момент.

— Но тя изобщо не изглежда зле — сякаш уверяваше сам себе си Александър.

— Това е привидно, приятелю. Поддържаме я с изкуствени средства. Сърцето й няма да издържи повече от една седмица.

Не, Александър не искаше да повярва в най-лошото. Прекалено много горчивини бе изпитал в живота си, без да бъде повален, та да отстъпи сега.

— Когато дойдох при тебе, Стефане, специалистите не ми даваха повече от два-три месеца живот. А оттогава минаха две години.

— Различно е, Алекс. Твоят трениран организъм се оказа с феноменална устойчивост, а тя има вродена аномалия.

— Не можеш ли поне да отдалечиш края, докато дойде избавлението?

— Ти си най-добрият ми приятел, Алекс, затова повярвай ми — ще направа всичко за Лейли, както го правя за теб или за когото и да било от моите пациенти. Само че аз съм лекар, а не бог.

Стефан, макар и пообръгнал от постоянните си срещи със смъртта, разбираше отлично смута в душата на своя приятел. Нито за миг той не се питаше как така Алекс, този улегнал стар космически вълк, се бе привързал от една среща към непознатото шестнайсетгодишно момиче. Защото, който бе видял поне веднъж Лейли, не можеше да не я обича, да не трепери над нея. Тя излъчваше такова очарование, такава жизненост, че те караше да забравиш всичко и да мислиш само как да направиш света по-хубав за нея.

 

 

„Значи край“ — помисли си Александър, като се стовари тежко на леглото в стаята си. И за втори път през живота си изпита отчаяние. Същото като в лабораторията, когато наблюдаваше пълзящия към него жълточервеникав смъртоносен облак. Инстинктът за самосъхранение му крещеше в ушите: „Бягай!“, ала някаква сила, по-могъща от генетичните кодове и опита на поколенията, го приковаваше на място. Метеорит бе попаднал в склада на химическата лаборатория и сякаш бе отпушил бутилката със злия дух на разрушението и унищожението. При експлозията бе засегната и алармената инсталация, която трябваше да предупреди централния компютър за изтичането на супертоксичния газ, който след броени минути щеше да нахлуе в съседните помещения и да приспи завинаги екипажа на космическия кораб. Нямаше време да се търси помощ.

Единственият начин да се спасят другите бе Александър да остане в авариралия отсек, докато бъде достигнат от отровните изпарения. Тогава личните датчици, бдящи за живота му, щяха да докладват в компютъра за опасността и чрез команда оттам щеше да се обезвреди злокобното пространство.

Гледал ли е някой смъртта в очите, приканвайки я да побърза?

Лекарите бяха удивени от този организъм, който все пак бе устоял на страхотната интоксикация. С цената, разбира се, на почти унищожен черен дроб — магическата лаборатория, която беше успяла някак си да неутрализира отровите, изразходвайки се докрай. Александър знаеше, че бе обречен. Медицината вече възстановяваше всичко по изкуствен път освен черния дроб — най-фината, най-сложната и невъобразима материя в организма. Трябваше да бъде непрестанно под лекарски контрол, затова пожела да отиде при най-добрия си приятел от детските години — Стефан, главен лекар на планетарната болница на Марс. Тук заживя с мисълта, че всеки ден му е подарен, прие философски съдбата си и се стремеше да бъде до последния си дъх нормален, истински човек. А ето, че сега се бунтуваше. За първи път сякаш с нежелание включи системата за хемодиализа. А от нея зависеше животът му.

 

 

Не бяха се уговаряли да се срещат. Но Александър предчувствуваше, че ще я намери на същото място, където вчера я видя за първи път. Не се излъга. Лейли отново беше в креслото до панорамното стъкло на климатрона. Този път вътре бе по-топло — бе програмирала ранно лято от Средиземноморието. Нямаше нужда от одеяло и тя лежеше по изпъстрена с розови цветя копринена рокля. Самата тя бе като цвете, на което бяха накацали розови пеперуди. Изглеждаше гъвкава, струяща под леко шумолящия плат на роклята.

— Кой сезон обичаш най-много? — го попита тя без никакви формалности, като че ли се познаваха от години.

Александър се затрудни да й отговори веднага.

— При нас имаше хора, които искаха в климатрона да бъде вечна пролет или вечно лято — започна да подрежда мислите си той. — Само че повечето предпочитаха разнообразието. Нали и в живота на човека е така — има и пролет, и лято, и есен, и зима.

Лейли се размърда и внезапно изрече:

— Алекс, струва ми се, че хората около мен не говорят истината. — Този път той не се изненада от тази нейна скачаща като буен поток мисъл. От камък на камък — от едно на друго. — Крият нещо от мен. Станали са страшно, чак подозрително любезни. И родителите ми, и тук в болницата.

Александър с мъка я гледаше. Искаше му се да запомни черните й като маслини очи, навитите на охлювчета кичури, тази нежна кожа — мляко с какао, — която издаваше някакъв далечен родственик от черната раса. Лейли беше необикновено бъбрива. Какво ли искаше да скрие зад пороя от думи?

— Снощи гледах един филм — нареждаше тя. — За двама приятели, изпитатели на космически кораби. Бяха си обещали, ако единият от тях получи тежка контузия, която да го прикове на легло или да не може да живее пълноценно, другият да го избави от страданието. Все пак това е нечовешко да убиеш, дори от благородни подбуди. Или да сложиш край на живота си в името на някого…

— Напротив, саможертвата е най-човешкото качество — възрази й меко Александър. — Много майки биха предоставили живота си на децата си.

Лейли замълча, а после нервно каза:

— Разбира се, не ме слушай какво говоря. Всъщност аз съм покрусена от саможертвата и се прекланям пред нея. Но се питам дали бих могла да приема нещо такова.

— Всичко, дадено с любов, може да се приеме — промълви Александър.

В климатрона отново бе настъпил сумрак. Сенките пълзяха по тавана, давайки живот на един тайнствен и неразгадаем свят, към който обикновеният свят на светлината бе подозрителен и недоверчив. Но на Александър му се струваше, че е вече част от този безплътен лекокрил полумрак, зад който, кой знае, може би завършваше Всичкото и започваше Нищото.

— Трябва да се сбогуваме. — След видението думите му прозвучаха неестествено. — Тази нощ ще отпътувам надалеч.

Напразно Алекс чакаше Лейли да го попита защо си тръгва, накъде ще ходи, дали е оздравял, има ли при кого да отиде. Тя плачеше безмълвно в креслото си.

 

 

— Няма да те безпокоя повече, Стефане. Знам, че наближава критичният час за включване на апаратурата за хемодиализа. Отивам в стаята си. Исках само да ти кажа, че ти струваш много повече от мен, защото живееш със страданията на много хора.

— Какво говориш, Алекс? Твоята саможертва, непримиримостта ти към злощастието, жаждата за живот са достойни за преклонение. И аз като лекар не бих могъл да направя нищо за теб, ако ти не ми помагаше.

— Понякога ме обзема неприятното чувство, че всичко, което съм направил, е било излишно. Нали всеки миг ще си отида.

— Важното е как ще си отидеш, Алекс, какво ще оставиш след себе си. И мен ме е обхващало отчаяние особено като гледам такива безпомощни същества като Лейли, които понякога съм безсилен да изтръгна от небитието.

— Какво ирония на съдбата, Стефане? Нейното сърце е безнадеждно поразено, а организмът й е млад и трептящ за живот. А аз съм обречен, докато сърцето ми е здраво като на жребец, нали?

— Да, твоите вътрешни органи с изключение на черния дроб са абсолютно запазени.

Върху един от мониторите на главния болничен компютър, разположен в кабинета на главния лекар, където протичаше този разговор, затрептя тревожна червена светлина. Александър успокои с ръка своя приятел:

— Знам, че това е моята лампичка на живота. Отивам да я заредя. Прощавай.

 

 

Още щом влезе в кабинета си след нощната обиколка из болницата, Стефан усети, че нещо не е в ред. Компютърът монотонно мъркаше, но сред десетките синусоиди по екраните се очертаваше една бледозелена безпомощна права линия. Главният лекар се ужаси — това бе личният монитор на неговия приятел. Поиска моментална справка от паметта на машината. Отговорът й бе лаконичен: „Входящите данни за обект К–32 са блокирани.“ Изведнъж пред Стефан сякаш се подреди цялата мозайка от изминали събития, за да приеме една — и той не знаеше каква — потресаваща или величава картина. Може би и двете. Използувайки краткотрайното му отсъствие от кабинета и личния си код за влизане там, даден му като на доверен човек, Александър бе блокирал собствения си автоматичен контрольор. Така бе попречил на компютъра да алармира персонала, че жизненоважната хемодиализа в стая №32 не е извършена. И това се бе оказало фатално.

„На човек можеш да му вземеш, но не можеш да му дадеш насила живот“ — помисли си потресен докторът, докато деблокираше монитора. Освободен сякаш от някаква тежест, върху екрана изплува надпис: „Не забравяй, че моето сърце принадлежи на Лейли!“

Край