Борислав Кинков
Нашите рожби (дисертационна фантастика)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 52/1985 г.

История

  1. — Добавяне

Дремех до съпругата си пред телевизора, когато се позвъни. Тя, разбира се, не помръдна и аз повлякох с въздишка крака към вратата. На прага стоеше около десетгодишно момченце, както ми се стори — малко кривогледо и патраво. Кимнах:

— Думай, юнак.

— Вие ли сте кандидатът на техническите науки Васил Мисирски? — изфъфли малчуганът.

— Да — отвърнах позачуден.

— Здравей, татко — протегна ръка хлапакът. Забелязах, че тя е само с три пръста.

Светкавично притворих вратата зад мен и пошепнах:

— Какви ги говориш, малкият?

— Ами хайде помисли и ще се сетиш — заговорнически врътна глава мушморокът.

— Коя година си роден? — понижих още повече глас.

— Шейсет и седма.

— Я, че ти не изглеждаш на осемнайсет!

— Ами да, с такъв баща…

— По-полека! А коя е майка ти, изнудваче такова?

— Татко!…

— Е, добре де, да не би онази Маргарита или не, Мария?

— Татко, нима си толкова развратен?

— Слушай, приятел, шегите настрана!

— Но ти няма да отречеш, че преди деветнадесет години си се влюбил в Идея Техническа. Твърдял си, че имаш сериозни намерения. И тъй като тя е била наистина плодотворна, както си доказал в дисертацията си, съм се появил на бял свят.

— Добре де, а къде е милата ти сюрреалистична майчица? — не се предавах аз.

— Умря веднага след защитата ти — профъфли човечето. — За щастие ти поне не искаше да се откажеш от отпуснатите средства и така се оформих що-годе. Но страдам от троен стомах, кривогледство, дюстабанлийство, хипертрофия на дланите и т.н.

— Отказвам да те призная за син! — отсякох аз. — Това е лудост! Човек и идея, и в резултат — едно недоносче. А ако мога да попитам, какво в последна сметка искаш от мен?

Неочаквано момчето се просна на мозайката:

— Татко — изстена то, — извинявам се, инженер Мисирски; моля ви, довършете работата по мен. Не мога повече така, що се самоубия с ето този бръснач.

— Да ми беше само ти на главата! — изпъшках аз.

— Какво става тук? Кое е това дете? — Беше най-лошото — жена ми. Безуспешно се опитах да я избутам от вратата. — Защо те нарича татко, а? Не отричай, с ушите си чух — налиташе тя.

— Виждаш ли, понеже онази тема за суперинтономайзера се закучи, институтът спря финансирането.

— Лъжец! Я?! Къде е детето? Къде е детето, питам?

— Погледни де — обърнах се да й посоча и зинах от изненада. Там, където преди малко бе коленичило детето, лежеше само една книжна тухла. Бързо се овладях: — Ето, виждаш ли, мила, колегата Николов дойде да ми върне дисертацията, с която му бях услужил. Хайде, ти просто си уморена.

Жена ми се разрева. Вдигнах дисертационния си труд, прегърнах я и внимателно я поведох към хола.

Тя беше толкова разстроена, че изобщо не забеляза как ловко пъхнах в джоба си острия бръснач, който се търкаляше пред вратата.

Край