Любомир Георгиев
Кучешка история

След като го настаниха в креслото и поставиха шлема, който обхвана цялата му глава, доктор Алберти се наведе над него и прошепна доверително:

— Ще кажа няколко фрази. Вие ще ги повторите, като моля едновременно с това да нарисувате във въображението си картините, които те ще предизвикат.

— Да.

— Кажете: Слънцето се скрива зад планината, по улиците на града препускат сто тридесет и пет коня.

Хорас повтори бавно и отчетливо нищо незначещите за него думи. По двуметровия екран зад креслото пробляснаха хиляди ивици, които мигновено се начупиха в някакъв хаотичен танц.

— А сега кажете: Най-зелената трева на света е в двора на технологическия институт.

Хорас повтори и екранът отново се запълни с развихрени линии.

— Насищане? — попита главният оператор.

— Деветдесет и три процента — прозвуча по невидим високоговорител.

— Продължете, доктор Алберти — помоли главният оператор.

Доктор Алберти се приближи до креслото.

— Повторете: Роботите произвеждат машини, а машините произвеждат роботи.

Хорас произнесе думите, представяйки си огромен затворен кръг, по който шеметно пробягваха разноцветни светлини.

— Насищане?

— Деветдесет и девет процента и три десети.

Доктор Алберти погледна въпросително главния оператор.

— Мисля, че е достатъчно — каза той, — благодаря ви! И на вас, Хорас…

Роар Хорас беше най-добрият специалист по електроника и роботика във фирмата „Матадор“. В продължение на три месеца по нареждане на шефовете той беше непрекъснато в компанията на доктор Алберти — най-нашумелия психолог в последно време. Докторът имаше неограниченото право да наблюдава работата на Хорас и да анализира зараждането и изпълнението на идеите му. Дългите разговори и съвместните пътувания до континента за развлечение или за участие във всевъзможни симпозиуми ги сближиха.

Хорас подозираше, че се извършва сериозен експеримент, но подробностите му бяха неизвестни. Знаеше само, че фирмата плащаше щедро, защото веднъж, изпаднал в откровеност и добро настроение, Алберти заяви, че е златно момче, което ще му донесе четвърт милионче.

След това доктор Алберти изчезна, за да се появи отново два дни преди деня на записа. Когато седна в креслото, Хорас разбра замисъла на ръководството — искаха да направят запис на неговата индивидуалност и интелект. Той не се лъжеше. В продължение на месеци доктор Алберти беше анализирал психиката на Хорас и беше търсил онези ключови думи, съчетания на звуци и образи, които, преминали през неговия мозък и датчиците, свързани със система от най-мощни компютри, щяха да бъдат обработени със скорост от милиони милиарди операции в секунда. Осъществявайки записа, компютрите щяха да дешифрират съдържанието и връзките на всички мозъчни клетки и неврони и щяха да изградят точно копие на духовната му същност.

Каква беше целта на тази операция, Хорас не знаеше.

След три дни непрекъсната работа първата зрееща супербиоинтегрална схема беше готова.

 

 

Този път съвещанието на „великите“ се състоя по спешност и се проведе в специалния самолет, който кръжеше над океана. „Тримата велики“ — с това прозвище бяха известни Рони Хърд, Ларс Страй и Бил Руф, в чиито ръце бяха ръководството и съдбата на компанията за производство на интелигентни роботи „Олимпик“. За шефовете на компанията интелигентността беше разтегливо понятие — те смятаха за интелигентно всяко изделие, което им носеше печалба. Но напоследък ставаше нещо странно.

— Въпреки взетите мерки информацията продължава да изтича — нервно заяви Рони Хърд. — Нашите агенти установиха абсолютно достоверно, че в „Матадор“ са известни разработките ни за робота-войник. Нещо повече — те са разбрали за преговорите ни с правителството на Диего Мендес, знаят дори и цените, които предлагаме…

— Но това е абсурд! — възкликна тревожно Бил Руф. — Преговорите водих лично аз и само вие двамата знаете за подробностите. Нима мислите, че аз!?…

— Не, драги — каза замислено флегматичният Ларс Страй, — никой не те подозира. Това би било по-голям абсурд, защото и за тебе съдбата на компанията е въпрос на живот и смърт…

Конкурентната фирма „Матадор“ вече беше нанесла няколко зашеметяващи удара на „Олимпик“. По някакъв тайнствен начин три крупни сделки се провалиха, защото „Матадор“ изпревари компанията, като предложи същите роботи на значително по-ниски цени. И как не — та нали те нямаха разходите по разработките, всичко бяха получили наготово, сякаш десетките конструктори, математици и икономисти на „Олимпик“ бяха работили в кабинетите и лабораториите на „Матадор“.

— Излиза, че някой от нас тримата издава тайните — продължи Страй, — но явно, това е невъзможно! Тук има нещо…

— Те знаят всичко! — Гласът на Бил Руф се извиси още по-силно. — Откъде? От кого? Те ще ни погубят…

Тревогата у Страй нарастваше.

— Трябва да се действува! И то бързо!

В салона на самолета, изолиран от шума и обезопасен с дублирана електроннолъчева защита против подслушване, настана кратка тягостна тишина.

— Да, вече действуваме — каза след малко Рони Хърд, — възложих разследването на Колтрист. Дадох му неограничени пълномощия, ще разпитва всеки, ако прецени, че трябва да бъде разпитан…

— Кога започва? — попита Руф.

— Започнал е. Надява се, че ще може да докладва за резултатите след десет дни. Досега за разследването знаехме само аз и той. Вече знаете и вие…

— По дяволите — изруга Руф, — по-добре да не знаехме. Чудя се какво вече да мисля…

Хърд натисна бутона на уредбата и нареди на пилота да насочи самолета към летището.

… След три дни Колтрист — най-способният детектив на компанията, изчезна безследно. Хърд беше убеден, че това не стана случайно, той вече знаеше, че по някакви неизвестни пътища в „Матадор“ бяха разбрали за специалната задача на Колтрист. Страхувайки се да мисли за това, което ставаше през последните няколко месеца, Хърд зарови пръстите си в козината на любимото си куче Фаски, сякаш търсеше спасение в допира с вярното животно.

 

 

Марк Дизар беше млад и прочут. Славата му беше необикновена — той успя да предвиди всички резултати от миналогодишния хокеен турнир, като беше заявил, че ще посочи предварително и играчите, които ще отбележат головете. В добавка предвиди кой хокеист колко пъти ще бъде наказан и в кои мачове. Той написа прогнозите си, известни само на него, и ги запечати в плик пред нотариус един ден преди започването на турнира. Оказа се, че не можа да предвиди само наказанието на един хокеист и обясни това със смяната на един от съдиите, получил сърдечна криза в третата част на срещата. Резервният съдия излизаше за първи път на леденото поле и беше неизвестен.

Марк Дизар не криеше как беше постигнал това чудо. Той беше създал психокомпютър, в който заложи психомоторните данни на всички играчи, съдии, треньори, менажери и други участници в турнира. Тези данни се публикуваха редовно под формата на петредови таблици, но Дизар беше първият, който успя да ги вложи в компютъра така, че „да изиграе“ целия турнир предварително. С предвижданията той си направи нечувана реклама и получи предложения за работа в двадесет страни. Не прие нито едно и остана да усъвършенствува компютъра.

Марк Дизар се учуди много, когато късно вечерта го поканиха да се яви по спешност при „великия“ Рони Хърд. Като си блъскаше главата за какво ли му е притрябвал, той се остави в ръцете на двамата придружители, които го доведоха до кабинета на Хърд, минавайки по някакви дълги и заплетени коридори и стълбища.

Все още запъхтян и ругаещ наум патологичните предпазни мерки на „великия Рони“, Дизар погледна накриво Фаски, който лежеше пред бюрото. Кучето впери поглед в очите му и тихо изръмжа.

— Спокойно, Фаски. Това е приятел — меко каза Хърд, обръщайки се повече към Дизар, отколкото към кучето.

Фаски стана и бавно се отмести.

— Предполагам, че познавате добре производството на нашата компания, а също и изделията на „Матадор“…

Това не беше въпрос. Дизар кимна утвърдително, изпълнен с вътрешно напрежение.

„Ще ми предложи работа“ — помисли той.

— Вие ми трябвате, но не за това, за което мислите.

„Да те вземат мътните“ — изстреля в ума си Дизар.

Рони Хърд стана и размахвайки ръка, като сочеше някъде встрани, извика гневно:

— Те знаят всичко! От една година всички наши изобретения се патентоват от „Матадор“ преди нас. Те ограбват идеите ни. Нашите разработки се внедряват най-напред при тях. Ние загиваме!

Марк Дизар мълчеше.

Хърд се наведе над бюрото и загледа втренчено Дизар.

— Е? Какво мислите?

— Но при всичко това!? — Дизар направи широк полукръг с ръката си, за да покаже натъпканите с електроника стени.

— Да, и при всичко това. Похарчихме десет милиона за информационна защита, но резултат няма…

Хърд се отпусна уморено на креслото.

Дизар разбра. „Великият Рони“ го молеше, той беше готов да падне на колене пред него, ако беше сигурен, че Марк може да разкрие тайната.

— Вие сте последната ми надежда — мрачно каза Хърд — и няма да излезете оттук, докато…

— Да оставим заплахите настрана. — Дизар се опита да говори безгрижно, но вътрешно се питаше дали Хърд не е луд. — Мисля, че и вие няма да излезете, докато…

— Да, дявол да го вземе! — изкрещя Хърд. — Никой няма да излезе!

— Съгласен съм — успокоително каза Дизар, — но да започнем подред. Разказвайте…

Хърд говори повече от час. Когато завърши, от стената срещу бюрото се откриха ниши и от тях изпълзяха заредени със закуски и напитки платформи. От трета ниша пристигна храна и за Фаски. Марк гледаше с любопитство движещите се роботи, които се отправиха към определените им места, като въртяха бавно подносите си, за да покажат разнообразието на храната и питиетата.

— Освен вие тримата и пилота, в самолета имаше ли други хора? — попита Дизар.

— Не.

— Съмнявате ли се в пилота?

— Не. А и салонът на самолета е със специална защита.

— Кога разбрахте, че в „Матадор“ са узнали за съвещанието в самолета?

— Още на другия ден.

— По-точно?

— В единадесет без десет преди обяд.

— Съмнявате ли се в останалите двама?

— Не! Те нямат мотиви да предават информация. Нещо повече — те нямат интерес…

— Знаят ли, че сега съм при вас?

— Не.

— Добре… — каза замислено Дизар и отпи глътка уиски.

След кратка пауза Дизар попита:

— Какво ви прави най-силно впечатление в тази история?

— Това, че в „Матадор“ знаят и за съдържанието на разговорите с жена ми — предпазливо каза Хърд, — имам безспорни факти. Просто невероятно…

— Трябваше да започнете оттук — скочи Дизар. — Нима не разбирате, че това е сериозна следа!

— Нищо не разбирам, жена ми няма понятие от електроника…

— Ех, вие… — Марк искаше да продължи „дърто магаре“, но се спря навреме.

Фаски привърши с яденето и се излегна отново пред бюрото.

— Това означава, че цялата ви електроннолъчева защита за десет милиона е била излишна — ядосано каза Дизар, — сега разбирате ли ме?

— Донякъде…

— Излиза, че вие — Рони Хърд, предавате информацията…

— Не говорете глупости — извика Хърд, — не съм ви довел тук, за да ме разсмивате. Освен това трябва да ви е ясно, че в „Матадор“ знаят повече от мен. Аз не съм конструктор и не съм запознат с детайлите на изделията. За мен е важен крайният резултат.

— Добре, ще проверим и това. Наредете на вашите агенти да отидат в квартирата ми и да донесат продълговатата кутия във второто дясно отделение на червения пулт. Вратата на апартамента се отваря с комбинация от три секунди и двадесет и осем стотни при излъчване на линии номера осемнадесет, тридесет и три, шест и петнадесет. Смятам, че тези кретени ще се справят. Чекмеджето на пулта не е заключено.

— Не ви липсва самочувствие — изръмжа Хърд и даде нарежданията си по телефона.

Фаски стана и се доближи до Хърд. Той го погали по главата. Кучето изскимтя неспокойно, като гледаше предано господаря си.

— Сега, сега, скъпи — каза Хърд нежно и зарови ръце в козината му, — време е да се по-разтъпчеш…

— Кога извеждате кучето? — Марк се помъчи да бъде учтив, обръщайки внимание на любимеца на Хърд.

— Хм, кучето… — недоволно промърмори Хърд, смятайки, че Фаски не заслужава така директно да го наричат куче — сутрин, вечер — по това време.

— Кой го разхожда?

— Специален човек. Фаски не понася всеки.

Хърд посегна към един бутон на бюрото, но Дизар го спря с рязко движение.

— Не! Нали се разбрахме, че никой няма да излиза, докато…

— Фаски си има режим — прекъсна го Хърд. — Фаски си иска вечерната разходка. Нали виждате, че трябва да се облекчи…

— Господин Хърд, настоявам Фаски да остане!

С един скок кучето се намери върху бюрото и натисна с лапата си бутона. В стената се появи отвор и Фаски се втурна към него, но Марк го изпревари, като удари с юмрук бутона. Фаски спря рязко пред затворилата се стена и мигновено се хвърли върху Дизар.

— Фаски!! — изкрещя заплашително Хърд.

Ръмжейки, кучето се отдръпна от поваления Марк, който стана задъхано.

— Бива си го звярът… — промърмори той.

Смаяният Хърд гледаше втренчено Фаски.

— Никога не е бил злобен, но и никога не съм го лишавал от разходките му.

— Той много добре разбра, че аз го лиших от разходката.

— Много е умен.

— Виждам! — натъртено рече Марк.

Разнесе се звън. Вратата се отвори и човекът от охраната, без да влиза в кабинета, подаде на Дизар продълговата кутия. Той извади от нея някакъв странен уред с четири миниатюрни екрана, измъкна две антени и включи апарата. Разнесе се тихо писукане, три от екранчетата светнаха. Дизар впери поглед в пробягващите графични изображения и въртейки уреда, бързо попита:

— Фаски беше ли с вас в самолета?

— Той винаги е с мен — високомерно заяви Хърд.

— Дори и когато сте с жена си?

— Да.

— И ви придружава в лабораториите? — Дизар задаваше все по-бързо въпросите, без да откъсва поглед от екраните. — И присъствува на заседанията на дирекционния съвет? И на съвещанията ви с мистър Страй и мистър Руф?

— Той винаги е с мен — повтори Хърд, но този път в гласа му прозвуча тревога.

— Преди него имахте ли други кучета?

— Винаги съм имал кучета…

— При вас ли е роден Фаски?

— Не, купих го, когато беше на три месеца.

С изплезен език, дишайки тежко, Фаски гледаше трескаво в ръцете на Дизар. Единият от екраните на уреда непрекъснато усилваше блясъка си, пробягващите линии пулсираха все по-хаотично. Писукането на апарата стана непоносимо.

— Мистър Хърд — каза твърдо Марк, като се взираше в екраните, — тук сме трима души! Разбирате ли?

Разнесе се глух бумтеж. Ослепително белият екран изгасна мигновено.

— Фаски! — изкрещя Хърд и се хвърли към кучето, което издъхваше. Очите му бяха изскочили, от устата и ушите течеше гъста кървава каша.

— Фаски се самоуби, мистър Хърд — каза Дизар — или ако трябва да сме по-точни, те го убиха…

 

 

„Тримата велики“ бяха в кабинета на Рони Хърд и слушаха внимателно Марк.

— Когато разтворихме черепа на кучето, намерихме разбитите остатъци на някакво устройство от непозната органична материя. В цялостен вид щеше да бъде с големината на яйце. Разрушаването му е било програмирано, в случай че бъде разкрито. Засега сме сигурни в три неща — устройството е присадено в мозъка на кучето веднага след раждането му, захранвало се е с жизнената енергия на животното и е растяло до зададените параметри. Очевидно, че това е бил изкуствен интелект с изключителна квалификация в областта на електрониката и роботиката. Всъщност Фаски е бил куче с човешки мозък, при това мозък от суперкласа. Получаването на цялата информация в „Матадор“ е ставало чрез кучето, и по-точно — чрез устройството в неговия мозък.

— Но как е било осъществявано предаването? — извика с необикновена за него нервност флегматичният Страй.

— За това може само да се предполага. И ние си блъскаме главите… Възможен е само един извод — при своите сутрешни и вечерни разходки Фаски се е облекчавал, при това вероятно само на метални стълбове. Чрез устройството съответно кодирана и пакетирана, информацията по кръвен път е постъпвала в отделителната система на кучето. Металните стълбове са служили за антена, а сигналите са били приемани със спътници. Нали Фаски се е разхождал по едно и също време, мистър Хърд?

Дизар погледна иронично притихналия в креслото Хърд, който промърмори:

— Кучешка история!

 

 

Доктор Алберти се наведе и прошепна доверително:

— А сега кажете: Сто и осем делфина скачат в искрящата вода.

В „Матадор“ още не бяха вдигнали бялото знаме…