Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Бремя бессмертия, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Петко Константинов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 39,40/1985 г.
История
- — Добавяне
— Това е задънена улица — каза Олс. — Битката за дълголетие е загубена.
— Съвсем не — възрази Клинч. — Успехите на геронтологията са очевидни. Средната продължителност на живота достигна осемдесет години.
— След половин век ще бъде осемдесет и една, а след хилядолетие — най-много — деветдесет.
— Така ли предполагате?
— Аз съм скучен човек — безцветно отговори Олс. — Не умея да правя предположения. Моята стихия са фактите.
— Тогава как?…
— Всичко е елементарно: милиард бита информация и прогнозиращ компютър.
— Компютърът не е способен да предвиди голям скок…
— Ох!… Стига е тези големи скокове! — неочаквано раздразнен, го прекъсна Олс. — Не се самозалъгвайте. Средната продължителност на живота се повиши, но не благодарение на геронтологията. Просто детската смъртност е сведена до минимум. За сметка на това дълголетниците, прехвърлили стогодишната граница, сега са три пъти по-малко, отколкото по времето на прадедите ни. Намали се дисперсията, раздробеността на индивидуалната продължителност на живота. Тържествува вторият закон на термодинамиката: изравняването на всички възможни потенциали!
— Какво общо има тук термодинамиката? — понамръщи се Клинч.
— Имам предвид всеобщия характер на този закон. Преценете сам: деветдесет процента от хората доживяват до седемдесет и пет. Минимумът е заслуга на здравеопазването и техниката на безопасността. А как да си обясним максимума?
Клинч смутено разтвори ръце.
— Просто не съм мислил за това. Но ето — медицината победи рака, пребори се с грипа. Дори склерозата и съпътствуващите я сърдечносъдови заболявания…
— Но болестите, които доскоро приемахме за относително безобидни, придобиват заплашителни форми. Коклюшът беше болест на бебетата, а сега коси старците… Или пък варицелата…
— Това е просто резултат от невнимание — възрази Клинч. — Навремето са я отнесли на Венера, а оттам се върна…
— Новата чума? Но кой знае защо шарката не вреди на младите, а вкарва в гроба навършилите осемдесет години! При това забележете — понижи глас Олс, — че старческите болести — мутанти се срещат все по-често. Създава се впечатление, че успехите на медицината са нарушили равновесието и сега то се възстановява на друга основа.
— Мрачна картина. Но вие не предлагате да вдигнем бялото знаме и да се оставим на милостта на природата, нали?
Лицето на Олс се вкамени.
— Природата натрапи на хората една продължителна позиционна война. Без да забележим, ние преминахме към глуха отбрана, но и при най-малката сполука вдигаме шум като за решаваща победа.
— И какъв е изходът?
— Трябва да се промени стратегията. Стига сме си пилели силите за дреболии. Проблемът за дълголетието е безперспективен. Отдавна трябваше да му се сложи кръст. Колкото и да живее човек — все не му стига! И наистина, с какво триста години се отличават от осемдесет? И едното, и другото е нищожно.
— А в замяна какво?
— Безсмъртие…
Клинч извика:
— Да не сте луд, колега!?
— Може ли някой да бъде сигурен в това? — вдигна рамене Олс. — Вие сте шокиран от терминологията. Възприемете безсмъртието като математическа категория, равностойна на понятието „безкрайност“. Но дявол да го вземе, аз имам предвид друго. Как да ви обясня?… Нали знаете какво е клинична смърт? Тогава представете си по аналогия клинично безсмъртие. За това точно става дума!
Познаваха го навсякъде из града — по малко странното държане на главата, по отчуждения поглед (той сякаш се вглеждаше в нещо недостъпно за чужди погледи) и най-вече просто по сребристия обръч на челото му.
— Безсмъртния! Безсмъртния идва! — шушнеше се зад гърба му.
Той така и не можа да свикне с популярността, която отначало малко го ласкаеше, но после започна непоносимо да го дразни. Разглеждаха го с болезнено любопитство — като чудовище.
— Безсмъртния! Безсмъртния идва…
„Сякаш съм прокажен… Отбягват ме само защото ще надживея всички… Тялото ми си е все така тленно… чака го физическо унищожение, а дали новата, изкуствената плът ще стане моя плът?“
— Безсмъртния! Безсмъртния идва…
От време на време той наистина се чувствуваше предател. Като преял сред осъдени на глад. Искаше му се да свали сребристия обръч от челото си и да викне колкото му глас държи:
— И аз съм като вас! Аз съм с вас!
Металната лента на главата му се възприемаше от всички като символ на безсмъртието. А за него тя беше ненаситен паяк, който жадно изсмукваше от мозъка му информация за всяко вдишване, за всеки тласък на кръвта, за най-съкровеното и потайното. Каинов печат.
Много пъти мислено чупеше и стъпкваше омразния обръч.
„Не ми трябва безсмъртие — беззвучно стенеше той. — Убедиха ме, увериха ме, че всичко е заради вас. И аз се принесох в жертва, но вие не я приехте!“
— Безсмъртния! Безсмъртния идва…
„Какво разбирате вие от безсмъртие?… Да изживееш физическата си смърт и да предадеш собственото си «аз» на информационен двойник, който ще продължи да съществува неопределено дълго време — това ли е съдба, на която може да се завиди?“
— Безотговорен експеримент — прекъсна го Председателят. — И все пак… Вие разбирате ли какво сте направили, Олс? Погледнете матрицата. Там има около пет милиона заявки за безсмъртие. А колко още ще има?! Ще можете ли да ги изпълните?
— Разбира се, че не. Заинтересува ме принципът и той се потвърди. А с масовото производство, с конвейера на безсмъртието да се занимават други. Някой искал ли е от съпрузите Кюри да построят ядрени реактори?
— Един безсмъртен на десет милиарда живи… И кой е този щастливец, обкръжен с всеобщо внимание? — заинтересува се Марта.
— Щастливец ли? — Олс тъжно се усмихна. — Просто средностатистически ерген, избран от масата чрез компютър. И представете си, дори трябваше да го увещаваме!
— Между другото, никой не моли за безсмъртие за себе си — отбеляза Председателят. — Ето слушайте… „Моят баща с целия си живот е заслужил безсмъртие…“, „Аз я обичам и искам тя да бъде безсмъртна…“ „Моля за безсмъртието на моя учител…“ Какво ще им отговорите, Олс?
— Трябва да им се каже истината. Провежда се единичен експеримент, а внедряването му е още много далеч. Но в бъдеще безсмъртието ще стане, както се казва, въпрос на техника.
— И как си го представяте?
— Най-напред ще трябва да се обезсмъртят гениите — те не са много. След това изтъкнатите хора…
— А останалите?
— Всеобщото безсмъртие е утопия. Пък и каква ли ценност за човечеството може да представлява посредствеността?
— И кой ще бъде този храбрец, който ще лишава от безсмъртие? — попита Председателят.
— Компютърът. Още в двадесети век са въвели показател за интелекта. Ако се приеме той за критерий…
— Но това е ужасно! — не издържа Марта. — Да се разделят насила близки хора?
— А смъртта не ги ли разделя?
— Да се създаде каста на безсмъртните — поклати глава. Председателят, — до какво ще доведе това?
— Ще се злоупотребява с безсмъртието… — развълнувано проговори Клинч. — Заради него ще се решават на най-тежки престъпления. Ще са готови да заложат и душата си. Ще се разклатят устоите на обществото. Но ако е възможно всички да станат безсмъртни…
— Уви — намръщи се Председателят, — в такъв случай човечеството изобщо ще бъде обречено. Смяната на поколенията е необходим стимул за развитието. В противен случай са неминуеми застоят, деградацията, тържеството на ентропията.
— Този ваш Безсмъртен е съвършен егоист — не на място се обади Клинч. — Чувствува се едва ли не като бог. Отсъствуващ поглед — сякаш наоколо не са хора, а…
— Да не би да му завиждате? — учуди се Марта.
Клинч побледня.
— Аз? Дали завиждам? Впрочем… Ама вие май наистина сте права! Толкова по-зле за мен!
— За всички нас — уточни Председателят.
Прекоси няколко квартала и видя горяща къща. Пожарникарите укротяваха огъня със струи пяна. Някаква жена се мъчеше да се промъкне през кордона.
— Пуснете ме! Там е дъщеря ми!
— В къщата няма никой — задържаха я.
Погледът на жената срещна погледа на Безсмъртния.
— Проклет да си! — викна тя, задъхвайки се от ненавист. — Безсмъртен страхливец.
Той не отговори. Пристъпи напред. Облъхна го горещина.
— Стойте! — плахо извика някой.
— Това е Безсмъртния! — отговориха му.
Сърцето му се сви, но изведнъж му стана така хубаво и леко, както никога преди. Усмихна се на хората, без да скрива тържеството си — бремето на безсмъртието не го беше пречупило! Внимателно сне сребристия обръч от главата си, постави го на земята и без да се оглежда, прекрачи в горящата къща.