Александър Плонски
Бремето на безсмъртието

— Това е задънена улица — каза Олс. — Битката за дълголетие е загубена.

— Съвсем не — възрази Клинч. — Успехите на геронтологията са очевидни. Средната продължителност на живота достигна осемдесет години.

— След половин век ще бъде осемдесет и една, а след хилядолетие — най-много — деветдесет.

— Така ли предполагате?

— Аз съм скучен човек — безцветно отговори Олс. — Не умея да правя предположения. Моята стихия са фактите.

— Тогава как?…

— Всичко е елементарно: милиард бита информация и прогнозиращ компютър.

— Компютърът не е способен да предвиди голям скок…

— Ох!… Стига е тези големи скокове! — неочаквано раздразнен, го прекъсна Олс. — Не се самозалъгвайте. Средната продължителност на живота се повиши, но не благодарение на геронтологията. Просто детската смъртност е сведена до минимум. За сметка на това дълголетниците, прехвърлили стогодишната граница, сега са три пъти по-малко, отколкото по времето на прадедите ни. Намали се дисперсията, раздробеността на индивидуалната продължителност на живота. Тържествува вторият закон на термодинамиката: изравняването на всички възможни потенциали!

— Какво общо има тук термодинамиката? — понамръщи се Клинч.

— Имам предвид всеобщия характер на този закон. Преценете сам: деветдесет процента от хората доживяват до седемдесет и пет. Минимумът е заслуга на здравеопазването и техниката на безопасността. А как да си обясним максимума?

Клинч смутено разтвори ръце.

— Просто не съм мислил за това. Но ето — медицината победи рака, пребори се с грипа. Дори склерозата и съпътствуващите я сърдечносъдови заболявания…

— Но болестите, които доскоро приемахме за относително безобидни, придобиват заплашителни форми. Коклюшът беше болест на бебетата, а сега коси старците… Или пък варицелата…

— Това е просто резултат от невнимание — възрази Клинч. — Навремето са я отнесли на Венера, а оттам се върна…

— Новата чума? Но кой знае защо шарката не вреди на младите, а вкарва в гроба навършилите осемдесет години! При това забележете — понижи глас Олс, — че старческите болести — мутанти се срещат все по-често. Създава се впечатление, че успехите на медицината са нарушили равновесието и сега то се възстановява на друга основа.

— Мрачна картина. Но вие не предлагате да вдигнем бялото знаме и да се оставим на милостта на природата, нали?

Лицето на Олс се вкамени.

— Природата натрапи на хората една продължителна позиционна война. Без да забележим, ние преминахме към глуха отбрана, но и при най-малката сполука вдигаме шум като за решаваща победа.

— И какъв е изходът?

— Трябва да се промени стратегията. Стига сме си пилели силите за дреболии. Проблемът за дълголетието е безперспективен. Отдавна трябваше да му се сложи кръст. Колкото и да живее човек — все не му стига! И наистина, с какво триста години се отличават от осемдесет? И едното, и другото е нищожно.

— А в замяна какво?

— Безсмъртие…

Клинч извика:

— Да не сте луд, колега!?

— Може ли някой да бъде сигурен в това? — вдигна рамене Олс. — Вие сте шокиран от терминологията. Възприемете безсмъртието като математическа категория, равностойна на понятието „безкрайност“. Но дявол да го вземе, аз имам предвид друго. Как да ви обясня?… Нали знаете какво е клинична смърт? Тогава представете си по аналогия клинично безсмъртие. За това точно става дума!

 

 

Познаваха го навсякъде из града — по малко странното държане на главата, по отчуждения поглед (той сякаш се вглеждаше в нещо недостъпно за чужди погледи) и най-вече просто по сребристия обръч на челото му.

— Безсмъртния! Безсмъртния идва! — шушнеше се зад гърба му.

Той така и не можа да свикне с популярността, която отначало малко го ласкаеше, но после започна непоносимо да го дразни. Разглеждаха го с болезнено любопитство — като чудовище.

— Безсмъртния! Безсмъртния идва…

„Сякаш съм прокажен… Отбягват ме само защото ще надживея всички… Тялото ми си е все така тленно… чака го физическо унищожение, а дали новата, изкуствената плът ще стане моя плът?“

— Безсмъртния! Безсмъртния идва…

От време на време той наистина се чувствуваше предател. Като преял сред осъдени на глад. Искаше му се да свали сребристия обръч от челото си и да викне колкото му глас държи:

— И аз съм като вас! Аз съм с вас!

Металната лента на главата му се възприемаше от всички като символ на безсмъртието. А за него тя беше ненаситен паяк, който жадно изсмукваше от мозъка му информация за всяко вдишване, за всеки тласък на кръвта, за най-съкровеното и потайното. Каинов печат.

Много пъти мислено чупеше и стъпкваше омразния обръч.

„Не ми трябва безсмъртие — беззвучно стенеше той. — Убедиха ме, увериха ме, че всичко е заради вас. И аз се принесох в жертва, но вие не я приехте!“

— Безсмъртния! Безсмъртния идва…

„Какво разбирате вие от безсмъртие?… Да изживееш физическата си смърт и да предадеш собственото си «аз» на информационен двойник, който ще продължи да съществува неопределено дълго време — това ли е съдба, на която може да се завиди?“

 

 

— Безотговорен експеримент — прекъсна го Председателят. — И все пак… Вие разбирате ли какво сте направили, Олс? Погледнете матрицата. Там има около пет милиона заявки за безсмъртие. А колко още ще има?! Ще можете ли да ги изпълните?

— Разбира се, че не. Заинтересува ме принципът и той се потвърди. А с масовото производство, с конвейера на безсмъртието да се занимават други. Някой искал ли е от съпрузите Кюри да построят ядрени реактори?

— Един безсмъртен на десет милиарда живи… И кой е този щастливец, обкръжен с всеобщо внимание? — заинтересува се Марта.

— Щастливец ли? — Олс тъжно се усмихна. — Просто средностатистически ерген, избран от масата чрез компютър. И представете си, дори трябваше да го увещаваме!

— Между другото, никой не моли за безсмъртие за себе си — отбеляза Председателят. — Ето слушайте… „Моят баща с целия си живот е заслужил безсмъртие…“, „Аз я обичам и искам тя да бъде безсмъртна…“ „Моля за безсмъртието на моя учител…“ Какво ще им отговорите, Олс?

— Трябва да им се каже истината. Провежда се единичен експеримент, а внедряването му е още много далеч. Но в бъдеще безсмъртието ще стане, както се казва, въпрос на техника.

— И как си го представяте?

— Най-напред ще трябва да се обезсмъртят гениите — те не са много. След това изтъкнатите хора…

— А останалите?

— Всеобщото безсмъртие е утопия. Пък и каква ли ценност за човечеството може да представлява посредствеността?

— И кой ще бъде този храбрец, който ще лишава от безсмъртие? — попита Председателят.

— Компютърът. Още в двадесети век са въвели показател за интелекта. Ако се приеме той за критерий…

— Но това е ужасно! — не издържа Марта. — Да се разделят насила близки хора?

— А смъртта не ги ли разделя?

— Да се създаде каста на безсмъртните — поклати глава. Председателят, — до какво ще доведе това?

— Ще се злоупотребява с безсмъртието… — развълнувано проговори Клинч. — Заради него ще се решават на най-тежки престъпления. Ще са готови да заложат и душата си. Ще се разклатят устоите на обществото. Но ако е възможно всички да станат безсмъртни…

— Уви — намръщи се Председателят, — в такъв случай човечеството изобщо ще бъде обречено. Смяната на поколенията е необходим стимул за развитието. В противен случай са неминуеми застоят, деградацията, тържеството на ентропията.

— Този ваш Безсмъртен е съвършен егоист — не на място се обади Клинч. — Чувствува се едва ли не като бог. Отсъствуващ поглед — сякаш наоколо не са хора, а…

— Да не би да му завиждате? — учуди се Марта.

Клинч побледня.

— Аз? Дали завиждам? Впрочем… Ама вие май наистина сте права! Толкова по-зле за мен!

— За всички нас — уточни Председателят.

 

 

Прекоси няколко квартала и видя горяща къща. Пожарникарите укротяваха огъня със струи пяна. Някаква жена се мъчеше да се промъкне през кордона.

— Пуснете ме! Там е дъщеря ми!

— В къщата няма никой — задържаха я.

Погледът на жената срещна погледа на Безсмъртния.

— Проклет да си! — викна тя, задъхвайки се от ненавист. — Безсмъртен страхливец.

Той не отговори. Пристъпи напред. Облъхна го горещина.

— Стойте! — плахо извика някой.

— Това е Безсмъртния! — отговориха му.

Сърцето му се сви, но изведнъж му стана така хубаво и леко, както никога преди. Усмихна се на хората, без да скрива тържеството си — бремето на безсмъртието не го беше пречупило! Внимателно сне сребристия обръч от главата си, постави го на земята и без да се оглежда, прекрачи в горящата къща.