Оригинално заглавие
Агасфер из созвездия Лебедя, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 35,36,37/1985 г.

Преводът е със съкращения.


Тъмни, разпокъсани облаци се носеха над заседналия сред ледовете кораб. Екипажът и пътниците, поели риска на романтичното полярно пътешествие, с нетърпение очакваха помощ от ледоразбивача. Но „Ермак“ сега се намираше в Карско море и щеше да се забави. По радиото съобщиха, че ще пристигне на разсъмване.

Времето беше лошо. Вятърът духаше от североизток към запад и променящата му се посока ту притискаше към брега леденото поле, в което непредпазливо беше навлязъл „Вацлав Воровски“, ту отново разреждаше леда и тогава започваха напразни опити корабът самостоятелно да се измъкне от клопката.

На пътниците обявиха, че престоят сред ледовете и освобождаването с помощта на ледоразбивача са предварително запланувани. Това имало за цел да покаже нагледно каква опасност е представлявало в „доброто старо време“ това, което за съвременното корабоплаване в Арктика е дребна работа.

Пътниците се ободриха, вечерта танцуваха и се веселиха, без да подозират колко ловко ги успокои първият помощник-капитан, известният шегаджия Игор Чесноков.

Към един часа през нощта пътниците се прибраха в каютите си и първият помощник реши да пообиколи кораба, преди да си легне. Той започна от носовите помещения, където живееше екипажът, влезе в празния салон за танци, надникна в камбуза и когато минаваше през пътническия коридор, дочу неясен шум. Игор спря и се ослуша.

— Не — каза сподавен глас, — не… Сега няма да си отидеш…

Чу се тропот, ръмжене, ругатня, после неочаквано се засмяха.

— Ама нямам нищо против — произнесе втори глас, весел и спокоен. — Защо така се нервирате?

— Сега ще разбереш… Хайде!

Чесноков тръгна напред. Не му харесаха тези гласове в коридора, никак не му харесаха… Още малко и щеше да види тези, които скитаха нощем из кораба.

И в този момент токът изгасна. Сигурно превключваха на друг генератор, механикът му беше говорил за това.

Първият помощник чу объркани стъпки, шум от борба, отново смях, после се хлопна врата на каюта, настъпи тишина и лампите светнаха.

Чесноков зави по коридора, там нямаше никой. Ослуша се, след това бавно мина напред и излезе на левия борд. Спря до вратата на една от каютите. Стори му се, че вътре някой говори. Погледна часовника си — един и четиридесет. Доста късно за разговори… Чесноков въздъхна, приготви се да произнесе нужните извинения и решително почука на вратата.

Гласовете притихнаха.

Чесноков отново почука — тактично, но настойчиво. Измина около минута, после задрънка ключ и вратата се отвори.

Висок и едър младеж с малка шкиперска брадичка отвори каютата. Облечен бе в дебел вълнен пуловер и модерно протрити дънки. Той видя първия помощник и направи крачка назад, като се стараеше да придаде на сърдитото си лице приветливо изражение.

— Извинете — каза първият помощник, — стори ми се, че прекалено разгорещено спорите… Моля, да се запознаем…

— Беглов — промърмори домакинът, — Владимир Петрович. Геолог и ваш пътник.

От креслото се надигна другият човек. Игор Николаевич го позна и смръщи вежди.

— Канделаки? — каза той. — Не очаквах да ви срещна… Нали знаете, че администрацията на кораба не одобрява извънслужебните отношения на екипажа с пътниците. Какво правите тук толкова късно?

Морякът Феликс Канделаки дойде на кораба в Диксън. Оттук трябваше да изпратят в Ленинград двама курсанти, които бяха на практика при тях. Когато същият този Канделаки дойде при помощник-капитана и каза, че се връща от Тикси, където работел на ледоразбивач, и сега иска да поплава на „Воровски“, като преглеждаше документите му, Чесноков реши, че на земята все пак има справедливост.

Феликс работеше вече две седмици и боцманът на два пъти намекна, че не би било лошо да задържат това момче на кораба.

— Какво правите тук, Феликс? — повтори Чесноков.

Морякът мълчаливо се усмихваше.

— Ами ние… Значи така — започна геологът. — Мой работник. В експедицията бяхме заедно.

Той беше развълнуван, заекваше, дишаше тежко и беше пълна противоположност на невъзмутимия Канделаки.

— Позволете ми да обясня, Игор Николаевич — намеси се той най-накрая, като продължаваше доброжелателно да се усмихва. — Владимир Петрович е мой бивш началник. По-рано работех при него в геоложката експедиция. Днес се срещнахме случайно. Той ме покани. И ето сега седим и си приказваме за това-онова…

На Игор му се стори, че по красивото мургаво лице на Феликс се мярна иронична усмивка, но обяснението беше доста резонно и той не виждаше повод повече да остава в каютата, още повече в такъв късен час.

— Да, разбира се — каза геологът, — той е мой стар приятел… Нали не нарушаваме…?

— Като че ли не — отговори Чесноков, погледна орловия профил на вежливо обърналия се Феликс, още веднъж се извини и излезе от каютата.

Събудиха го към пет часа. Чукаха тихо, но бързо и неспокойно. Игор Николаевич реши, че е пристигнал „Ермак“, стана, наметна си раирания халат и като се загръщаше с една ръка, с другата завъртя ключа.

Зад вратата стоеше геологът. Изглеждаше смаян.

— Отиде си — каза той с пресипнал глас, — той си отиде… Извинете…

— Кой си отиде? — попита Чесноков.

— Иван — отговори Беглов. — Дудкин си отиде.

— Какъв Дудкин?

— Ама, да — махна с ръка той, — нали вие… Ами този, как беше… Вася, Феликс… Как беше? С една дума Амстердам…

„Само това ни липсваше — си помисли Чесноков и погледна към телефона, спомняйки си номера на корабния лекар. — Освен това, не е пиян. Това е доста по-лошо.“

— Ама вие влизайте — каза той ласкаво. Някъде беше чел, че с тази категория болни трябва да бъдеш приветлив и добър. — Влизайте и се разполагайте. О, няма да ви навреди чашка коняк…

Дока то черпеше гостенина и разговаряше с него, Игор се приближи до телефона и вече взе слушалката, когато геологът, гаврътвайки коняка, изведнъж твърдо и отчетливо произнесе:

— Този ваш Феликс изобщо не е Канделаки. Той е Иван Дудкин, или Вася Амстердам… Едно и също… Това е.

— Какво? — възкликна първият помощник и хвърли слушалката. — Значи той не е същият, за когото…

Беглов кимна и подаде чашката си.

— Хубав коняк — каза той, когато смаяният Игор Николаевич отново му напълни чашката. — Налейте си и вие. Добре ще ви дойде… Мен май ме отпуска.

Той отпи. Помощник-капитанът повъртя чашката си и машинално изпи съдържанието й.

— Току-що го изпратих до борда — проговори геологът. — Той слезе на леда и се скри в снеговете… И вече няма да го срещна.

— Не се съмнявам — подхвърли Чесноков и грабна слушалката.

Беглов хвана ръката му.

— Какво смятате да правите?

— Да поправя извършеното от двама луди — отговори първият помощник, освобождавайки ръката си. — Обявявам тревога „човек зад борда“!

— Почакайте — извика геологът, — не правете това! Няма нужда от тревога. Феликс Канделаки не е Иван Дудкин и не е Вася Амстердам. Той не е човек!

— Вижте какво — разсърди се Игор Николаевич, — аз обичам остроумните, но в пет часа сутринта да разиграва хората може само закоравял мошеник. Не ми разправяй врели-некипели, момче! И кой е според вас този Феликс, който здравата ще си изпати, ако и той участвува в тази шега? Кой е този притежател на три толкова мили фамилии? Крадец-рецидивист?

— Не — тихо произнесе Владимир Петрович. — Той е Ахасфер от съзвездието Лебед.

* * *

… Той сам си беше определил задачата, опитвайки се за един ден да отработи два маршрута, и сега, завършвайки втория, извънплановия, проклинаше и чиновниците, съкратили щатовете, и дългия северен ден, и себе си, и своята алчност за работа.

Цялата експедиция беше тук. Първи го посрещнаха двете лайки с библейски имена. Хората също излязоха на стотина крачки, но не свалиха раницата от гърба на тежко крачещия Беглов: не беше прието според етикета на тайгата. Щом човек е на крака, той ще преодолее сам тези метри. Ако му окажеш помощ при самия стан, значи да го обидиш.

Докато Беглов се миеше, сваляйки умората със студената вода, колекторката Зося, която му поливаше, не се стърпя и прошепна:

— Имаме си гост, Владимир Петрович! Един симпатичен… Мургавичък…

На Зося всички мъже й бяха симпатични освен тези от експедицията. За тях Зося беше истински айсберг и затова Беглов пропусна забележката на колекторката.

Но съобщението за гостенина го развълнува, в безлюдната тайга всеки нов човек беше събитие. Владимир Петрович се избърса и отиде в голямата палатка, откъдето се носеха весели възгласи и дружен смях.

Той надникна в палатката, смехът стихна и Беглов дружелюбно попита:

— Е, кой е тук гостенинът? Излизай да се запознаем.

После си спомни, че тогава го порази гладко избръснатото лице на непознатия. Такъв разкош никой в тайгата не си позволяваше. И условия няма, и традиция има да се пуска брада, а и от комарите е сигурно спасение като обраснеш чак до очите.

А този другар сякаш е излязъл от козметичен салон. Очите му големи, добри, тъмните коси — сресани назад и стигат почти до раменете. Усмихна се приветливо, пръв протегна ръка на Беглов.

— Аз съм Дудкин — каза пришълецът, — а ми викат Иван… Ловец съм от Окачупиха. Косих сено и минах край вас.

Вярно, чувал беше Беглов за това село, на около сто и петдесет версти от тях.

— Е, добре — каза той на ловеца, стискайки силната му ръка. — Бъди ни гост, Дудкин Иван, а може би ще останеш с нас, ще се радваме.

Дудкин широко се усмихна.

— Може и да остана — каза той и сви рамене. — До сезона има време, а и на село е скука, само жени и деца…

— Имаш ли някакви документи? — попита Беглов, като не вярваше на късмета. — Или се пошегува, ловецо?

— Че кво да се шегувам? — отвърна Иван. — За работа не се шегуват, ето ми бумагите.

Беглов погледна документите, видя, че са приемливи, и веднага написа в бележника си заповед за назначаване на Иван Дудкин като временен работник в геоложката експедиция.

* * *

… Първият помощник-капитан учудено го погледна.

— Излиза, че нашите истории си приличат — каза той на Беглов. — И при мен той дойде да работи временно и показа много редовни документи… Но какво общо има тук съзвездието Лебед?

— Чакайте, ще дойде и съзвездието — отговори Владимир Петрович. — Но първо чуйте историята за обикновения лебед. Мога ли да запаля? Отказах ги преди година, а сега пак ми се допуши.

— Пушете — каза Чесноков, — ето цигари!

Беглов запали и дълбоко пое тютюневия дим.

— И така — произнесе той, — това се случи една седмица след пристигането на новия работник. Иван Дудкин допадна на всички, освен може би на Кълвача — Стрекозов, който впрочем на никого не беше симпатичен. Работеше добре, но що се отнася да възпитаваме у него нравствени качества, нямахме време за това.

Самият Дудкин не изпитваше неприязън към Стрекозов, а когато онзи го закачеше, отговаряше с шега или с обезоръжаваща усмивка.

Иван работеше отлично, разбираше от половин дума, сякаш не за първи път участваше в експедиция. А после се случи тази история… Определихме си нещо като почивен ден за битови нужди — къпане, пране. Аз седях в палатката си и подреждах записките. Бях в отлично настроение — работите вървяха по график, резултатите щяха да са повече от добри… И изведнъж чух изстрел. Захвърлих веднага всичко и изскочих навън — беше категорично забранено да се стреля без причина близо до палатките. Близо до пропастта, където клокочеше бурният поток Бормотуй, стоеше ухилен Кълвача с двуцевка в ръка. В небето безпомощно се преобръщаше лебед. Опитвайки се да се задържи на раненото крило, той силно пищеше за помощ. Но си личеше, че ще падне във водите на Бормотуй… Ние мълчаливо гледахме Стрекозов, но той само гадно се хилеше и намигаше. „Става за мезе… Жалко, че отиде за храна на рибите…“ Изведнъж лицето му се изкриви, той затрепери, малките му очички уплашено зашариха, челюстта му увисна и този звероподобен мъжага жално произнесе: „Майчице…“

Обърнах се. Към Стрекозов бавно вървеше Дудкин. Лицето му беше безстрастно, по-скоро замислено, но погледът му не се откъсваше от неочаквано видиотилия се Стрекозов. Изведнъж Кълвача се раздвижи, закима с глава, изпразни пушката, фрасна я о един камък и я счупи. Иван отиде до пропастта, махна с ръка и Стрекозов падна на колене като склони глава до земята.

Лебедът беше вече близо до водата. И тогава Иван се затича и скочи в пропастта…

Геологът пое въздух и посегна към цигарите. Запали и продължи:

— Не може да остане жив човек, скочил от височина сто метра. Никога не мога да забравя обаче как падаше Дудкин в Бормотуй… Затича се, скочи и изчезна в пропастта. Изтичах и видях как новият ми работник бавно, разбирате ли, бавно се спускаше към водите на Бормотуй. Сега, като си спомням тази потресаваща картина, си я обяснявам с това, че в мозъка ми времето сякаш бе спряло и падането на Иван изглеждаше във въображението ми като забавени филмови кадри. Какво друго можех да помисля? Разумът винаги се стреми да обясни непонятното със земни, естествени аналогии. И ако съзнанието знае, че хората не могат да летят, тогава то по-скоро ще се усъмни в собствената си нормалност.

Разбира се, в онези мигове не ми беше до абстрактни умувания. Цялата експедиция се беше побъркала от случилото се. Зося зашлеви звънка плесница на вдигналия се Стрекозов, който само безсмислено се пулеше и се озърташе страхливо.

Иван със спасения лебед благополучно излезе на брега и най-учудващото беше, че никой не се замисли за фантастичния му скок. После той изчезна…

— Лебедът ли? — попита Чесноков.

— Какво общо има тук лебедът? Изчезна Иван Дудкин. Да си призная честно, много подозирах тогава Кълвача, но той имаше „желязно алиби“ и ние решихме, че си е отишъл в родното село. Поработи две седмици при нас и си отиде…

— Две седмици ли? Забавно… Днес точно стават две седмици, откакто Феликс дойде при мен на остров Диксън.

— Вася Амстердам работи в лабораторията на Мухачев също толкова време — забеляза Владимир Петрович. — Изглежда, че той има определен цикъл, двуседмичен…

— Кой е този Мухачев? Имам приятел в Москва, който се казва така. Художник…

— Този е друг — каза Беглов. — Заедно следвахме в минногеоложкия. А сега той завежда лаборатория в един московски институт…

* * *

Те бяха трима. Момиченце, топка и куче.

На тримата им беше весело и те от сърце се забавляваха на играта, която измисли момиченцето. То се смееше силно и пляскаше с ръце, топката всеотдайно се удряше а земята, за да литне след това в небето, а кучето лаеше лудо. То беше много младо, но вече разбираше, че със звънкия си глас радва доброто сърце на малката си господарка.

Именно поради младостта си кучето забрави кучешката предпазливост и когато топката изскочи на уличното платно, Шаро, лаейки, се хвърли сред нея.

Момиченцето тичаше след него. Така те се озоваха и тримата под колелата на летящата „бърза помощ“.

— Не — каза Беглов, поглеждайки напрегнатото лице на Чесноков, — нещастие не се случи… Стана нещо друго, неочаквано, което не се поддава на обяснение. Ние с Мухачев току-що бяхме излезли от неговия институт и вървяхме по същата улица. Този път имах свидетел… Ние видяхме как на отсрещната страна изскочи след топката кучето, после момиченцето, как се струпаха заедно, замряха безпомощни пред радиатора на връхлетялата ги „Волга“. Исках да затворя очи, за да не видя това страшно нещо, което щеше да се случи, и в този момент пред мен се мярна лицето на Иван Дудкин. После всичко изчезна… И колата, и тримата обречени на платното. Иван Дудкин, облечен в модерен дънков костюм, стоеше на тротоара. Аз го гледах вцепенен… Изведнъж между нас прелетя с включена сирена линейката. Щом се скри, на платното се търкулна топката, кучето я догони и я спря с лапите си. След това се появи момиченцето, хвана топката, с другата ръка хвана кучето за нашийника и тримата отидоха в градинката.

Иван Дудкин забеляза, че го гледам, вдигна ръка за поздрав, усмихна се и закрачи по-нататък.

Сега се сетих, че до мен стоеше Володя Мухачев, и се обърнах към него. Очите му бяха опулени, челюстта — увиснала. Той видя всичко.

— Иван Дудкин — проговорих аз най-сетне. — Откъде се взе тук?

— Какъв Иван? — отзова се приятелят ми. — Това е новият ни лаборант. Казва се Вася Амстердам…

Аз разказах на Мухачев за своята среща в тайгата със същия този Амстердам, за историята с лебеда и Володя ми повярва: нали току-що беше видял какво направи неговият лаборант. Ние се върнахме в института, където Мухачев научи адреса на Дудкин-Амстердам — живеел във вилната зона Илинка, отидохме дотам с такси, но хазайката ни каза, че квартирантът още сутринта напуснал стаята. Така за втори път загубих следите на този странен човек…

— Човек? — повтори Игор Николаевич. — Но нали току-що твърдяхте, че е от съзвездието Лебед.

— Какво от това? Нали цялото му поведение беше съвсем човешко…

— Как си обяснявате произшествието с момиченцето?

Геологът вдигна рамене.

— Ние с Мухачев премислихме всякак… Тук има две обяснения. Или сме станали жертва на насочена халюцинация, на масова хипноза, и сцената на неотвратимо приближаващата се катастрофа ни е била внушена от същия Дудкин-Амстердам, или…

— Не продължавайте — каза Чесноков, — нека да обясня сам. Нали обичам фантастиката. Поклонник съм на Ефремов и Клифърд Саймък. Тук сигурно е имало преместване във времето. Този ваш маг и вълшебник превърта времето назад и разменя при новото му протичане местата на събитията. Първо пуска „бързата помощ“, а после позволява на тримата да се появят на платното. Нима не съм прав?

— Примерно така и ние си представяхме случилото се. Наистина, днес през нощта аз се опитах да изясня причината на тези фокуси с техния автор, но той така и не каза нещо смислено. Позова се на това, че няма право да ме запознава с постиженията на тяхната цивилизация. Така разбрах, че ние още не сме съзрели духовно за такива истини.

— Не сме достойни, значи? — попита Игор Николаевич.

— Не сме подготвени, така ще бъде по-точно — отговори Беглов. — Нещо от нашия разговор аз съумях да запиша на лента…

Той извади от джоба си малък магнетофон.

— Ето… Това е всичко, което остана от нашата среща.

Беглов включи магнетофона и първият помощник чу познатия глас:

„… Провървя ви. Вероятността на нашите срещи се изразява с едно върху десет на дванадесета степен. Вие заслужихте моята откровеност и с това, че така доверчиво ме приехте в тайгата. Искате ли да чуете моята история?… — Разбира се. Но как да ви наричам? Нали не сте нито Дудкин, нито Вася Амстердам.

— Така е. Това са временни псевдоними. Някога хората ме наричаха Ахасфер, но аз съвсем не съм онзи търговец, който не позволи на нещастника, осъден на смърт, да седне да почине до неговата къща…“

— Ахасфер? — чу Чесноков изумения глас на геолога.

— Да — отговори Феликс Канделаки, — аз съм Ахасфер. Само че дойдох тук от съзвездието Лебед… Историята ми е обикновена, да не кажа банална. Наричайте ме Фарст Кибел. Това донякъде съответствува на истинското ми име.

— Значи, вие изобщо не сте човек? — попита Беглов.

Фарст Кибел се засмя.

— Знаете ли, за тези години аз някак си свикнах с това, че хората ме смятат за човек… Съдете сам кой съм. Разбира се, в своята среда аз изглеждам съвсем другояче. Но нали ни сближава духовността? Именно това родство на душите, така да се каже, ме обрече на вечни скитания по нашата планета. Скитания и самота… На това ме осъдиха моите другари, тъй като аз наруших Космическия Устав.

— Какво толкова сте сторили, Фарст Кибел? На мен ми се случи три пъти да се срещна с нас и винаги вършехте добрини. Не мога да повярвам, че сте способен на безнравствена постъпка.

Чесноков като че ли видя как се усмихва пришълецът.

— До определена степен ние можем да управляваме времето, но като цяло бъдещето е скрито и за нас. Извършвайки добрина в настоящия миг, ние, без да го желаем, можем да нанесем жесток удар на бъдещето. Спасявайки момчето, паднало под леда, ние може би оставяме на света страшен и жесток тиранин, той ще стане такъв, когато порасне… Затова ни е много строго забранено да се намесваме в събитията, ставащи на другите планети.

— Според мен вие само това и правите: намесвате се — промърмори геологът. — Не е ли така?

— Точно така е — съгласи се Фарст Кибел. — Сега вече нищо не ме заплашва. Изключиха ме от отряда на космонавтите.

— И все пак… За какво?

— Много отдавна, когато нашата експедиция изследваше крайбрежието на Средиземно море, аз се сприятелих с един младеж. Разбира се, той не знаеше кой съм аз наистина и се опита да ме увлече с учението, което разпространяваше, скитайки по страната с няколко свои привърженици-ученици. Харесваше ми неговата силна вяра и рядко срещаната тогава безкористност. Този човек беше наистина не от този свят. Само че е трябвало да се роди по-късно. Да… Но властите много скоро откриха опасността, съдържаща се в неговите проповеди. Заловиха го и го осъдиха на смърт. А аз така се бях привързал към него, че забравих за дълга на разузнавача, който при никакви обстоятелства не трябва да се поддава на чувствата си. С други думи, реших да го спася. А за да не нарушавам естествения ход на събитията, го подмених със себе си. Нали екзекуцията обезателно трябваше да се осъществи.

— Вие позволихте да ви екзекутират? — попита Беглов.

— Не мене… Аз приех облика на онзи човек, и екзекутираха физическия облик. След това се върнах на кораба, където бях сурово осъден за намесата в земните работи. По-късно разбрах, че съм изменил сериозно хода на човешката история. Разбира се, трудно е да се предвиди какво щеше да стане, ако не се бях сприятелил с онзи човек и не бях приел неговите мъки. Но имам всички основания да предположа, че спасявайки едни, аз обрекох на мъчителна смърт хиляди. Наистина в бъдещето така стана.

— Но вие не сте могли да знаете за това предварително!

— Не можех… Но всички космонавти-разузнавачи знаят, че намесата в развитието на друг разум, натискът върху него отвън, са винаги безнравствени. И другарите справедливо ме осъдиха на самота, за да мога, оставайки на Земята, със собствените си очи да видя какво съм сторил, като съм се поддал на обаянието на духовната близост.

— И задълго ли?…

— Три пъти настъпваше срокът, но още не са дошли да ме вземат. И ето че скитам по планетата, трупам знания за човечеството и неговата природа. Не трябва да се задържам на едно място… Тогава възниква привързаността и изчезва чувството на самота. Аз си спомням, че съм осъден на самота, не мога да наруша условията на наложеното ми наказание, и тогава се принуждавам да вървя по-нататък.

— Да вървите по-нататък. Но нали няма никой, който да следи изпълнението на тази жестока присъда? — извика геологът.

— А самият аз? — чу Игор Николаевич гласа на Фарст Кибел и като че ли видя горчивата му усмивка.

Настъпи мълчание. Невидимата магнетофонна лента се превърташе. Мълчаха и Чесноков с нощния си гост. Изведнъж гласът на Фарст Кибел произнесе:

— Време ми е. През деня получих сигнал. Струва ми се, срокът ми е изтекъл и ще долетят да ме вземат. Отивам.

— Аз… Мога ли да дойда с вас?

— Искате да ме изпратите?

— Да… Ако не възразявате.

— Добре. Само до палубата.

— Ние се качихме горе — каза Беглов, изключвайки магнетофона. — Фарст Кибел ми стисна ръката. След това скочи на леда през фалшборда. В тъмнината смътно се очертаваше фигурата му.

— Сбогом, аз си отивам — се дочу отдолу тихият му глас. — Чакат ме. И запомнете: трябва да се вярва на първото движение на душата. То е винаги благородно.

— Довиждане — отговорих неподходящо и чух в отговор тих смях.

Беглов млъкна.

— Какво стана после? — попита първият помощник.

— Това е всичко… Фарст Кибел си отиде. Той тръгна към Северния полюс.

Чесноков взе слушалката.

— Четвъртият щурман там ли е? — попита той. — Изпратете ми го.

— Какво искате да предприемете? — осведоми се Беглов.

Когато младежът влезе в каютата, Игор Николаевич го помоли да му донесе корабния дневник и документите на моряка Феликс Канделаки.

Върналият се след няколко минути щурман беше смутен.

— Ето корабния дневник — каза той. — Но тук няма никакъв Канделаки. И такива документи просто няма и не помня да е имало. Да не би да е пътник?

Геологът и Чесноков се спогледаха.

— Добре, добре — каза помощник-капитанът. — Вървете. А корабния дневник ми оставете.

Когато щурманът излезе, двамата се наведоха над списъка на екипажа.

— Точно тук беше — произнесе Игор Николаевич, — но къде може да изчезне?

Беглов се усмихна.

— Правеше шеги и по-сложни от тази… Почакайте!

Той се хвърли към магнетофона и го включи. Те чакаха минута, две, три… Апаратът не възпроизвеждаше никакви звуци.

— Ако аз лично не бях му приел документите, щях да помисля, че вие ме разигравате — бавно и тихо произнесе помощник-капитанът. — Ще опитаме още.

Той се обади по телефона и извика боцмана.

— Боцмане, какво ще кажете за новия моряк? — попита Чесноков. — За този Феликс Канделаки…

Боцманът учудено гледаше първия помощник на капитана.

— Извинете, Игор Николаевич, кого имате пред вид?

— Кого, кого… Новият, разбира се. Онзи, когото взехме в Диксън. Вие, боцмане, преди известно време ми говорехте, че е добро момче. Че искате да го оставим на „Воровски“ за постоянно…

Шашването на боцмана беше толкова искрено, че на Чесноков му стана неудобно, дожаля му за корабния „дракон“. Той махна с ръка. Когато боцманът си отиде, Беглов и Игор Николаевич се спогледаха и после избухнаха в смях.

— Отлично ни разигра — каза геологът.

— Да, нашият кораб имаше честта да бъде място на действие на този извънземен… Върви му на кораба! Плуваха на него писатели, кинорежисьори, артисти. А сега пък пришълец от съзвездието Лебед завърши тук земния си срок.

— Сигурно е вече в прегръдките на приятелите си — забеляза Беглов. — Ако при тях е прието да се прегръщат… Не е шега това: почти две хиляди години се е скитал.

Внезапно отвън се дочу далечен шум. Помощник-капитанът и геологът се спогледаха.

— Може би това са те? — прошепна Владимир Петрович.

— Кои „те“? — учудено попита помощник-капитанът.

Геологът смутено погледна Игор Николаевич. „Какво правя тук, в тази каюта? И толкова рано“ — помисли си той, поглеждайки часовника си.

Първият помощник се помъчи да си спомни защо е поканил този човек. После забеляза на масата корабния дневник и реши, че е станало някакво недоразумение при оформянето на документите. Чесноков вдигна очи и видя, че гостенинът вече стои, притискайки към гърдите си магнетофон.

— Значи, ние с вас се разбрахме за всичко — с бодър глас каза помощник-капитанът, мъчително стараейки се да си спомни защо е повикал този човек.

— Да, да, разбира се — промърмори геологът, отстъпвайки към вратата, — ние с вас вече… Това… Разбрахме се.

„За какво?! За какво се разбрахме с него?“ — трескаво мислеше той.

Зад вратата изведнъж се чу тропот и в каютата нахлу четвъртият щурман.

— Игор Николаевич! — викна той. — Капитанът ви моли да се качите… „Ермак“ пристига!

Край