Оригинално заглавие
The Problem Solver and the Spy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 28,29/1984 г.


Облегнат на креслото, Ричард Върнър приличаше на огромна, готова за скок котка, а настанилият се насреща му Натън Бенкрофт — среден на ръст, с дрехи, които не биеха на очи — разказваше:

— В събота, мистър Върнър, едни от сътрудниците на нашата лаборатория избяга с чертежите на твърде перспективно изобретение. Няма съмнение, че иска да ги продаде изгодно. Един учен, авторът на изобретението, се опитал да задържи крадеца, но бил убит от него.

Върнър кимна мълчешком.

Бенкрофт продължи:

— За да разберете възникналата ситуация, трябва да знаете, че там, където се намира нашата лаборатория, има безброй пещери. Те са свързани в огромна система от природни тунели, зали, пукнатини и подземни потоци, които и до ден днешен не са изследвани както трябва.

Оказа се, че престъпникът бил запален спелеолог — изследовател на пещери. Може би това негово хоби отчасти се дължи на това, че той страда от сенна хрема, а въздухът в пещерите е чист. Във всеки случай през последните години този човек често прекарвал по няколко денонощия в подземната система от разклоняващи се тунели, която обикновено наричаме „лабиринта на Минотавъра“. В него са загинали няколко из следователи. Местните жители не ходят там.

Ясно е, мистър Върнър — престъпникът е разчитал да се скрие в дълбините на лабиринта, преди някой да разбере, че чертежите липсват. Но имахме късмет: директорът на лабораторията открил кражбата и незабавно съобщил в полицията. Полицаите също имаха късмет: почти веднага попаднаха на следа от колата на престъпника. Но накрая късметът ни изневери: крадецът, както вече казах, успя да се укрие в „лабиринта на Минотавъра“ заедно с чертежите.

— И следите се губят? — попита Върнър.

— Да — кимна Бенкрофт. — Тунелите се разклоняват във всички посоки и освен това там е тъмно като в потаен нощен час. Изчезнал е безследно.

Върнър отново кимна с разбиране:

— Все още ли е там?

Бенкрофт отвърна мрачно:

— Да, някъде там е. Много хора наблюдават всички известни изходи. Но той може да намери някой нов и да избяга. А чертежите ни трябват. Изобретателят, вече вя казах, загина и възстановяването им е невъзможно. Има вероятност, като наближим, престъпникът да ги унищожи. Трябва да го хванем още преди да е усетил, че сме наблизо. Но как? А и как ще го открием?

— Дали не го мъчи глад?

— Едва ли. Сигурно там винаги е имал скривалища със запаси за дълъг престой под земята. А и вода се намира в пещерите, стига да знаеш къде да търсиш.

— Значи искате да го заловите ненадейно?

— Точно така.

— А той знае ли, че го преследвате?

— За съжаление — да. Докарахме прожектори и високоговорителя, убеждавахме го да се предаде и го предупредихме, че я противен случай сами ще се доберем до него. Стига само ехото да не му е попречило да разбере думите ни, трябва здравата да се е посмял. И всичките си хора да пратим вътре, пак няма да постигнем нищо освен травми и простуда, пък и поне десетина души ще се загубят.

Върнър попита замислен:

— И какво ви доведе при мен?

Бенкрофт се усмихна:

— Съветвахме се със спелеолози, геолози в други специалисти, но те не успяха да ни помогнат. Тогава един от сътрудниците ни, познат на генерал Гренджър, си спомни, че той му е споменавал за някаква объркана история с ловен участък, в която му е помогнал специалист по евристика. Не знаем какво е евристика, но сме готови да прибегнем до каквото и да е.

Върнър се разсмя.

— Евристиката е изкуството да стигнем до истината, или според моето собствено определение, изкуството да решаваме проблеми. Аз застъпвам гледната точка, че почти всички проблеми могат да се решат с една и съща основна методика, подкрепена с някои специални познания. Разрешавал съм научни, организационни или чисто лични проблеми… Обстоятелствата при отделните случаи са най-различни, но методиката, общо взето, си остава една и съща. Ако случаят ме заинтересува достатъчно и ако разполагам с необходимата специална помощ, обикновено съумявам да реша всяка задача, въпреки съдържащия се в нея елемент на непредсказуемост, пък и късметът все пак не е без значение.

— Специалисти имаме — рече Бенкрофт — каквито и колкото искате. И се надявам, че проблемът е достатъчно интересен, за да се заемете с него.

Върнър кимна:

— Да не губим време, да вървим.

* * *

Прел главния вход на лабиринта имаше няколко леки коли и камиони. В ярко осветеното гърло на пещерата се пъхаха кабели, чуваше се равномерно бучене.

— Генератори — поясни Бенкрофт. — Стараем се да осветим колкото може по-добре тази част от лабиринта и да придвижим осветителните тела по-навътре. Но това е безнадеждна работа. Сега ще видите защо.

Минаха покрай малка група хора, които кимваха на Бенкрофт, любопитно поглеждаха Върнър, и се озоваха в обляната със светлина пещера. Ехото усилваше гласовете и стъпките многократно, а от изхода, някъде в отсрещния в край, идваше едва доловима струя въздух.

— Дотук всичко е добре — каза Бенкрофт, прескочи плетеницата от кабели и мина през естествения отвор в съседната пещера. — Но тук вече започват трудностите.

Той се отдръпна, за да види спътникът му дългата осветена пещера. От свода й надвисваха причудливи ресни над приказни замъци и миниатюрни планински вериги, които израстваха от пода, електрическите кабели пълзяха във всички посоки и се губеха в тъмнината.

Накъдето и да погледнеше Върнър, навсякъде се издигаха и висяха сталактити и сталагмити, зейваха тъмните отвори на все нови и нови пещери. Бенкрофт го водеше по неравния наклонен под покрай водопади от камък, покрай неголеми ниши, пълни с някакви статуи в приказни дворци.

Но ето че тъмнината отпред се сгъсти. Последната огромна електрическа лампа осветяваше безкрайна редица сталагмити, които чезнеха в непроницаемата тъмнина.

А леката, едва доловима струя въздух все така милваше лицата им — прохладна, свежа, чиста. Някъде напред тихичко ромолеше вода.

— Тук — каза Бенкрофт — тунелите се разклоняват, после се превръщат в зали, преминават в галерии и отново в тунели.

Той заговори по-тихо, с глас, преобразен от ехото, и посочи с ръка надясно:

— Някъде там започва стръмнина, която се спуска на около осемдесет фута надолу; в подножието й има малък ручей, а в стената край нея — входове в други тунели, които водят в различни посоки и са разположени на различна височина. В ручея се въдят риби без очи и животни, приличащи на слепи саламандри — всичко това, разбира се, е много интересно, но усложнява решаването на нашия проблем. Човекът, който познава всички преходи, може, където и да се намира в даден момент, да избере необходимия му тунел измежду дузина други. А ние сме принудени да изследваме всички наред. При това много често те се разклоняват отново и отново, или пък ето, вижте…

Бенкрофт посочи тъмен отвор под един склон, който приличаше на замръзнал водопад.

— Онова там, изглежда, също е тунел. Прилича на пчелна пита, само че е много по-сложно. Все едно, че търсим някого в огромен мравуняк от термити. Надявахме се да намерим някакви следи, разчитахме да ни помогнат кучетата. Но не си давахме сметка, че всъщност този човек е живял тук през цялото си свободно време, още от самото построяване на лабораторията. Има предостатъчно най-различни следи. Кучетата тръгнаха по една от тях, попаднаха в пукнатина и с тях е вече свършено. По всичко личи, че тук крадецът се е чувствувал съвсем като у дома си. На едно място намерихме пантофите му, на друго — скривалище с храна. — Бенкрофт поклати глава. — Да си вървим. Сега, когато се запознахме със същността на проблема, очевидно ще искате да поговорите и с други хора.

* * *

Навън в топлата есенна нощ около Върнър и Бенкрофт бързо се събраха хора. Единият от тях, старец в памучен работен панталон и карирана риза, бе известен сред местните жители като познавач на пещерите. Високият човек в строг сив костюм бе директорът на лабораторията. Хлапакът в старо кожено яке разказваше, че забелязал престъпника да влиза в пещерата и бил сигурен, че тъкмо това е човекът, когото търсят.

— Та ние всички сме го виждали. Идваше често тук. Познава пещерите по-добре от който и да е друг — е, може би с изключение на дядо Питърс.

Старецът се засмя:

— Не преувеличавай. Познавам най-подробно противоположната част на лабиринта, ние му казваме Минотавъра, но тази част… Не, тук нямам думата. Идвах веднъж преди десетина години, заблудих се, скитах пет дни, пих вода от подземни ручеи и накрая съвсем случайно излязох на повърхността на няколко мили оттук. Оттогава не съм слизал в лабиринта. А оня, когото търсите, познава Минотавъра, пък и целия лабиринт като собствения си дом.

Директорът на лабораторията пак кихна:

— Главната причина, поради която престъпникът прекарваше толкова много време в пещерите особено през есента, е въздухът в тях. Ние двамата имаме едно и също заболяване, само че неговата алергия е по-силна от моята — ако това изобщо е възможно. Помня, че казваше: единственото място, където човек, страдащ от сенна хрема, може да си отдъхне през есента, е пещерата.

Върнър се обърна към стареца:

— Тук, изглежда, винаги има струя въздух, макар и слаба. Отвън ли влиза този въздух?

Дядо Питърс поклати глава:

— В тази част тунелите са с лек наклон нагоре. На другия край се намира Минотавъра. Там има подземно русло на река. Самата река отдавна е изчезнала, пропаднала е надълбоко, под скалите, но отнякъде идва струя студен въздух. Смятам, че въздухът идва отвън, някъде много отдалеч, навлиза в Минотавъра и тунелите го разнасят из целия лабиринт. Винаги е чист и прохладен. Ако случайно объркаш посоката, трябва само да излезеш на някое тясно място и струята въздух ще ти покаже откъде си дошъл.

След като Върнър разпита и останалите, които имаха нещо общо със случая, Бенкрофт го дръпна настрана:

— Е, сега разбирате ли пред какво сме изправени, мистър Върнър?

— Предполагам, че разполагате с инфрачервена апаратура? — отвърна той на въпроса с въпрос.

— Да, и само ако знаехме къде е престъпникът, тя би ни помогнала да се доближим незабелязано до него. Но няма никакъв смисъл да изпращаме хората да претърсват наслуки всички тунели. При последния опит не успяхме да направим нищо, но трима души паднаха от един стръмен склон и получиха сериозни травми. — Той погледна Върнър едва ли не умолително. — Имате ли някакви предложения, поне нещичко, а?

Върнър кимна:

— Ако имаме късмет и ако онова, което чухме, е вярно, тогава може би след няколко часа той ще бъде в ръцете ни.

— В такъв случай вие сте просто чудотворец?

— Никакви чудеса — само здрав разум. Но при случаи като този се налага да разчитаме и на мъничко късмет. А ще започнем от противоположния край — от „лабиринта на Минотавъра“.

* * *

Тунелите в „лабиринта на Минотавъра“ бяха по-просторни и като че ли не толкова заплетени, като другите. Тук струята прохладен въздух бе по-силна и се чувствуваше и на сравнително широките места.

Върнър и Бенкрофт чакаха напрегнати. Ето че от тунела излезе малка група хора — те мъкнеха отчаяно съпротивявящ се човек, който ги обсипваше с ругатни.

— Намерихме го! — рече засмян един от „ловците“. — Оказа се, че просто трябва да се ориентираме по кихането и толкова. Пък той киха ли, киха… Беше седнал пред скривалището с продукти — щяха да му стигнат поне за една седмица. А пък чертежите — къде ще се дянат — стърчаха си от джоба му.

Бенкрофт гледаше Върнър, но не каза нищо. Свирещите гърди на заловения крадец, кашлицата, която се редуваше със силно кихане, накараха Бенкрофт да се обърне изумен.

Малко по-навътре в тунела хората току-що бяха престанали да разхвърлят наръчи прясно сено — прашецът от полските цветя, подет от немного силната, но постоянна струя въздух, вече се бе разнесъл из целия лабиринт. Тъкмо прашецът безпогрешно бе намерил своята цел.

Край