Оригинално заглавие
Collecting Team [= Catch ’Em All Alive!], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 10,11/1984 г.


От височина петдесет хиляди мили планетата изглеждаше доста привлекателна. Беше земен тип, преобладаваха зелените и кафявите тонове. Не се забелязваха никакви видими признаци на цивилизация. Но що се отнася до фауната… Обърнах се към Клайд Холдрет, който се беше залепил за термоскопа.

— Е, какво мислиш?

— Температурата е подходяща, има и много вода. Според мен си заслужава да кацнем.

В кабината влезе Ли Дейвисън. На ръката му седеше една от онези сини маймунки, които уловихме на Алфараза.

— Имаме ли свободни волиери? — попитах аз.

— Мястото ще стигне за цял зоопарк!

— Аз съм за кацане — каза Холдрет. — Не бива да се завръщаме на Земята само с чифт маймунки и мравояди.

Освен с търсене на извънземни животни за зоологическото управление при Бюрото на междузвездните работи, ние се занимавахме между другото и с планетография. А досега нито един земен кораб не бе долитал в тази звездна система. Като погледнах още веднъж към кафяво-зеленото кълбо, което бавно се въртеше в обзорния екран, аз се заех с изчисляването на траекторията за кацане. От волиерите се носеха сърдитите вопли на сините маймунки, които Дейвисън привързваше към креслата против претоварване, и недоволното грухтене на мравоядите от Ригел…

Корабът едва беше успял да докосне повърхността, а наоколо вече започнаха да се събират представители на фауната на планетата.

— Погледнете, тук има хиляди различни видове! — възкликна Дейвисън. — За такова нещо може само да се мечтае!

— От кои ще вземем? — малко объркан попитах аз, като пресмятах с колко място разполагаме.

— Смятам, че трябва да подберем една дузина от най-странните същества и да се върнем на Земята. Другите ще оставим за следващия път — отвърна Холдрет.

— Ей, погледнете тук! — възкликна Дейвисън.

От гъстата гора се появи същество, прилично на жираф, с миниатюрна главичка на грациозната шия, високо най-малко двайсет фута. То се придвижваше на шест дълги крака. Очите му поразяваха — огромни виолетови кълба, малко изпъкнали. Животното се приближи до кораба и като повдигна глава, погледна през илюминатора. Имах чувството, че сякаш се опитва да ни каже нещо.

— Големичко е, а? — прекъсна мълчанието Дейвисън.

— Бас държа, че ти се иска да го вземеш със себе си.

— Вероятно ще успеем да сместим само малкото му — Дейвисън се обърна към Холдрет.

Жирафът, изглежда, задоволи любопитството си и като подгъна крака, се отпусна на тревата. Мъничко, подобно на куче зверче сърдито залая, но жирафът даже не обърна глава.

— Какъв е анализът на атмосферата? — попита Дейвисън.

— Отличен — съобщи Холдрет. — Може да се ловува. Да вземаме мрежите.

Изведнъж почувствувах смътна тревога. Прекалено хубаво беше тук…

Дейвисън и Холдрет се трудеха с пот на челата.

— Никога не съм виждал подобно нещо. Истински рай за ловци на животни — повтори Дейвисън най-малко за петнадесети път.

Приближи се Холдрет. В ръцете си държеше куче с блестяща, без нито едно косъмче кожа и изпъкнали като на насекомо очи.

— Как върви работата, Хас?

— Нормално — отвърнах без ентусиазъм.

— Слушай, Хас, днес не си във форма. Какво има?

— Не ми харесва тук.

— Защо?

— Животните сами се тикат в ръцете ни. Сякаш се радват, че ще ги вземем на кораба. Това е неестествено… Спомням си какво гонене падна за мравоядите.

— Престани, Хас. Ако искаш, бързо ще се натоварим. Но тази планета е златна жила за такива като нас.

Холдрет безгрижно се разсмя и помъкна кучето в кораба. Аз реших да изследвам внимателно околността. След половин час се изкачих на висок хълм и получих някаква представа за географията на нашия рай. Бяхме кацнали на огромен остров или силно удължен полуостров: от двете страни имаше море.

Зад хълма започваше гора, която стигаше до самия бряг. Вляво, зад гората, започваше степ. В подножието на хълма блестеше малко езеро. Такава местност е рай за най-различни животни и птици.

Аз не се смятах за зоолог. Познанията си черпех само от разговорите с Дейвисън и Холдрет. Но все повече ме поразяваше разнообразието от странни същества, а също и това, че въпреки различните си размери, форми и цветове тях ги обединяваше една обща черта — дружелюбието. По време на разходката ми най-малко сто животни безстрашно се приближиха до мен. Срещнах и още един жираф. И отново имах чувството, че той сякаш се опитва да ми каже нещо.

Като се върнах на кораба, видях, че волиерите са натъпкани до краен предел.

— Как върви работата? — поинтересувах се аз.

— Привършваме — отвърна Дейвисън. — Сега ще трябва да избираме кого да вземем и кого да оставим.

Той изнесе от звездолета две животни, подобни на кучета, и вместо тях взе двойка пеликани.

— За какво ти са? — запита Холдрет.

— Една минута — намесих се аз. — Каква странна птица! С осем крака!

— Ти ставаш зоолог? — удиви се Холдрет.

— Не, но започвам да се съмнявам. Защо едни животни имат осем крака, други — шест, а трети се задоволяват с четири? — Холдрет и Дейвисън ме гледаха, без да разбират въпроса. — Искам да кажа, че процесът на еволюцията се отличава с определена логика. За животинския свят на Земята са характерни четири крайника, на Венера — шест…

— Е, всичко се случва — възрази Холдрет. — Спомни си симбиозата на Сириус–3 или червеите на Мизара. Но вероятно си прав. Налице е доста странно отклонение от процеса на еволюцията. Струва ми се, че си заслужава да останем и да направим известни изследвания.

Разбрах, че съм допуснал сериозна грешка и направих обходна маневра.

— Не съм съгласен. Обратно, ние трябва незабавно да излетим и после да се върнем с по-добре подготвена експедиция.

— Престани, Хас — измънка Дейвисън. — Такъв случай се пада веднъж в живота.

— Ли, този звездолет командвам аз. Разрешено ни е да спираме само за малко и да летим по-нататък. Запасите ни от продоволствия са строго ограничени. Ние сме само ловци на животни. Никакви научни изследвания, иначе ще ни се наложи да изядем тези, които сме хванали.

— Срещу такъв довод нищо не може да се каже — след известно мълчание отвърна Холдрет.

— Е, добре — неохотно се съгласи Дейвисън.

Реших да изчисля режима за излитане. Приближих се до пулта за управление и изтръпнах. Някой беше изтръгнал от гнездата им всички проводници. Няколко минути не можах да дойда на себе си, а след това се втурнах към волиерите.

— Дейвисън! — извиках аз.

— Какво се е случило, Хас?

— Веднага в кабината!

Той се появи след известно време, мръщейки се недоволно.

— Какво има? Зает съм и…

— Погледни пулта!

Той зяпна…

— Тичай и извикай Холдрет.

Докато той отиде, аз свалих таблото и се вгледах по-внимателно в това, което се бе случило. След огледа настроението ми леко се повиши. За три-четири дни повредите можеха да бъдат отстранени…

— Е, и! Кой от вас го направи? — нахвърлих се върху Холдрет и Дейвисън, щом двамата влязоха в кабината.

— Ако намекваш, че някой от нас нарочно е повредил звездолета — започна Дейвисън, — то…

— За нищо не намеквам. Но ми се струва, че вие двамата с удоволствие бихте продължили изследванията си. И най-добрият начин да ме убедите в необходимостта от тяхното провеждане е да ме накарате да поправям системата за управление. Е, момчета, постигнахте своето.

— Хас — Дейвисън сложи ръка на рамото ми, — ние не сме направили това. Нито той, нито аз.

Разбрах, че казва истината.

— Но кой?

Дейвисън сви рамене.

Те отидоха при животните, а аз се постарах да се съсредоточа в работата. След два часа пръстите ми започнаха да треперят от умора и реших, че е по-добре да отложа ремонта за следващия ден.

През нощта спах лошо. От клетките се носеха стоновете на мравоядите, пищенето, блеенето, съскането и свиркането на другите животни. Накрая към четири часа сутринта потънах в дълбок сън. Събудих се, когато някой силно разтърсваше рамото ми. Отваряйки очи, видях бледните лица на Холдрет и Дейвисън.

— Какво се е случило? — промърморих аз.

— Ставай, Хас?

— За какъв дявол!… — Но вече ме мъкнеха към кабината. Там мигновено дойдох на себе си.

Всички проводници, водещи към пулта за управление, отново лежаха на пода!

— Трябва да пазим кабината — казах аз. — Първо, един от нас трябва постоянно да бодърствува, във всеки случай, поне докато не поправя пулта; второ — всички животни трябва незабавно да се отстранят от звездолета.

— Какво? — възкликна Холдрет.

— Той е прав — съгласи се Дейвисън.

През целия ден отново поправях пулта за управление, а вечерта застъпих на пост, като с мъка потисках желанието си да подремна. Когато Холдрет влезе в кабината, за да ме смени, той ахна и посочи пулта. Проводниците отново се търкаляха на пода…

През нощта всички останахме в кабината. Аз поправях този проклет пулт. Но… на сутринта се оказа, че целият труд е отишъл напразно. Как е станало това, никой не беше забелязал.

Излязох от звездолета и седнах на един голям камък. Едно от подобните на кучета животни се приближи до мен и потри муцуна в коляното ми.

Аз го почесах зад ухото.

На единадесетия ден животните престанаха да се интересуват от нас. Те бродеха по равнината, подбирайки късчета от бялото, прилично на тесто вещество, което всяка нощ падаше от небето. Ние го нарекохме манна. Провизиите свършиха. Ние силно измършавяхме. Аз отдавна вече престанах да поправям пулта за управление.

Вечерта Дейвисън събра много от това бяло „нещо“ и си устроихме пир.

— Отлично — изведнъж се усмихна Холдрет. — Звездолетът ужасно ми омръзна. Хубаво ще е да се върнем към нормален живот.

На следващата сутрин станах по-рано и се отправих към кабината. Погледнах обзорния екран и замрях. След това се върнах в каютата и събудих Дейвисън и Холдрет.

— Погледнете през илюминатора — прошепнах.

Те погледнаха.

— Прилича на моята къща — промърмори Холдрет. — Моята къща на Земята! Да отидем да видим това чудо.

Излязохме от звездолета. Животните отново се бяха събрали. Жирафът се приближи и поклати глава.

Къщата стоеше на зелената полянка, чистичка, измазана с прясна боя. През нощта нечии грижливи ръце я бяха поставили край звездолета, за да можем да живеем в нея.

— Съвсем като моята къща — изумено повтори Холдрет.

— Естествено — изръмжах аз. — Те са пресъздали къщата по твоята памет.

— За какво говориш? — учуди се Дейвисън.

— Нима още не се досещате? — Облизах с език пресъхналите си устни, защото пръв разбрах, че ще се наложи да прекараме остатъка от живота си на тази планета. — Нима не ви е ясно какво означава тази къща?! Нима не ви е ясно, че тукашният разум се е изхитрил да ни натика в своята космическа зоологическа градина, нас, ловците на животни, ограбващи фауната на другите планети?!

Погледнах безоблачното, сега вече недостижимо небе, излязох на терасата на къщата, отпуснах се тежко на стола. Притихнах и си представих табелката на оградата:

„Естествена обитаема среда — Слънчевата система. Вид — Хищници. Ловци на животни.“

Край