Наталия Астахова
Позволете ми да се родя

Ирина Петровна страдаше.

Това бе толкова необичайно за нея, че при цялата искреност на преживяването изглеждаше смешна. И го знаеше. Затова към страданието се добавяше и раздразнението, и да се приказва с нея в момента беше изтезание, което само родната й сестра бе в състояние да издържи.

Сестра й се казваше Олюшка. За четиридесетте години, които бе проживяла на тоя свят, навярно никой никога не я бе назовавал другояче.

— Ирочка, какво ти е, гълъбчето ми, какво ти е, жабчето ми, моля те, престани! — Олюшка търпеливо събираше вещите, които в яростта си Ирина Петровна запращаше из цялото жилище.

Самата Ирина Петровна, ако бе на Олюшкиното място, би се задоволила само с един глагол в повелително наклонение. И безсмислената тирада на сестра й окончателно я изкарваше от кожата й.

— За бога, престани да хленчиш. Нищо трагично няма. Просто в момента не мога да си позволя подобни истории. Знаеш, че готвя дисертация.

— Какво ще правиш сега… — тъничко проточи Олюшка. — Ще трябва да родиш. Какво пък толкова. Валка вече ти е голям и тъй хубаво ще е да са двенки — две златни дечица.

— Моля те, не говори глупости — Ирина Петровна стана и закрачи из гостната, като старателно избягваше разхвърляните вещи. — Аз реших. Никакви деца повече.

Ирина Петровна нямаше намерение да споделя със съпруга си. Тя знаеше как би се отнесъл той към подобно решение, а понеже мнението му изобщо нямаше значение, не си струваше да го тревожи напразно. Пък и когато се завърне от командировка, вече нямаше да има за какво да се говори.

След един час тя спокойно се залови за дисертацията си и добре поработи до единадесет. После се изми, без да бърза, дочете в леглото един нашумял роман, без да разбере защо толкова бе развълнувал духовете.

Ирина Петровна заспа бързо и спа спокойно.

Посреднощ я събуди телефонен звън. Отначало гласът в слушалката се чуваше едва, нещо пукаше и пращеше и Ирина Петровна, която още не се бе разбудила напълно, възмутено мърмореше:

— Кой е? Ало?

— Извинете — най-сетне гласът стана разбираем и ясен и дори й се стори познат. — Търся Ирина Петровна.

— Да, аз съм — Ирина Петровна седна в леглото и премести телефона в скута си.

— Кажете, моля, коя година сте сега?

— Страшно остроумно! — слушалката полетя към вилката, но преди още да премести телефона на нощното шкафче, той зазвъня отново.

— Моля ви, не затваряйте, твърде мъчно се свързвам с вас, това е възможно само в изключителни случаи. Кажете, сега осемдесета година ли сте?

— Да, сега сме хиляда деветстотин и осемдесета година, щом непременно трябва да знаете. И съвсем не е рано — два часа през нощта. Какво още искате?

— Още веднъж, извинявайте. Нека не ви се стори странно онова, което сега ще чуете. Ние не сме в осемдесета година, а доста по-късно. Разбирате ли, че с вас разговарям от бъдещето?

— Какво има за неразбиране? — Ирина Петровна недоволно изпуфтя. Подозираше, че някой я разиграва, но нещо я караше да не е толкова сигурна. — Обикновена история. Спиритизъм, телепортация или нещо такова. Е, и какво искате? — Ирина Петровна все пак се страхуваше да не я вземат за глупачка и затова се държеше малко неестествено, говореше с известно озлобление.

— Разбирате ли, бих искал да се родя.

Краищата на пръстите на Ирина Петровна започнаха да тръпнат.

— И какво от това? — Тя вече не се мъчеше да изглежда спокойна.

— Как „какво от това?“. „Това“ зависи само от вас, а вие, изглежда, сте решили да ме убиете.

— Престанете най-сетне! Що за глупава шега! — Но гласът й предателски се пречупи и в него не звучеше желаният гняв. — Щом разговаряте с мене от бъдещето, значи сте жив.

— Сега ще ви обясня всичко поред. Това е много просто. Разбирате ли, аз съм гений. Не пуфтете така презрително. Така че рано или късно ще се появя на света. Ако сега ме убиете… Не дишайте толкова възмутено. Онова, което се каните да сторите, се нарича точно така. И тъй, ако го сторите, ще се появя по-късно и естествено не като ваше дете. Но за човечеството ще е по-добре, ако се появя сега.

— Че щом така и така ще се родите, защо ми досаждате? Какво общо имам аз? — Ирина Петровна вече вярваше, че това не е шега, но в този момент я възмути наглата намеса в личния й живот. Какво отношение има тя към едно тъй далечно бъдеще? Достатъчно й е, че се пече на жив огън с тая дисертация.

В слушалката като че отгадаха мислите й.

— След две години за дисертацията ви никой нима и да си спомня, а ако ми позволите да се родя, ще ви почитат като майка на гений.

— Сделка ли искате да сключите с мене? — Ирина Петровна беше истински възмутена от подобно предсказание за монументалния й труд.

— Какво друго ми остава? Да се позова на чувствата ви ли? Че вие отдавна убедихте околните си, че не притежавате емоции. Затова се опитвам да ви докажа, че за вас ще е по-изгодно да родите гений, отколкото да висите над никому ненужната си дисертация.

— Как смеете! И при това сам казахте, че рано или късно ще се родите. Тогава какво още искате?

— Работата е там, че аз вече се наканих да се родя именно сега. Как можеше да ми мине през ума, че така внезапно ще измените решението си? Вече развих бурна дейност и съм съвсем близко до откритието. Ако ме убиете, ще го открият други, защото решението буквално виси във въздуха на моята лаборатория. Ще го направи моят лаборант. Само че ще му трябват още десет години. И неговата майка, а не вас ще почитат като майка на гений.

— А вие?

— Аз ще се появя след още сто години и ще извърша нещо велико, но вие няма да имате никакво отношение към тая история. А може би и никога няма да се появя — кой знае, понякога и в природата стават грешки.

Гласът звучеше твърде тъжно. Ирина Петровна позна тия жаловити нотки. Разбира се, точно такъв глас има синът й Валка. Така ще говори той, когато порасне. А този… На колко години ли е?

— Не се вълнувайте, ще направя откритието си рано — вие ще бъдете още достатъчно млада.

— А защо ми говориш на „ви“? — Ирина Петровна вече свикна с мисълта, че някъде там има възрастен син и не я смущаваше фактът, че в момента му е почти връстница. И това, че разговаряше с него на подобна тема, също не й се струваше странно. — Твоят лаборант ще направи откритие, когато си види ушите.

— Благодаря, знаех, че ще се разберем.

Гласът се загуби в шума и пращенето и изчезна. Ирина Петровна се помъчи да заспи. А сутринта позвъни на Олюшка и я помоли да не се тревожи повече.

Мъжът й беше вън от себе си от радост. И най главното, беше сразен от самоотвержеността на Ирина Петровна. Да пожертвува дисертацията си! На такъв жест, съгласете се, в наше време не всяка жена е способна.

Ирина Петровна много внимателно износи гения.

През ранната пролет й се роди прелестно момиченце. Всички намираха, че удивително прилича на Олюшка.

И така я кръстиха.