Владимир Лос
Вятър в нощта

Черната дупка, където той дремеше последните няколко милиона години, избухна и заедно с нажежената материя го изхвърли надалеч. Той се материализира в светлинен лъч и бавно заплува сред звездите. Би могъл да отиде в ултрасвета или по някой от пространствените тунели мигновено да стигне до всеки край на Вселената. Но за къде да бърза? И защо?

Във Вселената няма нищо по-страшно от самотата.

Той не е просто сам. Той е твърде сам. Той е ужасяващо сам.

Не помнеше кога се бе появил на света, но знаеше точно защо. На цивилизацията, която го бе създала, й беше нужен идеален събирач на информация. Такъв, на когото да бъдат подвластни пространството и времето, който би смогнал не само да издържи огромните спадове на температурата и налягането в звездния свят, но и да оцелее при най-неблагоприятни условия, да се приспособи към всяка среда. А това ще рече да умее сам да стане среда, да се превърне, ако трябва, в светлинен лъч, в поле или нажежена плазма. Нито една форма на съществуване на материята не бива да му е чужда.

И досега помнеше споровете, които се водеха около него, практически вечен и безсмъртен Разум — в онова време той вече притежаваше съзнание, но още не беше свободен. Максималната степен на физическа свобода трябваше да му дадат, след като разрешат основния въпрос: да го дарят ли с емоции. Тогава той още не знаеше какво означава това нещо.

— Защо са й на машината емоции? — говореха едни. — Та нали това е само машина?

— Самоорганизираща се система, а не машина! Най-мощният, известен нам изкуствен интелект — възразяваха други.

— Но само си представете какво би станало, ако го „одушевите“. Вече няма да е безсмъртен Разум, а живо същество, чувствуващо, мислещо, което вечно ще се носи сред звездите. Това е твърде жестоко, то ще ни проклина!

Този довод сложи край на спора.

Оттогава, като използуваше своите богати възможности, той изследваше Вселената, събираше Информация за нея.

И все пак създателите му не бяха предвидили едно нещо.

Цивилизацията, за която работеше той, загина при един експеримент с вакуум. Енергията на вакуума се изплъзна от контрола и на мястото на населената планета избухна ядро на нова галактика. Тогава за пръв път нещо трепна в него и той се втурна в безкрайността на пространството, все по-далеч от бившата си родина, докато тя не се изгуби сред милиардите други галактики. От този миг неговото съществуване загуби смисъл, но той дори не подозираше, че най-същественото в това съществуване тепърва му предстои.

Това се случи, след като веднъж, отдавна, отдавна — в една от галактиките той срещна удивителна планета. На вид в нея нямаше нещо особено, но той с удоволствие се потопи в бляскавата й атмосфера, в белината на облаците и зеленината на горите й. На планетата живееха разумни същества и като се превърна в едно от тях, той видя света с техните очи. Този свят беше прекрасен.

Той стоеше под разкошните акации, пръскащи надалеч сладкия си аромат. Слънчевите искри проблясваха по връхчетата на младата трева, по нежнозелените листа на дърветата. Небето беше синьо и дълбоко до прозрачност. Удивителен, прекрасен свят!

Но някаква тревога свиваше сърцето, нещо вдъхваше неспокойство.

Внезапно той се сепна. Защото тя си отиваше.

Главата й беше сведена, косите се спускаха върху тесните рамене, тя цялата се бе свила сякаш от удар.

Странни, неизпитани чувства го връхлетяха. Той се втурна след нея.

— Почакай, не си тръгвай! Прости ми! Аз те обичам!

Тя нерешително спря. Не вярвайки още на чутото, тя го загледа. Но в очите й, през сълзите, вече светеше надежда.

— Прости ми, аз съм глупак! Какво не ти издрънках! Но то не е вярно, не е вярно! Аз те обичам!

И тя се усмихна, отметна от челото си кестенявия кичур, изтри сълзите.

Имаше сини, лъчисти и бездънни като небето на тая планета очи, дълги коси, гънки устни, прав нос и нежен овал. И усмивка — свенлива и открита. И безкрайно добра. Цялата тя беше в тази усмивка.

— Изплаши ме. Защо направи това?

— Не исках, прости ми! Обичам те!

Беше му приятно да повтаря тези думи. Той живееше в тялото на другото същество, виждаше света с неговите очи, беше той и себе си едновременно. Човешкото съзнание (така наричаха мислещите същества на тая планета) му се подчини, както и тялото, сля се с неговото собствено. Но човекът му даде и нещо друго — онова, което не му достигаше преди, онова, за което толкова много спореха неговите създатели — чувствата. Представите за благородство, чест, вярност се сляха с човешките представи и чувства и породиха у него цяла гама усещания. В сплавта на две различни възприятия се роди могъща вълна от нови чувства. И това ново го зашемети, но то беше безкрайно прекрасно.

Да, сега у него имаше не само понятия. У него имаше чувства. И той позна какво е радост.

Морски бряг. На пристана — катери. Те избраха един двуместен, лек, бял като чайка. Той седна в креслото на пилота и включи двигателя. Катерът се издигна над бетонната настилка и плавно се спусна напред към водата.

Морето пред пристана беше вълнисто и се разсипваше в пръски. Катерът мина през сребристата им завеса, подгони и изглади вълните с въздушната си струя, после се втурна в открито море. Скоро наоколо останаха само зеленикавите вълни, слънцето и пръските по прозрачния купол на кабината. В далнината морето се доближаваше до небето, сливаше се с него в едно. И не можеше да се разбере къде свършва морето и къде започва небето. Наоколо кръжаха чайки, белите точки се полюшваха над вълните. Със свободната си ръка той обгърна раменете й и те се носеха така двамата, струваше им се, че летят по въздуха без всякакъв катер. Светлина, простор, радост!

… Той си спомни.

Река, бряг, борове. Стръмният бряг, златистият пясък. И отново слънце, простор, небе. Колко много светлина и радост имаше на тая планета.

До брега, до самата вода, тичат деца. Техните деца.

— Продаваме златна рибка, продаваме златна рибка! — крещи едното. — Златна рибка!

— Колкото и да я ядеш, тя ще остане все толкова! — приглася другото.

— Но това е невъзможно.

— Възможно е, тази е вълшебна!…

Те лежаха на топлия пясък, грееха се след къпането. Колко далеч останаха тревогите му! Нима е същият той, който от векове скиташе сред звездите?…

Той си спомни. А какво друго му оставаше? Всичко, което притежаваше сега, бяха тези спомени.

Децата растяха, растяха и трудностите. Не винаги всичко беше както биха искали, но имаха най-главното — имаха любовта. И тя ги водеше по жизнения път през всички препятствия.

Той стана известен учен, понеже знаеше толкова много за Вселената. Хората все повече му се нравеха независимо от своето несъвършенство. Би могъл да им даде далеч повече знания, но виждаше, че те още не са подготвени за тях. Не преставаше да се удивява на красотата на света, в който живееше, богатството на живите форми, сложността на човешките отношения.

Но най-силно го удивяваше и поразяваше Тя.

Спомни си вечерта. Беше пролет (кой знае защо най-трайно беше запомнил пролетта). Те седяха на пейката под цъфналата ябълка. Луната блестеше, някъде пееше славей. Сенките на стволовете и клоните полягаха, тревата сребрееше в лунното сияние. Звездите светеха. Двамата с наслада вдишваха въздуха — не въздух, а нежния аромат на цъфналите ябълки и круши. Белите им венчета, танцувайки, прелитаха край лицето му. И изведнъж му се стори, че цялата планета също плува така, люлее се и благоухае сред пространството и времето.

Тя отметна глава и загледа звездите през отрупаните с цвят клони.

— Слънца… — тихо рече тя.

— Какво?

— Всички те са слънца. Огромни, а изглеждат тъй мънички. Светли точки.

Той също вдигна глава.

— Защото са далеч.

— Да, зная.

— Иска ли ти се да бъдеш там, при тях?

— Ако ми предложеха да изживея само половината си живот, но другата половина да скитам из вселената, с радост бих се съгласила… За съжаление това е невъзможно.

Трогна го наивността и страстността на думите й. И го удиви силата на проникновението в глъбината на неговата същност. Не бе и подозирал колко близка духовно му е тя. Заля го гореща вълна от нежност, от желание да я направи щастлива.

— Да вървим — решително каза той и я хвана за ръката.

— Къде?

— Към звездите.

Тя тръсна глава и се разсмя — смяташе, че се шегува.

— Да вървим! Ето към тази червеникава звездичка.

Той превърна себе си и нея в лъчи и те мигновено се понесоха в пространството, срещу лунното сияние. После, далеч зад орбитата на Луната, навлязоха в извън пространствен тунел. При червената звезда — това беше Арктур — отново приеха прежния си облик. И бавно заплуваха към пламтящия червен огнен диск.

— По-близо?

Тя кимна.

Скок — и ето, звездата е до тях — гигант, висящ в пространството, толкова огромен, че й стана страшно. Той разбра това, притисна я до себе си, успокои я: „С теб съм, не се бой“.

И тя се успокои. Стана й радостно, всичко й се стори естествено.

Бавно и леко се потопиха в огнената корона, в гигантския лъчист ореол, обкръжаващ звездата.

Тя видя как се зараждат протуберансите.

Някъде, на някое място, огненочервената повърхност изпъкваше като хълм, който все растеше и растеше, докато не се превърнеше в стълб, приличащ на пипало на октопод. Той дебелееше и се разширяваше и най-сетне част от него се разпиляваше, а другата падаше обратно. Тук и там на звездата възникваха вихри — оранжевочервени пламъци като змии пробягваха по нейния диск. И всичко ставаше бавно, твърде бавно, сякаш неохотно.

Но той ускори времето и изведнъж всичко се промени.

Звездата бушуваше. Нажежените газове се втурваха из недрата й навън, в пространството се изплискваха гигантски фонтани, извиваха се дъгообразно и се изливаха обратно в клокочещата бездна. Понякога, преодолявайки силата на притеглянето, се понасяха безвъзвратно в космическата тъма. Звездата трептеше, сякаш дишаше. Настръхнала, окръжена от подвижния ореол на протуберансите и короната, тя негодуваше. Беше страшно и величествено едновременно.

Стори й се, че звездата й се сърди, че само него приема като свой. Пипалата-протуберанси се протягаха именно към нея, страшните гримаси на огнения лик бяха предназначени за нея. И диханието на звездата бе нервно-възбудено заради нейното присъствие, явно нежелателно.

Тя усети бодване на ревност и раздразнение. И той пак го долови.

— Искаш ли да преминем през нея?

Тя отказа.

— Не бива. По-добре да идем към онази.

И те се насочиха към Вега — синя, още по-гневна и величествена красавица, която изгаряше времето в бездънните си недра и го превръщаше в поток ослепително синя светлина, във вихри на бушуваща енергия.

Отидоха и в кълбовидния куп, където милиони звезди, скупчени в кълбо, заливаха пространството с море от светлина, не позволявайки нито за миг да се сгъсти космическата тъма. И тя й се стори врата към друга Вселена — черна дупка, потънала в дрямка. После — галактики по протежение на милиони светлинни години, блестящи звездни острови в безпределния мрак на пространството…

Изведнъж й стана някак неуютно, прииска й се да си бъде у дома при Слънцето, под небето, на което звездите са само мънички светещи точки.

Те се върнаха. Почти в същия миг — така му се стори най-добре. Нищо не се бе изменило. Ябълките цъфтяха, славеят пееше, луната блестеше.

— Какво бе това? — удивено попита тя.

— Показах ти звездите.

— Не знаех, че умееш да хипнотизираш.

И се пошегува:

— Страхувам се от тебе.

— Защо?

— Ще ме хипнотизираш и ще ме накараш да се влюбя в теб.

Неочаквано той запита:

— Искаш ли да живееш много-много дълго? И всичко това да бъде наше? Всичко, което видя?

— Ние и така ще живеем дълго. И ще бъдем щастливи. Нали?

— Разбира се. Но не говорих за това. Мога да направя така, че ти да живееш много дълго, по-дълго от всички хора, по-дълго от тия дървета.

— Безсмъртие?

— Почти — внимателно рече той.

— Знаеш ли — промълви тя, — мисля, че не искам. Защо ми е безсмъртие? За да преживея всички, да видя как умират децата ми?

— На децата също бих могъл да дам безсмъртие.

Тя се разсмя.

— Няма ли да станат твърде много безсмъртните? А ти самият?

— Аз няма да умра — изтръгна се от него.

Тя внимателно го изгледа. В очите й той съзря отблясък от звездния пламък.

— Кой си ти всъщност? — тихо запита тя и той разбра, че версията за хипноза бе само опората, за която тя бе принудена да се залови въпреки цялото си мъжество.

Да й се открие? Не, твърде огромна е бездната, в която ще бъде принудена да надникне.

Опита се да се отърве с шега:

„Аз съм просто вятър в нощ студена

И защо да питам отгде съм дошъл?“

Тя притисна с длани лицето му и го извърна към себе си. И го погледна в очите така, сякаш виждаше в тях черните бездни на Вселената и вечния ужас на бъдещата самота. После изрече бавно и печално:

— Щом е така, колко самотен ще бъдеш!

Повече никога не се върнаха на тая тема.

Тогава той дори не си представяше колко безкрайно права е била тя.

… Този свят имаше един недостатък: всичко живо в него беше смъртно. Както впрочем в много други светове.

Състари се и тя. Бръчки прорязаха лицето й, косите побеляха, тялото стана немощно. Нищо не остана от някогашната красота. И все пак той я обичаше. Заради всичко, което съществуваше между тях, за радостта, която му бе дарила и която той не познаваше преди.

Децата отдавна пораснаха и се пръснаха.

Той също се състари. Земното му тяло грохна, загуби младата си сила, стана непослушно. Грохнаха и чувствата. Усещанията се притъпиха, изчезна прежната живост на възприятията. И само дълбоко в него, незабелязано за другите, гореше неугасим огън.

За нея дойде времето да умре.

Той беше отчаян. И сега би могъл да я дари с безсмъртие, но помнеше думите й: „Защо ми е безсмъртие?“

В последните си мигове тя с жест го помоли да се наведе и едва чуто промълви:

— Ето че сега си свободен.

— Ще умра с тебе — каза той.

Тя потърси ръката му и едва доловимо я стисна.

— Не ще можеш.

И му се усмихна благодарно и с любов.

А той разбра, че му благодари за целия свой дълъг и щастлив живот.

Така си и отиде тя — с усмивка.

После настъпи неговият ред.

Децата и внуците стояха печални наоколо. А той лежеше в леглото и умираше. За последен път се огледа наоколо с помътен взор, въздъхна и умря.

Умря за всички. За хората, но не и за себе си.

Искаше да умре. Да умре и да бъде с нея. Но не успя.

* * *

… И ето сега скита из Вселената — от звезда на звезда, от галактика на галактика. От век на век.

„Аз съм просто вятър в нощ студена…“ припомни си той.

Отдавна бе забравил какво е вятър. Отначало, за да се избави от скръбта и самотата, още посещаваше планетата, кръжеше над градовете, но после отиде пак при звездите, в черните бездни на Вселената. Каква полза от възможностите му, от безсмъртието му? Той е сам.

Той не е просто сам. Той е твърде сам. Той е ужасяващо сам.

Понякога го обзема безпричинна ярост. Тогава се мята из Вселената и по пътя му избухват свръхнови, ядрата на галактики изливат материя и сблъсквайки се, загиват светове.

Когато за пореден път Вселената умре, свива се в една точка. През черните дупки той отива в друга, съседна в пространството, но безкрайно далеч във времето.

Той би могъл да се завърне на тая планета в мига на първата си среща с тази жена и да започне всичко отначало. Да изживее отново този кратък, но тъй щастлив живот. Да умре заедно с любимата. Но в скитанията си из Вечността той отдавна забрави пътя към дома. Къде я остави, в кое време, в коя Вселена? Той отдавна забрави нейното лице, забрави езика, на който разговаряше с нея. Само три думи останаха в паметта му: Земя — името на планетата. Жена. И — Любов.

Може би все пак ще се върне отново…