Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 41/1983 г.

История

  1. — Добавяне

Джон старателно огледа електронната защита, провери кодовите брави и фотострелците, после се отпусна уморено във фотьойла и притвори очи.

„Така… Успях. И днес успях. Едва ли ще дойде преди два, но за всеки случай… Знае ли човек, може точно тази вечер да се насмуче или да му хрумне да си допива в къщи. Напоследък много пие, съжалявам го. Отчаян бил — добре де, разбирам, но той прекрачи всякаква мярка! Не си заслужава за една жена, не беше красавица, пък и той не я обичаше приживе. Глупости говоря, изобщо не можеше да я понася! А сега страда. Сега целият е отчаяно терзание. Но какво ме засяга, аз съм само слуга, добрият верен слуга, готов да помогне във всичко, дори в телефонните разговори…

Още три минути. Точно в дванайсет ще се обади. Що за маниер — всяка вечер астрономически точно в дванайсет! Сигурно с това му подсказва, че не е някой страдащ от безсъние глупак, а тя — влюбеният в него Нощен глас. Да, сто на сто е намек, нещо като сигнал. Ако гласът й не лъже, сигурно е много мила. Не може този очарователен ласкав глас да излиза от крива и пъпчива мутра. Говори кротко и напевно като ромон на благодатен пролетен дъжд… Ей, Джон, ставаш поет, говедо! Остана само да пропишеш стихове в двустъпен амфибрахий… Сигурно много го обича. Не го казва, никога не го казва, но то се усеща, жените не могат да скриват тия неща. Обича го, а не разбирам защо. Той не заслужава. Той е малодушен, самотен и нетърпимо циничен човек. Отрови жена си, аз единствен знам това, защото го видях, като сипваше от белия прах в кафето й. Не ме засяга, не съм аз раздавачът на справедливост. Паола наистина беше нетърпимо чудовище, но е принуден да ме понася, защото го държа в ръцете си и той го знае… А тази е друга, в нея има нещо свято и точно затова съм изненадан, че го обича. Може ли да се обича такъв човек?

Защо казвам го обича? Те никога не са се виждали, никога не са разговаряли по телефона, Артър изобщо не знае за съществуването й. За нея аз съм Артър. Моят глас е гласът на Артър. Още първата нощ тя попадна на мен, приятно ми беше, затова излъгах, представих се за Артър и ето вече повече от месец… В началото се страхувах да не ме засече, после започнах да му кроя разни номера. Артър, казвам, обади се мъжки глас и рече, че ще те чака в единайсет в клуба. Артър, казвам, женски глас се представи за твоя братовчедка, пристигнала с нощния влак от Вашингтон. И той, глупакът, се хваща. Ами, разбира, че го лъжа, но му е все едно. На него всичко му е все едно. Отдавна е деградирал и вече не различава нещата — лъжа от истина, добро от зло, любов от омраза. Нищо не го интересува, гледа само да се махне, да духне нанякъде, ако ще и в ада, стига велзевулчетата да поднасят спирт и жените да са евтини. Към осем ръцете му вече треперят и ме гледа с надежда. Никой ли не ме е търсил? — пита. Да, отговарям, търсиха те. Обади се женски глас и каза да вървиш на майната си. Отивам, казва. Става и тръгва.

Не, Артър, този път за нищо на света! Нощния глас ми принадлежи, тя е само моя! Ако се опиташ да я докоснеш с мръсните си ръце, ще те смажа!“

Беше точно дванайсет и се позвъни.

— Ти ли си, Артър? — попита Нощния глас.

— Аз съм, разбира се — отговори Джон.

— Как прекара деня?

— В очакване да стане полунощ — отвърна Джон и за миг си спомни покупките, прането, приготвянето на обяда, компресите с оцет върху челото на Артър, подрязването на розите, прахосмукачката… Нито дума!

— Не се сърдиш, че ти се обаждам, нали? И аз чакам с нетърпение да стане полунощ. Днес си помислих, че всъщност живея само в първите десетина минути от денонощието.

— А защо не се обаждаш и през деня?

— Не мога — рече Нощния глас. — Аз съм като приказната Натаниел, която през деня е вещица и става неземна фея само в часа на вампирите.

— Мила си.

— Наистина ли?

— Честна дума — и Джон си помисли колко рядко е бил толкова откровен. — Ти си прекрасна — и се запъна, защото не можеше да измисли поне още една красива дума за орнамент.

— И ти.

— Откъде знаеш, никога не си ме виждала.

— Така ли мислиш? — и тук Джон долови извънсетивно, че тя се усмихва.

„Така, да — помисли си той. — Иначе щеше да знаеш колко съм отвратителен! Приличам на марионетка, която трябва да попадне в ръцете на майстор.“

— Значи не е справедливо. Ти си ме виждала, а аз не съм. Искаш ли да се срещнем?

„Не трябва! Не трябва! — закрещя вътрешно Джон. — Моля те, не се съгласявай. Нека тази лъжа продължи до свършека на света. Не мога да си представя, че ще те изгубя. Казах го само така — за да знаеш, че искам. Но ти не се съгласявай. Хайде, моля те, измисли някакъв разумен отказ!“

— Някой ден и това ще стане, Артър — рече Нощния глас. — Някой ден, когато ще ме искаш толкова много, че ще ти се сторя най-красивата. Ще се видим при залез, когато върху огнената завеса на запада ще потръпват крехките очертания на палмите…

Нощния глас продължи със своите мечтания, а Джон си мислеше: „Да, и тогава ти ще разбереш колко мъчителна е цялата истина: аз съм биоробот, мила моя. Аз съм уродливо създание от позитроний и кобалт, обвито отвън с дилавсанов полимер. Ще разбереш, че съм патрав и ръцете ми висят почти до глезените, а очите, които искаш да целуваш, са милион фотодиоди върху иридиева ябълка. Ще разбереш, че не могат да ме интересуват никакви залези и палми — какво очарование имат те за платинената ми душа? За мен залезът е астрономическо явление, а потръпващите очертания — сенки на многогодишни едносемеделни растения от семейство Палме. Знам, нямам право да те лъжа, но нима мога да ти кажа истината?“

— Ще ме целунеш ли тогава, Артър? — завърши Нощния глас.

— Ще те целуна — обеща Джон, после размисли и добави тихо: — Аз никога не съм целувал.

— Не ти вярвам — и Нощния глас се засмя искрено. — Ти си един очарователен лъжльо. Въобразяваш си, че по този начин дразниш любопитството ми, нали, наивнико мой? Признай.

— Ами, да! — каза Джон, също развеселен. — Може ли човек да стане на толкова години и да не е целувал. Че какъв мъж е той тогава — никакъв!

Пауза. Изглежда, тази откровеност не се хареса на Нощния глас, защото след малко попита със съвсем друг тон:

— Много жени ли си обичал?

— В гимназията една… — започна неуверено слугата. — Хайде, нека оставим този разговор. Момичето беше Паола, още ми е тъжно за нея…

— Обичаше ли я?

— О, разбира се! — фалшиво възкликна Джон.

— Казват, че около смъртта й имало нещо загадъчно — от упор изстреля Нощния глас.

— Глупости! Тези идиотщини ги разпространява моят слуга Джон — възрази енергично Джон. — Бил съм сложил някакъв бял прах. Какъв бял прах, за онова чудовище не стигаше цял вагон цианкалий!

„Великолепно — внезапно се сети Джон. — Щом Нощния глас не може да бъде моя, никога няма да бъде негова! Аз те мразя, Артър, и тя ще те намрази. Аз нямам никакви шансове, но един по един ще екзекутирам и твоите. Защото я обичам, а ти не я заслужаваш.“

— Защо я наричаш чудовище?

— Защото беше чудовище. Най-отвратителната жена на този и на всички възможни светове. Паола беше скверността и развалата в човешки образ.

— Силни са думите ти, Артър. Не трябва да се говори така за една жена. За твоята жена, Артър.

— Тя ме мразеше. О, да знаеш само как ме мразеше! Наричаше ме мухльо и пияница. Вярно е, че пия много, по цели дни, но какво пък — обичам да пия, край! Сега съм сам и се наливам до насита.

— Това не е хубаво, Артър.

— И ти ли започваш да ме учиш! — пресече я колкото може по-грубо Джон. — Светът е пълен с настойници. Не мога да ги търпя!

— И само затова ли мразеше Паола?

— Не, това е нищо. Започна да ме обвинява, че аз съм причината да нямаме деца. Тя, моля ви се, била здрава, расова жена, а аз — полово немощен. Наричаше ме полуинтелигентен импотент.

— Може наистина да е била здрава, Артър?

— Здрава беше, разбира се. На жена като нея й трябваха седмина, пък аз от алкохола започнах да се сещам по-рядко… Наистина се усещам слаб в тази работа, но говори ли се така направо в очите на мъж!?

— И тогава ти реши да я убиеш?

— Разбери ме правилно, беше ми дошла до гуша! Започнах да мразя целия свят и самия себе си, а можеш ли да живееш с омраза към себе си? Помолих един приятел фармацевт да ми даде малко аконитин и една сутрин го сложих в кафето й. Джон, слугата де, ме видя, но той е един честен глупак и ще мълчи…

— Значи ти си убиец!

— Да беше видяла как красиво умря. Единственото красиво нещо, което направи през живота си. Даже съжалявам, че не може да го повтори. Отпусна се, опиянена от сладки сънища, заби поглед в тавана, сякаш клепките й станаха станиолови, после жалко изстена и край — отвратителната и ненаситна рептилия Паола беше предала душата си на дявола.

„Артист си, изпълни го великолепно! — помисли си Джон. — Сега тя никога няма да бъде негова. Моя не, но не и негова! Жалко, вече няма да чувам гласа й, ласкавия и топъл Нощен глас. Аз я обичам, Артър. Ти си пропаднало и безпътно животно и не разбираш какво е това любов. Обичам я, но какво мога да направя?

Какво друго, освен да страдам? Затова отмъщавам. Иначе рано или късно тя ще разбере играта, ще те намери, ще бъде влюбена в теб, пък аз съм спечелил тази любов, аз! Ти нямаш никакъв принос за нея. Аз съм изстрадал тази любов от първия й миг, а ти ще я виждаш ти ще я качваш в своята вмирисана на пот и уиски спалня, ще се въргаляте под завивките, ще се докосваш до топлото й тяло, ще вдишваш уханието на косите й и в добавка ще искаш да поднасям кафето ви в леглото. Не мога да понеса това, Артър. Не искай от мен да съм великодушен — аз съм просто робот. Нещо по-лошо: аз съм отчаян от любов робот.“

Нощния глас мълчеше вече десетина секунди, затова Джон избра най-печалната интонация и попита:

— Страшна ли е моята история?

— Страшна е, Артър — отвърна тихо Нощния глас. — Не съм очаквала, че точно ти…

— И вече няма да се обаждаш, така ли?

— Защо, не съм толкова жестока. Направил си го, защото си бил отчаян. И защото не си я обичал. Аз те познавам от цял месец, ти си добър. И пиеш, защото си добър и не можеш да забравиш белия прах.

— Значи пак ще те чуя?

— Да, до утре в дванайсет. За днес ми дойде много, не мога повече. Лека нощ.

— Почакай, моля те! — изкрещя Джон. — Аз ти разказах толкова много за себе си, а не знам даже твоето име. А през деня ми се иска някому…

— Аз съм Нощния глас.

— Чакай, откъде знаеш, че те наричам така? Никога не съм ти го казвал.

— Аз знам всичко, Артър.

— Въобразяваш си, нищо не знаеш! Аз не съм Артър, аз съм слугата Джон!

— Нима това има някакво значение, мили? Нима името има някакво значение в любовта? Аз ти звъня, защото си добър и отчаян.

— Но ти не знаеш най-важното: аз съм…

— Добре, добре — прекъсна го ласкаво Нощния глас. — Повече не трябва да говорим, думите убиват магията. Феята отново става вещица. Лека нощ, скъпи мой Джон.

— Секундичка само! Моля те, кажи ми: обичам те, Джон. Никой никога не ми го е казвал. Тъжно е.

— Обичам те, Джон — каза мило Нощния глас. — И ще те обичам цял жи…

На това място нещо прещрака, чу се пукане, свистене и пронизителен, накъсан като морзова поредица сигнал, който, кой знае защо, приличаше на отчаян бебешки плач.

— Хей, ти, не затваряй! — изстена Джон и цялото му тяло сякаш потръпна от конвулсия безнадеждност. — И аз исках да ти кажа…

Но в този миг в слушалката избоботи мъжки бас:

— Ало, диспечерната ли е? Дай ми колегата от сервиза на „Имаджинейшън лъв“… Слушай, колега. Обаждам се от службата за утешение на самотниците. Нашият автомат „Найт войс“ канал 137 съвсем прещрака… Откъде да знам? Изглежда е произнесъл забранената кодова фраза… Добре, прослушайте записа и вижте там… Ама бързо, защото в дванайсет и тридесет имаме клиент, трябва да си получи дозата утеха…

Джон бавно отпусна слушалката и тръгна към терасата. Миг, преди да отвори вратата, се сети, че не е изключил фотострелците, но безразлично махна с ръката направи крачка напред. Чу се само лек пукот, който дори не изплаши накацалите по стъклото любопитни нощни пеперуди.

Край